Решение по дело №12552/2019 на Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

 

Номер              03.07.2020г.                 гр.София

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ІV-А въззивен състав, в публично съдебно заседание на двадесет и втори юни през две хиляди и двадесета година, в състав:

 

             ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТЕЛА КАЦАРОВА

 

                                           ЧЛЕНОВЕ:            ГАЛИНА ТАШЕВА

                                                                       

                                                                             МАРИНА ГЮРОВА   

 

при участието на секретар Антоанета Луканова като разгледа докладваното от съдия Кацарова гр.д. № 12552 по описа за 2019г., взе предвид следното:

 

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.                                                                            

С решение от 19.07.2019г., гр.д.11279/19г., СРС, 154 с-в признава за установено по иска с правно основание чл.439, ал.1 вр. чл.124, ал.1 ГПК, че Д.К.Х. и М.К.Х. не дължат на  „Т.С.“ ЕАД сумата 1 812,57 лв. – остатък от непогасена главница за периода м.09.1998г. – м.04.2003г., ведно със законната лихва от 15.07.2003г. до окончателното плащане и сумата 302,74 лв. – остатък от мораторна лихва към 19.06.2003г., за които суми е издаден изпълнителен лист от 21.11.2003г. по  гр.д.06157/03г., СРС, 56 с-в, поради погасяване по давност, като осъжда ответника да заплати на ищците сумата 464,61 лв. - разноски.

Срещу решението постъпва въззивна жалба от ответника по иска „Т.С.“ ЕАД. Счита, че 3-годишната погасителна давност е прекъсната с издаването на изпълнителния лист от 21.11.2003г. Иска се отмяна на решението и постановяване на друго, с което да се отхвърлят исковете.

Въззиваемите – ищците Д.К.Х. и М.К.Х. оспорват жалбата.

Софийският градски съд, ІV-А с-в, след съвещание и като обсъди по реда на чл.269 ГПК наведените в жалбата оплаквания, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

Въззивната жалба е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК от надлежна страна и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Изцяло обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно.

Предявени са искове с правно основание чл.439, ал.1 ГПК.

В полза на ответника „Т.С.” ЕАД по реда на чл.237, б.„е” ГПК/отм./ е издаден изпълнителен лист от 21.11.2003г., гр.д.06157/03г., СРС, 56 с-в за дължими от К.Й.Х., наследодател на настоящите ищци Д.К.Х. и М.К.Х., остатък от непогасена главница, ведно със законната лихва от 15.07.2003г. и остатък от мораторна лихва.

Влязлото в сила определение на съда по чл.242 вр. чл.237 ГПК/отм./ се ползва с изпълнителна сила, но не установява със сила на пресъдено нещо съществуването на вземанията. Молбата за издаване на изпълнителния лист въз основа на несъдебно изпълнително основание не представлява предприемане на действие за принудително изпълнение и не прекъсва теченето на давността - т.14 от ТР № 2/26.06.2015г, ОСГТК. От уважаването й с влязлото в сила определение, започва да тече нова погасителна давност. Нейният срок не е 5 години съобразно чл.117, ал.2 ЗЗД, приложим само за вземания, установени със съдебно решение. Срокът е 3 години, съответно на давността за периодичното вземане за главница относно потребена топлинна енергия (ТР № 3/18.05.2012г., ОСГТК на ВКС), както и за мораторна лихва съобразно чл.117, ал.1 вр. чл.111, б.”в” ЗЗД.

Давностният срок еднократно е прекъсван и спиран съгласно чл.116 б. „в” и чл.115 б. „ж” ЗЗД с подаването на молба от 22.12.2003г. за изицииране на изпълнително производство, в която са посочени изпълнителни способи – опис и продажба на движими вещи. Изпълнителното производство е образувано на 22.12.2003г., но в рамките му единствено е връчена призовка за доброволно изпълнение. Липсват  данни за предприети принудителни действия от държавния съдия- изпълнител, включително и такива, които да съставляват действие по осъществяване на изпълнителните способи, посочени от взискателя.

Според разясненията на т.10 от ТР № 2/26.06.2015г., ОСГТК на ВКС, нова погасителна давност за вземанията  започва да тече от датата на поискването от взискателя или на предприемането от съдебния изпълнител на всяко валидно принудително изпълнително действие, изграждащо съответен изпълнителен способ, независимо дали прилагането му е поискано от взискателя или е по инициатива на съдебния изпълнител по възлагане от взискателя да извърши пълно проучване на имущественото  състояние на длъжника - чл.18, ал.1 ЗЧСИ, стига да е предприето преди прекратяване на изпълнителното производство по право. Това прекратяване  настъпва с изтичане на 2-годишен преклузивен срок по чл.433, ал.1, т.8 ГПК, считано отново от последното  поискано или предприето валидно изпълнително действие.

В случая, считано най-рано от образуване на 22.12.2003г.на изпълнителното производсво, не са предприемани никакви процесуални действия от взискателя или държавния съдия-изпълнител във връзка с принудително изпълнение в продължение на последвалия 2-годишен преклузивен срок по чл.330, ал.1, б.”д” ГПК/отм./, изтекъл на 22.12.2005г. По силата на самата законова разпоредба с изтичане на срока настъпва прекратяване на изпълнителното дело. Постановлението на съдия-изпълнител има декларативен, а не конститутивен характер, като само прогласява осъществяване на някое от основанията по чл.330, ал.1 ГПК/отм./.

От момента на прекратяване по право на изпълнителното производство, всички последващи действия относно принудително изпълнение по същото прекратено дело са процесуално недопустими и без юридическа стойност. По силата на чл.117, ал.1 вр. чл.110 ЗЗД започналата да тече от прекратяването по право нова 3-годишна погасителна давност за вземанията изтича на 22.12.2008г. В рамките на този срок не е подадена от взискателя нова молба за образуване на ново изпълнително дело. Към датата на изтичането му вече е погасена по давност възможността за принудително изпълнение на вземането. Исковете на длъжниците да се признае за установено, че вземанията не се дължат като погасени по давност са основателни.

Крайните изводи на двете съдебни инстанции съвпадат. Първоинстанционното решение на основание чл.271, ал.1, изр.1, пр.1 ГПК следва да се потвърди.

Пред настоящата инстанция въззиваемите установяват реализирани разноски за 300 лв. – платено в брой адвокатско възнаграждение, които се дължат.

По изложените съображения, Софийският градски съд, ІV-А с-в

 

 

Р   Е   Ш   И   :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА решение от 19.07.2019г., гр.д.11279/19г., СРС, 154 с-в.

ОСЪЖДА „Т.С.“ ЕАД, *** да заплати на Д.К.Х., ЕГН **********, с адрес: *** и М.К.Х., ЕГН **********, с адрес: *** сумата 300 лв. – разноски за въззивна инстанция.

Решението не подлежи на обжалване.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                          ЧЛЕНОВЕ: 1.                             2.