№ 3337
гр. София, 30.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО III ВЪЗЗИВЕН БРАЧЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на дванадесети май през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Любомир Луканов
Членове:Клаудия Р. Митова
Цветомила Данова
при участието на секретаря Ирина Ст. Василева
като разгледа докладваното от Любомир Луканов Въззивно гражданско дело
№ 20251100504523 по описа за 2025 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на Част втора, Дял втори, Глава двадесета от
Гражданския процесуален кодекс (ГПК), вр. с чл. 17, ал. 5 от Закона за защита от
домашното насилие (ЗЗДН).
Образувано е по въззивна жалба на молителя Г. И. Д., действаща чрез
упълномощената адв. И. Д. И., срещу съдебно решение № 4267 от 13.03.2025г.,
постановено по гр. дело № 2437/2024г. по описа на СРС, 181 състав. Съдебното
решение се обжалва изцяло.
В жалбата се твърди неправилност на решение поради нарушение на
материалния закон. Иска се да бъде отменено решението на първата инстанция и се
уважи молбата за защита от домашно насилие на Г. И. Д. срещу Б. Н. Х.. Не се сочат
нови доказателства.
В открито съдебно заседание въззивникът лично и чрез представителя по
пълномощие поддържа въззивната жалба по изложените в нея съображения.
Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.
В срока по чл. 17, ал. 4 от ЗЗДН от въззиваемата страна Б. Н. Х., чрез
упълномощената адв. Д. Б., е подал отговор на въззивната жалба, с който я оспорва по
основателност. Не сочи нови доказателства.
В открито съдебно заседание въззиваемият лично и чрез представители по
пълномощие оспорва жалбата, като неоснователна. В хода на устните състезания
1
пледира за отхвърляне на жалбата и оставяне в сила на обжалваното решение.
Претендира разноски и представя списък по чл. 80 от ГПК.
Във въззивното производство не са събрани нови доказателства.
Софийски градски съд, в настоящия си състав, участвал в заседанието, в което е
завършено разглеждането на делото, като обсъди събраните по делото доказателства,
становищата и доводите на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 от ГПК,
намира от фактическа и правна страна следното:
Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 17, ал. 1 от ЗЗДН от молителя в
първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването, и е
насочена срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 от ГПК, във вр.
с чл. 17 от ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт. По изложените съображения съдът
приема, че въззивната жалба е редовна и допустима, поради което следва да се
разгледа по същество.
Съгласно нормата на чл. 269 от ГПК, приложима в настоящото производство по
препращащата разпоредба на § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН, въззивният
съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Първоинстанционното решение е валидно, тъй като не е постановено в
нарушение на правни норми, които регламентират условията за валидност на
решенията – постановено е от съд с правораздавателна власт по спора, в законен
състав, в необходимата форма и с определеното съдържание. Решението е и
допустимо, тъй като са били налице положителните предпоставки и са липсвали
отрицателните за предявяване на молбата за защита, а съдът се е произнесъл именно
по молбата с която е бил сезиран, поради което няма произнасяне в повече от
поисканото.
Въззивният съдебен състав, като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, прие
следното:
Според приложимата редакция на легалното определение на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН
(ДВ, бр. 102 от 2009 г., в сила от 22.12.2009г.) домашно насилие е всеки акт на
физическо, сексуално, психическо, емоционално или икономическо насилие, както и
опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личния живот, личната
свобода и личните права, извършени спрямо лица, които се намират в родствена
връзка, които са или са били в семейна връзка или във фактическо съпружеско
съжителство.
Наведените от въззивника доводи за неправилност на обжалваното решение са
основателни. Първоинстанционният съд неправилно, в нарушение на материалния
закон, при допуснато съществено процесуално нарушесние и необосновано, е
формирал извод за неоснователност на молбата за защита по ЗЗДН, предявена в лично
качество от Г. И. Д..
Между страните липсва спор, че са живели във фактическо съпружеско
съжителство и са родители на четири деца. Последното се установява и от
неоспорените писмени доказателства – удостоверенията за раждане на децата Калоян,
Райна, Сирма и Косара Б.ови Х.и.
