№ 357
гр. П., 02.04.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – П., XVII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на седемнадесети март през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Ани Харизанова
при участието на секретаря Наталия Д.а
като разгледа докладваното от Ани Харизанова Гражданско дело №
20245220104479 по описа за 2024 година
Производството по делото е образувано по искова молба, подадена от С. Д. К. с
ЕГН ********** от град П., ул.“В.“№24, чрез пълномощника му адв.Н. П. от АК-С. срещу
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ град С., бул.“Генерал Столетов“№21,в
обстоятелствената част на която ищецът твърди, че в периода от 03.11.2001г. до 23.12.2023г.,
когато служебното му правоотношение е било прекратено, същият е работил като държавен
служител от надзорно-охранителния състав на ответната ГД“ИН" при Министерство на
правосъдието с местоизпълнение на служебните му задължения - Затвора гр.П.. Ищецът
твърди, че до края на службата му е бил „главен надзирател“. Твърди, че през времетраенето
на служебното му правоотношение е работил на сменен режим на работа като работните му
смени са изпълнявани по предварително утвърден от началника на Затвора-град П. месечен
график. Работното му време се изчислявало сумарно в часове за отчетен период, който за
исковия период е бил на тримесечие. В случаите, когато надвишават нормата на работно
време за съответния отчетен период , часовете над установеното работно време
представляват положен от служителя извънреден труд, който извънреден труд съгласно
относимите разпоредби на ЗМВР в периода от 25.02.2003г. до 31.12.2011г. е следвало да му
бъде компенсиран с допълнително възнаграждение за извънреден труд за часовете до 50
часа на отчетен период и допълнителен платен отпуск за часовете извънреден труд над 50
часа на тримесечие.
Ищецът твърди, че през времетраене на служебното му правоотношение с ответната
ГДИН работодателят му не е изчислявал правилно работното му време, което е довело до
ощетяване , тъй като през цялото време е полагал труд над установената норма работно
време, който нито е бил отчитан от работодателя правилно, нито му е заплащан по
1
съответния ред, или пък компенсиран с допълнителен платен отпуск, който да може да
ползва. Ищецът твърди, че от 01.07.2003г. до 31.12.2011г. е работил по предварителен
месечен график като е давал по график всеки месец 24 часови смени по алгоритъм една
смяна, последвана от три дни междудневна почивка. Твърди, че съобразно броя на работните
дни в тримесечието е полагал минимум 23 броя 24-часови смени по график. Твърди, че
заради характера на изпълняваната от него дейност не са му предоставяни и не е могъл да
ползва същинска почивка за хранене през работните смени, защото не е могъл да напуска
територията на затвора П. и не му е осигуряван служител, който да го смени през
посоченото време, така че да се ползва пълноценно от възможността за почивка за хранене и
отдих, където и както сам реши.Поради естеството на изпълняваната от него работа по
време на дежурствата му ищецът през цялото времетраене на смяната фактически е
изпълнявал специфични за длъжността му служебни задължения без възможност да се
отклонява от тях и нито е била предоставяна почивка за хранене и отдих по време на
смяната , нито е могло изобщо да ползва такава, поради естеството на надзорно-
охранителната дейност в ГДИН. През цялото време на смяната си същият е бил длъжен да се
намира на територията на Затвора П., без за може да напуска тази територия, в специфично
работно облекло и оборудване, под ръководството на прекия си ръководител и със
задължение да изпълнява неговите заповеди във всяка една минута.
Въпреки това ответникът не е отчитал пълната продължителност на положения от
ищеца труд по време на работните му смени като не е включвал към работното време и
времето, което ищецът е изпълвал, за да се нахрани по време на смяната, което ответникът
квалифицира като „почивка за хранене“, а такава ищецът дефакто не е могъл да ползва с
оглед спецификата на изпълняваната от него дейност и непрекъсваемостта на работния
процес и изискването за постоянна бойна готовност.В обобщение се твърди, че по време на
нито едно от положените от него дежурства през годините не е ползвал същинска почивка за
хранене или отдих по време на дежурството.
На следващо място ответната ГДИН не е включвала в изработените от ищеца часове
времето за инструктаж, развод, приемане, сдаване и освобождаване от дежурство, което
било част от работното му време и служебни задължения и безспорно представляват
действия по изпълнение н служебните му задължения по смисъла на пар.1т.6 от ДР на
ЗМВР. Ищецът твърди ,че тези минути и часове представляват за него работно време, което
следва да бъде сумирано с останалите отработени часове на тримесечието.
Твърди се, че по заповед на началника ищецът е бил длъжен да идва на работа 15
минути преди извършване на инструктажа, предшестващ смяната му, за да се подготви за
смяната, след което е участвал в инструктажа , който е бил с минимална продължителност от
поне 15 минути. След инструктажа е следвал развода на новата смяна по постовете на всеки
, който е бил също с минимална продължителност от 15 минути, след което е започвала
същинската му постова работа като надзирател, която и била с времетраене от 24 часа, а
след приключването и на следващия ден минимум 15 минути се извършвало приемане-
сдаване на дежурството от стария главен надзирател на новия, което се извършвало при
2
началника на затвора и едва след това на практика приключвала неговата смяна.
Посочените действия правят всяка смяна на ищеца с минимална продължителност от 24 часа
и 50 минути. По време на инструктажа ищецът, заедно с другите застъпващи на смяна
надзиратели, били запознавани с оперативната обстановка, с разпределението на постовете,
със станалите произшествия през изминалата смяна, текущи задачи, при приемането и
сдаването на поста служителите се запознавали с особеностите на конкретния пост,
попълвали постовата книга, а при главните надзиратели приемането и сдаването на
дежурството със запознаването с цялостната оперативна обстановка в Затвора през
изминатото денонощие, докладвали са резултатите от дежурството, особености, инциденти и
т.н.
На следващо място ищецът твърди, че през исковия период ответната ГДИН не е
отчитала като част от работното му време служебните занятия, които са били извършвани
през дните, които са му се полагали за междудневна почивка и за които в период до 2010г
ответната ГДИН не е водила нарочна документация. Служебните занятия за повишаване на
квалификацията на ищеца са се провеждали ежемесечно на територията на затвора П., като
тяхната продължителност е била минимум 2 часа на тримесечие. След 2010г. тези
допълнителни дейности на надзорно-охранителния състав на затвора П. започват да се водят
в нарочни книги като конкретната им продължителност може да бъде установена от тях, но
същите не са били по –малко от минимум 2 часа на тримесечие за служебните занятия.
