Р
Е Ш Е Н И Е
Номер
ІV-130 Година 2019, 21 ноември гр.Бургас
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Бургаският
окръжен съд, четвърти въззивен граждански състав
на двадесет
и първи октомври година две хиляди и
деветнадесета,
в
откритото заседание, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА МИХОВА
ЧЛЕНОВЕ:
1. ПЛАМЕНА ВЪРБАНОВА
2.
мл.с.ДИАНА АСЕНИКОВА-ЛЕФТЕРОВА
секретар Ваня Димитрова
като разгледа
докладваното от съдия Даниела Михова
въззивно гражданско
дело № 1374 описа за 2019 година
Производството е по
чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивната жалба на „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София
с ЕИК *********,
против решение № 1171 от 17.05.2019 г. по гр.д.8321/2018
г. по описа на Бургаски районен съд, В ЧАСТТА му, с която частично са
отхвърлени предявените от въззивника искове за признаване за
установено по отношение на въззиваемия Х.Т.Р. ***, че същият дължи на
въззивното дружество, сума над уважения размер от 394.34 лв до претендирания
размер от 1 053,52 лв, включваща сумите 91,59 лв
– договорна (възнаградителна) лихва и 500,12 лв – възнаграждение за закупен
пакет допълнителни услуги по договор за потребителски кредит № **********/30.03.2017
г., за които суми има издадена Заповед № 2289 за изпълнение на парично
задължение по чл.410 от ГПК от 14.06.2018 г. по ч.гр.д.4389/2018 г. по описа на
Районен съд-Бургас. Твърди
се, че обжалваното решение на БРС е неправилно и необосновано. По-конкретно се
твърди, че са неправилни изводите на първоинстанционния съд, че Споразумението
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги е нищожно като заобикалящо
императивните норми на чл.10а, ал.2 от ЗПК, вр.чл.19, ал.4 от ЗПК, съответно -
че възнаграждението по това Споразумение е недължимо от длъжника по договора.
Твърди се, че споразумението е било предоставено на ответника-кредитополучател
при сключването на договора за потребителски кредит, заедно с останалите
изискуеми документи, и той е могъл да се запознае със съдържанието му,
съотв.волята му е била именно за сключване на това споразумение. Сочи се, че
съгласно чл.7.1. от Общите условия към процесния договор за потребителски
кредит, длъжникът е имал възможност да се откаже от това споразумение без да
дължи неустойка, но не го е сторил. Оспорват се изводите на съда за нищожност
поради противоречие с добрите нрави на клаузите, определящи задължението за
заплащане на допълнителния пакет услуги. Сочи се, че възнаграждението не е
цената на услугите, а е дължимо за наличието им – за възможността длъжникът да
поиска промяна в договора си за кредит във всеки един момент. Изложени са
подробни съображения. Позовава се на чл.9, ал.1 от ЗПК, предоставяща известна
свобода за кредитора да предоставя допълнителни услуги, които са извадени от
договора за потребителски кредит, но са свързани с него, както и на принципа на
свободно договаряне по чл.9 от ЗЗД. Оспорват се и изводите на съда за нищожност
поради противоречие с добрите нрави и на основание чл.26, ал.1, пр.3 от ЗЗД, на
уговореното възнаграждение по договора за потребителски кредит. Твърди се, че
поради принципа на свободно договаряне (чл.9 от ЗЗД), клаузите за уговорен
годишен лихвен процент от 41,17% и на ГПР от 49,91%, са валидни и не
противоречат на добрите нрави. Изложени са подробни съображения. Претендира се
отмяна на решението на БРС и постановяване на решение, с което искът се уважава
в пълен размер. Не са ангажирани нови доказателства.
Въззиваемият Х.Т.Р., не е представил в срока по чл.263 от ГПК писмен отговор на
въззивната жалба и не е изразил становище по нея.
Въззивната
жалба е подадена против акт на съда, подлежащ на обжалване, в законовия срок,
от легитимирано лице, поради което е допустима.
С оглед твърденията на страните и ангажираните по делото
доказателства, съдът приема от фактическа и правна страна, следното:
Производството пред
първоинстанционният Районен съд гр.Бургас е образувано по исковата молба на
въззивника „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД гр.София, за осъждане на ответника Х.Т.Р. да заплати на ищцовото дружество сумите: 461,81 лв – договорно възнаграждение по сключен между страните договор
за потребителски кредит № ********** от 30.03.2017 г., 91,59 лв – договорно
възнаграждение, както и сумата
от 500,12 лв, представляваща възнаграждение по сключено споразумение от същата
дата за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договора за кредит.
