Р Е Ш
Е Н И Е
№…….....................
гр. София, 21.01.2021
г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, IV – Б състав, в публичното заседание на първи октомври две хиляди и двадесета година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РЕНИ КОДЖАБАШЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
мл.с.ЛОРА
ДИМОВА
при секретаря К. Лозева, като
разгледа докладваното от младши съдия Димова въззивно гр. дело № 1756 по описа за 2020 г. на
СГС, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.
258 и сл. ГПК.
С решение № 261503/31.10.2019
г. постановено по гр.д. № 76806 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, 168
с-в е признато за установено, че В.М.К. с ЕГН **********, с адрес *** дължи
на „Е.М.“ ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** на
основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК във вр. чл. 240, ал. 1 вр.
чл. 79, ал. 1 вр. чл. 86, ал. 1 вр. чл. 99 ЗЗД сумата от 3 525, 85 лв. /три хиляди петстотин двадесет и пет лева и
осемдесет и пет стотинки/ - главница по договор за потребителски кредит № FL609200/11.10.2011 г. и сумата от 800 лв.
/осемстотин лева/ - договорна лихва за периода от 01.08.2015 г. до 11.01.2016
г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на заявлението
по чл. 410 ГПК – 01.08.2018 г. до окончателното изплащане, за които суми е
издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д.
№ 50582/2018 г. на СРС, 168 с-в; на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В.М.К. е осъден
да заплати на „Е.М.“ ЕООД сумата от 310 лв. – разноски в настоящото
производство и сумата от 86, 15 лв. – разноски в производство по ч.гр.д. №
50582/2018 г. по описа на СРС, 168 с-в.
Срещу първоинстанционното
решение е постъпила въззивна жалба с вх.
№ 5190630/15.11.2019 г. на ответника в първоинстанционното производство В.М. К.,
подадена чрез адв. П.Х. с пълномощно към жалбата. Съдържат се оплаквания за
неправилност на решението поради постановяването му в противоречие с
материалния и процесуалния закон, както и със събраните по делото
доказателства. Въззивникът поддържа, че не е надлежно уведомен за извършената
цесия. Сочи, че пълномощното, с
което цедентът е упълномощил цесионера да извърши съобщаване на цесията от
негово име не е изрично спрямо длъжника, а е общо и касае уведомяване на
множество длъжници, поради което цесионерът не е разполагал с представителна
власт да уведоми длъжника за извършената цесия. Поддържа, че чрез прилагане на
документи и книжа към предявения установителен иск по реда на чл. 422 ГПК
длъжникът не следва да се счита за уведомен за цесията, а съдебната практика,
на която се е позовал първоинстанционният съд касае само осъдителните искове.
Въззивникът поддържа още, че клаузите на процесния договор, касаещи договорната
/възнаградителна/ лихва са неравноправни. Сочи, че по делото липсват
доказателства за индивидуално уговаряне на оспорените уговорки. Поддържа,
че договорната лихва е определена от два компонента – базов лихвен процент на
банката плюс договорна надбавка, като базовия лихвен процент се определя от
самата банка и тя има възможност едностранно да актуализира размера му, като в договора
не са посочени условията, при които банката ще извършва промяна на базовия
лихвен процент, а методологията на която се позовава не е част от самия договор
и кредитополучателят не е бил запознат с нея. Поради тези съображения намира,
че първоинстанционното решение в частта за лихвата е неправилно на
самостоятелно основание. Иска се отмяна на атакуваното решение и отхвърляне на предявените
искове като неоснователни. Претендират се разноски на двете инстанции.
В срока по чл. 263, ал.
1 ГПК е постъпил писмен отговор на ищеца в първоинстанционното производство
- „Е.М.“ ЕООД, подаден чрез адв. П.В., в който се поддържа становище за
неоснователност и незаконосъобразност на подадената въззивна жалба.
Въззиваемата страна счита, че първоинстанционният съд правилно е установил
фактическата обстановка въз основа на събраните по делото доказателства и е
постановил правилно решение. Иска се жалбата да бъде отхвърлена като
неоснователна.
В
откритото съдебно заседание на 01.10.2020 г. въззивникът В.М.К. не се явява, представлява
се от адв. Х. с пълномощно по делото, който поддържа жалба, иска
първоинстанционното решение да бъде отменено като неправилно и представя списък
на разноски.
Въззиваемата
страна „Е.М.“ ЕООД се представлява от адв. В. с пълномощно от първа инстанция,
който оспорва жалбата и поддържа отговора. Иска жалбата да бъде отхвърлена и
прави възражения за прекомерност на претендираните от насрещната страна
разноски.