Въззивният състав приема, че молбата за защита е депозирана пред районния
съд в преклузивния срок по чл.10, ал.1 от ЗЗДН от пострадалото лице, което е видно от
датата на входящия номер на регистратурата в съда. Следва, че първостепенният съд е
2
валидно сезиран от процесуално легитимирана страна.
От съвкупната преценка на доказателствата въззивната инстанция приема, че
въззиваемият Б. Н. Х. е извършил спрямо въззивницата Г. И. Д. акт на домашно
насилие, както следва: на 25.12.2023г. във времето около 10.30 часа в ползвания от
молителката имот с адрес в гр. София, вилна зона ****, е нанесъл двукратно удари с
юмруци в лицето на молителя, извъртял пръстите на дясната ръка, както и я е
дърпал и бутал.
Опора за този извод на съда е кредитираната от въззивния състав декларация по
чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, чиято доказателствена стойност не е оборена от другите
доказателства по делото.
Нормата на чл. 13, ал. 3 от ЗЗДН (в приложимата редакция обн. в Доп. – ДВ,
бр. 66 от 2023 г., в сила от 01.01.2024 г.) постановява, че когато няма други
доказателства за конкретни факти и обстоятелства, съдът издава заповед за защита
само на основание приложената декларация по по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН. Други писмени
доказателства, които да установяват авторството на акта на насилие, извън
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, не са събрани по делото. Приетата от районния
съд декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН представлява годно доказателствено средство за
установяване на твърдения насилнически акт към Г. И. Д., тъй като съдържа данни за
извършителя, времето, мястото и начина на извършване на деянието, във връзка с
което се иска предоставянето на защита от молителката Г. И. Д..
Въззивният състав приема, че няма причина да не зачете доказателствената
сила на декларацията на молителката, доколкото актът на насилие от 25.12.2023г.
около 10.30 часа е извършен в отсъствието на други лица, която декларация е
достатъчна за установяване акта на насилие по несъмнен начин.
Изявлението за съществуването на определен кръг от факти, което е предмет на
декларацията по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН има характера на лично волеизявление на лицето,
което твърди да е пострадало от акт на домашно насилие. Това волеизявление на
пострадалото лице не може да бъде заместено от волеизявление на негов
представител, доколкото наказателната отговорност, която следва при деклариране на
неверни обстоятелства е лична. Наказателната отговорност за деклариране на неверни
факти пред съд, е предпоставката, която дава на декларацията съответната
доказателствена стойност в производствата по ЗЗДН. От тълкуването на разпоредбите
уреждащи този вид писмено доказателство се налага извод, че след като декларацията
е подписана от търсещия защита по ЗЗДН, то тя установява релевантни за спора факти
(място, време, начин и от кого е извършен акта на насилие) и е част от
доказателствената съвкупност. Т.е. декларацията, изходяща от Г. И. Д. е допустимо
доказателствено средство съгласно чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН, като в настоящия случай не са
събрани други доказателства, които да оборват доказателствената сила.
В подкрепа на извода на съда, за осъществен акт на домашно насилие на
25.12.2023г. около 10.30 часа от страна на Б. Н. Х. спрямо Г. И. Д. са и заключението
на приетото съдебномедицинско удостоверение № 549/2023г., издадено от д-р А.А.,
специалист по съдебна медицина при Медицински университет – София, Началник
Клиника по съдебна медицина и деонтология при УМБАЛ „Александровска“ ЕАД –
София на 27.12.2023г., както и гласните доказателствени средства събрани в
първоинстанционното производство чрез разпита на св. Л. и Т.. Свидетелите не са
очевидци на акта на насилие, но и двете непосредствено са възприели неговите
емоционални и физически последици върху молителката в същия и на следващия ден
(св. Л. заявява в показанията си пред съда :…..на 25.12.2023г. в 11:00 часа дъщеря ми
ми се обади по телефона. Беше много разстроена и плачеше. Каза: „Б. ме удари два
пъти с юмрук в лицето пред децата“… Видях от дясно на лицето й подуто и
3
разкървавено в края на устните. Средният пръст на дясната й ръка беше подут…“, а
според показанията на св. Т.: „…на 26.12.2023г. се чухме с молителката и тя ми
сподели, че Б. я е набил. … Тя беше доста тревожна. Видяхме се, мисля, на следващия
ден до нейната работа. Беше посинена по устата, в областта на устните, беше
подтисната, притесняваше се как отива в работата и как ще я видят колегите …“).
