№ 2843
гр. Пловдив, 27.07.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Таня Асп. Георгиева Точевска
като разгледа докладваното от Таня Асп. Георгиева Точевска Гражданско
дело № 20225330102390 по описа за 2022 година
Предявен е иск с правна квалификация по чл. 26 ал. 1, предложения първо и трето от
ЗЗД, вр. чл. 11 от ЗПК и чл. 92 от ЗЗД.
Ищцата В. Б. Р., ЕГН: **********, от ***, чрез пълномощник ***, е предявила
против „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление:
град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46,
представлявано от ***, иск за прогласяване като нищожна клаузата за неустойка по сключен
между страните договор за кредит от 13.01.2017 г., поради противоречие с добрите нрави и
заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
В исковата молба се твърди, че между страните бил сключен договор за кредит от
13.01.2017 г., по който на ищеца била предоставена сумата от 3 000 лева, за срок от 21
седмици, при фиксиран лихвен процент- 40 % и ГПР- 48, 23 %. Според чл. 4 от договора
като обезпечение се предвиждало обезпечение с поръчителство на две физически лица,
които следвало да отговарят на определени условия, а в противен случай се дължала
неустойка по чл. 4 ал. 1 в размер на 2 041, 60 лева, платима разсрочено с погасителните
вноски. Посочва се, че кредитът бил усвоен, но по него не били плащани суми за неустойка.
Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко основания: На първо място-
фиксираният лихвен процент от 40 % не отговарял на действително приложения по
договора такъв, защото неустойката се прибавяла към лихвата и така кредиторът
допълнително се обогатявал. Поради по- високия лихвен процент нараствала стойността на
ГПР, но същият не бил обявен на потребителя в нарушение на изискванията на чл. 11 т. 10
от ЗПК. Лихвата представлявала скрита печалба и с нея кредиторът допълнително се
обогатявал, като така се внасяло неравноправие между правата и задълженията на страните.
1
Нарушен бил и принципа за добросъвестност, поради явна нееквивалентност между
предоставената услуга (заема) и цената за ползването на паричните средства (лихвата).
Трайната съдебна практика предвиждала, че уговорката за лихва, чийто размер надвишава
трикратния такъв на законната лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място-
по договора се предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се
начислявала неустойка. Тази клауза също била недействителна, защото в случая с
неизпълнението на задължението на длъжника да осигури гаранция, неустойката загубвала
присъщата й обезщетителна функция, тъй като по този начин единствено се създавали
предпоставки за неоснователно обогатяване. В ущърб на потребителя финансовата
институция поставяла неизпълними изисквания за обезпечението, за да обоснове
получаването на допълнителна печалба. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил
длъжен да направи оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за
кредит, като било житейски логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори
условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за извършване
на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се предпазят
потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел риска да отпусне
необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните последици от неизпълнението,
защото собственото му поведение противоречало на изискванията да проучи състоянието на
длъжника. Неустойката по договора по съществото си представлявала добавка към
възнаградителната лихва и така водела до допълнителна печалба за кредитора, който не бил
информирал предварително потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на
неустойката се заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР,
като неустойката въобще не се включвала в разходите по кредита и така потребителят не
можел да прецени действителния размер на дълга. Предявява се иск за прогласяване на
нищожността само на клаузата за неустойка по договора. Претендират се и разноските в
процеса. В съдебно заседание страната чрез пълномощника си поддържа иска.
В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с
който се моли искът да се отхвърли изцяло. На първо място се прави възражение за изтекла
погасителна давност, която в случая била петгодишна и срокът започвал да тече от
сключване на договора, поради което към датата на предявяване на иска тя вече била
изтекла. Твърди се още, че по същество исковете били неоснователни и недоказани, като
ищецът дори не представял договора между страните, от който да е видно наличието на
валидно правоотношение. Неоснователни били и твърденията на ищеца за нарушаване на
специалните изисквания на ЗПК. Лихвеният процент бил фиксиран и непроменлив за целия
срок на договора, поради което в случая нямало задължение да се съдържа информация как
е формиран, тъй като размерът бил ясен за страните. Относно ГПР- той също бил конкретно
посочен (48, 23 %) и не подлежал на промяна. Нямало как изначално да се посочи към
датата на сключване на договора колко би била неустойката, защото тя се дължала само при
неизпълнение. Неустойката била предвидена, за да дисциплинира длъжника да изпълнява
точно задълженията си. Преди да подпише договора, ищецът имал възможност да се
запознае с условията по кредита, той бил информиран за размерите на неустойката при
2
неизпълнение. Тя целяла да обезщети вреди от неизпълнението, които при добросъвестност
на заемополучателя нямало да се претърпят от кредитора. Неустойката била предвидена при
неизпълнение и не била включена в ГПР, като тя обезпечавала размера на евентуалните
вреди при неизпълнение. Дори и да се приемело, че размерът й е прекомерен, това не я
правило нищожна, а следвало само да се намали размерът й. Моли за отхвърляне на
исковете, също претендира разноски. В с.з. страната не се явява и не се представлява, но
взема писмено становище по спора.