Твърди се, че задължението на служителите / в т.ч. и на ищеца/ да бъдат инструктирани
преди започване на постовата дейност бива регламентирано на подзаконово ниво в ППЗИН
и ППЗИНЗС. В чл.305, 306, 307 и 308 от ППЗИНЗС изрично са регламентирани
задълженията инструктираните и инструктиращите служители, което еднозначно сочело на
задължителен характер на този вид съпътстваща постовата дейност задачи. Съгласно
разпоредбата на чл.305 в първоначалната и редакция на ППЗИНЗС от 02.02.2010г, в сила
към края на исковия период служителите на надзорно-охранителния състав са били длъжни
да се явят на работа 15 минути преди започване на инструктажа. Такова според ищеца било
положението и преди 2010г. и през времетраенето на целия исков процес.По заповед на
началника на затвора същият е следвало да се явява на работа 15 минути преди инструктажа
или общо 30 минути преди самото застъпване на смяната му на конкретния предварително
определен пост.
Според ищеца за задължението на служителя да сдаде/приеме своето дежурство също
няма съмнение ,че това не може да стане на мига на приключване на работната смяна от
един и застъпването от друг служител, защото има изисквания както за информиране на
приемащия, така и за попълване на книжа, за което е нужно време, което несъмнено е
работно време за служителя, най-малкото защото процесът в надзорно охранителната
дейност на МВР е непрекъсваем по своята природа и службата не може да се преустановява
самоволно и напуска, без да е застъпила на работа новата смяна.По време на сдаване/
приемане на дежурство сдаващият дежурен надзирател на конкретния пост е следвало да
запознае застъпващия на смяна с оперативната обстановка, особеностите и станалите
3
произшествия, да обходят заедно поста и да проверят наличностите и изправностите на
врати, прозорци, лишените от свобода, след което да докладва за резултатите от постовата си
дейност на главния надзирател/ каквато длъжност е заемал ищеца/ , а той от своя страна да
докладва обобщената информация за всички постове на територията на затвора на
началника на затвора след края на смяната си. Заради ръководната и координационна
дейност на дежурния главен надзирател същият не би могъл да свърши работа и да
приключи дежурството си и да си тръгне преди всички постове да бъдат предадени- приети
от старата на новата смяна дежурни надзиратели. Тези задължения били нормативно
разписани в чл.301 и сл. от ППЗИНЗС от 2010г., като част от разпоредбите били отменени
през 2014, но в сила през исковия период.
Въз основа на така изложените обстоятелства се твърди, че през исковия период
ответникът ГДИН не е отчитала в пълнота всички положение от ищеца часове труд през
отчетните тримесечия , което е довело до системно ощетяване на ищеца поради
невъзможността му да ползва предвидените компенсации за положен от него извънреден
труд.
Сочи се в исковата молба, че за да се установи налице ли е или не неизплатен
извънреден труд, следва всички часове положен труд от ищеца , които за него са част от
работното време/ наряди по график и такива извън него, съпътстващи дежурствата трудови
дейности – инструктажи, приемане, сдаване, отводи, разводи/ извършените непланирани
други дейности, които са част от работното му време – да се сумират. Към тези часове
ищецът твърди, че следва да му бъдат прибавени часовете, които същият е полагал труд
извън графика под формата на служебни занятия. Когато така получения сбор от работни
часове за отчетен период надвишава индивидуалната норма на работното време за ищеца,
както и ако последните са повече от признатия и заплатен от ответника извънреден труд за
отчетния период , е налице извънреден труд, който до 50 часа на отчетен период е следвало
да бъде заплатен с увеличение от 50% върху основното трудово възнаграждение, получавано
през отчетния период . За часовете над 50 часа на отчетен период от 25.02.2003г. до
31.12.2011г.ищецът е следвало да бъде компенсиран с допълнителен платен отпуск.
Ищецът твърди, че поради неотчитане на всички часове труд, положени от него през
исковия период, е възникнало правото на допълнителен платен годишен отпуск от 12 дни за
всяка година. Твърди, че до прекратяване на служебното му правоотношение, не е ползвал
предоставения му по закон допълнителен отпуск за извънреден труд над 50 часа на отчетно
тримесечие. Ето защо за него е налице единствено възможността за иска обезщетение
неползван допълнителен платен годишен отпуск по 12 дни годишно за исковия период.
Паричната компенсация на допълнителния отпуск за положен извънреден труд е била
забранена при висящо служебно правоотношение съгласно чл.229, ал.4 от ЗМВР от
1997г./отм/ и чл.212, ал.4 от ЗМВР 2006г./ отм/. По аргумент на противното, както и предвид
изричната разпоредба на чл.277, ал.1 от ППЗМВР от 2006г при прекратяване на служебното
правоотношение на държавните служители се изплаща обезщетение за неползвания отпуск
по чл.212, ал.1т.1-3 от ЗМВР. Твърди се, в приложимата законова рамка към процесния
4
момент /ЗМВР от 1997г и ЗМВР от 2006г./ липсват специални правила относно определяне
размера на обезщетението за неползван допълнителен отпуск , предвид на което при
определянето му следва да намерят приложение общите правила по чл.224, ал.2 във вр.с
чл.177 от КТ.
Ищецът претендира , че за всяко отчетно тримесечие в периода от 01.07.2003г до 31.12.
2011г, включително е полагал минимум 74 часа извънреден труд на тримесечие като за 24
часа над 50-те часа на тримесечие е следвало да получи и ползва допълнителен платен
отпуск в размер на 3 дни като компенсация за положен извънреден труд над 50 часа на
тримесечие и които не са му били предоставени за ползване от работодателя през
времетраенето на служебното му правоотношение ,поради причина, че последният отрича
изобщо полагане на извънреден труд в твърдените от ищеца размери.Ищецът претендира, че
има право да получи по 150лв. за неизползвания 3 дни допълнителен отпуск, на който е имал
право за всяко отчетно тримесечие от исковия период като общия сбор на всички
претендирани от него обезщетения за неизползван допълнителен отпуск по отчетни
периоди възлиза на сумата от 5 400лв. за общо по 12 дни годишно допълнителен отпуск , на
който е имал право за всичките 9 календарни години в исковия период.
