№ 1505
гр. София, 08.12.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 14-ТИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Ася Събева
Членове:Кристина Филипова
Даниела Христова
при участието на секретаря Нина Ш. Вьонг Методиева
като разгледа докладваното от Кристина Филипова Въззивно гражданско
дело № 20221000501823 по описа за 2022 година
С решение № 267060 от 21.12.2021 г. по гр. д. № 7922/2020 г., СГС, І-17,
прогласява за нищожна, по предявен от Б. В. Б. срещу "Алианц Банк
България" АД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 143, ал.
2, т. 10 от ЗЗП, клаузата на т. 6 от договор за кредит "Жилище" от 18.12.2008
г.
Със същото решение се отхвърля предявения от Б. Б. срещу банката иск
с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за признаване за установено, че
т. 5.1. от договор за кредит "Жилище" от 18.12.2008 г. е нищожен като
противоречащ на закона (чл. 143, ал. 2, т. 6, 10 и 12 и чл. 146 от ЗЗП),
евентуално - на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД), както и се
отхвърлят искове с правно основание чл. 55, ал. 1 от ЗЗД за осъждане на
ответника да заплати на ищцата неоснователно получени договорни лихви на
стойност 12 956,13 евро за периода 18.12.2008 г. - 04.12.2015 г. и 612.51 евро
договорни лихви за периода 04.12.2015 г. - 22.04.2019 г.
С решението е оставен без разглеждане, предявения от Б. евентуален
иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за прогласяване
нищожността на т. 6 от договор за кредит "Жилище" от 18.12.2008 г. като
1
противоречащ на добрите нрави.
Срещу решението е депозирана жалба от ищцата Б. В. Б., в частта, в
която е отхвърлен иска за нищожност на т. 5.1 от договора и иска за
връщане на недължимо платени договорни лихви по реда на чл. 55, ал. 1 ЗЗД .
Твърди се, че в решението неправилно е прието, че т. 5.1 от договора не е
нищожна. Сочи, че съдът неправилно е игнорирал първата експертиза и не е
отчел факта, че към договора не е имало погасителен план. Счита, че се касае
до липса на осведоменост на потребителя. Твърди, че съдът е следвало
служебно да се занимае с правото на банката да иска такса за преразглеждане
на договор или неустойка, съставляващо по характера си анатоцизъм.
Намира, че не се установява индивидуално договаряне и няма информация за
ГПР, което според общностното право е недопустимо. Посочено е, че
„обосноваването за неприлагане на 6-месечен ЮРИБОР може да бъде
заместено с нулева лихва“, като при това положение на ищцата следва да се
присъди не само разликата, но и изцяло надвзетите лихви. Подчертава, че
методологията за определяна на БЛП не е вписана в договора и че едва
експертизата по делото е установила какво включват отделни компоненти и
надбавки. Като поддържа, че възнаградителната лихва по т. 5.1 е уговорена по
неразбираем начин счита, че от жалбоподателката е събрана недължима
такава. Сочи изрично, че индексът EURIBOR е намалявал, а това не е било
отчетено от банката в определяне на вноските. Пресъздава текстове от актове
на СЕС и претендира за служебна проверка за неравноправни клаузи.
Ответната страна „Алианц Банк България“ АД оспорва жалбата. Намира
част от твърденията за недопустими за разглеждане, като въведени за първи
път с жалбата.
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу валидно и допустимо
съдебно решение, преценено като такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и
доказателствата по делото намира следното:
Предявени пред първата инстанция са искове с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД вр. чл. 143, т. 6, 10 и 12, чл. 146 от ЗЗП и чл. 55, ал. 1,
пр. 1 от ЗЗД и при условията на евентуалност искове с правно основание чл.
26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.