С допълнителна молба ищецът мотивира правния си интерес от иска, като цитира и
съдебна практика в тази връзка.
Съдът, като обсъди събраните по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед
наведените от страните доводи, намира за установено от фактическа страна следното:
С договор за паричен заем № ***/ 13.01.2017 г., сключен между страните, на ищеца е
предоставен кредит в размер на 3 000 лева, при следните условия: срок- 40 седмици, при
фиксиран годишен лихвен процент- 35 % и годишен процент на разходите- 40, 69 %, при
общ размер на всички плащания- 3 442 лева. С договора се рефинансира задължение по друг
кредит- № ***, в размер на 449, 50 лева. Предвидена е още и неустойка при неизпълнение на
задължението за представяне на обезпечение в размер на 2 103, 60 лева, платима разсрочено
заедно с всяка вноска, при добавяне на сумата от 105, 18 лева.
Като писмени доказателства са представени копие от договора за паричен заем и
справка за кредитите на ищцата с ответника.
Прието е заключение на съдебно- счетоводна експертиза, според която вещото лице в
определило размера на ГПР на 40, 69 %, съобразно формулата в ЗПК, като е посочило, че в
него се включва единствено договорната лихва. При оскъпяването на кредита с неустойката,
кредитът се оскъпявал с 84,144 % годишно.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
Няма спор по делото, че между страните е възникнало валидно правоотношение по
договор за потребителски кредит, по който ищецът е усвоил заетата сума. Ответникът е
небанкова финансова институция по смисъла на чл. 3 от ЗКИ, като дружеството има правото
да отпуска кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове
или други възстановими средства. Ищецът пък е физическо лице, което при сключване на
договора е действало именно като такова, т.е. страните имат качествата на потребител по
смисъла на чл. 9 ал. 3 от ЗПК и на кредитор съгласно чл. 9 ал. 4 от ЗПК. Сключеният
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява такъв за
потребителски кредит, поради което за неговата валидност и последици важат изискванията
на специалния закон- ЗПК.
Съгласно чл. 22 от ЗПК- когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал. 1, чл. 11 ал. 1
т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е
недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до
3
настъпването на тази недействителност. Същата има характер на изначална
недействителност, защото последиците й са изискуеми при самото сключване на договора и
когато той бъде обявен за недействителен, заемателят дължи връщане само на чистата
стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
С исковата молба като предмет на процеса е въведена една клауза от договора, по
отношение на която се твърди, че е нищожна- тази за неустойката, която следва да бъдат
обсъдена, за да се прецени дали действително същата е предвидена в противоречие със
специалния ЗЗП.
В тази връзка следва да се посочи, че още при сключването на договора е предвидено,
че неустойката по чл. 4 ще се заплаща разсрочено, заедно с всяка вноска по договора, като
общият й размер е 2 103, 60 лева (при отпусната заемна сума от 3 000 лева това е около 2/3
от кредита), като според тази норма към всяка месечна вноска за тази неустойка се прибавя
допълнително сумата от 105, 18 лева за целия срок на договора. Така въведените изисквания
в цитираните клаузи от договора за вида обезпечение (банкова гаранция или поръчители) и
срока за представянето му (тридневен), създават значителни затруднения на длъжника при
изпълнението му до степен, че то изцяло да се възпрепятства. Непредставянето на
обезпечение не води до претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да
съобрази възможностите за представяне на обезпечение и риска при предоставянето на заем
към датата на сключване на договора с оглед индивидуалното договаряне на условията по
кредита. В случая е предвидено неустойката по договора да се кумулира към погасителните
вноски, като по този начин тя се отклонява от обезпечителната и обезщетителната си
функция и води до скрито оскъпяване на кредита. Включена по този начин към
погасителните вноски, неустойката на практика се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя. Именно затова процесният договор не
отговоря на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, като липсата на част от
задължителните реквизити по т. 10 от нея води до неговата недействителност съобразно
разпоредбата на чл. 22 от ЗПК. Тази норма, от една страна е насочена към осигуряване
защита на потребителите чрез създаване на равноправни условия за получаване на
потребителски кредит, а от друга- към стимулиране на добросъвестност и отговорност в
действията на кредиторите при предоставяне на потребителски кредити така, че да бъде
осигурен баланс между интересите на двете страни. В случая липсата на ясна, разбираема и
недвусмислена информация в договора не дава възможност на потребителя да прецени
икономическите последици от сключването на договора предвид предоставените му от
законодателя съответни стандарти за защита.
