Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 4492 25.11.2019 година град Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI граждански състав, в публично заседание на пети ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа докладваното от съдията гражданско дело № 4055 по описа на съда за 2019 г. и, за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 422 от ГПК, вр. чл. 240 и чл. 79 от ЗЗД.
Ищецът „Лайт Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от у. А. Д. А., чрез п. адв. П. П., е предявил против С.И.К., ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи присъдените по частно гр. дело № 19164/ 2018 г. на ПРС, XII гр. с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 10603/ 03.12.2018 г., парични суми, както следва: сумата от 264, 86 лева, платена от „Лайт Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК: *********, на „Лайт Кредит“ ООД, ЕИК: *********, по силата на договор за гаранция от 11.08.2016 г., с който е обезпечено вземането по договор за заем № *** и сумата от 114, 82 лева- неплатена част от възнаграждение по договора за гаранция от 11.08.2016 г., ведно със законна лихва върху сумите, считано от датата на заявлението- 30.11.2018 г., до окончателното плащане.
В исковата молба е посочено, че между ответника и „Лайт Кредит“ ООД, ЕИК: *********, от друга, бил сключен договор за заем № ***, по който се предоставила в заем сумата от 700 лева, за срок от 12 месеца, платима разсрочено, на 12 вноски, всяка от по 71, 73 лева. Крайната сума, която се дължала, ведно с възнаградителната лихва, за срок до 11.08.2017 г. била 860, 76 лева. Като обезпечение на вземането по заема бил сключен договор за гаранция от 11.08.2016 г. между „Лайт Кредит Консулт” ЕООД, „Лайт Кредит“ ООД, по силата на който заемателите дължали на гаранта възнаграждение в размер на 12 месечни премии, всяка от по 57, 41 лева, което възнаграждение е обезпечено с издаден в полза на гаранта запис на заповед. Длъжникът е заплатил до момента сумата към заемодателя 595, 90 лева, а към ищеца по договора за гаранция- 574, 10 лева. След като би уведомен за неизпълнението, ищецът като гарант заплатил на заемодателя сумата от 264, 86 лева на 29.11.2018 г. и така встъпил в неговите права за събирането й. Наред с това, длъжникът дължал и сумата от 114, 82 лева- възнаграждение по договора за гаранция. Първата сума от 264, 86 лева се претендирала на основание плащане по активирана гаранция във връзка с предоставения и невърнат кредит, а втората сума от 114, 82 лева представлявала неплатено възнаграждение по договора за гаранция, обезпечено със запис на заповед. За събиране на дължимите суми било образувано заповедно производство, по което заповедта била връчена на длъжника по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, поради което се предявявал и настоящият установителен иск. В този смисъл моли за уважаване на иска, претендират се и разноски. В съдебно заседание страната не се явява, не се представлява и не взема становище.
В срока по чл. 131 от ГПК назначеният особен
представител на ответника е подал отговор, с който оспорва иска. Твърди се, че
искът бил заведен преждевременно, тъй като липсвали доказателства дали
ответникът бил търсен, за да се съберат от него дължимите суми, с оглед
поредността на т. 1.2. от договора за гаранция. Преди да се пристъпи към
плащане от гаранта, следвало да се претендира сумата от заемателя, като това
била задължителна предпоставка за ангажиране на отговорността му. На следващо
място, уговорката за лихва по чл. 3 от договора за заем била нищожна поради
противоречи със закона- ЗЗП, морала и добрите нрави. Лихвата била в прекомерен
размер от 40 % и водела до неоснователно обогатяване. Лайт
Кредит Консулт” ЕООД
и „Лайт Кредит“ ООД били свързани лица и целта на
договора за гаранция била да се задължи ответникът да плаща привидно по две
различни основания, но реално това представлявало лихва върху заема. Договорът
за заем съдържал и неясни клаузи, като не ставало ясно какъв е ГПР, какви са
тези разходи и как е изчислена лихвата. Уговорката за заплащане на
възнаграждение на гаранта също
била нищожна, поради противоречие със закона, морала и добрите нрави. Договорът бил привиден,
както поради свързаността на двете дружества, така и защото удържаните суми от
плащанията се превеждали на гаранта, но не се считали за част от погашенията,
което облагодетелствало кредитора. При условията на евентуалност, се твърди
плащане на сумите изцяло. Клаузата на т. 3 от договора за гаранция била
неравноправна и нищожна, поради което сумата за възнаграждение не се дължала.
