Решение по дело №142/2021 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

гр. София, 20.08.2021 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

 

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и пети май през две хиляди двадесет и първа година в състав:                                                                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова

ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Магърдичян

       Ивайло Димитров

                                          

 

при секретаря Михаела Митова, като разгледа докладваното от съдия Димитров в.гр.д. № 142 по описа за 2021 г., и за да се произнесе, взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 171601 от 07.8.2020 г. по гр. д. № 24806/2018 г., по описа на СРС, 90 състав, е признато за установено по отношение на И.С.В., че в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД съществуват част от вземанията, предмет на Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.05.2017 г. по ч.гр.д. №26630/2017 г. по описа на СРС, 90 с-в, в размер на 752,06 лв., представляващи дължима главница по Договор за паричен заем № 1638812/26.06.2012 г., ведно със законна лихва за периода от 28.04.2017 г. до изплащане на вземането. Със същото решение са отхвърлени предявените по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК, от „А.з.с.н.в.“ ЕАД срещу И.С.В. обективно и кумулативно съединени искове с правно основания чл. 240 и чл. 86 ЗЗД, в частта относно признаването за установено по отношение на ответника, че в полза на ищцовото дружество съществуват вземанията, предмет на издадената Заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 22.05.2017 г. по ч.гр.д. №26630/2017 г. по описа на СРС, в размер на 391,74 лв., представляващи договорна лихва за периода от 16.7.2012 г. до 19.11.2012 г., такса - разходи за извънсъдебно събиране на вземането в размер на 45 лв. и мораторна лихва в размер на 513,61 лв. за периода от 17.07.2012 г. до 28.4.2017 г.

Съобразно изхода на спора И.С.В. е осъден да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД сумата от 250,02 лв., представляваща разноски по делото в исковото производство и 37,13 лв., представляваща разноски по делото в заповедното производство.

Първоинстанционното решение е обжалвано от ответника И.С.В. чрез назначения му особен представител И.В. в частта, в която съдът е признал за установено в отношенията между страните по делото, че в полза на ищцовото дружество съществува задължение за сумата от 752,06 лева - главница по договор за паричен заем с доводи за неговата неправилност поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Сочи, че с отговора на исковата молба е поискано Договор за паричен заем № 1638812/25.06.2012 г. и Приложение .№ 1/01.02.2013 г. към Договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г. да бъдат представени от ищеца по реда на чл. 183 ГПК, каквото задължение му е вменено с изготвения по делото доклад. Тъй като съдът е посочил в решението си, че ищецът не се е явил в проведеното открито съдебно заседание, то и следвало да се счита, че не е изпълнил това си задължение. Въпреки това СРС не бил приложил санкцията на чл. 183 ГПК и не е изключил непредставените пред него и така е постановил решението си при съобразяването на доказателства, които не са годни да послужат на съда при формиране на крайните му изводи. По същите аргументи, счита и че с непредставянето на Приложението към договора за цесия ищецът не е доказал да е придобил вземане.

Съдът не бил взел предвид и надлежно въведеното възражение, че сумата по кредита не било установено да е предоставена на ответника. Липсвали и мотиви относно своевременно въведеното с отговора на исковата молба евентуално възражение за изтекла погасителна давност. По изложените съображения моли решението в обжалваната му част да бъде отменено, а предявеният иск за главницата – отхвърлен.

Въззиваемият ищец „А.з.с.н.в.“ ЕАД оспорва въззивната жалба и моли същата да бъде оставена без уважение. Сочи, че е депозирал молба, с която е представен договора за кредит и е уточнено, че приложение №1 към договора за цесия представлява списък в електронен вариант, съдържащ квалифициран електронен подпис, поради което не съдържа мастилен подпис и печат. Изтъква, че в чл. 3 от договора се съдържало изявление на ответника, че е получил сумата, в която част документът имал характера на разписка. Сочи и че падежът на последната погасителна вноска е на 19.11.2012 г., поради което с подаденото заявление по чл. 410 ГПК на 28.04.2017 г. е била прекъсната все още неизтеклата петгодишна давност.

