№ 1521
гр. Варна, 29.11.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, IV СЪСТАВ, в публично заседание на
шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Жана Ив. Маркова
Членове:Тони Кръстев
Десислава Г. Жекова
при участието на секретаря Мария Д. Манолова
като разгледа докладваното от Жана Ив. Маркова Въззивно гражданско дело
№ 20223100501973 по описа за 2022 година
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК и е образувано по
въззивна жалба вх. № 49181/18.07.2022 г. на И. Г. В., ЕГН **********, с
местожителство в **** срещу Решение № 2028/22.06.2022 г., постановено по
гр.д. № 16220/2021 г., на ВРС, XIX с., в частта, с която е прието за
установено, че дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Д-р П. Дертлиев“, № 25, офиса-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, сумата
828.01 лв., дължима главница, ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на депозиране на заявлението в съда – 01.06.2021 г., до
окончателното изплащане, сумата 129.72 лв., възнаградителна лихва за
периода 02.10.2016 г. - 08.10.2017 г.; сумата 314.60 лв., лихва за забава за
периода 03.10.2016 г. - 31.05.2021 г., дължими по силата на Договор за
потребителски кредит № *********/12.08.2016 г., последователно
прехвърлено с Договор за цесия от 01.07.2017 г., Рамков договор за продажба
и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., Допълнително споразумение от
01.11.2017 г. и Приложение № 1 към него, на осн. чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл.
99 ЗЗД, вр. чл. 79, ал.1 ЗЗД, за които суми е издадена Заповед по чл. 410
ГПК по ч.гр.д. № 7723/2021 г. на ВРС, XIX с.
Въззивникът, навежда твърдения, че решението е неправилно и
необосновано. Счита, че ВРС неправилно не е обсъдил възраженията на
въззивника за нищожност на клаузите предвиждащи заплащане на такса
„кредит у дома“ и „оценка на досие“, с мотива, че такива вземания не са
предмет на спора. Счита, че клаузите са нищожни, на осн. чл. 21, ал. 1 ЗПК, а
1
посредством клаузата „кредит у дома“ се цели заобикаляне на императивното
правило на чл. 19, ал. 4 ЗПК, предвиждащо максимален размер на ГПР, тъй
като при добавянето на тази такса към останалите елементи на ГПР, то
неговия размер би надхвърлил регламентирания максимум. Счита, че тази
клауза е и нищожна, поради противоречие с добрите нрави, тъй като размерът
на таксата се доближава по размер до размера на предоставената в заем
главница. Счита, че със заплатените по нищожните клаузи суми, установени
от ССЕ, ВРС е следвало да погаси дължимата главница, в каквато насока е
релевирала възражение, което е останало непроизнесено.
Още излага, че в сключеният договор не е посочено как е формиран
ГПР и какви по вид елементи включва той, съобразно разпоредбата на чл. 19
ЗПК, поради което и сключеният договор бил недействителен, в хипотезата
на чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В резултат от това и съобразно чл. 23
ЗПК, въззивницата дължала връщане само на чистата стойност на кредита,
т.е. размера на главницата, но не и на лихви или други разходи по кредита.
Счита, че първоинстанционния съд е следвало да прогласи за нищожна
клаузата за дължимата договорна лихва, тъй като същата надхвърляла по
размер трикратния размер на законната лихва, която била въведена като
критерий с практика на ВКС от 2003 и 2006 г.
Отправя искане релевираното възражение за погасяване по давност на
претенциите за заплащане на договорна лихва и лихва за забава, на осн. чл.
111, б. „в“ ЗЗД. По същество отправя искане за отмяна на атакуваната част от
съдебния акт и отхвърляне на предявените искове, в условията на
евентуалност да бъде прието, че въззивницата дължи връщане само на
остатъка от главницата. Претендира присъждане на адвокатско
възнаграждение за оказана правна помощ на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. В с.з.
поддържа въззивната жалба чрез процесуален представител.
В границите на срока по чл. 263, ал. 1 ГПК, е постъпил отговор вх.