Ищцата Б. В. Б. твърди, че сключила с ответната банка договор за
2
кредит на 18.12.2008 г., като получила 29 206 евро (на два транша) при
годишна лихва от 9.10%. Сочи, че лихвеният процент се формирал от сбора
на БЛП в евро, определян периодично от УС на банката, плюс надбавка от
1.20% пункта. Срокът на погасяване на кредита бил до 18.12.2038 г. Счита, че
т. 6 от договора е нищожна, тъй като предоставя на банката право по своя
преценка да променя по всяко време БЛП, ако преобладаващите пазарни
условия налагат това. Изтъква, че по време на действие на договора
стойностите на EURIBOR намалявали, като към 18.12.2008 г. тя била 3.45%, а
към декември 2015 г. - отрицателна величина. Счита, че т. 6 я е увредила като
потребител, тъй като не предвижда едностранна промяна при намаляване на
променливата компонента от лихвата. Посочено е, че на 04.12.2015 г. е
сключено допълнително споразумение № 2, с което се прекратявал начина на
образуване на договорената лихва по кредита, като е прието, че годишната
лихва ще се формира от сбор на 6-месечен EURIBOR и фиксирана надбавка
от 5.407 пункта, а в т. 5.1.1 се описвала ясна методология на референтен
лихвен процент. Ищцата сочи, че на датата на сключване на споразумението
узнала за надвзетата лихва по кредита и направила оплакване към банката, на
което не получила отговор. Претендира да се прогласи нищожност на
неравноправни клаузи като несъобразени със закона (при условията на
евентуалност - като противоречащи на добрите нрави) и като счита, че
банката се е обогатила неоснователно, тъй като тя заплатила по-високи лихви,
претендира надвнесените суми да й бъдат възстановени, като недължимо
платено. Моли ответникът да бъде осъден да заплати 12 956.13 евро надвзета
лихва за периода 18.12.2008 г. - 04.12.2015 г. и 612.51 евро надвзета лихва за
периода 04.12.2015 г.- 22.04.2019 г.
Ответникът "Алианц Банк България" АД оспорва исковете. Подчертава,
че банката не се е възползвала от правото си да променя по своя преценка
БЛП, а промяна е настъпила поради сключване на споразумението между
страните. Счита клаузите на договора за индивидуално договорени.
Подчертава, че ищцата е имала възможност, без санкция за предсрочното
погасяване, да прекрати договора (т. 17, б. "в" и т. 17, б. "г"). Прави
възражение за погасяване по давност на осъдителните претенции.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по делото
доказателства, приема за установено следното:
3
Фактическата обстановка по делото е надлежно установена от
първоинстанционният съд в мотивите на обжалваното решение, като
настоящият състав препраща към нея. Няма спор, че страните са сключили на
18.12.2008 г. договор за банков кредит „Жилище“ с цел покупка на
апартамент. В т. 5.1. е уговорено, че годишната лихва, която се заплаща от
кредитополучателя е формирана от сбора на БЛП за евро, определян
периодично от Управителния съвет на банката , плюс надбавка от 1,20 %
пункта. Към датата на подписване на договора годишната лихва е 9,10 % .
Ищцата е получила сумата от 29 206 евро, със задължение да я върне до
18.12.2038 г. при заплащане на месечни анюитетни вноски, включващи част
от главницата и договорна лихва в размер на 9.1%, която не е била
увеличавана едностранно от банката по време на действие на договора. От
банката е представен погасителен план (без същият да е двустранно
подписан), според който върху усвоената част от сумата - 16 540 евро, се
начислява уговорената лихва от 9.1%, или по 124.75 евро, като тази сума се
дължи месечно до 18.11.2009 г. Остатъкът от 12 756 евро е усвоен на
18.12.2009 г., видно от неоспореното и прието по делото извлечение от
сметка. Целият размер на кредита от 29 206 евро, при лихва от 9.1%, е
дължим при заплащане на месечни анюитетни вноски за периода от
18.12.2009 г. до 18.12.2038 г. в размер на 238.62 евро всяка. В о.з. от 9.07.2020
г. – л. 391, ищцата е твърдяла, че плащала вноска от 124,75 евро и след
изтичане на определен период получила обаждане от банката, че вноската
вече ще бъде 248 евро. От страна на банката е пояснено, че вноската
първоначално е била по-ниска, тъй като е била усвоена само част от
кредита (тъй като е закупуван имот в строеж и остатъкът от кредита е можел
да се отпусне едва при Акт 15). Банката сочи, че при усвояване на остатъка
се е повишила и месечната вноска.
