Решение по дело №10356/2019 на Софийски градски съд

Номер на акта: 263374
Дата: 25 май 2021 г. (в сила от 25 май 2021 г.)
Съдия: Цветомира Петкова Кордоловска Дачева
Дело: 20191100510356
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 6 август 2019 г.

Съдържание на акта

  Р Е Ш Е Н И Е

№ ………….

Гр. София, 25.05.2021 г.

                                 В   И М Е Т О   Н А   Н А Р О Д А

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, IV “Д” въззивен състав, в публичното заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и първа година в състав:

 

                               ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА

                                           ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА

                                                             РОСИ МИХАЙЛОВА

 

при секретаря Екатерина Калоянова, като разгледа докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 10356 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

 

         Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

 

С решение № 535988 от 15.11.2018 г. по гр. д. № 46897/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65 състав, съдът е признал за установено на основание чл. 422 ГПК, че съществува вземане на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, срещу Ж.Н.Г., ЕГН ********** за сумата от 3,25 лева представляваща законна лихва за забава от датата на подаване на исковата молба - 30.11.2016 г. до датата на плащането - 25.04.2017 г. на главница в размер на 137,52 лв. представляваща 1/2 част от дължима цена на ползвана топлинна енергия за абонатен № 041456 за периода 01.11.2013 г. - 30.04.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 15.12.2016 г. по ч.гр.д. № 68789/2016 г. по описа на СРС, 65 състав.

С решението е отхвърлен предявения от „Т.С.” ЕАД срещу П.Н.Н., ЕГН **********, установителен иск по чл. 422 ГПК с правно основание чл. 86 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане за законна лихва в размер на 3,25 лева представляваща законна лихва за забава от датата на подаване на исковата молба - 30.11.2016 г. до датата на плащането - 25.04.2017 г. на главницата в размер на 137,52 лв. представляваща 1/2 част от дължима цена на ползвана топлинна енергия за абонатен № 041456 за периода 01.11.2013 г. - 30.04.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 15.12.2016 г. по ч.гр.д. № 68789/2016 г. по описа на СРС, 65 състав.

С решението Ж.Н.Г. е осъдена да заплати на „Т.С.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 62,50 лева, а П.Н.Н. е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 57,59 лева  - разноски в исковото производство.

Със същото решение са отхвърлени предявените от Ж.Н.Г. срещу „Т.С.” ЕАД, искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата в размер на 320,49 лева заплатена без основание с платежно нареждане от 25.04.2017 г., както и с правно основание чл. 49 ЗЗД за вреди в размер на 2,00 лева - заплатена банкова такса за превод на сумата от 320,49 лева, вследствие противоправното поведение на служители на ответника, извършено на 25.04.2017 г. и изразяващо се в заблуждаване на Г. за дължимостта на сумата чрез представяне на неистински документ.

С решение № 77915 от 28.03.2019 г. по гр. д. № 46897/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65 състав, постановено по реда на чл. 248 и чл. 250 ГПК съдът е допълнил решение № 535988/15.11.2018 г. по гр.д. № 46897/2017 г. по описа на СРС, 65 състав, като след думите „... неистински документ“ и преди „Решението е постановено при участието на ... “ се чете „ВРЪЩА насрещната искова молба в частта по предявения отрицателен установителен иск от Ж.Н.Г. ***,, ЕАД за установяване несъществуването на облигационни отношения между тях по договор за доставка на топлинна енергия касаещ аб. № 041456 и е отхвърлил молбата на Ж.Н.Г. за изменение на посоченото по-горе решение в частта за разноските.

Недоволна от така постановените решения е останала ответницата в производството Ж.Г., която чрез процесуалния си представител Д.Г. ги обжалва при твърдения, че решенията са неправилни, тъй като са постановени в нарушение на материалния закон и допуснати от съда процесуални нарушения.