№ 59688/31.08.2022 г. от въззиваемата страна „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, в който оспорва жалбата и счита атакуваното съдебно
решение за законосъобразно и обосновано. Оспорва оплакванията изложени
във въззивната жалба и от своя страна излага подробни доводи по всяко едно
от тях. Релевира възражение, че не са налице предпоставките за предоставяне
на безплатна правна помощ, в посочената от процесуалния представител на
въззивницата хипотеза – чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, досежно производството пред
въззивната инстанция. По същество отправя искане за потвърждаване на
съдебния акт в атакуваните му части. В с.з. не изпраща представител.
Варненски Окръжен Съд по предмета на спора съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по искова молба на „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД, за приемане за установено съществуването на
вземане срещу И. Г. В., ЕГН ********** за следните суми: - 828.01 лв.,
неплатена главница; - 129.72 лв. - възнаградителна лихва, за периода
02.10.2016 г. - 08.10.2017 г.; - 342.68 лв. - обезщетение за забава, за периода
03.10.2016 г. - 31.05.2021 г. вкл., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от датата на подаване на заявлението - 01.06.2021 г. до окончателното
изплащане на задължението, дължими по силата на Договор за потребителски
кредит № *********/12.08.2016 г., сключен с „Провидент Файненшъл
България" ЕАД, което задължение му е прехвърлено по силата на на Рамков
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г.,
Приложение № 1/01.11.2017 г. към Допълнително споразумение от 01.11.2017
2
г. и Договор за цесия от 01.07.2017 г., за които е издадена Заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7723/2021 г., на ВРС, XIX с., на
осн. чл. 422 ГПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Ищецът е твърдял, че на 12.08.2016 г. между „Провидент Файненшъл
България" ЕАД и отв. В. е бил сключен Договор за потребителски кредит №
*********, по силата на който е предоставена в заем сумата 1000.00 лв.
Усвояването е извършено в брой по местоживеенето на длъжника от кредитен
консултант, което било удостоверено с подписването на Договора. Страните
постигнали съгласие, че размерът на дължимата договорна лихва възлиза на
сумата 197.25 лв. Връщането на заема е следвало да се извърши на 60 бр.
равни, седмични вноски, всяка в размер на 19.95 лв., първата с падеж
21.08.2016 г., а последната - 08.10.2017 г. Сочи, че вземанията по договора не
са обявявани за предсрочно изискуеми. Поради допусната забава в
плащанията от страна на ищеца било начислено обезщетение за забава върху
неплатената главница за периода 03.10.2016 г. – 31.05.2021 г. Излага, че на
01.07.2017 г. е бил сключен Договор за цесия, по силата на който „Провидент
Файненшъл България" ЕАД е прехвърлило вземанията си по договора за заем
на „Изи Асет Мениджмънт" АД". Последното дружество по силата на
приложение № 1/01.11.2017 г. към Допълнително споразумение от 01.11.2017
г., сключено към Рамков договор за цесия от 16.11.2010 г., прехвърлило
вземанията на ищеца, с всичките му привилегии, обезпечения и
принадлежности. Позовава се на уведомяване на длъжника за цесията с
връчване на исковата молба към която е приложено уведомление, за което
ищецът сочи да е бил изрично упълномощен от цедента.
В границите на срока по чл. 131 ГПК, ответницата депозира отговор
на исковата молба, с който обстоятелствата на които се основава предявеният
иск се оспорват, вкл. и по посочените размери на задълженията. Твърди, че
между ответницата и ищеца не е налице договорно правоотношение, на
основата на което да се дължат претендираните суми. Релевира възражение за
изтекла погасителна давност по отношение на акцесорните претенции за
договорна и мораторна лихви. Твърди недействителност на договора за
потребителски кредит, на осн. чл. 22 ЗПК, поради неспазване на изискванията
на чл. 10а ЗПК, чл. 11, ал. 1, т. 11 и чл. 33а ЗПК. Излага, че клаузите
регламентиращи дължимостта на такса „кредит у дома" и такса „оценка на
досие" са нищожни, на осн. чл. 21, ал. 1 и 2 ЗПК като чрез първата се
заобикаля нормативното изискване ГПР да не надхвърля 5 пъти размера на
законната лихва, както и била нищожна поради противоречие на добрите
нрави. Извежда нищожност на целия договор за кредит, при което на
връщане подлежала само чистата стойност на кредита, от която следвало да
бъдат приспаднати сумите платени по нищожните клаузи. Оспорва
валидността на извършената цесия, предвид липсата на уведомление. Сочи, че
в Приложение № 1 е следвало да бъдат посочени остатъка от дължимата сума,
лихвата за забава и начислените разходи за събиране на вземанията. Липсвала
информация каква е платената сума от длъжника и кога са преустановени
плащанията, вкл. как са отнесени извършените плащания към дължимите
суми.
