№ 1233
гр. Варна, 17.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, III СЪСТАВ, в публично заседание на
четвърти октомври през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:Юлия Р. Бажлекова
Членове:Невин Р. Шакирова
мл.с. Александър В. Цветков
при участието на секретаря Елка Н. Иванова
като разгледа докладваното от Невин Р. Шакирова Въззивно гражданско
дело № 20223100501525 по описа за 2022 година
Производството е по реда на Глава ХХ от ГПК.
Образувано е по повод въззивна жалба на К. Х. Б. срещу Решение № 1048 от
13.04.2022г. по гр.д. № 15009/2021г. по описа на ВРС, 48-ми състав, В ЧАСТТА МУ , с
която на основание чл. 226, ал. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените
от въззивника срещу „Ч.“ АД, ЕИК ********* искове за осъждане на ответника да заплати
на ищеца сумата от 667.87 лева, представляваща обезщетение за незаконосъобразно
задържане на трудова книжка в периода от 15.10.2018г. до 29.10.2018г., както и сумата от
197.77 лева, представляваща обезщетение за забава за времето от 15.11.2018г. до
15.10.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на
исковата молба в съда – 15.10.2021г. до окончателното плащане.
Жалбата е основана на оплаквания за неправилност на решението, като постановено
в противоречие със съдебната практика и необоснованост. Съображенията са, че по делото
са установени моментът на прекратяване на трудовото правоотношение между страните на
15.10.2018г.; факта, че работодателят съхранява трудовата книжка в досието на работника;
предаване на трудовата книжка от работодателя на работника на 29.10.2018г., както и че в
процесния период въззивникът е търсил трудовата си книжка. В противоречие с тези
безспорни обстоятелства, ВРС приел като релевантна датата на прекратяване на трудовия
договор – 26.10.2018г., вместо приетото от ВКС, че договорът е прекратен на 15.10.2018г.
Решението в тази част противоречи и на приетото в ТР № 1/02.12.2019г. на ОСГК на ВКС.
Отправя искане с оглед изложеното да се отмени решението в обжалваната част и вместо
него да се постанови друго, с което предявените искове да се уважат с извод за
1
основателност.
В отговор на жалбата „Ч.“ АД оспорва доводите в нея. Излага съображения, че
правилно ВРС е приел, че релевантен в случая е моментът на връчване на заповедта за
уволнение, а според исковата молба това е именно 26.10.2018г. Към 15.10.2018г., от който се
претендира обезщетението ТПО не е било прекратено. Едва с решение № 59/2020г. на ВКС е
отменено дисциплинарното уволнението, извършено със заповед № 150/25.10.2018г. и с
Решение № 235/10.08.2020г. е дадено тълкуване, че работодателят следва да впише в
трудовата книжка като основание за прекратяване на ТПО чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ. Ето защо
моментът, от който е подлежала на връщане трудовата книжка на ищеца е датата на
връчване на заповедта, което е станало на 26.10.2018г. Трудовата книжка е върната на
ищеца на 29.10.2018г., когато същата е била оформена. Ето защо не е налице незаконно
задържане на трудовата книжка и исковете, предявени на това основание са неоснователни.
Отправя искане обжалваното решение да се потвърди в обжалваната част.
В хода на проведеното по делото съдебно заседание, страните поддържат заявените
позиции по спора, като всяка претендира присъждане на разноски..
При проверка валидността и допустимостта на обжалваното решение, съобразно
нормата на чл. 269, пр. I от ГПК, съдът не открива пороци, водещи до неговата
нищожност или недопустимост. По останалите въпроси, за да се произнесе съобрази
следното:
Производството пред ВРС е образувано по повод предявени от К. Х. Б. срещу „Ч.“
АД съединени в условията на първоначално обективно кумулативно съединяване на
осъдителни искове с правно основание чл. 226, ал. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
осъждане на ответника да му заплати сумата от 667.87 лева, представляваща обезщетение за
незаконосъобразно задържане на трудова книжка в периода от 15.10.2018г. до 29.10.2018г.,
както и сумата от 197.77 лева, след допуснато увеличение на размера на исковете с
определение от п.с.з. от 25.03.2022г., представляваща обезщетение за забава за времето от
15.11.2018г. до 15.10.2021г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата
на подаване на исковата молба в съда – 15.10.2021г. до окончателното плащане.