Ищцата представя извлечение от интернет банкирането, което е
ползвала, от което се установява, че е била запозната и осведомена за
стойността на дължимите от нея вноски.
На 04.12.2015 г. е подписано допълнително споразумение между
страните, по силата на което лихвата е била намалена до годишна стойност от
5,5 % , като текстът на т. 5.1 е изцяло преуреден и е предвиждал, че
годишната лихва се формира от сбора на 6-месечен ЮРИБОР за кредити в
евро и фиксирана надбавка от 5,407 пункта. В т. 5.1.1. е дадена методология и
4
формула за изчисления на лихвените проценти. Към споразумението е
приложен погасителен план, обхващащ срока на договора.
Пред САС е приета ССЕ, която е отразила в Таблица 1 всички
компоненти, които влияят върху формирането на БЛП. В три варианта е
изчислено за всеки от двата процесни периода как се формира и начислява
съответно главницата и лихвата (като части от анюитетните вноски), респ.
има ли разминаване при прилагане на различни начини за изчисление на БЛП.
При така очертаната фактическа обстановка, се налагат следните правни
изводи:
Решението, в частта, в която е призната за нищожна клаузата на т. 6 от
договора е влязло в сила. Пред настоящата инстанция спорните въпроси са
свързани с действителност на клаузата на т. 5.1 от договора за кредит в
първоначалния му вариант, (поради противоречие със закона и добрите
нрави) и недължимост на исковите суми, поради формирането им по силата
на неравноправни клаузи.
Следва да се отбележи, че съдът действително дължи служебна
проверка за наличие на неравноправни клаузи. Ефектът от незачитането на
такава клауза обаче ще бъде налице само и доколкото въз основа на нейното
действие са засегнати правата на потребителя, предявени за съдебна защита.
Съдът (извън предявените искове за нищожност поради неравноправен
характер и връщане на суми, като недължимо платени въз основа на
оспорените клаузи) дори и да установи служебно наличие на клауза, която не
е оспорена с иск, но все пак поставя в неравностойно положение потребителя,
няма да вземе предвид този факт (нито ще се произнесе по него), ако от
сочената клауза не следват неблагоприятни последици сочени в исковата
молба от физическото лице - в случая събиране на договорни лихви в по-
голям размер. В този смисъл неоснователно е оплакването във въззивната
жалба, че съдът е следвало служебно да се занимае с клаузи, регулиращи
начисляване на неустойки и такси при неизпълнение и съставляващи
нарушение на правилото за анатоцизъм, доколкото в рамките на
разглеждания казус не се твърди и не се установява прилагането им в
отношенията между страните.
В разглеждания казус по същество искането на ищцата се свежда до
тезата, че т. 5.1 от договора е нищожна (като неравноправна клауза) и банката
5
неправилно не е намалила по своя инициатива и автоматично лихвените нива,
макар и единият от компонентите, влияещ върху определянето им, да е бил
постоянно намаляващ. В тази връзка жалбоподателката поддържа, че ако
банката бе изпълнила това действие, то лихвите, които като кредитополучател
е заплащала се щели да бъдат с по-малък размер.
По отношение на т. 5.1 от процесния типов договор за кредит,
съдилищата, вкл. и ВКС, са имали възможност в различни и множество
съдебни актове, да формират посоченото по-долу становище, което
настоящият въззивен състав споделя. В решение № 89 от 02.10.2019 г. по т. д.
№ 1214/2018 г., Т. К., ІІ Т. О. на ВКС, Решение № 95/13.09.2016 г. по т. д. №
240/2015 г. на ВКС, II т. о., Решение № 205/07.11.2016 г. по т. д. № 154/2016 г.