Настоящият състав на Варненски окръжен съд, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и
отговора, приема за установено от фактическа и правна страна, следното:
Въпросът за допустимостта на въззивната жалба е разрешен с
3
постановеното по делото Определение № 3624/29.09.2022 г., поради което
същата подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната
му част. В обхвата на така посочените предели на въззивна проверка, съставът
на ВОС, намира, че обжалваното решение е постановено от законен състав на
ВРС и в обхвата на правораздавателната му компетентност, поради което се
явява валидно. Искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, е предявен в
границите на предвидения в закона преклузивен едномесечен срок и при
наличието на останалите изисквания на ГПК, видно от приложеното ч.гр.д. №
7723/2021 г., на ВРС, ХIX с. Произнасянето на ВРС съответства на заявената
за разглеждане претенция, поради което обжалваното решение е и
допустимо.
По отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт,
съобразно разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е
ограничен от посочените в жалбата оплаквания.
Предвид характера на предявения иск – иск за установяване
съществуването на вземането по заповедта за изпълнение и предвид
разпределението на доказателствената тежест при този вид искове, ищецът се
явява страната в процеса, върху която пада доказателствената тежест за
доказване на предпоставките довели до дължимост на претендираната сума и
наличието на такова задължение, а в тежест на ответника е да докаже
изпълнение на задълженията си и останалите си възражения, ако претендира
отхвърлянето на предявения иск.
Не е било спорно между страните, че в полза на ищеца по ч.гр.д.№
7723/2021 г. на ВРС, XIX с., е издадена Заповед по чл. 410 ГПК, по силата на
която е осъдена ответницата да заплати сумата 828.01 лв., главница, сумата
129.72 лв., договорна лихва за периода 02.10.2016 г. - 08.10.2017 г., сумата
342.68 лв., обезщетение за забава за периода 03.10.2016 г. - 01.06.2021 г.,
ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на
заявлението в съда - 01.06.2021 г. до окончателното изплащане на
задължението.
В настоящият процес въззиваемият черпи правата си от Рамков договор
за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., сключен между него
и „Изи Асет Мениджмънт” АД, които от своя страна възникват въз основа на
Договор за цесия и заместване в дълг, сключен между последния и
„Провидент Файненшъл България“ ООД на 01.07.2017 г. Видно от текста на
договора, на „Агенция за събиране на вземания” ООД (понастоящем ЕАД), са
прехвърлени ликвидни и изискуеми в пълен размер вземания, по сключени
договори за потребителски кредит, които подлежат на индивидуализиране в
Приложение № 1, представляващо неразделна част от Договора. С
Допълнително споразумение от 01.11.2017 г., предметът на Рамковия договор
е конкретизиран като е посочено, че на прехвърляне подлежат и вземания по
договори за потребителски кредит, сключени с „Провидент Файненшъл
България“ ООД, придобити от „Изи Асет Мениджмънт“ АД по силата на
Договор за цесия от 01.07.2017 г. Конкретния размер на вземането спрямо
въззивницата се установява от представеното Приложение № 1_Р/01.11.2017
г., в което под № 107 са вписани идентифициращите данни на въззивницата и
размера на задължението й. При това съдът счита, че вземането, предмет на
цесията е индивидуализирано в достатъчна степен, така щото да е ясно от
4
какво произтича и какъв е неговия размер.
Договорът за цесия е валиден и пред вид това, че в него е посочена и
цена на прехвърляното вземане. Цена е била уговорена и прехвърлянето е
възмездно. Налице са данни, че и двата сключени договора за цесия са
потвърдени от цедентите по тях. Представени са и доказателства за
делегирани права от цедентите на цесионерите за уведомяване на длъжниците
за извършените прехвърляния.