Фактическите твърдения, на които се основават исковете са следните: с влязло в сила
решение от 16.06.2020г. по гр.д. № 3418/2019г. на ВКС, III ГО е отменена Заповед №
150/25.10.2018г. на изпълнителния директор на ответника, като дисциплинарното му
уволнение е признато за незаконно. На 15.10.2018г. ищецът входирал заявление за
напускане на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, с искане за попълване и връщане на
трудовата му книжка. До края на работния ден получил отказ за прекратяване на трудовия
договор и за връщане на трудовата му книжка. На 18.10.2018г. отново потърсил трудовата
си книжка, като получил устен отговор от експерт ТРЗ и ЧР К.К., че ще го извика, когато е
готова. На 26.10.2018г. след връчване на заповед за прекратяване на ТПО, отново потърсил
трудовата си книжка, която не му била върната. Същата получил на 29.10.2018г., което
удостоверил с подписа си. За периода 15.10.2018г. до 29.10.2018г. трудовата му книжка е
задържана от работодателя неправомерно. Ето защо отправил искане за осъждане на
2
ответника да му заплати обезщетение за незаконосъобразно задържане на трудовата книжка
за посочения период в размер на исковата сума, ведно със законната лихва от исковата
молба.
В отговор на исковата молба, „Ч.“ АД оспорил предявените искове по основание.
Посочил, че след решението на ВКС, с което е отменено дисциплинарното уволнение на
ищеца, извършено със Заповед от 25.10.2018г. с извод, че ТПО е било прекратено с
получаване на волеизявлението на работника от работодателя по реда на чл. 327, ал. 1, т. 2
от КТ, за работодателя не е било ясно кое основание за прекратяване на ТПО да впише в
трудовата книжка на ищеца, поради което на 25.06.2020г. депозирал пред ВКС молба за
тълкуване на решението. Тълкуване е извършено едва с решение от 10.08.2020г., след
получаване на което ответникът изпълнил съдебното решение, вписал е основанието за
прекратяване и върнал на ищеца трудовата му книжка. Посочил, че заповедта за
дисциплинарно уволнение е издадена на 25.10.2018г., а трудовата книжка е върната на
ищеца на 29.10.2018г., т.е. задържаната е само 1 работен ден за обработка и подписи.
Отправил искане в тази връзка предявените искове да се отхвърлят с извод за
неоснователност.
В съдебно заседание ответникът признал, че прекратяването на ТПО е настъпило на
15.10.2018г.
СЪДЪТ, след преценка на становищата на страните, събраните по делото
доказателства, по вътрешно убеждение и въз основа на приложимия закон, приема за
установено следното от фактическа страна:
На 15.10.2018г. К. Х. Б. подал Заявлението за прекратяване на трудовото
правоотношение по чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ, входирано в деловодството на „Ч.“ АД под вх.
№ 992.
С писмо изх. № 120/15.10.2018г. изпълнителният директор на „Ч.“ АД уведомил К. Б.,
че във връзка с горното заявление не е налице правно основание за прекратяване на ТПО,
доколкото към този момент всички начислени работни заплати са му изплатени. Уведомил
работника, че може да приеме заявлението, както и ТПО да се прекрати по взаимно съгласие
на основание чл. 325, т. 1 от КТ. Уведомлението в този смисъл е връчено при отказ на
работника да го получи, оформен с Протокол от 15.10.2018г. в присъствие на двама
свидетели.
На 25.10.2018г. работодателят издал Заповед № 150, с която на К. Б. е наложено
дисциплинарно наказание „уволнение“, като на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от ГПК ТПО
между страните е прекратено.
