Решение по дело №10431/2021 на Софийски градски съд

Номер на акта: 1178
Дата: 19 май 2022 г. (в сила от 19 май 2022 г.)
Съдия: Антоанета Георгиева Ивчева
Дело: 20211100510431
Тип на делото: Въззивно гражданско дело
Дата на образуване: 20 август 2021 г.

Съдържание на акта

РЕШЕНИЕ
№ 1178
гр. София, 19.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на десети март през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Рени Коджабашева
Членове:Йоана Генжова

Антоанета Г. Ивчева
при участието на секретаря Капка Н. Лозева
като разгледа докладваното от Антоанета Г. Ивчева Въззивно гражданско
дело № 20211100510431 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 - 273 ГПК.
С Решение № 20235276 от 26.10.2020 г., постановено по гр.д. № 45514/2018 г. по
описа на СРС, 82 състав, е отхвърлен предявеният от П.Г.С. срещу „У.Л.“ ЕАД иск с
правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че П.Г.С. не дължи
на „У.Л.“ ЕАД сумата от 1502 евро, представляваща задължения като поръчител по
договор за финанов лизинг № 82474 от 03.04.2008 г., и сумата от 458,13 лева,
представляваща разноски в производството по ч.гр.дело № 33844/2015 г. по описа на
СРС, 69 състав. С решението си СРС е разпределил отговорността за разноски между
страните по делото съобразно изхода от спора.
Недоволен от постановеното решение останал ищеца в първоинстанционното
производство П.Г.С., с оглед на което подал въззивна жалба срещу съдебния акт.
Жалбоподателят заявява оплаквания, че обжалваното решение е неправилно като
постановено в нарушение на материалния закон. Обосновава доводи, че
поръчителската му отговорност е отпаднала, тъй като в срока по чл. 415, ал. 1 ГПК
приложима редакция след доп., ДВ бр. 13 от 7.02.2017 г.) кредиторът не предявил иск
за вземането си по договор за финанов лизинг № 82474 от 03.04.2008 г. срещу главния
длъжник „П.“ ЕООД, поради което и издадената срещу последния заповед за
изпълнение по ч.гр.дело № 33844/2015 г. по описа на СРС, 69 състав, е била
обезсилена. Посредством посоченото бездействие кредиторът бил пропуснал и
шестмесечния срок, установен в разпоредбата на чл. 147, ал. 1 ЗЗД. Искането до
въззивната инстанция е да отмени обжалваното решение и вместо него да постанови
друго, с което да уважи предявения иск, както и да присъди в полза на жалбоподателя
разноските и за две съдебни инстанции.
1
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от
въззиваемия (ответник) „У.Л.“ ЕАД, с който жалбата се оспорва като неоснователна.
Твърди се, че обжалваното решение е правилно и законосъобразно, с оглед което
следва да бъде потвърдено от въззивния съд. Претендира юрисконсултско
възнаграждение за производството пред СГС.
Софийски градски съд, като съобрази доводите на страните и събраните по
делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.
235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във
връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт:
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите,
когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи
служебно за интереса на някоя от страните – т. 1 от Тълкувателно решение №
1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
При служебната проверка настоящият съдебен състав установи, че
първоинстанционното решение е валидно и допустимо. Досежно неговата правилност
настоящият въззивен състав намира следното:
Искът с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, вр. чл. 124, ал. 1 ГПК е
регламентиран като отрицателен установителен иск, с който се цели да бъде
установено, че вземане не съществува поради настъпване на обстоятелства, следващи
изпълнителното основание, при което паричната сума вече е недължима. Това
означава, че следва да бъде проведено доказване, че е реализирано такова
обстоятелство, при което не е налице дължимост на притезанието. Съобразно
правилата на чл. 154, ал. 1 ГПК тежестта на доказване, т.е. процесуалното задължение
да установи посоченото обстоятелство, носи ищецът.
В конкретния случай страните не спорят, че въз основа на влязла в сила заповед
за изпълнение по чл. 410 ГПК е издаден изпълнителен лист от 12.04.2017 г. по
ч.гр.дело № 33844/2015 г. по описа на СРС, 69 състав, по силата на който П.Г.С. е
осъден да заплати на кредитора „У.Л.“ ЕАД сумата от 1502 евро, представляваща
задължения като поръчител по договор за финанов лизинг № 82474 от 03.04.2008 г.,
сключен между „П.“ ЕООД, от една страна, в качеството на лизингополучател, и „У.Л.“
ЕАД, от друга страна, в качеството на лизингодател, ведно със законната лихва за
периода от 16.06.2015 г. до изплащане на вземането, и сумата от 458,13 лева разноски
по делото. Въз основа на издадения изпълнителен лист по молба на кредитора е
образувано изпълнително дело № 1208/2017 г. по описа на ЧСИ Р.М., с рег. № 790 на
КЧСИ. Следователно процесното вземане може да бъде оспорвано само въз основа на
обстоятелства, настъпили след влизане в сила на заповедта за изпълнение и издаване на
изпълнителния лист.