Ищецът твърди, че така полагащото му се обезщетение не му е било изплатено от
ответника нито в рамките на тримесечния срок от прекратяване на служебното му
правоотношение , нито към настоящия момент. В тази връзка твърди, че има право на
обезщетение за забавено изпълнение- мораторна лихва, която следва на се начисли от първо
число, следващо изтичането на тримесечния период за доброволно плащане от страна на
ГДИН ,тоест в случая от 01.04.2024г до датата на подаване на исковата молба. Ищецът
претендира мораторна лихва в размер на 100лв.
Въз основа на така изложените твърдения е формулирано искане да бъде осъден
ответника да заплати на ищеца сумата от 5 400лв. , представляваща обезщетение за
неползвани по 12 дни годишно допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50-те
часа за всяко тримесечие за периода от 01.07.2003г. до 31.12.2011г. , както и мораторна в
размер на 100лв. върху главницата за периода от 01.04.2024г до датата на подаване на
исковата молба в съда-25.10.2024г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от
датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на сумата.Претендират
се сторените по делото разноски.
С исковата молба са направени доказателствени искания.
В срока по чл.131 от ГПК от ответника Главна дирекция“Изпълнение на
наказанията“ при Министерство на правосъдието град С., бул.“Г. Н. С.“№21е подаден
писмен отговор, с който се изразява становище, че исковата претенция е неоснователна.
Инвокира се възражение, че искът е погасен по давност. Съгласно приложимата в случая
разпоредба на чл.125 от Закона за държания служител имуществените спорове се предявяват
в 3 годишен срок по общия исков ред. В конкретния случай главното задължение- правото
на служителя да иска допълнителен отпуск за положен извънреден труд над 50 часа за
тримесечие е срочно , тъй като изискуемостта на задължението е настъпвала на 20-то число
5
на месеца, следващ съответното тримесечие. При липса на твърдения и доказателства за
спиране или прекъсване на давността, следва да се приеме, че са погасени по давност всички
вземания, чиято изискуемост е настъпила преди повечето от три години назад,считано от
датата на подаване на исковата молба.Според ответника в процесния случай следва да бъде
съобразено и обстоятелството, че част от правото на допълнителен платен годишен отпуск
към момента на прекратяване на правоотношението между страните вече е било погасено по
давност на друго основание, тъй като с разпоредбата на чл.59а , ал.1 от ЗДСл/ в сила от
01.03.2011г./ е въведено правилото, че когато платеният годишен отпуск или част от него не е
използван до изтичане на две години до края на годината, за която се полага , независимо от
причините за това , правото на ползване се погасява по давност. Конституционният съд на
Република България е имал възможност да се произнесе по въпроса за давността при
ползването на платен годишен отпуск / Решение№12/11.11.2010г./ и в решението си е
посочил, че давността не е новост в българското трудово законодателство, но че за
прилагането на този институт следва да се има предвид времето , когато е възникнало
правото на отпуск и че материално- правните норми, които го уреждат следва да се прилагат
за в бъдеще, а не с обратна сила. От тук следва извода, че възникналото право на отпуск до
момента на влизане в сила на разпоредбата на чл.59а, ал.1 от ЗДСл/ в сила от 01.03.2011г
двугодишният давностен срок не може да бъде приложен, но той се прилага за правото на
отпуск , което е възникнало след това. По този начин се оформяли два процесни периода .
Първият е от 25.02.2003г. до 01.01.2011г. , а вторият е от 01.01.2011г. до 31.12.2011г., тъй като
ЗДСл.е изменен преди приключване на първото тримесечие на 2011г.На следващо място се
сочи, че съгласно разпоредбата на чл.110 от ЗЗД с изтичане на пет годишната давност се
погасяват всички вземания, поради което претенции за вземания преди 19.09.2018г. са
погасени по давност.Твърди се, че съгласно приложимите материално правни норми,
действали към процесния момент, а именно ЗМВР от 1997г/ отм/ и ЗМВР от 2006/
отм/нормалната продължителност на работното време на държавните служители е 8 часа
дневно и 40 часа седмично при 5 дневна работна седмица, работното време се изчислява в
работни дни- подневно,а за работещите на 8, 12 или 24-часови смени- 21 сумирано за
тримесечие. Работата извън редовното работно врече се компенсира с възнаграждение за
извънреден труд до 50 часа на отчетен период и допълнителен отпуск за отработено време
над 50 часа в размер на 12 дни годишно.При сумарно отчитане на работното време ,
установената нормална продължителност на работното време се спазва средно за определен
по-продължителен от деня и седмицата период от време. В този случай продължителността
на работното време през отделните дни може да надвишава нормалната, но работата в
повече се компенсира с почивка в границите на отчетния период. По този начин балансът на
работното и свободното време се запазват средно за периода на отчитане. Когато в края на
отчетния период нормата работно време е превишена ще е налице извънреден труд ,който
съгласно чл.2121 ал.6 от ЗМВР от 1997г/ отм/ и чл.211, ал.6 от ЗМВР от 2006г/отм/ се
заплаща с 50 на сто увеличение върху основното месечно възнаграждение. Ответникът
твърди, че аналогични текстове има и в Инструкция № I з 1331/25.08.2006г. за реда да
разпределяне на работното време в МВР, отчитането му и компенсиране на работата на
6
държавните служители извън редовното работно време.Съгласно чл.25, ал.2 от тази
Инструкция редът за ползване на допълнителен платен годишен отпуск като компенсация за
работа над редовното работно време се определя със заповедта за отпуските на държавните
служители. Предвидено е още, че изпълняването на служебните задължения от държавните
служители извън установеното работно време се извърша въз основа на заповед за полагане
на извънреден труд, издадена от ръководителите им, положеният извънреден труд да се
отчита почасово с протокол/ пр.4/ както и да се документира в специална книга по
образец/пр.6/. Съгласно чл.15, ал.1 от Инструкцията времето за обедна почивка и почивка за
хранене , както и времето на разположение не се включват и не се отчитат като работно
време. В ал.3 от разпоредбата е отразено ,че фактически извършената работа през времето
на разположение се отчита и компенсира като извънреден труд. В пар.1, т.4 от Инструкцията
е посочено,че дежурство е специфична организация на работата при подневно отчитане на
работното време като през времето на дежурство служителят се явява на работното си
място и изпълнява служебните си задължения в рамките на продължителността на
дежурството. Съгласно чл.52, ал.1изр.2 и ал.2 от ЗДСл, намиращ субсидиарно приложение
по отношение на държавните служители в структурите на МВР почивката за хранене не
може да бъде по-малка от 30 минути и тя не се включва в работното време. Разпоредбата
кореспондира с чл.151 от КТ. Аналогични текстове има и в Инструкция №Iз 343/05.03.2009г
за реда за разпределяне на работното време на държавните служители в МВР отмитането му
и компенсирането на работата извън установеното работно време издадена въз основа на
чл.211, ал.7 от ЗМВР. В чл.15, ал.1 от същата е предвидено, че времето за обедна почивка и
почивка за хранене както и времето на разположение не се включват и не се отчитат като
работно време. В ал.3 е отразен, че фактически извършената работа през времето на
разположение се отчита и компенсира като извънреден труд.Твърди се, че чл.231 от ППЗИН/
ДВ бр.71 от 2006г./, а в последствие чл.301, ал.2 от ППЗИНЗС/ редакцията се от 01.02.2010г.