Прехвърлянето на вземане е договор, с който кредиторът на едно
вземане го прехвърля на трето лице. За сключването му се изисква съгласие
на страните по него – цедент (стар кредитор) и цесионер (новия кредитор). С
постигането на същото, цесията произвежда своето действие, независимо от
това, че за да се консолидира същата следва да бъде съобщена на цедирания
длъжник (така, постановеното по реда на чл.290 ГПК решение по т. д. №
566/2009 г. на ВКС, I ТО, както и по гр.д. 1046/2004 г. на ВКС, ІІ ТО, решение
№ 89/2006 г. на ВКС, ІІ ТО). Като приложение към исковата молба са
представени и уведомления отправени до длъжника. Съобразно константната
практика на ВКС не съществува пречка цедирането на вземане да бъде
съобщено с връчване на исковата молба, стига уведомлението да
представлява приложение към нея. Видно от приложеното по делото
съобщение (л. 55 от първоинстанционното дело), преписът от исковата молба,
ведно с приложенията към него е бил надлежно връчен лично на ответницата,
сега въззивник, на 09.12.2021 г.
По тези съображения фактическия състав на прехвърлянето, съгласно
чл. 99, ал. 3 ЗЗД е консолидиран. Уведомяването има отношение единствено с
оглед лицето, на което длъжникът дължи плащане, съобразно чл. 99, ал. 4
ЗЗД, доколкото оповестяването е с оглед действие на договора спрямо трети
лица и длъжника. Поначало подобно възражение би имало смисъл, при
наличие на твърдения от страна на длъжника, че е извършвал плащания в
полза на цедента (каквито в настоящия случай не се установяват), но не влияе
на действителността на самия договор за прехвърляне на вземането.
Представен по делото е договор за потребителски кредит №
*********/12.08.2016 г., от който се установява, че „Провидент Файненшъл
България" ООД е предоставило на въззивницата кредит в размер на 1000.00
лв. Страните постигнали съгласие връщането на сумата да се извърши на 59
седмични вноски от по 35.01 лв. и 60-та вноска от 34.63 лв. Падежът на
първата седмична вноска бил 21.08.2016 г. Денят от седмицата определен
като такъв за плащане бил неделя. С разпоредбата на чл. 27 страните придали
на сключения договор характера на разписка за получаване на сумата. В
договора страните посочили дължимост на сумата 50.00 лв. под формата на
такса за оценка на досие. Посочен е размерът на фиксираната лихва – 197.25
лв., при годишен лихвен процент 31.82 и ГПР, състоящ се от таксата за
оценка на досие и възнаградителната лихва, възлизащ на 48%. С подписа на
възивницата върху договора е удостоверен и факта на получаване на
Стандартен европейски формуляр. Автентичността на подписа положен от
името на въззивницата не е била предмет на оспорване.
Изложеното води до извода, че активната легитимация на въззиваемият
като носител на ликвидно и изискуемо вземане, основано на неплатени
задължения по Договор за кредит от 12.08.2016 г., с настъпил краен падеж,
което му е било прехвърлено с представените Рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., Допълнително споразумение от
5
01.11.2017 г. и Приложение № 1_Р/01.11.2017 г., следва да се приеме за
безспорно установена.
Останалата част от оплакванията на въззивника се концентрират върху
възражения срещу валидността на договора за кредит като цяло, евентуално
срещу валидността на клаузите, уреждащи дължимостта на такси за услугите
„кредит у дома“, „оценка на досие“ и формирането на годишния процент на
разходите. Възражения в този смисъл са били наведени в границите на
първоинстанционното производство като досежно първите две произнасянето
е било отклонено от ВРС с доводи, че дължими суми за посочените две такси
не се претендират в настоящото производство.
Тази липса на произнасяне, в съответствие с вмененото задължение на
съда да извършва служебна преценка за нищожност и неравноправност на
целия договор или на части от него, налага въззивният съд да изложи своите
съображения в тази насока. Както бе посочено фактът на сключване на
договора със съдържанието коментирано по-горе се установява от събраните
по делото писмени доказателства, а изчисленията на ищеца, досежно
дължимите суми, както и извършените плащания от страна на ответницата, се
установяват посредством събраните в хода на производството специални
знания – заключение на ССЕ.
