Р Е Ш Е Н И Е
№ ………….
Гр. София, 25.05.2021 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО,
IV “Д” въззивен състав, в
публичното заседание на двадесети април през две хиляди двадесет и първа
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЗДРАВКА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ЦВЕТОМИРА КОРДОЛОВСКА
РОСИ МИХАЙЛОВА
при секретаря Екатерина
Калоянова, като разгледа
докладваното от съдия Кордоловска гр. дело № 10356 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.
С решение №
535988 от 15.11.2018 г. по гр. д. № 46897/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65
състав, съдът е признал за установено на основание чл. 422 ГПК, че съществува
вземане на „Т.С.” ЕАД, ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление ***, срещу Ж.Н.Г.,
ЕГН ********** за сумата от 3,25 лева представляваща законна лихва за забава от
датата на подаване на исковата молба - 30.11.2016 г. до датата на плащането -
25.04.2017 г. на главница в размер на 137,52 лв. представляваща 1/2 част от
дължима цена на ползвана топлинна енергия за абонатен № 041456 за периода
01.11.2013 г. - 30.04.2016 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК на 15.12.2016 г. по ч.гр.д. № 68789/2016 г. по описа на СРС, 65
състав.
С решението е отхвърлен предявения от „Т.С.” ЕАД срещу П.Н.Н.,
ЕГН **********, установителен иск по чл. 422 ГПК с правно основание чл. 86 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане за законна лихва в размер на 3,25
лева представляваща законна лихва за забава от датата на подаване на исковата
молба - 30.11.2016 г. до датата на плащането - 25.04.2017 г. на главницата в
размер на 137,52 лв. представляваща 1/2 част от дължима цена на ползвана
топлинна енергия за абонатен № 041456 за периода 01.11.2013 г. - 30.04.2016 г.,
за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 15.12.2016 г.
по ч.гр.д. № 68789/2016 г. по описа на СРС, 65 състав.
С решението Ж.Н.Г. е осъдена да заплати
на „Т.С.” ЕАД на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК сумата от 62,50 лева, а П.Н.Н.
е осъден да заплати на „Т.С.” ЕАД сумата от 57,59 лева - разноски в исковото производство.
Със същото решение са отхвърлени предявените от Ж.Н.Г. срещу
„Т.С.” ЕАД, искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за
заплащане на сумата в размер на 320,49 лева заплатена без основание с платежно
нареждане от 25.04.2017 г., както и с правно основание чл. 49 ЗЗД за вреди в
размер на 2,00 лева - заплатена банкова такса за превод на сумата от 320,49
лева, вследствие противоправното поведение на служители на ответника,
извършено на 25.04.2017 г. и изразяващо се в заблуждаване на Г. за дължимостта
на сумата чрез представяне на неистински документ.
С решение № 77915 от 28.03.2019 г. по гр. д. № 46897/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65
състав, постановено по реда на чл. 248 и чл. 250 ГПК съдът е допълнил решение № 535988/15.11.2018 г. по гр.д. №
46897/2017 г. по описа на СРС, 65 състав, като след думите „... неистински
документ“ и преди „Решението е постановено при участието на ... “ се чете
„ВРЪЩА насрещната искова молба в частта по предявения отрицателен установителен
иск от Ж.Н.Г. ***,, ЕАД за установяване несъществуването на облигационни отношения
между тях по договор за доставка на топлинна енергия касаещ аб. № 041456 и е
отхвърлил молбата на Ж.Н.Г. за изменение на посоченото по-горе решение в частта
за разноските.
Недоволна
от така постановените решения е останала
ответницата в производството Ж.Г., която чрез процесуалния
си представител Д.Г. ги обжалва при твърдения, че решенията са неправилни, тъй
като са постановени в нарушение на материалния закон и допуснати от съда
процесуални нарушения.
На първо място с въззивна жалба вх.№ 5210293 от 20.12.2018 г. ответницата обжалва решение № 535988 от 15.11.2018 г. по гр. д. № 46897/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65
състав, в частта с която тя е осъдена да заплати на «Т.С. ЕАД сумата от 62,50
лв., представляваща разноски в исковото производство, както и в частта с която
съдът е отхвърлил предявения от ответницата насрещен иск с правно основание чл.