Твърди се, че на 30.03.2017 г. между страните е бил сключен Договор за
потребителски кредит № **********, по силата на който ищецът като
кредитор е предоставил на ответника като кредитополучател, сумата от 500 лв със
срок за погасяване на кредита – 11 месеца; при ГПР 49,91% и годишен лихвен
процент 41,17%, като за погасяване на кредита (общо 608,74 лв), заедно с
дължимото възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги (550,44 лв), ответникът
е дължал на ищеца общо сумата от 1 159,18 лв, при месечна вноска общо 105,38
лв. Твърди се, че по сключения договор ответникът е заплатил само една пълна и
една непълна погасителни вноски, после е спрял да погасява кредита си, поради което,
на основание чл.12.3 от ОУ към Договора за потребителски кредит, на 01.08.2017
г. е настъпило автоматично прекратяване на договора и обявяване на неговата
предсрочна изискуемост, без да е необходимо кредиторът да изпраща на клиента си
уведомление, покана, предизвестие или др. Твърди се, че по този начин задължението
на ответника по процесния договор е намалено със сумата от общо 133,80 лв, като
е погасила 38,19 лв от номинала по заема и 17,15 лв от лихвите. Претендира се, установяване
съществуване на вземане на ищеца против ответника за сумата от общо 1 053,52
лв, представляваща сбор от 461,81 лв – главница по ДПК, 91,59 лв – договорно възнаграждение и 500,12 лв - възнаграждение по сключено
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към договора за
кредит.
Предявените искове са с правно основание чл.422
от ГПК,
вр.чл.9 и чл.10а от ЗПК.
Ответникът не е подал в законовия срок отговор на въззивната
жалба, не е изразил становище по исковете, не е представил доказателства.
С обжалваното решение БРС е
уважил частично предявените искове като е признал за установено, че ответникът
дължи на ищеца сумата от 394.34 лв,
представляваща главница по ДПК № **********/30.03.2017 г., ведно със законната лихва, считано от 08.06.2018
г. до окончателното плащане, за която е издадена Заповед за изпълнение по
чл.410 от ГПК по ч.гр.д.4389/2018 г. на БРС. За разликата над уважения размер до пълния предявен
размер от 1 053,52 лв, включваща и сумите 91.59 лв. – договорна лихва и
500.12 лв. – възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги, искът по
чл.422 от ГПК е отхвърлен като неоснователен. Ответникът е осъден да заплати на
ищеца съобразно уважената част от исковете, съдебни разноски за заповедното и в исковото производство – общо 37.43 лв за държавни такси, както и
юрисконсултско възнаграждение в общ размер от 56.15 лв.
Както се посочи по-горе, решението на БРС е обжалвано само в
частта на отхвърляне на иска за договорно възнаграждение и за възнаграждение по
сключено споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги към ДПК,
поради което спорът е висящ пред въззивната инстанция само в тези му части, а в
останалата част решението е влязло в сила.
При извършената проверка по реда на чл.269 от ГПК съдът
констатира, че обжалваното решение е валидно, в обжалваната част, подлежаща на
проверка за допустимост - и допустимо.
Видно от приложеното ч.гр.д.4389/2018 г. по описа на
БРС, на 08.06.2018 г. ищцовото
дружество е депозирало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл.410
от ГПК против ответника Х.Т.Р. за сумата от 1 053,52 лв, посочена като
главница по предсрочно изискуемо вземане по ДПК. Заявлението е уважено, като е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 от ГПК за претендираните суми
по заявлението. Заповедта е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК и на заявителя е
указана възможността за предявяване на иск по чл.422 от ГПК. В законовия срок е
предявен настоящият иск за установяване на дължимост на сумите по издадената
заповед за изпълнение. С нарочна молба, исковата претенция е конкретизирана в
посочения по-горе смисъл.