на ВКС, I т. о., както и Решение № 165/02.12.2016 г. по т. д. № 1777/2015 г. на
ВКС, ТК, І т. о., Определение № 454 от 8.06.2020 г. по гр.д. № 874 от 2020 г.,
ІV ГО, е възприето, че конкретната формула за определяне на
възнаградителната лихва - методиката за изчисление на лихвата, съответно
базовият лихвен процент (БЛП), е съществен елемент от съдържанието на
банковата сделка. Методът на изчисление на съответния лихвен процент
трябва да съдържа конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща
вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от
отделните компоненти. Необходимо е начинът на формиране на
възнаграждението на кредитодателя (възнаградителната лихва) да бъде
посочен ясно и разбираемо. В клаузата на т. 5.1, изр. 1 от процесния договор
за кредит възнаградителната лихва е формирана от два компонента:
променлив БЛП, определян периодично от Управителния съвет на банката, т.
е. налице е субективен елемент, и фиксиран лихвен процент (обективен
елемент) 1, 20 пункта. Тази информация, за начина на определяне на базовия
лихвен процент, не е ясна и разбираема, каквото е изискването за основен
елемент от договора за кредит. Тази клауза не се съдържа данни за
конкретната методика или формула (математически алгоритъм), които да се
вземат предвид при определяне на лихвата, което създава опасност
кредиторът произволно да променя размера на лихвите. В случая от
разясненията на вещото лице (дадени в о.з. пред САС) се установява, че
банката е разполагала с методика, действаща към процесния период, която
обаче не е била публично известна и достъпна, нито е станала достояние на
кредитополучателя по конкретния договор, още по-малко му е била разяснена
6
надлежно. Правилата на тази методология не са били включени в текста на
съглашението от 2008 г. на разбираем и достъпен език. Ето защо сочената
норма на т. 5. 1, изр. 1 е довела до неравнопоставено положение между
страните по договорната връзка по смисъла на чл. 143, ал. 1, т .10 ЗЗП – тя
допуска търговецът (чрез УС на банката) едностранно да промени условията
на договора, въз основа на несъдържащо се в него основание. Допълнителен
аргумент в подкрепа на изложеното е, че доколкото БЛП се формира както от
лихвени, така и от нелихвени разходи и фактори, специфични за конкретната
Банка и определяни от нея, но публично недостъпни, то субективният
елемент не може да бъде изключен. При наличието на този субективен фактор
за стойността на тази лихва не може да се направи никаква прогноза или
самостоятелни изчисления от страна на кредитополучателя, което само по
себе си е в противоречие с изискването за добросъвестна търговска практика.
(Решение от 26.04.2013 г., по дело С -472/10 на СЕС). Неравноправният
смисъл, вложен в първото изречение на оспорения текст от договора,
предоставя на банката възможност за субективна оценка на определени
икономически показатели (за които няма достатъчна яснота и практична
прозрачност за потребителя), въз основа на които тя може едностранно да
определя стойности, формиращи лихвените нива. Тази уговорка е вредяща на
интересите на потребителя и е нарушила принципа на добросъвестност в
отношенията между него и банката. Констатираната нищожност следва да
бъде прогласена, като в тази част искът на потребителя се явява основателен.
Решението на СГС в тази част следва да се отмени, като искът се уважи.
Поради несбъдване на вътрешно процесуалното условие за разглеждане на
евентуалния иск (поради уважаване на главния), актът на СГС, в частта, в
която съдът се е произнесъл за неоснователност на иска за прогласяване на
нищожност поради противоречие с добрите нрави, следва да се обезсили.
В същото време, в практиката на ВКС (напр. по сходен казус и сходен
типов договор – определение № 36 от 18.01.2018 г., т.д. № 1214/18 г., ІІ ТО) се
приема, че т. 5.1, изр. второ, от договора съдържа общ размер на годишната
лихва към момента на сключване на договора за кредит – а именно 9,1 %.