55, ал. 1, ЗЗД за сумата от 320,49 лв. и иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за
сумата от 2 лв. – заплатена банкова такса за превод на сумата от 320,49 лв. По-конкретно
поддържа, че първоинстанционния съд не се е произнесъл по искането на
ответницата за разноски за юридически услуги в размер на 300 лв., както и за
направени разноски за набавяне на копия от документи, които е следвало да бъдат
прикрепени към исковата молба. Искането й към съда е да постанови решение, с
което ищецът да бъде осъден да й заплати сумата от 629,79 лв., ведно със
законната лихва и да отхвърли решението, в частта с която ответницата е осъдена
да заплати на ищеца разноски в размер на 62,50 лв.
По-нататък моли делото да бъде върнато
за разглеждането му от друг състав, поради непълнота и редица процесуални
нарушения. Счита иска за недопустим. На следващо място иска делото да бъде
прекратено, а исковата молба да бъде върната, тъй като не са изпълнени
изискванията на чл. 128 от ГПК, а именно, че не са представени на ответницата
преписи на всички приложения към исковата молба, а тези които са й представени
били без заверка „вярно с оригинала”. Същевеременно част от документите
липсвали дори от папката с делото. Твърди, че не е уведомена, че е постъпил
отговор от ответника по насрещния й иск, като по този начин е накърнено правото
й на защита. Моли да й се допуснат експертизи и разпит на свидетели.
С въззивна
жалба с вх.№ 5077435 от 07.05.2019 г. ответницата обжалва и решение № 77915
от 28.03.2019 г. постановено по гр.д. № 46897/2018 на СРС, 65 с-в, при
твърдения, че същото е немотивирано, неправилно и обидно. Решението се обжалва
в частта с която е върната исковата й молба по предявения отрицателен
установителен иск, както и в частта, с която е оставено без уважение искането й
за изменение на решението в частта за разноските.
Въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД депозира
молба от 19.04.2021 г. и от 13.10.2020 г., с която моли съда да даде ход на
делото в тяхно отсъствие, оспорва въззивните жалби, не прави възражение по
доклада. Иска да се потвърди първоинстанционното решение, претендират се
разноски и юрк. възнаграждение, възразява се за прекомерност на адв.
възнаграждение на въззивниците.
Третото лице помагач на ищеца „Бруната
България“ ЕООД не взема становище по въззивната жалба и не представя
доказателства.
Решението в ЧАСТТА с която е отхвърлен
предявения от „Т.С.” ЕАД срещу П.Н.Н. установителен иск по чл. 422 ГПК вр. чл.
86 от ЗЗД за установяване съществуването на вземане в размер на 3,25 лева
представляваща законна лихва за забава от датата на подаване на исковата молба
- 30.11.2016 г. до датата на плащането - 25.04.2017 г. на главницата в размер
на 137,52 лв., като необжалвано от ищеца е влязло в сила.
Съгласно чл. 269 от ГПК, въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението; по допустимостта му само в
обжалваната част, а по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Както вече Върховният касационен съд многократно се е произнасял (решение № 176
от 08.06.2011 г. по гр. д. № 1281/2010 г. ІІІ г.о.; № 95 от 16.03.2011 г. по
гр. д. № 331/10 г. на ІV г.о.; № 764 от 19.01.2011 г.по гр. д. № 1645/09 г. на
ІV г.о.; № 702 от 5.01.2011 г.по гр. д. № 1036/09 г. на ІV г.о.; № 643 от
12.10.2010 г. по гр. д. № 1246/09 г.на ІV г.о) въззивният съд се произнася по
правилността на фактическите и правни констатации само въз основа на въведените
във въззивната жалба оплаквания; проверява законосъобразността само на
посочените процесуални действия и обосноваността само на посочените фактически
констатации на първоинстанционния съд; относно правилността на
първоинстанционното решение той е обвързан от посочените в жалбата пороци, а
надхвърлянето на правомощията по чл. 269 ГПК е основание за касиране на
въззивното решение.