По същество ищецът приравнява бездействието на кредитора, изразяващо се в
непредяваване на иска за съществуване на главното вземане по договора за финанов
лизинг № 82474 от 03.04.2008 г. срещу главния длъжник „П.“ ЕООД, на обстоятелство
по смисъла на чл. 439, ал. 1 ГПК. Но доколкото със същото обосновава и погасяването
на учреденото от него в полза на „У.Л.“ ЕАД поръчителство, то настоящият съдебен
състав намира за необходимо да изясни най-напред следното:
Не е спорно по делото, че ищецът (поръчител по договор за финанов лизинг №
82474 от 03.04.2008 г.) не е подал своевременно възражение по чл. 414 ГПК срещу
2
издадената срещу него заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №
33844/2015 г. по описа на СРС, 69 състав. Пропускът да се подаде възражение по чл.
414 ГПК поражда тежка преклузия за длъжника. Той не може да предяви отрицателен
установителен иск въз основа на факти, които до приключването на този срок са се
били осъществили, освен ако не е знаел и не е могъл да знае за тях. Неподаването на
възражение по чл. 414 ГПК има за последица създаване на стабилитет на заповедта за
изпълнение – аргумент от чл. 416 ГПК. Възможността да се оспорват фактите и
обстоятелствата, относими към ликвидността и изискуемостта на вземането, се
преклудира и установителен иск, че вземането не се дължи, е недопустим, освен ако не
са налице специалните хипотези по чл. 424 ГПК или чл. 439 ГПК.
Съгласно чл. 147, ал. 1 ЗЗД поръчителят остава задължен и след падежа на
главното задължение, ако кредиторът е предявил иск против длъжника в течение на
шест месеца. Съобразно разясненията, дадени в мотивите към т. 4-б от Тълкувателно
решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, този
шестмесечен срок е краен и преклузивен и като такъв се прила служебно от заповедния
съд. Изтичането на посочения срок към датата на подаване на заявлението е абсолютно
основание за отхвърляне на същото, доколкото по силата на чл. 7, ал. 1 ГПК съдът има
служебното задължение да следи за допустимостта на извършваните от страните
процесуални действия. В процесния случай, при съвкупна преценка на събраните по
делото писмени доказателства, а именно: кредитно известие № **********/31.05.2012
г. и кредитно известие № **********/31.05.2012 г., съставени от „У.Л.“ ЕАД, както и
извлечение от счетоводните книги на „У.Л.“ ЕАД относно задълженията на „П.“ ЕООД
към 27.03.2018 г., се установява, че договорът за финанов лизинг е прекратен, считано
от 28.06.2012 г., от който момент е започнал да тече преклузивният срок по чл. 147, ал.
1 ГПК. По делото нито се твърди, нито се доказва, че в рамките на шест месеца от тази
дата (до 28.12.2012 г.) кредиторът е предявил иск срещу лизингополучателя за
дължимите по договора за финансов лизинг вноски. Поради това и на основание чл.
147, ал. 1 ЗЗД поръчителството е било прекратено на 29.12.2012 г., преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 16.06.2015 г.
Посоченото обстоятелство е следвало да бъде зачетено от заповедния съд, а при липса
на данни за депозиране на заявлението срещу поръчителя в срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД
– да бъдат изискани такива от заявителя на основание чл. 7, ал. 1 ГПК.
От формална гледна точка, ако длъжникът е разполагал с възражение за
неспазен срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД е следвало да го релевира по реда на чл. 414 ГПК,
като в противен случай то се преклудира. В този смисъл твърдения за неспазен срок по
чл. 147, ал. 1 ЗЗД са извън релевантните обстоятелства по предявения иск по чл. 439,
ал. 1 ГПК. Но процесният случай не може да бъде поставен в тези формални рамки
поради развитието на заповедното производство по отношение на главния длъжник по
договора за финанов лизинг – „П.“ ЕООД.
Като писмено доказателство под делото е представено заверено копие на
възражение от 14.11.2016 г., подадено по реда на чл. 414 ГПК по ч.гр.дело №
33844/2015 г. по описа на СРС, 69 състав, от „П.“ ЕООД.