Този размер, включващ и двата компонента (субективен и обективен), е
„определен достатъчно ясно, точно и разбираемо като процент, по начин,
даващ възможност на нормално осведомения и средно съобразителен
потребител да изчисли възнаградителната лихва.“. В тази част уговорката
7
между страните е действителна. Няма никакво съмнение, че те са предвидили
лихвата по кредита да е в размер на 9,1 %, предоставената заемна сума е била
олихвявана с този процент и същият не е бил изменян по време на действие на
договора до сключване на споразумението от 4.12.2015 г. Т.е. не се
установява, в отношенията между страните да е задействана и приложена
клауза с неравноправен характер и потребителят е бил напълно осведомен за
размера на дължимата от него престация.
Горното разрешение за нищожност на изр. 1 от т. 5.1 от договора обаче,
не може да повлияе на крайните изводи, възприети и от първостепенния съд,
че не са налице вземания, които банката неоснователно е събрала от
кредитополучателя. Категорично по делото е установено, че банката не е
увеличавала едностранно лихвените проценти. Конкретно визирания процент
в изречение второ на т. 5.1 от договора (9,1%) е бил неизменен (както се
изтъкна по-горе) до сключване на споразумението между страните на
4.12.2015 г. Както е изяснено от ВКС – всеки средностатистически
информиран гражданин може при тази формулировка на клаузата в договора
да формира обосновано и логично мнение относно реалната стойност на
начисляваната лихва по получения от него кредит, а именно – 9,10 % годишна
такава. Този размер е напълно ясно определен и изцяло разбираем. Ищцата-
жалбоподателка се домогва да докаже, че банката е била длъжна да намали
този процент, тъй като в нейните собствени финансови правила, формирането
на същия е било базирано на спадащи показатели. За тази възможност ищцата
разбрала при подписване на допълнителното споразумение с банковата
институция. С иска си по чл. 55, ал. 1 ЗЗД жалбоподателката претендира да
получи престация, като счита, че банката е имала задължение да намали
лихвения процент, следователно и да събере по-ниска анюитетна вноска.
Такава обвързаност за кредитодателя обаче не се установява. Не може да се
възприеме тезата, че именно въз основа на обявените за нищожни клаузи на т.
6 и т. 5.1, изр. 1 от договора, от банката може и следва да се очаква да
предприеме действия по едностранна промяна на съществен елемент от
договора, а именно цената, която се дължи за предоставения кредит (изразена
във възнаградителна лихва). Клаузите - като нищожни (за което настоява и
самата ищца), не могат да регулира отношенията между страните и е
недопустимо те да бъдат прилагани само в полза на потребителя и само в
тежест на другата страна, било и тя по-силната икономически. Подобна
8
намеса в договорните отношения е недопустимо, тъй като изцяло подменя
волята на страните и нарушава принципа на свобода на договарянето. В
обобщение – след приемането, че част от уговорките между страните са
недействителни, а отношенията са останали регулирани от действителните, се
установява, че лихвата по договора е фиксирана на сумата от 9,1 % и за никоя
от страните не е съществувала възможност (нито право, нито задължение) да
я променя, без съгласие или съответни гаранции за това. В този смисъл
ищцата не може да се позовава на накърнено нейно право да получи обратно
надвнесена сума, тъй като липсва действащо договорно правило, което да
налага изменение в лихвения процент. Необосновано е да се предостави
възможност на едната от страните в договора (пък било тя и по-уязвимата
икономически) да се възползва от възможност за промяна на договорната
връзка въз основа на нищожна клауза, а на другата страна това да бъде
отказано.