В случая, обжалваното решение е издадено
от надлежен съдебен състав на Софийски районен съд, в рамките на предоставената
му от закона правораздавателна власт и компетентност, поради което същото е
валидно. Предвид изискванията на процесуалния закон за служебната проверка на
постановеното решение в обжалваната му част, съдът счита, че не се установяват
нарушения на съдопроизводствените правила във връзка със съществуване и
упражняване правото на иск, поради което първоинстанционното решение е
допустимо.
Предявените пред първоинстанционният съд
искове са установителни, при правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
Производството се развива след
постъпване на възражение против заповед за изпълнение, издадена в полза на „Т.С.”
ЕАД.
Предвид разпоредбата на чл. 415 ГПК за
ищеца е налице интерес за търсената защита, предвид което производството се
явява процесуално допустимо.
Решаващият въззивен състав приема, че в
тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване
пораждането и съществуването на правото му да получи плащане на процесната
сума, заявена в ИМ по реда на чл. 415, вр. чл. 422 ГПК по предявените
установителни искове.
С подаване на възраженията си по чл. 414 ГПК длъжниците са посочили, че са заплатили, в срока за подаване на възражение,
процесните суми за главница, лихва за забава и разноски, за което са уведомили
заявителя.
С молба от 15.05.2017 г., депозирана в
заповедното производство, заявителят е посочил, че след извършеното от
длъжниците плащане е останала незаплатена главница за цена на консумирана
топлинна енергия в размер на 6,40 лева.
С оглед дадените му от съда указания
заявителя е предявил установителен иск за сумата от 6,49 лева, представляваща
законна лихва върху процесната главница за периода м.11.2013 г. – м.04.2016 г.
В срока за отговор ответницата Ж.Г. е
предявила насрещни искове с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата
в размер на 320,49 лева заплатена от нея с платежно нареждане от 25.04.2017 г.
без основание, както и с правно основание чл. 49 ЗЗД за вреди в размер на 2
лева - заплатена банкова такса за превода на сумата.
По
иска с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, съдът намира следното:
Мораторната
лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от
забавата при изпълнение на парично задължение. Обезщетението в размер на
законната лихва е функционално обусловено от главния дълг, поради което същото
се присъжда върху признатата за основателна претенция за главницата. Съгласно
чл. 86, ал. 1 ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата.
Въззивната инстанция споделя извода на
първоинстанционния съд, че с извършеното на 14.02.2017 г. плащане от страна на ответника П.Н. са погасени
вземанията по издадената заповед за изпълнение за главница, разноски и законна
лихва, като е останало незаплатено вземане върху главницата за законна лихва за
периода 29.11.2016 г. - 14.02.2017 г., което изчислено от първоинстанционния съд
с помощта на лихвен калкулатор възлиза на сума в размер на 2,99 лева. Ищецът е претендирал
сумата от 3,25 лева, за която ответникът е представил доказателства да е
заплатил с платежно нареждане от 23.11.2017 г., поради което и правилно
първостепенния съд е отхвърлил иска по отношение на ответника П.Н..
По отоншение размера на задължението на
ответницата Ж.Г. настоящият съдебен състав намира, че от представените пред СРС
доказателства се установява, че същата в законния срок е погасила задължението
си по заповедта за изпълнение за следните суми: 137,52 лева - главница, 20,47
лева - лихва за забава и 162,50 лева – разноски. При тези доказателства,
първостепенния съд е приел, че с извършеното на 25.04.2017 г. плащане са
погасени вземанията по издадената заповед за изпълнение за главница, разноски и
законна лихва, като е останало незаплатено вземане върху главницата за законна
лихва за периода 29.11.2016 г. - 25.04.2017 г., което изчислено от първоинстанционния
съд с помощта на лихвен калкулатор възлиза на сума в размер на 5,66 лева. Ищецът
е претендирал сумата от 3,25 лева, за която ответницата не е представила доказателства
да е заплатила, като с оглед правилата за разпределение на доказателствената
тежест в гражданския процес правилно иска е бил уважен от първоинстанционния
съд за сума в размер на 3,25 лв.
По насрещните искове на Ж.Г. с правно
основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 49 ЗЗД, съдът намира следното:
По
исковете по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, хипотезите на “получаване без основание”
обикновено са обусловени от едно преюдициално договорно правоотношение.