Безспорно е, че предметът на сключения Договор за кредит попада в
обхвата на потребителското кредитиране, при което договорната свобода е
ограничена от разпоредбите на ЗПК, в относимата към момента на сключване
на договора редакция. Сключеният договор отговаря на изискванията за
писмена форма, а към този момент чл. 10 ал. 1 ЗПК е изисквал ясно и
разбираемо и за двете страни оповестяване на всички елементи на договора
по начин, който средният потребител е в състояние да възприеме като едно
цяло, без да има отделни пасажи, чиято форма е значително по-трудна за
възприемане (клаузи с дребен шрифт). Макар текста на Договора да е
изготвен по начин, който предоставя информацията в максимално синтезиран
и концентриран вид, използваният шрифт е четлив и читаем и не препятства
или затруднява възприемането и асимилирането на съдържанието му от
обикновения средностатистически потребител.
Уговорения срок на договора в седмици, макар и нетрадиционен,
изпълнява изискването на чл. 11, ал. 1, т. 6 ЗПК. Уговореният фиксиран
размер на годишен лихвен процент и седмични вноски в непроменлив размер,
не налагат съставянето на погасителен план или на довеждане до знанието на
потребителя на методика или начин на формиране на лихвата.
Що се касае до размера на възнаградителната лихва, императивно
фиксиран максимален размер принципно не е налице, поради което и той,
размерът, може да бъде предмет на свободно договаряне, дотолкова
доколкото не се достига до несъвместим с морала и добрите нрави източник
на обогатяване за едната страна по сделката. В случая, отчитайки вида на
кредитирането – извън банковото такова, съдът намира, че не е налице
коментираното по-горе противоречие на морала и добрите нрави.
В заключение въззивният съд достига до крайни правни изводи относно
валидност както на договора като цяло, така и на клаузата за уговорено
възнаграждение на кредитора под форма на общ размер на лихва,
разпределена във вноските по погасителния план.
Наред с лихвата, потребителят се е задължил да заплати и начална такса
6
за оценка на досие – 50.00 лв. и цена на допълнителна услуга по осигурено от
кредитора обслужване в дома на клиента – 852.97 лв. Стойността на таксата и
допълнителната услуга са били посочени във фиксирани размери в договора,
а стойността им е била добавена към уговорената лихва и главница до общата
дължима от потребителя сума, разпределена на уговорените седмични
вноски. От заключението на ССЕ се установява, че извършените от
въззивника плащания са били отнасяне за погасяване, както на дължимите
главница и възнаградителна лихва, така и на таксата за оценка на досие и на
допълнителната услуга.
Съставът на въззивния съд преценява, че уговарянето на тези
допълнителни задължения в тежест на кредитополучателя противоречи на
императивни норми, ограничаващи свободата на договаряне на кредитна
услуга. Видно от разпоредбата на чл. 3 от Договорните разпоредби е, че
таксата за оценка на досие е уговорена да се дължи за предоставяне на услуги
по оценка на досието на клиента, извършвани от кредитора. От разпоредбата
на чл. 25 пък става ясно, че услугата „кредит у дома“ представлява
предоставяне на заемната сума по местоживеенето на длъжника и събиране на
седмичните вноски също по местоживеенето на длъжника. В действителност
се налага извода, че срещу дължимостта на двете суми на заемополучателят
не се предоставя допълнително благо, а напротив достига се до неговото
допълнително обременяване, встрани от уговореното в полза на кредитора
възнаграждение.
Уговарянето на първата посочените такси – тази за оценката на досието,
влиза в пряко противоречие с изискването към търговеца-доставчик на
финансовата услуга, да оцени сам платежоспособността на потребителя (чл.
16 ЗПК) и да предложи и предостави за ползване на последния такъв размер
на заемна сума, която да е съответна на оценения от него риск.
Задължаването на потребителя да заплати такса за оценка на досие,
последната представляваща част от присъщата дейност на финансовата
институция, само по себе си представлява прехвърляне на риска на
потребителя. Още следва да бъде посочено, че високия риск от сделката
принципно е основание за уговаряне на по-високо възнаграждение за
кредитора, под формата на по-висок процент възнаградителна лихва и не
може да бъде основание за изискване на допълнителни такси от потребителя.