Съобразявайки конфликтните отношения между страните на сочената дата, при
извършената съвкупна преценка на доказателствата по делото, настоящият въззивен
състав приема, че доказателствата са обективни и отразяват действителните
отношения между страните на 25.12.2023г. около 10.30 часа в имот с адрес в гр.
София, вилна зона ****, относно осъществения акт на домашно насилие от Б. Н. Х.
срещу Г. И. Д.. Следва, че деянието на домашното физическо и емоционално насилие,
извършено от въззиваемия Б. Н. Х. е доказано с доказателствените средства съгласно
приложимите разпоредби на чл. 13, ал. 1 и ал. 2, т. 3 от ЗЗДН.
За настоящия спор е ирелевантно каква е била причината за осъществената
агресия от Б. Н. Х. към Г. И. Д. - негова бивша съжителка и майка на неговите деца,
тъй като от събраните доказателства се установи, че действието на 25.12.2023г. около
10.30 часа, представлява акт на домашно насилие по смисъла на чл. 2, ал. 1 от ЗЗДН,
във формата на физическо и емоционално насилие срещу Г. И. Д.. Дали случилото се е
било провокирано от спорове относно издръжката на децата им или влошените лични
отношения на страните, респ. дали е преднамерено или случайно деяние, е без правно
значение за настоящия спор. Правните норми, регулиращите отношенията на лицата,
които са във връзка по някоя от хипотезите на чл. 3 от ЗЗДН, не допускат извършване
актове на домашно насилие, включително и когато те имат различни виждания към
изпълнение на задълженията си по реализиране на родителската си отговорност.
Неоснователни са възраженията на представителя на ответника, че
декларацията на молителя не следва да се кредитира, тъй като е в противоречие с
установената фактическа обстановка. Обратно, съвкупната преценка на писмените и
гласни доказателства, обосновават извод, че е доказан актът на домашно насилие. Без
подкрепа от събраните доказателства е защитната теза на ответника, въззиваем в
производството, че Г. И. Д. се е самонаранила. Подобно самонараняване не се
установява, вкл. и от показанията на св. Георгиева и св. Х. – доведени от ответника
пред първата инстанция. Не е спорно, че на процесните дата и място между страните е
възникнал конфликт, който е ескалирал до домашно насилие, вкл. чрез физическо
съприкосновение помежду им, за което всяка от страните е потърсила защита пред
съда по реда на ЗЗДН.
В настоящото производство са неприложими институтите на превишаване
пределите на неизбежната отбрана (чл. 12 от НК) и на реторсията (уреден в чл.130,
ал.3 от НК), тъй като § 1 от Заключителните разпоредби на ЗЗДН препраща за
неуредените въпроси към разпоредбите на Гражданския процесуален кодекс.
Последното изключва приложение по аналогия на институти от наказателното право,
тъй като законодателят не е предвидил такъв процесуален ред в приложимия ЗЗДН.
С оглед на изложеното следа, че обжалваното решение е неправилно и следва
да се отмени изцяло, като се уважи молбата на Г. И. Д., а спрямо въззиваемия Б. Н. Х.
– да се приложи мярката по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН, чрез която ще се даде защита на
пострадалото лице. Същевременно, неизпълнението на мярката ще доведе до
влизането в действие на предвидените в чл. 21, ал. 4 от ЗЗДН негативни правни
последици за извършителя на насилието. Съдът дължи да наложи по своя преценка
една или повече защитни мерки (чл. 16, ал. 1 от ЗЗДН).
С оглед факта, че страните имат обща отговорност и задължение за полагане на
грижи към четири малолетни деца, въззивният състав приема, че наложената на Б. Н.
4
Х. мярка по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН е съобразена с приетото в мотивите по
Тълкувателно решение (ТР) № 2 от 25.11.2020 г. по тълкувателно дело № 2/2019 г. на
ВКС, ОСГК. В цитираното ТР се указва, че съдът не е обвързан от искането в молбата,
а се ръководи от целта да даде пълна, адекватна и ефективна защита на пострадалото
лице. С наложената на въззиваемия мярка по чл. 5, ал. 1, т. 1 от ЗЗДН е дадена
достатъчно ефективна защита на Г. И. Д., която е съобразена с вида на осъщественото
домашно насилие, а и страните са разделени и не живеят съвместно. Други защитни
мерки в това производство не следва да бъдат прилагани, тъй като не следва
прекомерно да се засягат правата на въззиваемия, за когото не се установи да има
повтарящо се агресивно поведение срещу молителката и това да е предпоставка за
налагане и на мярка за посещаване на специализирани програми за преодоляване на
агресията и справяне с гнева.