На първо място с въззивна жалба вх.№ 5210293 от 20.12.2018 г. ответницата обжалва решение № 535988 от 15.11.2018 г. по гр. д. № 46897/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65 състав, в частта с която тя е осъдена да заплати на «Т.С. ЕАД сумата от 62,50 лв., представляваща разноски в исковото производство, както и в частта с която съдът е отхвърлил предявения от ответницата насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1, ЗЗД за сумата от 320,49 лв. и иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата от 2 лв. – заплатена банкова такса за превод на сумата от 320,49 лв. По-конкретно поддържа, че първоинстанционния съд не се е произнесъл по искането на ответницата за разноски за юридически услуги в размер на 300 лв., както и за направени разноски за набавяне на копия от документи, които е следвало да бъдат прикрепени към исковата молба. Искането й към съда е да постанови решение, с което ищецът да бъде осъден да й заплати сумата от 629,79 лв., ведно със законната лихва и да отхвърли решението, в частта с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца разноски в размер на 62,50 лв.

По-нататък моли делото да бъде върнато за разглеждането му от друг състав, поради непълнота и редица процесуални нарушения. Счита иска за недопустим. На следващо място иска делото да бъде прекратено, а исковата молба да бъде върната, тъй като не са изпълнени изискванията на чл. 128 от ГПК, а именно, че не са представени на ответницата преписи на всички приложения към исковата молба, а тези които са й представени били без заверка „вярно с оригинала”. Същевеременно част от документите липсвали дори от папката с делото. Твърди, че не е уведомена, че е постъпил отговор от ответника по насрещния й иск, като по този начин е накърнено правото й на защита. Моли да й се допуснат експертизи и разпит на свидетели.

С въззивна жалба с вх.№ 5077435 от 07.05.2019 г. ответницата обжалва и решение № 77915 от 28.03.2019 г. постановено по гр.д. № 46897/2018 на СРС, 65 с-в, при твърдения, че същото е немотивирано, неправилно и обидно. Решението се обжалва в частта с която е върната исковата й молба по предявения отрицателен установителен иск, както и в частта, с която е оставено без уважение искането й за изменение на решението в частта за разноските.

Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД депозира молба от 19.04.2021 г. и от 13.10.2020 г., с която моли съда да даде ход на делото в тяхно отсъствие, оспорва въззивните жалби, не прави възражение по доклада. Иска да се потвърди първоинстанционното решение, претендират се разноски и юрк. възнаграждение, възразява се за прекомерност на адв. възнаграждение на въззивниците.

Третото лице помагач на ищеца „Бруната България“ ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не представя доказателства.

Решението в ЧАСТТА с която е отхвърлен предявения от „Т.С.” ЕАД срещу П.Н.Н. установителен иск по чл. 422 ГПК вр. чл. 86 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 3,25 лева представляваща законна лихва за забава от датата на подаване на исковата молба - 30.11.2016 г. до датата на плащането - 25.04.2017 г. на главницата в размер на 137,52 лв., като необжалвано от ищеца е влязло в сила.

Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от 12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на въззивното решение.

В случая, обжалваното решение е издадено от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното решение е допустимо.

Предявените пред първоинстанционният съд искове са установителни, при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Производството се развива след постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.” ЕАД.

Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се явява процесуално допустимо.

Решаващият въззивен състав приема, че в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените установителни искове.

С подаване на възраженията си по чл. 414 ГПК длъжниците са посочили, че са заплатили, в срока за подаване на възражение, процесните суми за главница, лихва за забава и разноски, за което са уведомили заявителя.

С молба от 15.05.2017 г., депозирана в заповедното производство, заявителят е посочил, че след извършеното от длъжниците плащане е останала незаплатена главница за цена на консумирана топлинна енергия в размер на 6,40 лева.

С оглед дадените му от съда указания заявителя е предявил установителен иск за сумата от 6,49 лева, представляваща законна лихва върху процесната главница за периода м.11.2013 г. – м.04.2016 г.

В срока за отговор ответницата Ж.Г. е предявила насрещни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата в размер на 320,49 лева заплатена от нея с платежно нареждане от 25.04.2017 г. без основание, както и с правно основание чл. 49 ЗЗД за вреди в размер на 2 лева - заплатена банкова такса за превода на сумата.

По иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, съдът намира следното:

Мораторната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при изпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на законната лихва е функционално обусловено от главния дълг, поради което същото се присъжда върху признатата за основателна претенция за главницата. Съгласно чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.