Втората от коментираните такси, макар и да е формулирана като опция,
а не като задължително условие за сключване на договора, в действителност
не е такова. Този извод се налага, тъй като при условие, че заемополучателя
не избере предлаганите домашни посещения, както за предоставяне на
заемната сума, така и за събиране на седмичните погасителни вноски, то
единственият друг начин е безкасов трансфер (както за предоставяне на
главницата, така и за изплащане на вноските). Става ясно, че услугата „кредит
у дома“, в действителност не представлява възможност, а е основна и
съществена специфика на продукта, търсен от клиент, който се въздържа от
банкови трансфери. След като това е така, то този начин на предоставяне на
заемни суми и на събиране на вноските за погасяването им, също
представлява част от присъщата дейност на финансовата институция и следва
да е намерил отражение при формирането на възнаградителната лихва.
В заключение, съставът на въззивния съд намира, че допълнителните
вземания на кредитора, произтичащи от коментираните две такси, не следва
да обвързват длъжника като противоречащи на императивни правила на
7
специален закон (чл. 26, ал. 4, вр. ал. 1 ЗЗД), без изключването им да
накърнява същественото съдържание на сделката. В този ред на мисли,
доводите на въззивницата за нищожност на целия договор за кредит не се
споделят.
Основателни обаче са оплакванията на въззивницата, че при
произнасянето си първоинстанционния съд е следвало да съобрази частите от
извършените плащания, отнесени от кредитора към задълженията по
нищожните клаузи, което рефлектира върху размера на търсените в
настоящото производство суми.
Така, от заключението на изслушаната ССЕ, се установява, че платената
по процесния кредит сума възлиза на 424.07 лв., която е била отнесена от
въззиваемото дружество за погасяване на: - главница 171.99 лв., договорна
лихва – 67.53 лв., такса за оценка на досие – 10.08 лв. и такса за услуга
„кредит у дома“ – 174.47 лв. Вещото лице е потвърдило изцяло размера на
задълженията за главница, договорна лихва и отчасти размера на
задължението за обезщетение за забава, в размер на законната лихва.
Доколкото този размер на задълженията е формиран като част от
заплатените от въззивницата вноски са били отнесени за погасяване на
несъществуващи валидно задължения, то общия размер на тези суми – 184.55
лв. ще следва да бъде използван за погасяване на погасителни вноски по
главницата и договорната лихва. Така при използване на изходните данни,
съдържащи се в сключения договор и след премахване на частта от
седмичната вноска, относима към двете такси, съдът установи, че седмичната
вноска се състои от 16.66 лв., главница и 3.29 лв., договорна лихва. При това
положение посочената сума от 184.55 лв. е достатъчна за пълно погасяване на
всички вноски до 21-ва с падеж 08.01.2017 г., вкл. и 22-ра вноска, с падеж
15.01.2017 г., частично, при остатък на главница по нея, в размер на 14.83 лв.
Така съставът на въззивният съд определя остатъчните задължения на
въззивницата, както следва: главница от само 648.31 лв., договорна лихва
само 124.87 лв., за периода 22.01.2017 г. – 08.10.2017 г.
По отношение на договорната лихва е релевирано възражение за
погасяването й по давност, което също не е било обсъдено от
първоинстанционния съд. Възражението се преценява като основателно.
Настоящият състав намира, че вземането за възнаградителна лихва попада в
обхвата на чл. 111, „в“ ЗЗД. Безспорно е, че по своята същност
възнаградителната лихва представлява цената, която заемополучателят плаща
на заемодателя за предоставените му парични средства, за периода, за който
трае ползването им. Именно поради така очертаната природа на
възнаградителната лихва, в случаите на отнемането на преимуществото на
срока при обявена предсрочна изискуемост, напр., възнаградителната лихва
се дължи само до този момент, но не и за в бъдеще, до датата на крайния
уговорен падеж. Поради което се налага извода, че макар и всяка анюитетна
вноска да се състои от главница и възнаградителна лихва, докато за
главницата е налице разсрочване на връщането на едно неделимо, поначало,
задължение, то за възнаградителната лихва като акцесорно притезание,
такова разсрочване не е налице, тъй като то (притезанието) възниква и става
изискуемо едва след изтичане на съответния период от време, през което
длъжникът има право и е ползвал съответен финансов ресурс, в случая
седмично.