Видно от приложените към исковата молба доказателства, на 30.03.2017
г. между ищцовото дружество и ответника е сключен процесният
договор потребителски кредит № ********** – Профи Кредит
Стандарт, по силата на който ищецът е предоставил на ответника сумата от 500 лв
при срок на издължаване - 11 месеца, размер на месечна вноска 55,34 лв, дата на
погасяване – 25-ти ден от месеца и посочени ГПР – 49,91%, годишен лихвен
процент – 41,17%, лихвен процент на ден – 0,11% и общо задължение – 608,74 лв.
На същата дата са подписани от ответника: декларация във връзка с обработката
на лични данни, Карта на клиента и Стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителски кредити. Ответникът е декларирал,
че е запознат и приема приложимите към договора общи условия. В същия договор
страните са се споразумели, че ищецът закупува и пакет от допълнителни услуги
„Бонус“, възнаграждението по който е общо 550,44 лв, съответно месечно по 50,04
лв, при което общият размер на задължението е 1 159,18 лв, общият размер
на месечната вноска – 105,38 лв.
От приетото, като доказателство и неоспорено от ответника
извлечение по сметка към договора за потребителски кредит се установява, към 09.11.2018 г.
ответникът дължи обща сума в размер от 1 053,52 лв – главница и лихви.
Последното плащане от ответника е извършено на 25.10.2017 г.
Заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК, по което е образувано ч.гр.д.4389/2018 г. на БРС е подадено на 08.06.2018
г. – 3 месеца след изтичане срока на договора.
Сключеният между страните договор е за предоставяне на
потребителски кредит по чл.9 и сл. от ЗПК. Съгласно чл.9, ал.1 от Закона
за потребителския кредит, договорът за потребителски кредит е договор, въз основа на
който кредиторът предоставя, или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. Разпоредбата на чл.10, ал.1 от ЗПК
съдържа изискванията за форма на договора за потребителски кредит, а съгласно чл.11, ал.2 от ЗПК, общите условия са
неразделна част от ДПК и всяка страница се подписва от страните по договора.
Нормите
на ЗЗП относно материята на неравноправния характер на клаузи в потребителски
договори, са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение
дадените разрешения в т.1 и т.3 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.№ 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС. В същия смисъл е практиката на ВКС (Решение № 23/07.07.2016 г.
по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о., постановеното по реда на чл.290 ГПК), както и практиката на СЕС относно
тълкуване на чл.6, §1 от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните
клаузи в потребителските договори /Решение по дело С-243/08 на СЕС, Решение по дело С-397/11 на СЕС и др./. Налице е многобройна
практика на Съда на Европейския съюз във връзка с преюдициални запитвания по
приложението на Директивата, вкл. по чл.6, §1 по въпроса, дали съдилищата са
длъжни служебно, без наличие на възражение, да се
произнесат относно неравноправност на уговорка в потребителски договор като е
прието, че националният съд е длъжен да разгледа служебно
неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за
това правни или фактически обстоятелства /т.2 от решение по дело С-243/08 на С/. Когато счете клаузата за неравноправна,
той не я прилага, освен ако потребителят се противопостави на това. Националният
съд, който констатира неравноправния характер на договорна клауза, е длъжен, от
една страна, без да чака потребителят да направи искане в този смисъл, да
изведе всички последици, произтичащи според националното право от това
заключение, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза.
Принципът на състезателност обаче изисква националният съд, който е констатирал
служебно неравноправния характер на договорна
клауза, да уведоми за това страните по спора и да им даде възможност да обсъдят
този въпрос при условията на състезателност по предвидения от националните
процесуални разпоредби ред. Възражението на потребителя за неравноправния
характер на договорна клауза не се преклудира с изтичане на срока за отговор на
исковата молба по чл.131 или чл.367 ГПК и може да бъде наведено за първи път и
във въззивното производство, като ограниченията на чл.266 ГПК не се прилагат.
Защитата
при неравноправен характер на договор, сключен с потребител, е изключена за
индивидуално уговорените клаузи – чл.146, ал.1 ЗЗП, но се прилага към останалата част на
договора – чл. 146, ал.3 ЗЗП. При потребителски договор и възражение
за неравноправен характер на клаузи от същия, тежестта на доказване, че
определено условие от договора е уговорено индивидуално, е на търговеца или
доставчика.