Обсъдената по- горе неустойка е уговорена с оглед санкциониране на заемателя за
виновното неизпълнение на договорното задължение за предоставяне на обезпечение. Както
вече се посочи, задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен
характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за
погасяване на договора за паричен заем. Предоставянето на обезпечение представлява
допълнителна гаранция на кредитора за точното удовлетворяване на вземането му.
4
Уговаряне на неустойка за неизпълнение на това задължение с фиксиран размер, над 2/3 от
стойността на кредита, съдът намира за установено в разрез с добрите нрави. Това е така,
тъй като по този начин се цели да бъде осигурено допълнително възнаграждение на
кредитора, извън установения ГПР. В този случай следва да намери приложение нормата на
чл. 19 ал. 5 от ЗПК, която установява, че клаузи, установяващи задължения за заплащане на
разходи над така установеното ограничение, са недействителни. Оттук и искът се явява
основателен, като следва да се признае за установено, че клаузата за неустойка, която е
предвидена в противоречие със специалния закон, е нищожна.
Предвид изхода на делото, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на ищеца се дължат
направените по делото разноски. Ищцата е заплатила държавна такса в размер на 81, 66
лева, както и депозит за вещо лице по ССчЕ в размер на 120 лева, които суми следва да й се
възстановят от ответника, като законна последица от решението. Ищцата освен това е
представлявана от свой пълномощник в процеса, на когото тя не е заплатила хонорар, в
която връзка същата моли за определяне на неговото възнаграждение на основание чл. 38
ал. 2 от Закона за адвокатурата. По делото в представения договор за правна защита и
съдействие на ищцата е посочено, че тя се представлява безплатно от ***, поради
затрудненото си материално положение, което по смисъла на чл. 38 ал. 1 т. 2 от ЗА
представлява основание за оказването му на безплатна адвокатска помощ. Изрично в
подобни хипотези законодателят е предвидил възможността съдът да определи размер на
адвокатското възнаграждение, което с оглед цената на иск тук следва да бъде изчислено
съгласно чл. 7 ал. 2 т. 2 от Наредба № 1/ 09.07.2004 г., предвиждаща минимален размер на
адвокатското възнаграждение от 372, 91 лева.
Поради изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията между „Изи Асет Мениджмънт” АД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру”
№ 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40- 46, представлявано от *** ***, от една страна и В. Б.
Р., ЕГН: **********, от ***, от друга, че е нищожна поради противоречие с добрите нрави,
заобикаляща изискването на чл. 19 ал. 4 от ЗПК, накърняващи договорното равноправие и
нарушаваща предпоставките на чл. 11 т. 10 от ЗПК, клаузата за неустойка от сключения
между страните договор за паричен заем № ***/ 13.01.2017 г.
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-
46, представлявано от *** ***, да заплати на В. Б. Р., ЕГН: **********, от ***, направените
разноски по делото: внесена държавна такса в размер на 81, 66 лева (осемдесет и един лева
и шестдесет и шест стотинки) и внесен депозит за съдебно- счетоводна експертиза в размер
на 120 лева (сто и двадесет лева).
5
ОСЪЖДА „Изи Асет Мениджмънт” АД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на
управление: град София, бул. „Джавахарлал Неру” № 28, „Силвър Център“, ет. 2, офис 40-
46, представлявано от ***, да заплати на *** Е.Г. И., ЕГН: **********, със съдебен адрес:
***, адвокатско възнаграждение за осъществено на ищцата В. Б. Р., ЕГН: **********,
безплатно процесуално представителство по делото, в размер на 372, 91 лева (триста
седемдесет и два лева и деветдесет и една стотинки), определено от съда по реда на чл. 38
ал. 2 от Закона за адвокатурата.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
6