до 07.03.2014г. предвижда ,че средната денонощна продължителност на работното време на
служителите от надзорно- охранителния състав за месеца не може да превишава
установената продължителност на работния ден. Твърди се, че е била издадена
Заповед№ЛС-03-1182/10.10.2007г на министъра на правосъдието за реда и разпределяне на
работното време на ГД“ИН“ и ГД“Охрана“ и териториалните им звена, отчитането му и
компенсирането на работата на държавните служители извън редовното работно време.
Според т.24 от тази заповед положеният труд над редовното работно време се отчита
почасово с протокол.
Поддържа се в отговора на исковата молба, че с оглед специфичния характер и
организация на работата на местата за лишаване от свобода/ затвор, затворническо
общежитие и арест/ при ползването на почивките служителите от надзорно –охранителния
състав напускат поста, определен по ежедневната им нарядна ведомост и по време на
почивката пребивават на място, различно от мястото определено от началника на затвора.
Непрекъсваемостта на надзора се осигурява чрез заместване на един служител с друг. Докато
се намират на служба надзирателите и дежурния главен надзирател, в частност ищеца има
качеството на длъжностно лице в наряд и предвид на това не може да напуска района на
7
службата. Нарушаването на тази забрана би довело до ангажиране не само на
дисциплинарната , но и на наказателна отговорност на служителя, разписани в
длъжностната му характеристика , но и както на правилата за организацията на постовата и
конвойна служба, посочени в Глава десета от ППЗИНЗС, така и на извършване на
съставомерно деяние по глава тринадесета , раздел IV от НК . Отчитайки горните специфики
законодателят е разписал на тези служители в т.ч и на ищеца права и привилегии с
разпоредите на ЗИН и тези на ЗИНЗС, които на другите служители не са предоставени.
Поддържа се ,че ищецът по време на ползване на нормативно установената почивка за
хранене по време на всяко от дежурствата си не е бил длъжен и не е присъствал физически
на поста в дежурната стая- мястото определено от дежурния главен надзирател по
ежедневната нарядна ведомост . Поддържа се, че със Заповед на МП №2207/10.05.2003г.,
отм, Заповед №ЛС-03-1182/10.10.2007г, отм.със Заповед №ЧР-05-400/06.08.2012г. е
определен реда за разпределение на работното време в ГД“ИН“ като в последните две
заповеди е предвидено , че времето за почивка не се включва и не се отчита за работно
време.
Поддържа се, че в системата на ГД“ИН“ служителите, работещи на смени са покривали
нормативи от 504 часа на тримесечие / 3 месеца х21 работни дни х8 часа/. За определяне на
индивидуалната месечна норма , която всеки служител трябва да изработи е необходимо от
така определеното работно време по норматив да се изключи времето за ползване на платен
отпуск , отпуск за временна неработоспособност и по този начин се постига реално отчитане
на действително отработеното време.
Според ответника възприемането на становището на ищеца , че почивките от 30 , 45 , 90
минути съответно при 8, 12, 24 часов график следва да бъдат извадени от редовния
норматив часове и да се заплатят като извънреден труд, означавало да се нарушат
изискванията за редовния норматив часове, защото смените няма да бъдат от пълни 8 часа,
12 часа или 24 часа, а от по-малко часове. Дори да се приеме, че е налице неизплатена част
от дежурството, то тази част не следва да се определя като извънреден труд, а като част от
редовното дължимо за отработване време. В този случай дължимото възнаграждение трябва
да бъде начислено със ставка за нормално заплащане на час, а не като извънреден труд/ със
съответния увеличен коефициент/. Твърди се, че през исковия период няма данни да е
издадена заповед на началника на затвора П., задължаваща служителите да се явят 15
минути преди началото на всяко дежурство за провеждане на инструктаж, отделно от
определеното в ППЗИНЗС задължително идване 15 минути преди времето за инструктажи
да останат на работа след приключване на дежурството , за да сдадат и освободят наряда.
Според ответника в тази част претенцията на ищеца за идване на работа по-рано 2х15
минути или общо 30 минути по-рано е абсолютно необоснована и неправилно
интерпретирана.С оглед естеството на работа и спецификата на конкретното дежурство
времетраенето на сдаване и приемане е различно, но никога не е било 50 минути.
С отговора на исковата молба са направени доказателствени искания.
В съдебно заседание ищецът чрез пълномощника си, поддържа предявените искове.На
8
основание чл.214 от ГПК е допуснато изменение на исковите претенции чрез увеличаването
им по размер / на база констатациите на вещото лице/ като искът за заплащане на
обезщетение за неползван платен годишен отпуск се счита предявен за сумата от
14 092.65лв., а искът за заплащане на мораторна лихва за периода 01.04.2024г до 25.10.2024г
се счита предявен за сумата от 1 115.51лв.
