Решение по дело №106/2018 на Софийски градски съд

Р  Е  Ш  Е  Н  И  Е

 

гр. София, 01.11.2018 г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ брачен въззивен състав, в публично заседание на двадесет и пети октомври през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ: ГАЛЯ МИТОВА

                                               ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА АНГЕЛОВА                                                                               МИЛЕН ЕВТИМОВ                          

при секретаря Мариана Ружина, като разгледа докладваното от съдия М. Евтимов гр.дело № 106 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по чл. 258-273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на Д.Д.Т. срещу решението, постановено по гр.д. № 23918/2017 г. на СРС, ІІІ ГО, 83 състав, с която се обжалва изцяло решението. В жалбата се твърди, че решението е неправилно, като са изложени съображения за това. Въззивникът моли да се отмени обжалваното решение и да се постанови друго, с което се остави без уважение молбата за защита по ЗЗДН.

Въззиваемите страни Л.В.И.и Е.Д.Т., действаща чрез нейната майка и законен представител Л. В. И., молят обжалваното решение да се остави в сила.

Въззивната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 17, ал. 1 ЗЗДН от ответника в първоинстанционното производство, имащ правен интерес от обжалването, и е срещу подлежащ на въззивно обжалване по силата на чл. 258 ГПК, във вр.с чл. 17 ЗЗДН, валиден и допустим съдебен акт.

Делото пред първата инстанция е образувано по молба на Л.В.И.(с предишно фамилно име Т.) и  Е.Д.Т., действаща чрез нейната майка и законен представител Л.В.И.(с предишно фамилно име Т.), срещу Д.Д.Т. – за защита от домашно насилие, извършено на 01.04.2017 г., подробно описано в молбата от 18.04.2017 г.

Ответникът е оспорил твърденията в подадената молба за наличие на домашно насилие.

С решението, постановено по гр.д. № 23918/2017 г., СРС, ІІІ ГО, 83 състав, е издал заповед за защита в полза на Л.В.И.(с предишно фамилно име Т.) и Е.Д.Т. срещу Д.Д.Т., като е задължил ответника да се въздържа от извършване на домашно насилие по отношение на молителките. Първоинстанционният съд е предупредил ответника за последиците по чл. 21, ал. 3 ЗЗДН, наложил е на ответника глоба в размер на 400 лева, осъдил е ответника да заплати по сметка на СРС държавни такси в размер на 50 лева, а на молителките – разноски в размер на 400 лева.

Доводите в жалбата касаят неправилна преценка на събраните доказателства от първоинстанционния съд, респ. неправилни изводи въз основа на доказателствата по делото.

Въззивният съд, като прецени приетите относими доказателства по делото и обсъди доводите на страните по реда на въззивното производство, прие за установено следното:

Първоинстанционният съд неправилно е приел, че процесните насилнически актове са доказани. Представената от Л. В.Т. декларация по чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН не съдържа часа (точен или приблизителен) и мястото на процесните насилнически актове, посочени от молителката в молбата й за защита по ЗЗДН, а за декларираните „удари в лицето и по тялото“ липсва конкретизация на коя от двете молителки са нанесени. Освен това, в декларацията процесната дата е поправена, без да е посочен авторът на тази поправка. Ето защо, декларацията, изходяща от Л. В.Т., не представлява годно доказателствено средство за установяване на твърдяните актове на насилие. Съдът няма право да указва на молителя да представи декларация, съдържаща всички индивидуализиращи белези на актовете на домашно насилие, тъй като би нарушил своето безпристрастие. Декларацията, изходяща от Л. В.Т., като майка и законен представител на молителката Е.Д.Т., е недопустимо доказателствено средство (т.е. такова, което не е предвидено в закона) – съгласно чл. 9, ал. 3 от ЗЗДН към молбата по чл. 8, т. 1 се прилага и декларация от молителя за извършеното насилие, но в настоящия случай молителката Е.Д.Т. е малолетна, т.е. не е навършила 14-годишна възраст, и липсва законоустановена възможност нейният законен представител да декларира извършено насилие. Първоинстанционният съд правилно не е основал решението си на показанията на св. Р.М.А.. Нейните показания не кореспондират с твърденията в молбата за защита – тази свидетелка е заявила, че ответникът е ударил бившата си съпруга по дясната буза, а твърденията са, че ударът е бил в лявата лицева половина; свидетелката е заявила, че ответникът „блъскал“ бившата си съпруга, а твърденията са, че я е „блъснал“ веднъж с ръка в гърба по посока на входната врата; в молбата се твърди, че ответникът хванал бившата си съпруга за косата и започнал да я скубе, но свидетелката не е изложила възприятия за посочените факти. От друга страна, показанията на св. А. са в пълно противоречие с показанията на св. Й.Д.Т.. Последната е присъствала през цялото време на срещата между страните на 01.04.2017 г. и е съобщила, че въззивникът (нейн брат) изобщо не е слизал от автомобила, респ. не е удрял първата въззиваема пред дома й в гр. Банкя. Следва да бъде отбелязано, че доказателствените средства, визирани в чл. 13, ал. 2, т. 1 и т. 2 от ЗЗДН, могат да послужат за доказването само на настъпилите вредни последици от насилническия акт (арг. от чл. 4, ал. 3 от ЗЗДН), но не и на неговото авторство, т.е. от издаденото на 01.04.2017 г. съдебномедицинско удостоверение не се установява авторството на констатираните от съдебния лекар телесни увреждания на Л. В. И..

Ето защо, въззивният съд приема, че обжалваното решение е неправилно и следва да се отмени, а молбата за защита по ЗЗДН – да се остави без уважение.

Като съобрази изхода на делото, съдът осъжда въззиваемата Л.В.И.да заплати по сметка на СГС държавна такса в размер на 25 лева за молбата й за защита, както и държавна такса в размер на 12.50 лв. за въззивната жалба. Въпреки изхода на въззивното дело, въззиваемата Е.Д.Т. не дължи държавна такса, нито за молбата си за защита, нито за въззивната жалба – тази въззиваема не е навършила 18-годишна възраст, поради което държавните такси трябва да останат в тежест на бюджета на съда (арг. от чл. 11, ал. 3 in fine ЗЗДН).

С оглед изхода на делото, въззиваемите нямат право на разноски за първоинстанционното производство. Въззивникът изрично е заявил, че не претендира разноски, поради което съдът не се произнася по този въпрос с решението си.

Водим от горното, Софийският градски съд

 

Р Е Ш И :

 

        ОТМЕНЯ решението, постановено по гр.д.№ 23918/2017 г. на Софийския районен съд, ІІІ ГО, 83 състав, и вместо него ПОСТАНОВИ:

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ молбата на Л. В. И., ЕГН **********, и Е.Д.Т., ЕГН **********, действаща чрез нейната майка и законен представител Л. В. И., ЕГН **********, за издаване на заповед за съдебна защита срещу Д.Д.Т., ЕГН **********, и ОТКАЗВА ДА ИЗДАДЕ ЗАПОВЕД ЗА СЪДЕБНА ЗАЩИТА, с която на ответника да бъдат наложени мерките по чл. 5, ал. 1 от ЗЗДН.

ОСЪЖДА Л.В.И.да заплати по сметка на Софийския градски съд държавни такси в размер на 37.50 лева.

ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ исканията на Л.В.И.и Е.Д.Т. за присъждане на разноски за първоинстанционното производство.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

                                               

        ПРЕДСЕДАТЕЛ:                  ЧЛЕНОВЕ:  1.                       2.