Моли за отхвърляне на иска. В съдебно заседание особеният представител не се
явява, но представя писмено становище по спора.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява
следното:
Със
заповед за изпълнение на парично задължение № 10603/ 03.12.2018 г. по чл. 410
от ГПК, издадена по частно гр. дело № 19164/ 2018 г. на ПРС, XII гр. с-в, е разпоредено
ответникът да заплати на ищеца следните суми: сумата от 264, 86 лева, платена от „Лайт
Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК: *********, на „Лайт Кредит“ ООД, ЕИК: *********, по силата на договор за гаранция от 11.08.2016 г., с който е
обезпечено вземането по договор за заем № *** и сумата от 114, 82 лева- неплатена част от възнаграждение по договора за
гаранция от 11.08.2016 г.,
ведно със законна лихва върху сумите, считано от датата на заявлението- 30.11.2018 г.,
до окончателното плащане, както и разноските в заповедното
производство в общ размер на 325 лева.
Така издадената заповед за изпълнение е връчена на този длъжник по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и подлежи на разглеждане по същество. По отношение на другия длъжник заповедта е влязла в сила.
По силата на сключен между ответника
и „Лайт Кредит“ ООД, ЕИК: *********, договор за заем № ***, на физическото лице
е предоставена в заем сумата от 700 лева, при следните условия: срок- 12
месеца, при размер на всяка погасителна вноска от по 71, 73 лева, първата с
падеж- 11.09.2016 г., ГПЛ- 40 %, ГПР- 48, 16 %, или общ размер на плащанията- 860,
76 лева. Към договора са представени и общите условия, приети от лицето.
Наред с това, на същата дата- 11.08.2016 г.,
е сключен договор за гаранция между заемодателя, заемополучателя и ищеца, който
в качеството си на гарант се задължава към заемодателя в случай, че
заемополучателя не извършва дължимите плащания в пълен размер в продължение на
шест седмици, да отговаря пред заемодателя за неговите задължения. За така
предоставената гаранция, независимо от активирането й, му се дължи
възнаграждение от лицето, платимо на 12 месечни премии, всяка от по 57, 41
лева.
До гаранта е изпратено писмено
уведомление за активиране на гаранцията поради неизпълнение на заемополучателя,
в която връзка от него е изискано плащане, като с платежно нареждане от 29.11.2018 г. гарантът е заплатил на
заемодателя по банков път сумата от 264, 86 лева- гаранция по тристранния
договор.
По делото е приета съдебно- счетоводна
експертиза, по която вещото лице след извършена справка в счетоводството на ищеца,
е установила, че размерът на остатъка от неплатеното задължение на ответника по
договора възлиза на следните суми: главница- 257, 99 лева, лихва- 6, 87 лева и
възнаграждение по договора за гаранция- 114, 82 лева.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Няма спор по делото, че между
ответника и трето за спора лице- „Лайт Кредит“ ООД е възникнало валидно
облигационно правоотношение по договор за паричен заем, по силата на който
дружеството предоставило на заемателя определена парична сума под формата на
потребителски кредит, срещу задължението за връщането й в срок, при съответна
лихва.
Също така няма спор, че наред с
договора заем е бил сключен и тристранен договор за гаранция между третото
лице, ответника и ищеца, по силата на който гарантът е приел да отговаря пред
заемодателя в случай на неизпълнение от страна на длъжника, свързано с
неплащане на месечните вноски по кредита. В договора за заем- чл. 6, изрично е
записано, че сключеният договор за гаранция представлява вид обезпечение на
кредита. В случая обаче това не е поръчителство на трето лице, доколкото
гаранцията се активира само под условие (при евентуално неплащане), а и за това
се дължи възнаграждение, т.е. задължението е възмездно.
В отговора се навежда възражение за
нищожност на договорите за заем и за гаранция, като сключени с привидна цел-
увеличаване на дължимата от заемателя към заемодателя сума. В тази връзка обаче
следва да се отбележи, че възнаграждението по договора за гаранция не се дължи
в полза на заемодателя, а на ищеца, който е трето лице по заемното
правоотношение. С други думи казано- възнаграждението по
договора за гаранция е дължимо по отделен договор и в полза на лице, различно
от заемодателя. Заемът не е предоставен от ищеца, нито той получава лихва и
обратно- предоставилото дружество кредита не получава възнаграждение, а лихва,
поради което нито субектите са едни и същи, нито пък сумите, които те следва да
получат за предоставените по договорите услуги на заемодателя, произтичат от
едно и също основание. В този смисъл направеното възражение за нищожност на
договорите, се явява неоснователно, а изложените в отговора аргументи не са
относими към конкретния случай.