По
аргумент от чл.146, ал.2 ЗЗП, не са индивидуално уговорени тези
клаузи от договора, които са били изготвени предварително и поради това
потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в
случаите на договор при общи условия. От дефиницията на законодателя следва по
аргумент за противното, че индивидуално уговорени са клаузи, които не са били
изготвени предварително или дори и да са били изготвени предварително,
потребителят е могъл да изрази становище по тяхното съдържание и съответно, при
достатъчно информиран избор, ги е приел. Клаузите на общите условия, към които
препраща договорът, независимо че са приети от потребителя при сключването му,
поначало се считат, че не са индивидуално уговорени. Посочените клаузи биха
могли да са индивидуално уговорени, доколкото се отнасят до определящите
договора престации и потребителят, изразявайки съгласие за сключване на
договора, е могъл да влияе върху съдържанието им. Изискването за съставяне на
клаузите на ясен и разбираем език, сочи на необходимост от предоставяне на
информация, въз основа на която потребителят да може да прецени икономическите
последици от сключването на договора и съответно даденото съгласие да е
недвусмислено, което формира и извод, че клаузите по чл. 145, ал. 2 ЗЗП биха могли и да не са индивидуално
уговорени. Тези клаузи, като правило, са част от индивидуалния договор, но биха
подлежали на преценка за евентуална неравноправност, ако не са уговорени
индивидуално и не са съставени ясно и разбираемо. В решенията си СЕС поставя
като изискване за яснота и разбираемост, клаузата да е така формулирана, че да
е разбираема не само от граматическа гледна точка, но и в договора да е изложен
прозрачно точният механизъм за изменението на договора, както и отношението
между този механизъм и механизма, предвиден в другите клаузи, така че
потребителят да може да предвиди въз основа на ясни и разбираеми критерии
произтичащите за него икономически последици. При съмнение относно смисъла на
определено условие, то се тълкува по благоприятен за потребителя начин – чл. 147ал. 2 ЗЗП.
По
делото не са представени доказателства, че Раздел VІ от договора, съдържащ
размера на ГПР и ГЛП, е индивидуално уговорена клауза и на ответника е дадена
възможност да коментира тази уговорка, поради което и на основание чл.146, ал.1 от ЗЗП следва да се приеме, че тя е
неравноправна и тъй като не е уговорена индивидуално, е нищожна. Ответникът не
е имал възможност да влияе върху съдържанието на тези клаузи и не е бил наясно
с начина на формиране на дължимото към кредитора възнаграждение. В настоящия
случай самият ищец сочи, че в сключения между него и ответника договор за
потребителски кредит няма индивидуално определени клаузи, доколкото както
предварителното „искане" за отпускане на кредита, така и при сключването
на самия договор за кредит са използвани предварително изготвени бланки,
независимо от обстоятелството дали предварително той се е запознал или не с
Общите условия за отпускане на потребителския кредит и дали е подписал тези
общи условия, или не.
Във
всеки конкретен случай, с оглед обстоятелствата по делото, е възможно да се
достигне до заключение, че една клауза е сключена при условия, накърняващи
добрите нрави. Добрите нрави са морални норми, на които законът е придал правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази
на противоречието на договора със закона (чл.26, ал.1 ЗЗД). В случая клаузата, с
която се договаря възнаградителната лихва, е нищожна, тъй като с нея се
нарушава принципът на справедливостта в гражданските правоотношения, поради
което с нея се накърняват добрите нрави. В този смисъл заплащане на
възнаградителна лихва в размер на 41,17% годишно противоречи на добрите нрави.
Трайно е прието в съдебната практика, че няма пречка страните по договор да
уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва.
Максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) е
ограничен винаги от чл.9 ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. За противоречащи на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използува се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелствуване на друг и пр. Прието е, че противно на добрите нрави е да
се уговаря лихва за забава, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а
когато възнаградителна лихва е уговорена по обезпечен и по друг начин заем
(напр. ипотека, залог ), противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за
забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
В
настоящия случай годишният лихвен процент, при който е отпуснат потребителския
кредит (необезпечен), надвишава 4 пъти основният лихвен процент за страната,
поради което съдът приема, че тази уговорка е нищожна като противоречаща на
добрите нрави. Поради нищожния характер на клаузата за възнаградителна лихва, ответникът не дължи заплащане на
уговорените и начислени суми за възнаградителна лихва.