В съдебно заседание ответникът, чрез пълномощника си, поддържа направеното с
писмения отговор оспорване. Подробни съображения по съществото на спора са развити в
хода на устните състезания.
Пазарджишкият районен съд, след като се запозна с изложените в исковата молба
фактически твърдения, след като съобрази становищата на страните и след анализ на
събраните по делото доказателства поотделно и в съвкупност при спазване разпоредбите на
чл.12 и чл.235 от ГПК по свое вътрешно убеждение прие за установено следното от
фактическа страна:
Не е спорно по делото, а се установява и от представените писмени доказателства/
приобщената кадрова справка/, че за периода от 21.07.2003г. да 24.11.2023г. ищецът е
работил по служебно правоотношение пир ответника като е заемал длъжността „ главен
надзирател“ от надзорно –охранителния състав в Затвора – П. като териториално звено към
Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“.
Не е спорно, че през исковия период 01.07.2003г. до 31.12.2011г. ищецът е изпълнявал
служебните си задължения в дежурства по предварително утвърден месечен график на
смени при 24 часов режим на работа при сумарно изчисляване на работното време в часове
за тримесечен период.
Не е спорно, че със Заповед №ЧР-05-311/30.10.2023г. на министъра на правосъдието
е прекратено служебното правоотношение с ищеца, считано от 24.11.2023г. Видно от
представената справка, изходяща от ответника / лист 70 от делото/ за периода 01.07.2003г.
до 31.12.2011г на ищеца не са изплащани суми за извънреден труд.
Според Заповед №Л-2207/10.05.2003г.на главния директор на ГДИН/ лист 71-74 от
делото/ работното време на служителите в системата е от 8:30ч. до 17:00часа в половин час
обедна почивка като началниците на затворите могат да определят и друг начален част на
работния ден, когато характерът на работата изисква това/ т.1 и т.2/.Според т.6 от заповедта
времето за почивки, както и времето за управление при кризи и отбранително
мобилизационна подготовка и за участие в изпълнение на задачи, свързани с тях не се
включва и не се отчита за работно време.Аналогични текстове се съдържат и в Заповед
№ЛС-03-1182/10.10.2007г на министъра на правосъдието// лист 61-64/.
За изясняване на спорното по делото обстоятелство, очертаващо предмета на делото,
а именно реалната продължителност на 24 дежурство на главния надзирател в Затвора –
град П., са събрани гласни доказателства чрез разпита на свидетеля Ц. Ц.. Свидетелят
обясни, че с ищеца са бивши колеги.Свидетелят е бил командир на Затвора-П. през периода
от 1990г до 2014г. От началото на 2003г до края на 2011г. той и ищецът са давали по
9
минимум 25 дежурства на всяко тримесечие. Работното им време започвало сутрин в 07:45
часа като това било времето за подготовка за работа, инструктаж. В 08:15часа ищецът в
качеството му на главен надзирател провеждал инструктаж. Между 8715 часа до 08:30 часа
се извършвало предаване на смяната между застъпващи дежурен главен надзирател и
сдаващия поста главен надзирател. Дежурните надзиратели отивали на оперативка при
началника на затвора. Тази оперативка продължавала от 08:30 часа до 09:00часа като е
имало случаи да продължава и по-дълго време при възникнали извънредни
ситуации.Свидетелят уточни, че както той в качеството му на командир, така и главният
надзирател по време на дежурството си са били непрекъснато в сградата на затвора.Нямали
право да напускат работното си място. Минималното им работно време на всяко дежурство
било не по-малко от 25 часа. До 2014г. главните надзиратели са работили само на 24 часов
сменен режим, след което имали тридневна почивка.За отчетното тримесечие е имало два
месеца по осем наряда и един месец седем наряда или общо минимум 23 наряда за
тримесечен отчетен период.Свидетелят допълни, че ищецът винаги се явявал 15 минути
преди наряда на работа. За начален час на работното време бил обявен 07:45часа. В
правилника било посочено работното време от 07:45 до 08:30 часа на следващия ден.Според
свидетеля за периода от 2003г до 2011г не са имали регламентирана почивка за храна. По
усмотрение на дежурния офицер отивали да хапнат по най-бързия начин.Свидетелят заяви,
че не е имало час и половина почивка за храна. Дори и по време на почивките за храна
ищецът не е напускал корпуса на Затвора. Свидетелят уточни, че през исковия период при
оформяне на ведомостите за заплати записвали 24 часа.
По делото като свидетел бе разпитан Д. Д. също бивш служител на Затвора-П. за
времето от 1997г. до 30.10.2015г. Същият заяви, че за исковия период ищецът е работел като
главен надзирател и е давал само 24 часови дежурства по график като на тримесечие
дежурствата са му били минимум 23. Според свидетеля ищецът се явявал на работа 15
минути преди началото на работното време за инструктаж. Инструктажът продължавал 15-
20 минути в зависимост от конкретната ситуация. След това застъпващия и сдаващия
дежурен главен надзирател отивали на оперативка при началника, която оперативка
продължавала до 09:00часа и реално работното време при едно дежурство продължавало 25
часа.
Съдът дава пълен кредит на доверие на показанията на разпитаните свидетели, тъй
като същите убедително, категорично, непосредствено и еднопосочно възпроизведоха свои
непосредствени възприятия за релевантните факти и обстоятелства във връзка с
организацията на работния процес на ищеца при даваните от него дежурства по график при
сумарно отчитане на работното му време през исковия период, като заявеното от тези
свидетели е наситено с конкретика и не бе опровергано по никакъв начин в хода на
съдебното дирене.
За изясняване на спора от фактическа страна по делото е изслушана съдебно-
икономическа експертиза, чието заключение съдът кредитира като компетентно и
обосновано изготвено и неоспорено от страните.Констатациите и изводите на вещото лице
10
Ц. са базирани както на извършена щателна проверка на представените по делото
многобройни писмени доказателства, съдържащи се на лист 70-177 от делото/, така и на
данните, извлечени от свидетелските показания за организацията на работа в Затвора –П.
през процесния период 01.07.2003г. до 31.12.2011г., според които допълнителното време за
един наряд извън регламентираните 24 часа е било с продължителност 1 час и 15 минути.