Вярно е, че в редица актове на съдилищата, когато банката едностранно
е увеличавала лихвените нива и въз основа на това е събирала вноски в по-
големи размери, в полза на потребителите е било признавано правото да
получат обратно тези суми, които са им надвзети, тъй като банката не е
намалявала автоматично вноските, поради спад в същите тези определящи ги
показатели. Това разрешение обаче в случая не може да се приложи към
конкретния казус, тъй като в другите спорове то е целяло да възстанови
накърнения принцип на добросъвестност и да установи реципрочност в
отношенията между страните т.е. ако банката е увеличавала самоволно
вноските, то в съдебните актове е прието, че тя е следвало и по своя
инициатива да ги намали. В случая – банката не се е възползвала в нито един
момент от обявените за неравноправни уговорки и лихвата е останала
непроменена до сключването на споразумението през 2015 г. В този смисъл
не са налице основания да се счита, че поради нищожната клауза
потребителят е поставен в неизгодно икономически положение, доколкото
както по-горе се очерта – напълно ясно, разбираемо и точно дефинирано е
било задължението му за лихва от момента на подписване на договора и този
показател не е бил недобросъвестно изменян. Потребителят не е имал и
очакване за автоматична промяна (към по-изгоден лихвен процент),
доколкото ищцата последователно поддържа, че за тази възможност тя е
разбрала едва през 2015 г.
9
В Решение № 236 от 20.12.2016 г. по т.д. № 3082/2015 г., ВКС, II Т. О., е
прието, че неравноправността на клауза, даваща възможност на банката да
повишава лихвените нива, произтича от липсата на възможност за
реципрочно намаляване на цената на услугата в полза на потребителя, след
като такава опция има за търговеца. Този принцип на реципрочност в случая
се явява ненарушен тъй като няма осъществена неравноправна промяна в
договорната връзка от никоя от страните.
По друг начин би стоял въпросът, ако в първоначалния договор е бил
ясно разписан механизмът, който формира размера на анюитетната вноска, в
това число, чрез отчитане покачването и понижаването на конкретни
показатели. В този случай, клаузата, като действаща е следвало да регулира
отношенията между страните, и ако банката не е била редуцирала размера на
вноската (при спад на индексите), то по силата на неизпълненото й
задължение ищцата е можела да претендира връщане на надвзетата сума. В
случая обаче, както се изясни, съгласно признатите за действителни и
отчетените като нищожни клаузи, страните са се договорили за лихвен
процент от 9,1 % и не са били налице действителни уговорки, по силата на
които той да може да бъде променян (в това число и намаляван) от банката.
При съблюдаване на казаното, по отношение на вторият исков период
съдът приема следното: След сключване на споразумението от 2015 г.
клаузата на т. 5.1 е изцяло променена по съдържание и доколкото в същата са
ясно разписани механизмите и формулата за изчисляване на референтния
лихвен процент, то изискването за потребителска защита на
кредитополучателя е спазено – не са налице основания за прогласяване на
нищожност. Следва да се посочи изрично, че за периода след сключване на
допълнителното споразумение, осъдителната претенция за връщане на
надвзети лихви е също неоснователна. Липсва неравноправна клауза, която да
е в основата на неоснователно събирани лихви. Не се установява банката да
не е зачела покачване и понижаване на относими лихвени компонент –
обратно – данните от ССЕ сочат, че постоянния спад на Юрибора е надлежно
калкулиран. При съобразяване на заключението (прието пред САС)
настоящият състав приема, че следва да бъде взето предвид същото в неговия
Вариант 2. В него се отразява формиране на вноските съгласно действащия
БЛП + надбавка (за времето преди допълнителното споразумение) и 6
месечния Юрибор + надбавка (за периода след споразумението). Този
10
вариант е референтен с оглед изводите по-горе, че в отношенията между
страните не е настъпила промяна и лихвените нива не са били променяни
валидно над или под 9,1 %. Поради тази причина не може да се възприемат
Вариант 1 и Вариант 3, които отчитат настъпила промяна според зачитане на
механизмите на банката, заложени в нейна методология, която не е станала
част от договорната връзка, поради констатираната нищожност на
неравноправни клаузи в договора. Според данните в колона 4 на Приложение
2 (Вариант 2) надлежно е бил отразяван спадащия (вкл. отрицателния) ръст на
Юрибор-индекса, т.е. липсва недобросъвестно или неравноправно отношение
спрямо потребителя. Не може да се възприеме и вариант 3, доколкото той
също е обвързан с коментирана вече по-горе субективна преценка при
изчисляване на БЛП. Ето защо искането за възстановяване на надвнесени
лихви за вторият период също не може да се уважи.