Въззивната инстанция споделя извода на първоинстанционния съд, че с извършеното на 14.02.2017 г. плащане  от страна на ответника П.Н. са погасени вземанията по издадената заповед за изпълнение за главница, разноски и законна лихва, като е останало незаплатено вземане върху главницата за законна лихва за периода 29.11.2016 г. - 14.02.2017 г., което изчислено от първоинстанционния съд с помощта на лихвен калкулатор възлиза на сума в размер на 2,99 лева. Ищецът е претендирал сумата от 3,25 лева, за която ответникът е представил доказателства да е заплатил с платежно нареждане от 23.11.2017 г., поради което и правилно първостепенния съд е отхвърлил иска по отношение на ответника П.Н..

По отоншение размера на задължението на ответницата Ж.Г. настоящият съдебен състав намира, че от представените пред СРС доказателства се установява, че същата в законния срок е погасила задължението си по заповедта за изпълнение за следните суми: 137,52 лева - главница, 20,47 лева - лихва за забава и 162,50 лева – разноски. При тези доказателства, първостепенния съд е приел, че с извършеното на 25.04.2017 г. плащане са погасени вземанията по издадената заповед за изпълнение за главница, разноски и законна лихва, като е останало незаплатено вземане върху главницата за законна лихва за периода 29.11.2016 г. - 25.04.2017 г., което изчислено от първоинстанционния съд с помощта на лихвен калкулатор възлиза на сума в размер на 5,66 лева. Ищецът е претендирал сумата от 3,25 лева, за която ответницата не е представила доказателства да е заплатила, като с оглед правилата за разпределение на доказателствената тежест в гражданския процес правилно иска е бил уважен от първоинстанционния съд за сума в размер на 3,25 лв.

По насрещните искове на Ж.Г. с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД, съдът намира следното:

По исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, хипотезите на “получаване без основание” обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение. Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е., когато още при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието трябва да липсва не само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на претенцията за реституция на даденото.

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК в тежест на ищцата е било да установи при условията на пълно и главно доказване факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице основание за получаването, съответно задържане на полученото. В настоящият случай с извършеното от страна на ответницата Ж.Г. плащане на суми признати в заповедното производство тя е признала вземанията на ищеца спрямо нея, предмет на издадената заповед за изпълнение, като единственото й оспорване е свързано с факта, че е била подведена да плати сумата от 320,49 лева и банкова такса от 2,00 лева в следствие на измамата й с неистински документи. Тези твърдения са останали недоказани, както в първоинстанционното, така и в настоящото производство, тъй като плащането от ответника е извършено в срока за доброволно плащане по чл. 414, ал. 2 ГПК въз основа на връчената й заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 68789/2016 г. по описа на СРС, 65 състав, същото е редовно както по отношение на вземанията за главница, така и на вземания за лихва за забава и разноски в заповедното производство. Приедвид изложеното предявеният насрещен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД правилно е бил отхвърлен от първостепенния съд.

Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия. По иска с правно основание чл. 49 от ЗЗД следва да се установят следните елементи от фактическия състав, пораждащ посочената обективна гаранционно-обезпечителна отговорност за ответника: противоправно действие или бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа от страна на ответника, причиняване на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между противоправното поведение /действие или бездействие/ и вредоносния резултат.  Доказателствената тежест за установяване наличието на изброените елементи от фактическия състав е на ищцовата страна в процеса, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Предвид изхода от спора по насрещния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД правилно е бил отхвърлен и обусловения от него иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, тъй като не се установява противоправно поведение на служители на ответника по насрещния иск.

По въззивната жалба с вх.№ 5077435 от 07.05.2019 г. с която се обжалва решение № 77915 от 28.03.2019 г. постановено по гр.д. № 46897/2018 на СРС, 65 с-в по реда на чл. 248 и чл. 250 ГПК, съдът намира следното.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

  Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни.

В упражнение на правомощията си по чл. 271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решенията в обжалваните им части.

С оглед изхода на делото, разноски следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл. 78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.

При тези мотиви, Софийски градски съд

 

                                                   Р  Е  Ш  И:

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 535988 от 15.11.2018 г. по гр. дело № 46897/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65 състав, вкл. в частта за разноските.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 77915 от 28.03.2019 г. по гр. дело № 46897/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65 състав, постановено по реда на чл. 248 и чл. 250 ГПК.

ОСЪЖДА Ж.Н.Г., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 100 лв., представляваща сторените в производството разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Решението е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Бруната България“ ЕООД.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание чл. 280, ал. 3 от ГПК.

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ :             ЧЛЕНОВЕ:1.                          2.