В табличен вид на страница 15 от заключението вещото лице е онагледило
констатациите си като в колона 1 е посочено всяко от тримесечията, в колона 2 – общо
отработените часове извънреден труд, в колона три е отразено – 50 часа извънреден труд, в
колона 4- часове за компенсация над 50 часа/ на отчетен период-тримесечие/. В колона 5 е
отразено за тези над 50 часа извънреден труд/за всяко тримесечие/ колко дни платен
отпуск се полагат/но не повече от 12 дни годишно/ и така сумарно вещото лице е обобщило
/ в таблица на стр.16 от заключението/ за всяко от тримесечията дните на допълнителен
платен годишен отпуск/ колона 2/ и в колона три – дните платен годишен отпуск за всяка от
годините в искови период. Така общо за целия процесен период 01.07.2003г до 31.12.2011г.
според вещото лице на ищеца се полага допълнителен платен годишен отпуск от 99 дни,
респективно обезщетението за неползването им, възлиза на сумата от 14 092.65лв. Базата за
изчисляване на това обезщетение е средно дневното брутно трудово възнаграждение на
ищеца, възлизащо на сумата от 142.35лв. за месец октомври 2023г./ месецът,предхождащ
месеца на прекратяване на правоотношението с ищеца/.Вещото лице е дало отговор, че
мораторната лихва върху главницата от 14 092.65лв., считано от 01.04.2024г до датата на
подаване на исковата молба в съда 25.10.2024г е в размер на 1 115.51лв.
Въз основа на така очертаната по делото фактическа обстановка от правна страна
съдът прави следните изводи:
Предявени са обективно и кумулативно съединени осъдителни искове с правно
основание чл.229, ал.4 във вр.с ал.1, т.9 във вр. с чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997г. /отм./ и
чл.212, ал.4 във вр. ал.1, т.3 във вр. чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006г/ отм/ и чл.86, ал.1 от
ЗЗД за заплащане на сумата от 14 946.75лв. , представляваща обезщетение за неползван
платен годишен отпуск / по 12 дни годишно/ като компенсация за положен извънреден труд
над нормативно установените часове в периода от 01.07.2003г. до 31.12.2011г., ведно със
законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното
изплащане на сумата, както и сумата от 1115.51лв., представляваща мораторна лихва върху
главницата за периода от 01.04.2024г до 24.10.2024г. датата преди подаване на исковата
молба в съда.
Основателността на същите е обусловена от наличието на следните кумулативни
материалноправни предпоставки, а именно :1/ валидно възникнало служебно
правоотношение между страните, 2/ реално положен от ищеца в процесния период
извънреден труд/ над нормативно установените часове при работа на смени/, 3/ наличието на
некомпенсиран с допълнителен платен годишен отпуск извънреден труд, 4/ настъпила
изискуемост на ответника за заплащане на обезщетение за неползвания отпуск и 5/
неизпълнение на същото, респективно забава на ответника. Съгласно правилата за
11
разпределяне на доказателствената тежест в процеса, в тежест на ищеца е да проведе пълно
и главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявените вземания,
както и техния размер. По отношение на неизпълнението, което е отрицателен факт, е
достатъчно твърдението на ищеца, като ответната страна носи доказателствената тежест да
установи положителния факт , който го изключва, а именно – точно изпълнение и/ или други
правопогасяващи или правоизключващи факти.
Безспорно се установи, че през исковия период 01.07.2003г до 31.12.2011г. ищецът е
бил назначен на длъжност“ главен надзирател“ в Затвора –гр.П. и е бил със статут на
държавен служител по смисъла на чл.20, ал.1т.1 и ал.2 от Закона за изпълнение на
наказанията / обн.ДВ бр.30 от 15.04.1969г, отм. Бр.25 от 03.04.2009г в сила от 01.06.2009г/
респ. чл.19, ал.1, т.1 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража/
обн.ДВ бр.25 от 03.04.2009г, в сила от 01.06.2009г/. За така възникналото служебно
правоотношение са приложими правилата на ЗИН/ отм/и ЗИНЗС, а за неуредените въпроси
разпоредбите на действащия към съответния период ЗМВР, към който чл.20, ал.4 от ЗИН/
отм./ и чл.19, ал.2 от ЗИНЗС пряко препращат.
Според чл.212, ал.3 от ЗМВР от 1997г/ отм/ и чл.211, ал.3 от ЗМВР от 2006г/ отм/
работното време на държавните служители се изчислява в работни дни- подневно, а за
работещите на 8- ,12- или 24 часови смени – сумарно на тримесечен период. Според чл.212,
ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997г./ отм/ и чл.211, ал.5,т.2 от ЗМВР от 2006г/ отм/ работата над
редовното работно време на тези служители се компенсира с възнаграждение за извънреден
труд за отработени до 50 часа на отчетен период и с допълнителен отпуск за отработеното
време над 50часа. Съгласно чл.229, ал.1т.9 във вр. с чл.212, ал.5 от ЗМВР от 1997г/ отм/ и
чл.213 и чл.212, ал.1,т.3 във вр. с чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006г./ отм/ този допълнителен
платен годишен отпуск е до 12 работни дни.
Безспорно се установи, че през целия исков период ищецът е полагал труд на 24-
часови дежурства по график. Установи се от кредитираните свидетелски показания, че през
исковия период 01.07.2003г. до 31.12.2011г. ищецът като главен надзирател е следвало да се
явява 45 минути по- рано преди започване на неговата смяна като за времето от 07:45 часа
до 8:30 часа се е извършвала подготовка за работа, провеждане на инструктаж, приемане ,
сдаване и освобождаване от наряд или дежурство. От 8:30 часа до 09:00часа сдаващият
смяната главен дежурен надзирател, респективно приемащия смяната главен дежурен
надзирател са били на оперативка при началника на Затвора. Така , категорично се
установи, че при всяко 24 часово дежурство на ищеца фактическата продължителност на
работното време е била увеличена с 1 час и 15 минути, които не са отчитани, респективно
не са били заплащани на ищеца. Така изложените от свидетелите обстоятелства се
потвърждават и от обсъдената по горе-заповед № ЛС-2207/10.05.2003г., свързана с
разпределението и отчитането на работното време в ГДИН. Ето защо в работното време
следва да бъде включено и времето от 1 час и 15 минути / преди и след дежурство/, тъй като
през това време служителят е бил длъжен да присъства на територията на затвора и да вземе
участие в посочените съпътстващи поста му дейности.