Съдът, след като прецени доводите на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено от фактическа страна следното:
Производството пред
първоинстанционния съд е образувано по искова молба на „Е.М.“ ЕООД, подадена
чрез адв. П.В., против В.М.К., с която ищецът е поискал да бъде признато за
установено, че ответникът му дължи сума в размер на 3 525, 85 лв. по
договор за потребителски кредит № FL6090200 от 11.10.2011 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на
подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда до окончателното изплащане на
сумата, както и сумата от 800 лв. – договорна лихва за периода от 01.08.2015 г.
до 11.01.2016 г. и направените разноски – вземания, които му били прехвърлени
по договор за цесия с „Ю.И Е.Д.Б.“АД от 18.01.2016 г. Издадена била заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК от 14.08.2018 г. по заповедно дело № 50582/2018 г. на
Софийски районен съд, 168 с-в, с която е разпоредено В.М.К. да заплати на „Е.М.“
ЕООД сумата от 3 525, 85 лв. по договор за потребителски кредит № FL609200 от 11.10.2011 г., сключен с „Ю.И Е.Д.Б.“АД,
вземанията по който са прехвърлени на заявителя, ведно със законна лихва от
01.08.2018 г. до изплащане на вземането и
договорна лихва в размер на 2 116, 45 лв. за периода от 11.10.2011 г. до
11.01.2016 г. Ищецът твърди, че на 11.10.2011 г. в гр. София е сключен договор
за потребителски кредит № FL609200 между „Ю.И Е.Д.Б.“ АД /със сегашно наименование „Ю.Б.“ АД/, наричана за
краткост „Банката“ и В.М.К. в качеството му на кредитополучател, по силата на
който Банката предоставя на кредитополучателя потребителски кредит в размер на 3 580 лв., която сума е усвоена от
кредитополучателя. Същият се задължил да погаси задълженията си по кредита на
51 месечни вноски с краен падеж 11.01.2016 г., като през първата година дължал
месечни вноски в размер на 89, 95 лв., а за всяка следваща година погасителни
вноски в размер на 92, 76 лв. Ответникът не изпълнил своето задължение по
договора и след усвояването му останало непогасено задължение от 5 642, 30
лв., от които 3 525, 85 лв. – главница и 2 116, 45 лв. – договорна
лихва. С изтичане на падежа на последната вноска на 11.01.2016 г. кредитът
станал изискуем. Ищецът сочи, че по силата на договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ от 18.01.2016 г. и приложенията към него, сключен между „Ю.Б.“
АД и „Е.М.“ЕООД, задължението на ответника В.М.К., произтичащо от сключения
договор за потребителски кредит е изкупено от него. На адреса на ответника било
изпратено уведомление по смисъла на чл. 99 ЗЗД за извършената цесия, което се е
върнало при подателя със статут „преместен на друг адрес“. Същото уведомление е
приложено към исковата молбата и позовавайки се на практиката на ВКС, ищецът
счита, че представлява съобщение за извършената цесия. Твърди още, че по силата
на даденото му пълномощно от цедента „Ю.Б.“ АД цесионерът ищец е оправомощен да
извърши уведомяването. Сочи, че предвид подаденото възражение по чл. 414 ГПК от
длъжника В.М.К., за него е налице правен интерес от предявяването на положителния
установителен иск по реда на чл. 422 ГПК. Изрично е уточнено, че претенцията за
договорна лихва се поддържа за сумата от 800 лв. и за периода от 01.08.2015 г.
до 11.01.2016 г.
В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК
ответникът В.М.К. е подал отговор на исковата молба, чрез упълномощения адв. П.Х..
Направил е възражение за недопустимост на предявения иск, като твърди, че между
него и ищцовото дружество не съществуват валидни облигационни отношения, както
и че не е надлежно уведомен за извършената цесия. Според ответника липсата на
уведомяване обуславя неоснователност на предявения иск. Твърди, че
правнорелевантно е единствено съобщението до длъжника, извършено от цедента, но
не и съобщението, извършено от цесионера. Поддържа още, че заявителят в
заповедното производство не е имал материална и процесуална легитимация, тъй
като все още не е имал качеството кредитор по отношение на длъжника – ответник,
доколкото едва с връчване на препис от исковата молба му е съобщено за цесията
и иска обезсилване на издадената заповед за изпълнение. Поддържа, че
приложеното „известие за доставяне“ не е надлежно оформено, нито удостоверява
кога точно му е изпратено. Ответникът оспорва, че приложеният договор за
потребителски кредит е подписан от него. Сочи, че към исковата молба не са
приложени общи условия, с които да се е запознал предварително, поради което
договорното правоотношение не е възникнало. Направено е възражение за изтекла
погасителна давност по отношение на вземанията за главницата и лихва. Твърди,
че липсват доказателства как е формирана претендираната лихва от 800 лв.