8
Именно поради тази своя правна природа задължението за заплащане на
възнаградителна лихва е периодично и се погасява с изтичане на кратката
погасителна давност – арг. чл. 111, б. "в" ЗЗД. Посоченото отнесено към
спецификата на разглеждания казус, води до извода, че с оглед датата на
депозиране на заявлението в съда – 01.06.2021 г., от която дата се счита
предявен и иска, погасени по давност са всички вземания, чийто падеж е
настъпил преди 01.06.2018 г. или претенцията за заплащане на
възнаградителна лихва, претендирана при крайна дата на периода 08.10.2017
г. се явява обхваната от изтекла давност.
По отношение на претенцията за обезщетение за забава, същата
поначало следва да бъде изчислявана само върху установения от въззивната
инстанция размер - 648.31 лв. Изложените по-горе мотиви касателно
давностния срок намират приложение и в този случай, поради което
изчисления следва да бъдат извършвани само за периода 01.06.2018 г. –
01.06.2021 г., разбира се при съобразяване на периода 13.03.2020 г. –
14.07.2020 г., през който лихва не следва да бъде начислявана. При
използване на калкулатор от ПИС „Апис“, съдът установи, че размерът на
дължимото обезщетение за забава възлиза на сумата 175.23 лв.
В заключение, предявения иск се явява основателен и доказан до
размера на сумата 648.31 лв., главница и сумата 175.23 лв., обезщетение за
забава върху нея за периода 01.06.2018 г. – 01.06.2021 г. (без да бъде
начислявана лихва за периода 13.03.2020 г. – 14.07.2020 г.). В останалите
части и за съответните периоди искът като неоснователен ще следва да бъде
отхвърлен.
Атакуваното решение ще следва да бъде отменено за разликата над
установената сума 648.31 лв., главница до претендираната 828.01 лв., за
сумата 129.72 лв., възнаградителна лихва за периода 02.10.2016 г. –
08.10.2017 г. и за разликата над установената сума 175.23 лв., обезщетение за
забава за периода 01.06.2018 г. – 31.05.2021 г., вкл. до претендирания размер
314.60 лв., обезщетение за забава за периода 03.10.2016 г. – 31.05.2021 г.
По разноските. Предвид изхода от спора, на ревизиране, съобразно
уважената част от иска подлежат разноските в заповедното производство. От
претендираните от ищеца, в общ размер 75.00 лв., дължими са 47.50 лв., до
който размер следва да бъде постановено осъждането на ответника, на осн.
чл. 78, ал. 1 ГПК.
За първоинстанционното разглеждане на делото, съразмерно с
уважената част от иска, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК на ищеца се следват
разноски в размер на 269.15 лв., при изчисляването на които е включено
служебно определено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100.00 лв.
За въззивна инстанция на въззиваемия, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК,
съобразно обжалваемия интерес и отхвърлената част от въззивната жалба, се
следват разноски в размер на 64.73 лв., при изчисляването на които съдът е
включил слуебно определено юрисконсултско възнаграждение в размер на
100.00 лв.
На осн. чл. 78, ал. 3 ГПК предвид изхода от спора на ответницата също
се следват разноски за първа инстанция, но доколкото не са налице
доказателства такива да са направени – не се и присъждат. За въззивна
инстанция от направените в размер на 75.00 лв., при съобразяване на
уважената част от въззивната жалба и обжалваемия интерес на присъждане
9
подлежи сумата 28.11 лв.
Предвид оказаната правна помощ и процесуално представителство на
ответницата от страна на адв. Р. М., при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв,
съобразно представеното пълномощно от 07.01.2022 г., то на адв. М. се следва
възнаграждение изчислено служебно от съда при съобразяване на чл. 7, ал. 2
от Наредба 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, в редакцията към датата на отправяне на искането. Така за
първоинстанционното разглеждане на делото при минимален размер на
възнаграждението от 321.00 лв., съразмерно с отхвърлената част от иска на
присъждане подлежи сумата 117.71 лв. За въззивна инстанция минималния
размер на възнаграждението при съобразяване на обжалваемия интерес,
възлиза на 319.06 лв., при което съразмерно с уважената част от въззивната
жалба на присъждане подлежи сумата 119.58 лв.