Във връзка с горното, за пълнота на
изложението, следва да се посочи още, че и двата договора- за заем и за
гаранция са действителни, не противоречат на закона или на добрите нрави, като
клаузите им не са неравноправни, доколкото нормата на чл. 146 от ЗЗП изрично
изключва неравноправност при индивидуално договаряне. В случая е налице именно
такова, защото конкретно в чл. 2 от договора за заем е посочено, че договорът е
сключен на основание стандартен европейски формуляр, предоставен предварително
и посочващ индивидуалните условия по желания паричен заем. Оттук следва, че на
заемателя е дадена възможност да влияе върху съдържанието на клаузите на
договора, включително и върху клаузата, предвиждаща предоставяне на обезпечение
под формата на гаранция от трето лице, което пък изключва нищожност на това
основание.
Във връзка с възраженията в отговора за
неравноправност на клаузата за лихва, трябва да се има предвид, че в конкретния
случай се касае за отпускане на особен тип заем- той се предоставя от небанкова
финансова институция, средствата в която не са набрани чрез публично привличане
на влогове, кредитът не в голям размер, като достъпът до сумата е сравнително
бърз и лесен. Кредитът е по- рисков и именно с цел да се обезпечи кредитора,
той начислява по- висок процент за лихва от размера на законната такава, защото
в случая лихвата има двойно предназначение- не само да служи като форма на
обезпечение за ползване на паричната сума за съответен период от време, а също
и да бъде като цена на услугата по предоставяне на такъв тип заем. Точно това е
направено и в случая- страните са постигнали споразумение за определяне на
договорна лихва, надвишаваща размерите на законната, като тя е предвидена както
да обезщети кредитора в случай на забавено изпълнение, така и да „заплати“
цената на услугата. В тази връзка е съвсем обичайно за малките кредити,
предоставяни от небанкови финансови институции, да се начисляват по- високи
лихви, отколкото при банковите кредити например. Възможността в първия случай
кредиторът да загуби предоставените в заем парични средства при настъпване на
евентуална неплатежоспособност на длъжника е много по- голяма и оттук съвсем
естествено поради съществуващия риск е завишена и сумата, която трябва да поеме
заемополучателят, за да са гарантирани интересите на отпускащия този тип
кредити. Така не съществува противоречие със ЗЗП и ЗПК, ако страните в израз на
доброволно формираната си воля и в съответствие с принципите на свободата на
договаряне постигнат споразумение за размера на лихвата по заема, която в
процесния договор е изначално определена до точно фиксиран размер, без от
длъжника да се търси нещо в повече. Следва в допълнение да се посочи още, че
според нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК годишният процент на разходите не може
да бъде по- висок от
пет пъти размера на законната лихва, което условие в случая е спазено, тъй като ГПР по
договора е 48, 16 %, а размерът на законната лихва е около 10 %, т.е разликата
е по- малка от фиксирания по закон размер, поради което тук не може да се
приеме, че е налице каквато и да е недействителност. По така изложените
съображения, съдът намира за неоснователни възраженията в отговора за нищожност
на клаузата за лихва поради прекомерност и противоречието й със закона.
Редовно възникналото заемно правоотношение валидно обвързва
страните и поражда своите правни последици. С подписване на договора ответникът
се е съгласил с всички негови клаузи, като съглашението, предмет на
индивидуално договаряне, е израз на общата воля на страните, които именно по
този начин са уредили отношенията си. Заемателят се е съгласил с тези условия,
приел ги е подписвайки договора и ОУ към него, а и предварително още към момента
на сключването е бил наясно със сумата, която ще дължи по отпуснатия му заем и
с тази по гаранцията.
В договора за гаранция е предвидено,
че при неизпълнение на задълженията по договора за заем, гарантът следва да
изпълни при поискване от заемодателя неизпълнените задължения на заемателя. По
делото е представено писмено уведомление от заемателя до гаранта за активиране на
гаранцията поради неизпълнение на задълженията на заемателя и в тази връзка от
ищеца е била заплатена сумата от 264, 86 лева- остатъчно задължение по договора
за кредит. В исковата молба е посочено, а това е неизгоден за кредитора факт,
който следва да се приеме за доказан- че по заема е платена сумата от 595, 90
лева или са платени 10 от общо 12 вноски. Според изслушаната ССчЕ именно в този
размер- 264, 86 лева възлиза остатъкът на неплатеното задължение, който
кредиторът е разпределил на дължима главница от 257, 99 лева и лихва от 6, 87
лева. В тежест на ответника е да докаже плащане по кредита и при неангажиране
на доказателства в тази връзка следва да се приеме, че именно в този размер
вноските по заема са останали дължими. Пак в договора за гаранция е записано,
че при евентуално активиране на гаранцията и извършване на плащания от гаранта,
погасяващи задължения на заемателя, гарантът има правото да встъпи в правата на
удовлетворения заемодател. Точно това е и първата претенция по делото- търсене
на платената сума по активираната гаранция, възлизаща в размер на неплатените
падежирали вноски по заема. Искът е доказан както по основание, така и по
размер, поради което следва да се уважи изцяло.