Поддържа, че самата уговорка за договорна лихва е нищожна тъй като противоречи
на закона и на добрите нрави. Позовава се на разпоредбата на чл. 143, т. 5, т.
15 и т. 18 ЗЗП. Намира, че клаузата за лихва е неравноправна и е сключена във
вреда на потребителя. Иска се отхвърляне на предявените искове и присъждане на
разноски.
Към делото е приложено заповедно
дело № 50582/2018 г. на СРС, 168 с-в от което се установява, че по заявление
вх. № 3061037/01.08.2018 г. е издадена заповед за изпълнение от 14.08.2018 г.
по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено В.М.К. да заплати на „Е.М.“ ЕООД сумата от
3 525, 85 лв. – главница по договор за потребителски кредит № FL609200 от 11.10.2011 г., сключен с „Ю.И Е.Д.Б.“
АД, вземанията по който са прехвърлени на заявителя, ведно със законната лихва
от 01.08.2018 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на
2 116, 45 лв. за периода от 11.10.2011 г. до 11.01.2016 г. и 112, 85 лв. –
разноски по делото за държавна такса. Длъжникът е уведомен за заповедта на
29.08.2018 г. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК е постъпило възражение с вх. №
3070025/31.08.2018 г., подадено лично и възражение с вх. № 3071842/11.09.2018
г., подадено чрез адв. П.Х.. На 05.11.2018 г. заявителят е уведомен за
необходимостта от представяне в едномесечен срок от съобщението на доказателства,
че е предявил иск за установяване съществуване на вземанията по заповедта и
такива е представил на 03.12.2018 г., като в петитума на исковата молба изрично
е заявил, че претендира главница в размер 3 525, 85 лв. по договор за
потребителски кредит № FL609200
от 11.10.2011 г. и договорна лихва в размер на 800 лв. за периода от 01.08.2015
г. до 11.01.2016 г. С определение № 131882/04.06.2019 г., постановено по
ч.гр.д. № 50582/2018 г. по описа на СРС, 168 с-в издадената заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 14.08.2018 г. срещу длъжника
В.М.К. е обезсилена в частта за претендираната договорна лихва в размер на
1 316, 45 лв. за периода от 11.10.2011 г. до 31.07.2015 г., както и за
сумата от 26, 70 лв. – разноски по делото.
По делото е приет като
доказателство договор за потребителски кредит № FL6009200 от 11.10.2011 г., сключен между В.М.К. и „Ю.И
Е.Д.Б.“ АД, по силата на който Банката предоставя на кредитополучателя кредит в
размер на 3 580 лв., договорът се сключва за 51 месеца, като действащият
към момента на сключването му базов лихвен процент за потребителски кредит е
13,200 %, през първата година лихвеният процент се формира като от него се
извадят 1.20 пункта, а през оставащия период надбавката е 0.800 пункта,
уговореният падеж е 11.01.2016 г., договорът е сключен с цел пълно предсрочно
погасяване на задължения по договор за кредитна карта. Разрешеният кредит се
превежда по разплащателна сметка на М., открита в Банката, за която той дължи
такси и комисионни. В чл. 3, ал. 1 от договора е уговорено, че
кредитополучателят дължи на Банката през първата година на издължаване
променлива годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен процент на „Ю.И
Е.Д.Б.“ АД за потребителски кредити в лева /нарична БЛП/ за съответния период
на начисляване на лихвата плюс така наречена „договорна надбавка“ в размер на –
1.20 /минус едно цяло и двадесет стотни/ пункта, към момента на сключване на
настоящия договор БЛП на „Ю.И Е.Д.Б.“ АД за потребителски кредити в лева е в
размер на 13, 20 /тринадесет цяло и двадесет стотни/ процента, а в ал. 2 е
предвидено, че за всяка следваща година до крайния срок на издължаване на
кредита кредитополучателят дължи на Банката променлива годишна лихва в размер
на сбора на БЛП за потребителски кредит в лева за съответния период на
начисляване на лихвата плюс договорна надбавка в размер на 0,800 пункта, като
според ал. 3 дължимите лихви се начисляват от датата на усвояване на кредита по
настоящия договор като за датата на усвояване се зачита датата на заверяване на
сметката на кредитополучателя. В ал. 4 е посочено, че годишният процент на
разходите /ГПР/ по отпуснатия кредит е 15,50 %, а общата сума дължима от кредитополучателя
е 4 824, 65 лв., изчислени към датата на сключване на договора. Изрично в чл.