По изложените съображения и поради несъвпадане на приетите от двете
инстанции правни изводи, въззивният състав отменя обжалваното първоинстанционно
решение като неправилно и уважава молбата за защита по ЗЗДН.
Настоящият съдебен акт е окончателен (арг. от чл. 17, ал. 6 от ЗЗДН).
По разноските съдът приема следното:
Разноски във въззивното производство са претендирани своевременно и от
двете страни, поради което съдът дължи произнасяне.
Като съобрази изхода на делото, на основание чл. 11, ал. 2 от ЗЗДН съдът
осъжда Б. Н. Х. да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 25 лева за
молбата за защита от домашно насилие, а във вр. с чл. 18 от Тарифата за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК, въззиваемият следва да бъде осъден да
заплати по сметка на СГС и държавната такса за въззивното пр-во от 12.50 лв.
На основание чл. 11, ал. 2 от ЗЗДН, въззиваемият дължи и разноски на
въззивницата Г. И. Д. за настоящото производство в размер на 700 лева, за заплатено
адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 21.03.2025г.,
по представения списък по чл. 80 от ГПК и доказателства за реалното им извършване
(лист 3 и 14 от делото). Във въззивното производство не е направено възражение за
намаляването на адвокатското възнаграждение.
Съдът не присъжда направени от молителя разноски за адвокатско
възнаграждение пред първата инстанция, тъй като макар и своевременно да е поискано
присъждането им и да е представен списък по чл. 80 от ГПК, то не са представени
доказателства за извършването им.
По изложените съображения съдът осъжда Б. Н. Х. да заплати на Г. И. Д.
разноски пред въззивната инстанция в размер от 700 лв. - разноски за адвокатско
възнаграждение за въззивното производство.
На въззиваемият Б. Н. Х. не се дължат разноски.
Така мотивиран, Софийски градски съд, Гражданско отделение, ІІІ въззивен
брачен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ съдебно решение № 4267 от 13.03.2025г., постановено по гр.
5
дело № 2437/2024 г. по описа на Софийски районен съд, 91 състав и вместо
него ПОСТАНОВЯВА:
ИЗДАВА ЗАПОВЕД ЗА ЗАЩИТА, на основание чл. 15, ал. 2 от ЗЗДН,
срещу Б. Н. Х., ЕГН **********, като:
ЗАДЪЛЖАВА Б. Н. Х., ЕГН **********, на основание чл. 5, ал. 1, т. 1 от
ЗЗДН, да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на Г.
И. Д., ЕГН **********;
ПРЕДУПРЕЖДАВА Б. Н. Х., ЕГН **********, че при неизпълнение на
настоящата заповед, на основание чл. 21, ал. 4 от ЗЗДН полицейският орган е
длъжен да го задържи и незабавно да уведоми органите на прокуратурата.
ОСЪЖДА Б. Н. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „Цар
Шишман“ № ****, на основание чл. 11, ал. 2 от ЗЗДН, да заплати по сметка на
Софийски градски съд, с адрес: гр. София, бул. „Витоша“ № 2, държавни
такси в общ размер на 37.50 (тридесет и седем лева и петдесет стотинки) лева.
ОСЪЖДА Б. Н. Х., ЕГН **********, с адрес: гр. София, ул. „Цар
Шишман“ № ****, на основание чл. 11, ал. 2 от ЗЗДН, да заплати на Г. И. Д.,
ЕГН **********, с адрес: гр. София, ж.к. „Банишора“, бл. ****, сумата от
700.00 (седемстотин) лева – разноски за адвокатско възнаграждение по
въззивно гр. дело № 4523/2025г. по описа на Софийски градски съд,
Гражданско отделение, ІІІ въззивен брачен състав.
Решението е окончателно.
Препис от решението да се връчи на страните и да се изпрати на
районните управления на МВР по местоживеене на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6