По отношение
на претенцията за заплащане на сума в размер на 500,12 лв, представляваща
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги по сключения между страните
ДПК, съдът намира следното:
Не
е спорно, че сумата от 500,12 лв не е предоставена за ползване от страна на
длъжника като заем, а се касае за уговорка по сключения договор за
потребителски кредит, която предоставя възможност на длъжника да се ползва от
допълнителен пакет услуги по договора за заем.
Съдът приема, че възнаграждението, което се е задължил да
заплати потребителят за предоставения му пакет от допълнителни услуги не
отговаря на изискванията на закона, тъй като не е формирана цена за всяка от
услугите по отделно, т.е.така уговореното възнаграждение не отговаря на
императивните изисквания на чл.10а, ал.4 от ЗПК, видът, размерът и
действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъдат ясно и точно
определени в договора за потребителски кредит. На второ място в Споразумението
за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 30.03.2017 г., са изброени
вида на услугите, които може да ползва потребителят, но доколкото нито в самия
договор, нито в Споразумението е предвидена клауза, която да приобщава
Споразумението за предоставяне на пакет от допълнителни услуги от 30.03.2017 г.
именно към процесния договор за потребителски кредит, то не би могло да се
приеме, че е изпълнено изискването на чл.10а, ал.4 от ЗПК за посочване на всяко
конкретно действие, за което се събират такси или комисионни и размера на
съответната такса или комисионна в процесния договор за потребителски кредит.
Наред с това, както изрично признава и въззивникът, заплащането на това
възнаграждение от потребителя е предварително, т.е.то е дължимо само за
"възможността за предоставянето" на изброените по-горе услуги, както
е посочено и в самото Споразумение, и е без значение дали някоя от тези услуги
ще бъде използвана по време на действието на сключения между страните Договор.
Настоящият състав изцяло споделя извода на първоинстанционния съд, че
възможността за предоставяне на тези допълнителни услуги не е равностойна на
реалното им предоставяне. Отделно, за да се възползва длъжникът от всички
допълнителни услуги по сключеното споразумение се изисква одобрение от
кредитора, което, освен всичко останало, означава, че той следва да плати
предварително за възможност, която обаче изцяло зависи от волята на кредитора.
Доколкото възнаграждението за пакета от допълнителни услуги е
било предвидено в самия ДПК, едва ли длъжникът е могъл да се откаже от
сключване на това споразумение, без да му се откаже сключване на самия договор
за потребителски кредит, т.е.ответникът като кредитополучател, не би могъл да
сключи договора за потребителски кредит без да сключи и Споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Този извод следва и от
разпоредбите на чл.7.1. от ОУ към договора за потребителски кредит, които не
дават възможност на клиента да се откаже, без да дължи неустойка, само от това
споразумение. Напротив, от клаузите на чл.7.1. от ОУ следва, че при описаните в
т.7.1.1 условия, клиентът има право да се откаже, без да дължи неустойка, от
самия договор за потребителски кредит, в който случай дължи връщане на сумата,
която е получил и на лихвата, начислена за периода от датата на усвояване на
средствата по ДПК до датата на връщане на главницата. По така изложените
съображения, съдът приема, че уговореното възнаграждение за предоставяне на
допълнителен пакет услуги представлява неравноправна клауза, поради което е и
нищожна по смисъла на чл.146, ал.1 и 2 от ЗЗП.
Принципът на добросъвестност и справедливост при договарянето
изискват потребителят да заплати такса за реалното ползване на определена
услуга, а не хипотетично ползване на такава. Следователно налице е
неравноправна клауза в договора за потребителски кредит, с която потребителят
се е задължил да заплати възнаграждение на кредитора за предоставянето на пакет
от допълнителни услуги в размер на 550,44 лв. Предвид на изложеното съдът
приема, че уговорката за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги в размер на 550,44 лв е нищожна като неравноправна и като противоречаща
на императивни правни норми – разпоредбите на чл.10, ал.2,
предл.второ
и чл.10а, ал.З и ЗПК.
Поради
съвпадането на изводите на двете инстанции, решението на БРС следва да бъде
потвърдено в обжалваната част.
С оглед
постановения резултат, на въззивника не се дължат разноски за въззивното
производство.
Мотивиран от
изложеното, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1171 от
17.05.2019 г. по гр.д.8321/2018 г. по описа на Бургаски районен съд, в
обжалваната част.
Решението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.3, т.1
от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.