По силата на определение от 25.06.2017 г., постановено по ч.гр.дело №
33844/2015 г. по описа на СРС, 69 състав, влязло в сила на 05.08.2017 г., е обезсилена
заповед за изпълнение на парично задължение, издадена на 30.07.2015 г. срещу
длъжника „П.“ ЕООД, на основание чл. 415, ал. 2 ГПК (в приложима редакция след
доп., ДВ бр. 13 от 7.02.2017 г.) – поради непредставяне на доказателства за предявен
иск за съществуване на вземането.
3
Преценката, която извършва заповедния съд в хипотезата на чл. 415, ал. 2 ГПК
(в приложима редакция след доп., ДВ бр. 13 от 7.02.2017 г.), е ограничена единствено
до осъществяването или неосъществяването на юридическия факт на предявяване в
срока по чл. 415, ал. 1 ГПК (в приложима редакция след доп., ДВ бр. 13 от 7.02.2017 г.)
на иска за установяваване на вземането на кредитора. При пасивно поведение от страна
на последния съдът прилага неблагоприятните последици, установени в санкционната
част на правната норма, а имено – обезсилва издадената заповед за изпълнение.
Едновременно с това, обаче, в настоящия случай влязлото в сила определение по чл.
415, ал. 2 ГПК (в приложима редакция след доп., ДВ бр. 13 от 7.02.2017 г.) заличава с
обратна сила последиците на прекъсване на прекрузивния срок по чл. 147, ал. 1 ГПК,
настъпили с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение срещу
главния длъжник „П.“ ЕООД. В този смисъл, създадения по силата за посочения
съдебен акт правен ефект съставлява обстоятелство по смисъла на чл. 439, ал. 1 ГПК,
доколкото е породен след издаване на изпълнителния титул срещу поръчителя. Ето
защо, като съобрази момента на прекратяване на договора за финансов лизинг, считано
от 28.06.2012 г., липсата на доказателства за спиране и/или прекъсване на срока по чл.
147, ал. 1 ГПК, извън заповедното производство по ч.гр.дело № 33844/2015 г. по описа
на СРС, 69 състав, настоящият въззивен състав намира исковата претенция по чл. 439,
ал. 1 ГПК за основателна, поради отпадане на отговорността на поръчителя за
задължението на главния длъжник по договора за финансов лизинг към момента на
образуване на изпълнително дело № 1208/2017 г. по описа на ЧСИ Р.М., с рег. № 790
на КЧСИ.
С оглед на изложеното, въззивната жалба следва да бъде уважена – решението
на първоинстанционния съд подлежи на отмяна, а отхвърленият със същото иск следва
да бъде уважен.
По разноските:
В резултат от изводите, до които въззивният съд достигна – за основателност на
предявения иск, първоинстанционното решение следва да се ревизира и в частта за
разноските. В този смисъл, обжалваният съдебен акт следва се отмени в частта, с която
в тежест на ищеца са възложени разноски в размер на сумата от 467,70 лева, като
вместо това на основание чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се постанови ответникът да
заплати в полза на ищеца сумата от 135,83 лева, представляваща разноски за
първоинстанционното производство.
Разноски за въззивното производство се следват само на въззивника, в полза на
който на основание чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК следва да се присъди сумата от 67,91
лева.
С оглед на цената на иска въззивното решение не подлежи на касационно
обжалване по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, във вр. с чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК.
Мотивиран от изложеното, Софийски градски съд, ГО, IV-E въззивен състав
РЕШИ:
ОТМЕНЯ в цялост Решение № 20235276 от 26.10.2020 г., постановено по гр.д.
№ 45514/2018 г. по описа на СРС, 82 състав, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения от П.Г.С., ЕГН **********,
срещу „У.Л.“ ЕАД, ЕИК *******, иск с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК, че П.Г.С.
4
не дължи на „У.Л.“ ЕАД сумата от 1502 евро, представляваща задължения като
поръчител по договор за финанов лизинг № 82474 от 03.04.2008 г., и сумата от 458,13
лева, представляваща разноски в производството по ч.гр.дело № 33844/2015 г. по описа
на СРС, 69 състав, които суми са предмет на принудително събиране в производството
по изпълнително дело № 1208/2017 г. по описа на ЧСИ Р.М., с рег. № 790 на КЧСИ,
образувано въз основа на изпълнителен лист от 12.04.2017 г., издаден по ч.гр.дело №
33844/2015 г. по описа на СРС, 69 състав.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК „У.Л.“ ЕАД, ЕИК *******, да заплати
на П.Г.С., ЕГН **********, сумата от 135,83 лева, представляваща разноски за
първоинстанционното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. чл. 273, вр. чл. 78, ал. 1 ГПК „У.Л.“ ЕАД, ЕИК
*******, да заплати на П.Г.С., ЕГН **********, сумата от 67,91 лева, представляваща
разноски за въззивното производство.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
5