Мотивиран от изложеното, съставът на Варненски окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯВА Решение № 2028/22.06.2022 г., постановено по гр.д. №
16220/2021 г., на ВРС, XIX с., в частите, с които е прието за установено, че
И. Г. В., ЕГН ********** дължи на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА
ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, разликата над сумата 648.31 лв.,
главница до претендираната 828.01 лв., сумата 129.72 лв., възнаградителна
лихва за периода 02.10.2016 г. – 08.10.2017 г. и разликата над 175.23 лв.,
обезщетение за забава за периода 01.06.2018 г. – 31.05.2021 г., вкл. до
претендирания размер 314.60 лв., обезщетение за забава и за периода
03.10.2016 г. – 01.06.2018 г., както и в частта за разноските И ВМЕСТО
НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“
ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул.
„Д-р П. Дертлиев“, № 25, офиса-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4 за приемане
за установено, че И. Г. В., ЕГН **********, с местожителство в **** дължи:
разликата над сумата 648.31 лв. (шестстотин четирдесет и осем лева и 31
ст.), главница до претендираната 828.01 лв. (осемстотин двадесет и осем
лева и 01 ст.), сумата 129.72 лв. (сто двадесет и девет лева и 72 ст.),
възнаградителна лихва за периода 02.10.2016 г. – 08.10.2017 г., разликата
над сумата 175.23 лв.(сто седемдесет и пет лева и 23 ст.), обезщетение за
забава за периода 01.06.2018 г. – 31.05.2021 г., вкл. до претендираната 314.60
лв. (триста и четиринадесет лева и 60 ст.), обезщетение за забава и за
периода 03.10.2016 г. – 01.06.2018 г., дължими по силата на Договор за
потребителски кредит № *********/12.08.2016 г., сключен с „Провидент
Файненшъл България" ЕАД, което задължение му е прехвърлено по силата на
на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от
16.11.2010 г., Приложение № 1/01.11.2017 г. към Допълнително споразумение
от 01.11.2017 г. и Договор за цесия от 01.07.2017 г., за които е издадена
Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 7723/2021 г., на ВРС,
XIX с., на осн. чл. 422 ГПК, вр. чл. 99, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 86,
ал. 1 ЗЗД.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 2028/22.06.2022 г., постановено по гр.д.
10
№ 16220/2021 г., на ВРС, XIX с., в останалите му обжалвани части.
ОСЪЖДА И. Г. В., ЕГН **********, с местожителство в **** да
заплати на „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р П.
Дертлиев“, № 25, офиса-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4, сумата 47.50 лв.
(четиридесет и седем лева и 50 ст.), разноски за заповедно производство,
сумата 269.15 лв. (двеста шестдесет и девет лева и 15 ст.), разноски за
първа инстанция и сумата 64.73 лв. (шестдесет и четири лева и 73 ст.),
разноски за въззивна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 1, вр. ал. 8 ГПК.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р П.
Дертлиев“, № 25, офиса-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4 да заплати на И. Г.
В., ЕГН **********, с местожителство в ****, сумата 28.11 лв. (двадесет и
осем лева и 11 ст.), разноски за въззивна инстанция, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОСЪЖДА „АГЕНЦИЯ ЗА СЪБИРАНЕ НА ВЗЕМАНИЯ“ ЕАД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Д-р П.
Дертлиев“, № 25, офиса-сграда „Лабиринт“, ет. 2, офис 4 да заплати на адв.
Р. П. М., със служебен адрес гр. Варна, ул. „Ген. Р. Д.“, № 7, ет. 5, офис 4,
сумата 117.71 лв. (сто и седемнадесет лева и 71 ст.), възнаграждение за
процесуално представителство, при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, за
първа инстанция и сумата 119.58 лв. (сто и деветнадесет лева и 58 ст.),
възнаграждение за процесуално представителство, при условията на чл. 38,
ал. 1, т. 2 ЗАдв, за въззивна инстанция
В необжалваната му част Решението е влязло в сила.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11