Въззивната жалба е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса и срещу подлежащ на обжалване акт, поради което е допустима.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на искането за съдебна защита.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, намира въззивната жалба за неоснователна. Съображенията за това са следните:

Установеното за съществуващо вземане в полза на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД е обосновано с твърдения за съществуващо облигационно правоотношение по договор за паричен заем №1638812/25.06.2012 г., сключен между ищеца и „И.А.М.“ АД, прехвърлено от последния на ищеца по силата на рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания (цесия) от 16.11.2010 г. и приложение №1 към него, подписано на 01.02.2013 г.

Фактически невярно е твърдението на въззивника, че ищецът не е изпълнил даденото от СРС с изготвения по делото доклад указание по чл. 183 ГПК да представи в оригинал договора за кредит, тъй като това е сторено с молба от 12.03.2020 г. По отношение на приложение №1 към договора за цесия в същата молба е изложено, че то е подписано в електронен вариант с квалифициран електронен подпис, поради което не може да бъде представено в оригинал, съдържащ мастилен подпис и печат на страните. Така изложеното не е оспорено от ответника и същият не е поискал да се представи приложението на електронен носител, поради което по аргумент от чл. 184, ал. 1 ГПК, представлява годно доказателство, установяващо настъпилото частно правоприемство на процесното вземане. Ето защо и неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че тези документи е следвало да бъда изключени от доказателствения материал и правилно СРС е основал фактическите си констатации на тях.

Съгласно съдържанието на чл. 3, ал. 2 от процесния договор заемателят е декларирал, че е получил заемната сума и в тази си част договорът има характера на разписка, поради което неоснователни са доводите във въззивната жалба, че предаването на сумата не било доказано.

По отношение релевираното възражение за погасяване на вземането по давност следва да се съобрази, че връщането на погасителни вноски не превръща договора за кредит (заем) в такъв за периодични платежи, а представлява уговорка за изпълнение на задължението на части, поради което приложима е общата петгодишна погасителна давност (така и решение № 38 от 26.03.2019 г., по т. д. №1157/2018 г., по описа на ВКС, II ТО). Същата безспорно не е настъпила към момента на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК - 28.04.2017 г., доколкото до този момент не са настъпили пет години от възникване на задължението за връщане на заема - договорът за кредит е подписан на 25.06.2017 г. и е следвало да се върне за 21 седмици, считано от 25.07.2017 г.

По изложените съображения въззивната жалба се явява неоснователна и доколко се установява валидно възникнал и непогасен дълг за главницата по процесния договор в размер на 752,06 лв., то и правилно СРС е уважил в тази част установителната претенция на ищеца, поради което първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено.

 По отношение на разноските:

С оглед изхода на спора и неоснователността на въззивната жалба, въззиваемият има право на разноски за въззивното производство в общ размер на 300 лв., от които юрисконсултско възнаграждение по чл. 78, ал. 8 ГПК в минимален размер от 100 лв., както и сторените разноски за внесен депозит за назначения на ответника особен представител, в размер на 200 лв.

Съгласно мотивите към т. 7 от ТР №6 от 06.11.2013 г. по тълк. дело №6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в хипотезата на подадена жалба от особен представител на ответника дължимата държавна такса по жалбата и разноските следва да се присъдят от съда с решението по спора и да се възложат на съответната страна съобразно изхода на делото. Ето защо и И.С.В. дължи заплащането по сметка на СГС на държавна такса в размер на 25 лв.

На основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.

Предвид изложените съображения, съдът

 

                                       

   Р  Е  Ш  И  :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение № 171601 от 07.08.2020 г. по гр. д. № 24806/2018 г., по описа на СРС, 90 състав в обжалваната част.

ОСЪЖДА И.С.В., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД с ЕИК *****, сумата от 300 лв., представляваща сторени във въззивното производство разноски.

ОСЪЖДА И.С.В., ЕГН **********, с адрес ***, да заплати, на основание чл. 78, ал. 6 ГПК, по сметка на Софийски градски съд дължима държавна такса за подадената от назначения му особен представител въззивна жалба, в размер на 25,00 лв.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

                    ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                    ЧЛЕНОВЕ: 1.                                  2.