12
Установи се от заключението на вещото лице, че след включване в работното време
на ищеца на горепосоченото време от 1 час и 15 минути / за всяко 24 часово дежурство/ в
исковия период 01.07.2003г. до 31.12.2011г. същият е положил извънреден труд над
ограничението от 50 часа за всяко тримесечие, които са за компенсиране с платен годишен
отпуск от максимум 12 дни годишно, като за целия период допълнителния платен годишен
отпуск като компенсация за положения извънреден труд възлиза на 99 дни , а дължимото
обезщетение за неползването му – в размер на 14 092.65лв./ в рамките на заявения исков
размер след допуснато увеличение на иска по реда на чл.214 от ГПК/. За пълнота на
изложението следва да се посочи, че отпускът по чл.212, ал.1т.3 от ЗМВР/ отм/ е определен в
максимален размер , а не фиксиран от 12 дни. Настоящият съдебен състав намира, че в
конкретния случай следва да бъде съобразена практиката на ВКС, формирана по
приложението на чл.83, ал.1,т.3 от ЗДАНС, който се явява идентичен с относимата
разпоредба на чл.212, ал.1т.3 от ЗМВР/ отм/- решение №45/22.02.2016г. по гр.д.№4195/2015г
на ВКС четвърто г.о., решение №235/08.11.2016г. по гр.д.№2082/2016г. на ВКС , трето г.о. и
решение №146/13.06.2018г по гр.д.№278/2018г на ВКС , четвърто г.о./Съгласно посочените
решения, когато съответния административен ръководител не упражни правомощието си да
издаде заповед, с която да определи конкретния размер на полагаемия се допълнителен
платен годишен отпуск на служителите, на служителя следва да бъде признато правото на
допълнителен отпуск в установения от закона максимален размер от 12 дни. Този извод е
мотивиран с положението, че никой не може да извлича ползи от собственото си
недобросъвестно поведение, както и че в случая не намира приложение разпоредбата на
чл.156, ал.1т.2 от КТ , с която се определя минимален размер на допълнителния платен
годишен отпуск за работа при ненормиран работен ден при трудови правоотношения. В
конкретния случай по делото не са представени актове на съответния административен
ръководител, с които се определя размера на дължимия на ищеца допълнителен отпуск по
чл.212, ал.1,т.3 от ЗМВР/ отм/, за съответната година, поради което той има право на пълния
размер от 12 дни.
Според вече установената практика на ВКС по приложението на чл.229 ЗМВР от
1997г/ отм/ и чл.212 ЗМВР от 2006г./ отм/ правото на допълнителен платен годишен отпуск е
уредено, съответно обезщетението, полагащо се за неизползването му е дължимо от
25.02.2003г./ от която дата е и началния момент на исковата претенция/, когато влиза в сила
ЗИДЗМВР 1997/ДВ бр.17/21.02.2003г/ Положеният преди тази дата труд, превишаващ
нормативно установеното за държавните служители в МВР работно време, не се
компенсира с допълнителен платен отпуск, нито с обезщетение за неизползването на такъв
при прекратяване на служебното правоотношение. Положеният след 24.02.2003г. труд,
надвишаващ нормативно установеното работно време за такива служители се компенсира
при условията на чл.212, ал.5,т.2 от ЗМВР 1997г./ отм/, съответно чл.211, ал.5,т.2 от ЗМВР
2006г./ отм/ до 50 часа на отчетен период се заплаща възнаграждение за извънреден труд, а
разликата над 50 часа –допълнителен отпуск.
В чл.229, ал.4 от ЗМВР 1997г/ отм/ и чл.212, ал.4 от ЗМВР 2006г/ отм/ е предвидена
13
принципна забрана за компенсиране на допълнителния платен годишен отпуск по чл.212,
ал.5,.2 от ЗМВР от 1997г./ отм/ респективно чл.211, ал.5 от ЗМВР 2006г/ отм/, освен при
освобождаване от служба. Затова и вземането на ищеца за обезщетението, представляващо
паричен еквивалент на полагащия му се , но неизползван допълнителен отпуск ,е
възникнало едва след прекратяване на служебното му правоотношение, тоест в случая на
24.11.2023г. В този смисъл е налице съдебна практика- решение №208 от 28.12.2015г. по
гр.д.№6566/2014г. на ВКС трето, г.о., решение №427/03.11.2011г. по гр.д.№503/2010г на ВКС
четвърто г.о. същото разрешение е дадено и в Тълкувателно решение №6/2022г по т.д.
№6/2017г на ОСГК на ВКС , постановено по аналогичен въпрос, касаещ военослужещ,за
чието служебно правоотношение е приложим ЗМВР.
В контекста на изложеното съдът следва да се занимае с основното възражение на
ответната страна, че вземането , предмет на исковата претенция, е погасено по давност.
В практиката на ВКС, обективирана решение №130/12.07.2022г по гр.д.№1053/2019г
на ВКС трето г.о., решение по гр.д.№1313/2019г на ВКС, четвърто г.о., решение
№1513/2016г на ВКС, четвърто г.о. е прието еднозначно, че по своето естество
погасителната давност представлява изтичане на установен в закона период от време, през
който ако носителят на правото не го упражни, то се погасява. Същата представлява санкция
за носителя на правото, който бездейства и не го упражнява, поради което не може да бъде
прилагана, когато то не може да бъде упражнено поради законови пречки за това.