Втората претенция се основава на
дължимото на гаранта възнаграждение по договора за гаранция. В същия са
уговорени насрещни задължения за страните: на ищеца- да гарантира изпълнение
задълженията на ответника по договора за заем, а на ответника- да заплаща
възнаграждение за това, че гаранцията е осигурена, независимо от това обаче налице
ли е или не изпълнение по договора за заем. С подписването на
договора от ответника, от една страна за последния е възникнало задължение да
заплаща претендираното от ищеца възнаграждение по договора за гаранция, а от
друга- той се е съгласил с начина на погасяване на това задължение, поради
което и възраженията в отговора за получаващо се при това положение двойно
връщане на кредита, което се явявало в противоречие с добрите нрави, са
неоснователни, тъй като именно тези договорки са резултат на общата воля на
страните при уреждане на отношенията им.
Както по- горе вече се посочи, на дружеството, поело
ангажимента да отговаря за неизпълнението на длъжника, е предвидено
възнаграждение. Същото е посочено в общ размер по договора и възлиза на сумата
от 688, 92 лева (12 премии, всяка от по 57, 41 лева), като отново в тежест на
ответника е да докаже плащането му, но доказателства и в тази насока не са
представени. Доколкото основанието на плащането произтича директно от договора,
където е определен и размерът на дължимата сума, следва да се приеме, че и тази
претенция е доказана. Отново в ССчЕ е посочен размерът на дължимата сума от
114, 82 лева, колкото се търсят и от ищеца като непогасен остатък от неговото
възнаграждение по договора за гаранция и в този смисъл и вторият иск следва да
се уважи изцяло.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че са
неправилни съображенията в отговора, свързани с аритметичните пресмятания на
база платените от ответника суми, защото именно заключението на вещото лице по
ССчЕ ясно посочва платените по договора суми и остатъчните задължения на
заемателя.
В заключение следва да се
приеме, че в полза на ищеца съществува съответното парично вземане, по
отношение на което вземане вече е била издадена заповед за изпълнение.
Вземането за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната част на
т. 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото производство
следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив, който да се отрази в
настоящото решение.
С оглед изхода на делото, а именно-
уважаване на исковата претенция изцяло, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на
ищеца се дължат направените по делото разноски в пълен размер. Същите се
претендират и макар за тях да не е представен списък по чл. 80 от ГПК, са
налице доказателства за реалното им извършване- държавна такса в размер на 25
лева (лист 24 от делото) и депозит за особен представител в размер на 300 лева
(л. 39), които следва да се възложат в тежест на ответника. Не се представят
доказателства за размер или плащане на адвокатски хонорар на пълномощника на
ищеца, поради което такива разноски не следва да се присъждат на страната.
Особеният представител на ответника пък има право на разноски от внесения за
него депозит от ищеца, независимо от изхода на спора, за което му е издаден
РКО.
По изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 10603/ 03.12.2018 г., издадена по частно гр. дело № 19164/ 2018 г. на
ПРС, XII гр.
с-в, С.И.К., ЕГН: **********,***, ДЪЛЖИ на „Лайт Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив,
ул. „Полет“ № 1, ет. 2,
представлявано от у. А. Д. А., следните парични суми: сумата от 264, 86 (двеста шестдесет и четири лева и
осемдесет и шест стотинки) лева, платена от „Лайт Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК: *********, на „Лайт Кредит“ ООД,
ЕИК: *********, по силата
на договор за гаранция от 11.08.2016 г., с който е
обезпечено вземането по договор за заем № *** и сумата от 114, 82 (сто и четиринадесет лева и осемдесет
и две стотинки) лева- неплатена част от възнаграждение
по договора за гаранция от 11.08.2016 г., ведно със законна лихва върху сумите, считано от датата
на заявлението- 30.11.2018 г., до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА С.И.К., ЕГН: **********,***, да заплати на „Лайт Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от у. А. Д. А., разноските в заповедното производство в размер на 25 (двадесет и пет) лева- за държавна такса и 300 (триста) лева- за адвокатско възнаграждение, както и разноските по настоящото дело: сумата в размер на 25 (двадесет и пет) лева- за държавна такса и в размер на 300 (триста) лева- депозит за особен представител на ответника.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ : /п/
Вярно
с оригинала!ВГ