По твърдение в исковата молба тази заповед е връчена на въззивника на 26.10.2018г.,
а с Декларация от 29.10.2018г. ищецът декларирал, че е получил трудовата си книжка,
надлежно оформена, заверена и подпечатана.
С Решение № 59 от 16.06.2020г. постановено по гр.д. № 3418/2019г. по описа на
ВКС, III ГО е отменено на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ дисциплинарно уволнение на
3
ищеца, извършено със заповед № 150/25.10.2018г. на изп.директор на „Ч.“ АД, с извод, че
трудовото правоотношение едностранно е било прекратено от ищеца със заявление,
подадено на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ и получено от работодателя на 15.10.2018г.
съгласно чл. 335, ал. 1, т. 3 от КТ, поради което работодателят не е могъл повторно да
прекрати вече прекратения договор. С Решение от 10.08.2020г. по същото, на основание чл.
251 от ГПК е постановено, че решението следва да се тълкува в смисъл, че работодателят
следва да впише на основание чл. 346 от КТ в трудовата книжка на ищеца, като основание
за прекратяване на ТПО разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ.
Пред ВРС е проведена ССчЕ, от заключението на която се установява, че размерът на
БТВ на ищеца за периода 15.10.2018г. до 29.10.2018г. е 667.87 лв., а размерът на законната
лихва върху тази сума за периода 15.11.2018г. до 15.10.2021г. е в размер на 197.77 лв.
СЪДЪТ, въз основа на така установеното от фактическа страна, прави следните
правни изводи:
Съгласно разпоредбата на чл. 226, ал. 2 от КТ работодателят и виновните длъжностни
лица отговарят солидарно към работника или служителя за вредите, които той е претърпял
поради незаконно задържане на трудовата му книжка, след като трудовото правоотношение
е било прекратено. Обезщетението обхваща всички вреди, претърпени от работника или
служителя, включително и неимуществените и е в размер на брутното му трудово
възнаграждение от деня на прекратяването на трудовото правоотношение до предаване на
трудовата книжка на работника или служителя /ал. 3 на чл. 226 от КТ/.
За основателността на иска е необходимо и достатъчно кумулативно наличие на
следните предпоставки: прекратено трудово правоотношение; незаконно задържане на
трудовата книжка на работника или служителя; наличие на причинени вреди и причинна
връзка между незаконното задържане на трудовата книжка и причинените вреди.
Обезщетението е в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или
служителя за времето на задържане на трудовата книжка. Работникът или служителят не е
длъжен да доказва размера на конкретно претърпените от него вреди, защото той е
нормативно определен. Наличието на незаконно задържане на трудовата книжка по чл. 226,
ал. 2 от КТ не се предпоставя от виновно поведение на длъжностни лица.
Установено е по делото и няма спор между страните, че след заявлението по чл. 327,
ал. 1, т. 2 от КТ на работника, работодателят издал Заповед от 25.10.2018г., с която ТПО на
въззивника е било прекратено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 от КТ, поради неявяване на
работа на 16.10.2018г., на 17.10.2018г. и на 18.10.2018г. Тази заповед е връчена на
работника на 26.10.2018г. /петък/, а трудовата книжка получена от същия на 29.10.2018г.
/понеделник/. Дисциплинарното уволнение е отменено с окончателно решение на ВКС
постановено на 16.06.2020г., а с решение от 10.08.2020г. на същия съд е дадено тълкуване,
че работодателят следва да впише на основание чл. 346 от КТ в трудовата книжка на ищеца,
като основание за прекратяване на ТПО разпоредбата на чл. 327, ал. 1, т. 2 от КТ.
Следователно, към момента на връчване на трудовата книжка на работника – 29.10.2018г.
/понеделник/, след заповедта за дисциплнарно уволнение, връчена на работника на
4
26.10.2018г. /петък/ не е налице незаконно задържане на трудовата книжка от работодателя.