Съответно фактическия състав на чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД изисква предаване,
съответно получаване, на нещо при начална липса на основание, т. е., когато още
при самото получаване липсва основание за преминаване на блага от имуществото
на едно лице в имуществото на друго. Освен това основанието трябва да липсва не
само при получаване на имуществената ценност, но и при предявяване на
претенцията за реституция на даденото.
Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК
в тежест на ищцата е било да установи при условията на пълно и главно доказване
факта на плащането на процесната сума, а ответникът - да докаже, че е налице
основание за получаването, съответно задържане на полученото. В настоящият
случай с извършеното от страна на ответницата Ж.Г. плащане на суми признати в
заповедното производство тя е признала вземанията на ищеца спрямо нея, предмет
на издадената заповед за изпълнение, като единственото й оспорване е свързано с
факта, че е била подведена да плати сумата от 320,49 лева и банкова такса от
2,00 лева в следствие на измамата й с неистински документи. Тези твърдения са
останали недоказани, както в първоинстанционното, така и в настоящото
производство, тъй като плащането от ответника е извършено в срока за доброволно
плащане по чл. 414, ал. 2 ГПК въз основа на връчената й заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК, издадена по ч.гр.д. № 68789/2016 г. по описа на СРС, 65 състав,
същото е редовно както по отношение на вземанията за главница, така и на
вземания за лихва за забава и разноски в заповедното производство. Приедвид
изложеното предявеният насрещен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД правилно е бил
отхвърлен от първостепенния съд.
Отговорността по чл. 49 от ЗЗД е обективна, има
гаранционно-обезпечителна функция и е за чужди виновни противоправни действия.
По иска с правно основание чл. 49 от ЗЗД следва да се установят следните
елементи от фактическия състав, пораждащ посочената обективна
гаранционно-обезпечителна отговорност за ответника: противоправно действие или
бездействие от страна на лице, на което е възложено извършване на някаква
работа от страна на ответника, причиняване на вреда - при или по повод
изпълнението на възложената работа, както и причинна връзка между
противоправното поведение /действие или бездействие/ и вредоносния резултат. Доказателствената тежест за установяване
наличието на изброените елементи от фактическия състав е на ищцовата страна в
процеса, съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 от ГПК. Предвид изхода от спора
по насрещния иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД правилно е бил
отхвърлен и обусловения от него иск с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, тъй като
не се установява противоправно поведение на служители на ответника по насрещния
иск.
По въззивната жалба с вх.№ 5077435 от 07.05.2019 г. с която се обжалва
решение № 77915 от 28.03.2019 г. постановено по гр.д. № 46897/2018 на СРС, 65
с-в по реда на чл. 248 и чл. 250 ГПК, съдът намира следното.
Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и
допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни и процесуалноправни норми.
Настоящата въззивна инстанция
споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи
изводи като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни
констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в
атакувания съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло
неоснователни.
В упражнение на правомощията си по чл.
271 от ГПК въззивната инстанция е длъжна да потвърди решенията в обжалваните им
части.
С оглед изхода на делото, разноски
следва да бъдат присъдени на въззиваемата страна „Т.С.“ ЕАД на основание чл.
78, ал. 8 ГПК във вр. с чл. 37 ЗПП в размер на 100 лв.
При тези мотиви, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 535988 от 15.11.2018 г. по
гр. дело № 46897/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65 състав, вкл. в частта за
разноските.
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 77915 от 28.03.2019 г. по
гр. дело № 46897/2017 г. по описа на СРС, ГО, 65 състав, постановено по реда на
чл. 248 и чл. 250 ГПК.
ОСЪЖДА Ж.Н.Г., ЕГН **********, да заплати на „Т.С.” ЕАД, ЕИК
*****, със седалище и адрес на управление ***, сумата от 100 лв.,
представляваща сторените в производството разноски за юрисконсултско
възнаграждение.
Решението
е постановено при участието на трето лице помагач на ищеца „Бруната
България“ ЕООД.
Решението е окончателно и не подлежи на обжалване на основание
чл. 280, ал. 3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ:1. 2.