Разпоредбата на чл.59, ал.6 от ЗДСл дава възможност на служителя в случая, че органът по
назначаването не осигури ползването на отложения отпуск до края на следващата
календарна година, той сам да определи времето за ползването му, като уведоми за това в
седмодневен срок преди ползването на отпуска. По аналогичен начин разпоредбата на
чл.176, ал.3 от КТ дава възможност , когато работодателят не е разрешил ползването на
отпуска в случаите и в сроковете по ал.2 от разпоредбата, работникът или служителят сам да
определи времето на ползването му, като уведоми за това писмено работодателя най-малко
14 дни предварително.Именно тези възможности обуславят погасяването на правото на
отпуск по чл.59, а от ЗДСл и чл.176а от КТ . За разлика от посочените разпоредби тези на
ЗМВР от 2006г.не предвиждат възможност държавният служител в МВР да упражни правото
да ползва платен годишен отпуск с едностранно предизвестие. Характерът на задълженията,
които такъв служител има , не допуска възможност той сам да реши кога да преустанови
тяхното изпълнение. Той не може да ползва нито основния си, нито допълнителния си
платен годишен отпуск без насрещно волеизявление за съгласие от страна на съответния
ръководител. Освен това разпоредбата на чл.214, ал.4 от ЗМВР 2006г / отм/ изрично
забранява компенсирането на отпуска с парично обезщетение, освен при прекратяване на
служебното правоотношение. При положение, че правото на платен годишен отпуск не може
да бъде трансформирано в парично докато съществува служебното правоотношение, нито
може да бъде упражнено едностранно от служителя, то за него давност не може да започне
да тече до момента прекратяване на правоотношението. С оглед на това разпоредбата на
чл.59а от ЗДСл е неприложима.
14
Предвид изложеното възражението на ответника за погасяване на вземането за
обезщетение по давност е неоснователно, тъй като изискуемостта на това вземане е
настъпила на 24.11.2023г. / датата на прекратяване на служебното правоотношение, от който
момент е възникнало и претендираното му право, респективно от този момент е започнал да
тече приложимия тригодишен давностен срок, който срок към датата на подаване на
исковата молба 25.10.2024г , не е изтекъл.
Следователно предявения главен иск е доказан по основание и размер и следва да
бъде изцяло уважен като се присъди в полза на ищеца претендираното обезщетение в
размер на 14 092.65лв., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата
молба 25.10.2024г. до окончателното изплащане на задължението.
По иска за заплащане на мораторна лихва съдът намира следното:
Предвид основателността на главния иск , съдът следва да се занимае и с акцесорната
претенцията по чл.86, ал.1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за забава в размер на
законната лихва. Следва да се отговори на въпроса от който момент ответникът се счита в
забава . Настоящият състав намира, че по аргумент от чл.234, ал.10 от ЗМВР ответникът
изпада в забава след изтичане на тримесечен срок от прекратяване на служебното
правоотношение. При определен в самия закон срок на изпълнение по правилото на чл.84,
ал.1, изр.1 от ЗЗД длъжникът ГДИН изпада в забава след изтичане на срока. В случая
правоотношението с ищеца е прекратено , считано от 24.11.2023г., поради което тримесечния
срок е изтекъл на 24.02.2024г. Ответникът е изпаднал в забава от следващия ден 25.02.2024г.
Исковата акцесорна претенция е заявена с начален момент 01.04.2024г до датата на подаване
на исковата молба, поради което съдът приема, че крайния срок на тази претенция е
24.10.2024г./ денят ,предхождащ депозирането на исковата молба/ Ето защо ответникът
дължи претендираното обезщетение за забавено плащане за периода 01.04.2024г до
24.10.2024г.и изчислено с електронен онлайн калкулатор същото възлиза на сумата от 1
110.17лв. При това положение акцесорната претенция е частично основателна и следва да
бъде уважена за сумата от 1 110.17лв. като за разликата от 1 110.17лв. до пълния предявен
размер от 1 115.51лв. искът следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
Доколкото делото е решено в полза на лице, което е освободено от държавна такса и
разноски , на основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати по
сметка на РС-П. дължащите се държавни такси в общ размер от 613.68лв. и разноски за
вещо лице в размер на 400лв.
Предвид изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 от ГПК ищецът има право на
разноски съобразно уважената част от исковете. Видно от данните по делото същият е
направил разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2000лв. От ответникът е
инвокирано възражение за прекомерност на тези разноски. Съдът след като съобрази
фактическата и правна сложност на делото,обстоятелството, че трудът на адвоката е високо
квалифициран, както и конкретно извършения обем от процесуални действия счита, че
15
адвокатския хонорар не следва да бъде редуциран, а възрението по чл.78, ал.5 от ГПК
намира за неоснователно. При това положение ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищеца сумата от 1999.29лв. разноски по делото.
Така мотивиран Пазарджишкият районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА Главна дирекция „ Изпълнение на наказанията“ град С., бул.“Г. Н.
С.“№21 да заплати на С. Д. К. с ЕГН ********** от град П., ул.“В.“№24 на основание
чл.229, ал.4 във вр.с ал.1, т.9 във вр. с чл.212, ал.5, т.2 от ЗМВР от 1997г. /отм./ и чл.212, ал.4
във вр. ал.1, т.3 във вр. чл.211, ал.5, т.2 от ЗМВР от 2006г/ отм/ и чл.86, ал.1 сумата от
14 092.65лв./ четиринадесет хиляди и деветдесет и два лева 65 стотинки/, представляваща
обезщетение за неползван допълнителен платен годишен отпуск общо в размер на 99 дни /
по 12 дни годишно/ като компенсация за положен извънреден труд над нормативно
установените 50 часа за всяко тримесечие за периода от 01.07.2003г до 31.12.2011г., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба-
25.10.2024г до окончателното изплащане на сумата, както и сумата от 1 110.17лв.
обезщетение за забава за периода от 01.04.2024г до 24.10.2024г като за разликата над
1 110.17лв. до претендираното обезщетение за забава от 1 115.51лв. отхвърля иска като
неоснователен.
ОСЪЖДА Главна дирекция „ Изпълнение на наказанията“ град С., бул.“Г. Н.
С.“№21 да заплати на С. Д. К. с ЕГН ********** от град П., ул.“В.“№24 сумата от
1999.29лв. разноски по делото.
ОСЪЖДА Главна дирекция „ Изпълнение на наказанията“ град С., бул.“Г. Н.
С.“№21 да заплати на основание чл.78, ал.6 от ГПК по сметка на Районен съд –П.
държавна такса в на 613.68лв. и разноски за вещо лице в размер на 400лв.
Решението е неокончателно и подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен
съд –П. в двуседмичен срок от връчването му на страните
Съдия при Районен съд – П.: _______________________
16