Отделно от всичко казано, ако се приеме, че банката е била длъжна
едностранно да намали лихвения процент, респ. че е събирала цена за
предоставената услуга, по-голяма от тази, предвидена в договора, то
потребителят е имал право да се откаже от договора, предвид изричната
уговорка в т. 17, б. „б“, като погаси предсрочно същия без допълнителни
такси с единствено условие размерът на предсрочно погасяваната сума да
бъде кратен на месечната погасителна вноска.
В обобщение – по делото не се установява от ищцата недължимо да са
събрани по-големи размери на възнаградителна лихва от уговорените в
договора. След изключване действието на нищожните (като неравноправни)
клаузи на т. 5.1, изр. 1 и т. 6 от договора, действащите клаузи ясно са
дефинирали размерите на дължимия и реално събран (вкл. и според приетата
пред САС във вариант ІІ ССЕ) лихвен процент от 9.1 % за първия период. За
втория период не се установява наличие на нищожни неравноправни клаузи,
нито данни, че възнаградителната лихва е събирана в по-големи размери от
дължимите според изричните уговорки в договора. Исковете за връщане на
недължимо платено са неоснователни и надлежно са отхвърлени.
При този изход на спора разноски се дължат само на физическото лице -
жалбоподател, които са в размер на 1320 лв. и за двете инстанции.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
11
РЕШИ:
ОТМЕНЯ решение № 267060 от 21.12.2021 г. по гр. д. № 7922/2020 г.,
СГС, І-17, в частта, в която се ОТХВЪРЛЯ, предявения от Б. В. Б. срещу
„Алианц Банк България“ АД иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД
за признаване за установено, че т. 5.1, изр. 1 от договор за кредит "Жилище"
от 18.12.2008 г. е нищожен като противоречащ на закона (чл. 143, ал. 2, т. 6,
10 и 12 и чл. 146 от ЗЗП), като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОБЯВЯВА ЗА НИЩОЖНА клаузата на т. 5.1, изр. 1 от договор за
кредит "Жилище" от 18.12.2008 г. по иск, предявен от Б. В. Б. срещу "Алианц
Банк България" АД с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
ОБЕЗСИЛВА решението, в частта, в която е разгледан и отхвърлен иска
на Б. В. Б. срещу "Алианц Банк България" АД с правно основание чл. 26, ал. 1,
пр. 3 от ЗЗД за обявяване на нищожност на клаузата на т. 5.1, изр. 1 от
договор за кредит "Жилище" от 18.12.2008 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ евентуалния иск на Б. В. Б. срещу
"Алианц Банк България" АД с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД за
обявяване на нищожност на клаузата на т. 5.1, изр. 1 от договор за кредит
"Жилище" от 18.12.2008 г.
ПОТВЪРЖДАВА решението в частта, в която се отхвърля предявения
от Б. В. Б. срещу "Алианц Банк България" АД иск с правно основание чл. 55,
ал. 1 от ЗЗД за заплащане неоснователно получени договорни лихви на
стойност 12 956,13 евро за периода 18.12.2008 г. - 04.12.2015 г. и 612.51 евро
договорни лихви за периода 04.12.2015 г. - 22.04.2019 г.
В останалата част решението е влязло в сила.
ОСЪЖДА „Алианц Банк България“, ЕИК *********, да заплати на Б. В.
Б., ЕГН **********, разноски в размер на 1320 лв.
Решението може да се обжалва пред ВКС в месечен срок от
съобщението до страните, че е изготвено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
12
2._______________________
13