Действително чл. 350, ал. 1 от КТ изисква работодателят незабавно да върне
трудовата книжка при прекратяване на трудовото правоотношение. Моментът на
прекратяването на трудовото правоотношение, съответно на предоставянето на трудовата
книжка за оформянето й, съвпада с този на връщането й, което е задължение на
работодателя и не е нужно да е поискана или потърсена от работника или служителя. На
този извод сочи и текста на чл. 226, ал. 3 от КТ – обезщетение се дължи от деня на
прекратяване на правоотношението, което значи, че задържането на трудовата книжка се
явява незаконно от датата, на която работодателят е дължал незабавното й връщане. В
случая обаче с оглед хронологията на отношенията между страните, оформянето и
връчването на трудовата книжка на работника от страна на работодателя не може да се
квалифицира като незаконно задържане. Работодателят е връчил трудовата книжка на
въззивника в деня, следващ този на връчване на заповедта за уволнение, поради което не
може да се приеме, че е налице задържане. В трудовата книжка на К. Б., видно от
извършеното отбелязване датата на прекратяване на ТПО е отразена именно като
29.10.2018г., поради което и при тези факти няма как да се обоснове извод за незаконност в
задържането на трудовата книжка, връчена на въззивника също на 29.10.2018г. Извлечената
от мотивите към решението на ВКС забава в предаването на трудовата книжка с оглед
приетия момент на прекратяване на ТПО между страните, без отчитане на конкретиката в
отношенията между страните към 2018г. и данните по делото, би била формална и
несъобразена с фактите по делото. Дори да се приеме, че задължението на работодателя е
станало изискуемо именно на 15.10.2018г., когато е получено писменото изявление на
работника от работодателя, то няма спор по делото, че следващите три работни дни
въззивникът не се е явил на работа и не е оказал необходимото съдействие на работодателя,
за да изпълни точно и незабавно задължението си по чл. 350 от КТ. Твърдението, че на
18.10.2018г. ищецът се е явил, за да получи трудовата си книжка не е доказано по делото. А
работодателят се освобождава от последиците на забавата, когато на свой ред работникът
или служителят изпадне в забава, защото не оказва необходимото съдействие за изпълнение.
По тези съображения, съдебният състав приема, че правилно в обжалваното решение
ВРС е приел, че предявените на основание чл. 226, ал. 2 от КТ и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД искове
не са доказани по основание. Като неоснователни исковете следва да се отхвърлят, а
обжалваното решение като правилно и законосъобразно постановено следва да се потвърди.
На основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззиваемата страна има право на поскани и
доказани разноски. Действително реализирани от страната са разноски под формата на
платено възнаграждение за един адвокат в размер на 500 лв. видно от договор за правна
защита и съдействие. В този размер разноските следва да се присъдят в тежест на
въззивника.
Мотивиран от така изложените съображения и на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК,
Варненски окръжен съд
5
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 1048 от 13.04.2022г. по гр.д. № 15009/2021г. по описа
на ВРС, 48-ми състав, В ЧАСТТА МУ , с която на основание чл. 226, ал. 2 от КТ и чл. 86,
ал. 1 от ЗЗД са отхвърлени предявените от К. Х. Б. с ЕГН ********** срещу „Ч.“ АД, ЕИК
********* искове за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 667.87 лева,
представляваща обезщетение за незаконосъобразно задържане на трудова книжка в периода
от 15.10.2018г. до 29.10.2018г., както и сумата от 197.77 лева, представляваща обезщетение
за забава за времето от 15.11.2018г. до 15.10.2021г., ведно със законната лихва върху
главницата, считано от датата на подаване на исковата молба в съда – 15.10.2021г. до
окончателното плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК К. Х. Б. с ЕГН ********** ДА
ЗАПЛАТИ на „Ч.“ АД, ЕИК ********* сумата от 500 лева, представляваща реализирани по
делото съдебно деловодни разноски.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал.
2, т. 3 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6