3, ал. 5, т. 2 е посочено, че лихвата и другите разходи са неизменни спрямо
техния първоначален размер и се прилагат до изтичането на срока на договора. В чл.
3, ал. 6 е посочено, че БЛП се определя от Комитета по управление на активите и
пасивите, като отразява пазарните /бенчмаркови/ лихвени мерители /Софибор/
Юрибор/ Либор/, рисковата премия, приложима за Банката при привличане на
финансов ресурс; директните нелихвени разходи на Банката по привличане на
финансов ресурс; оценката под формата на лихва премия на нивото на риска при
най-кредитоспособните клиенти; както и временните пазарни сътресения в
лихвените нива в размер до 0,50 % /на годишна база/. БЛП подлежи на ежемесечно
преразглеждане, като при промяна на един или повече от изброените в предходното
изречение показатели е налице основание за актуализация на БЛП. Промяната в БЛП
и датата на одобрението на промяната от компетентния орган на Банката се
публикуват на интернет страницата на Банката и обявление за промяната се
поставя на видно място в офисите на Банката с указание за датата на влизане в
сила на новия размер на БЛП. Банката уведомява клиента за промяната в БЛП,
включително и за правата му по чл. 10 чрез изпращане на писмо с разписка до
адреса, посочен в чл. 19. Съгласно чл. 4 погасителните вноски за издължаване на
кредита ведно с дължимите лихви се изплащат ежемесечно на 11-то число до съответния
месец, а крайният срок за погасяване на кредита е – 11.01.2016 г. – чл. 6.
Съгласно чл. 7 кредитополучателят погасява кредита на равни месечни вноски,
посочени като брой и размер в погасителния план, включващи главница и лихва, с
размер на всяка вноска: по 89, 95 лв. през първата година от издължаване на
кредита и по 92, 76 лв. за всяка следваща година до крайния срок за издължаване
на кредита. Посочено е, че в случай, че по време на кредита Банката промени БЛП
и това доведе до промяна на вноските, размерът на вноските след първата година
се променя едностранно от Банката, изготвя се нов погасителен план. Съгласно
чл. 9 при просрочие на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна
изискуемост на кредита кредитополучателят дължи лихва за времето на забавата
върху просрочените суми в размер на законната лихва за забава, чиито размер се
определя от МС. В чл. 18 е отразено, че страните се съгласяват, че всеки един
момент от действието на договора за кредит, Банката има право едностранно да
прехвърли вземанията си, произтичащи от сключения договор на друга финансова
или нефинансова институция. В чл. 19 е предвидено уведомяването да се осъществява
чрез направени в писмени форма уведомления и изпратени по пощата с обратна разписка
до адрес, който по отношение на кредитополучателя е вписаният в договора.
Договорът е подписан от търговските пълномощници на банката и В.М.К., който
саморъчно е изписал и трите си имена. По делото не са събрани доказателства,
които да опровергават истиността на положения от кредитополучателя подпис.
Приложен е погасителен план по
сключения договор от 11.10.2011 г., като е посочена начална дата на усвояване
11.10.2011 г., начална на дата на издължаване
- 11.11.2011 г. и край на издължаване - 11.01.2016 г. Отразен е размерът
на дължимите 51 погасителни вноски, първите 12 в размер на 89,95 лв./с включена
такса 92, 45 лв./, а всички останали в размер на 92, 76 лв. /с включена такса 95,
26 лв./. Посочен е крайният размер на задължението от 4 824, 64 лв.
Погасителният план е подписан от кредитополучателя, както и от търговските
пълномощници на Банката. Съгласно погасителния план общото задължение по
кредита възлиза на 4 824, 64 лв., от които 3 580, 00 лв. – главница, 1 117,
14 лв. – договорна лихва, 127, 50 лв. – такси. За периода от 11.08.2015 г. до
11.01.2016 г. сборът от вноските за дължимата договорна лихва по погасителен
план е в размер на 22, 05 лв.
Потребителският кредит е
отпуснат въз основа на молба от 05.10.2011 г. на кредитоискателя В.М.К., с
която е поискано предоставяне на кредит в размер на 3 600 лв. за период от
72 месеца.
Приложено е банково бордеро № 4619396/11.10.2011
г., с което е отпусната сумата от 3 580 лв. по сметка на клиента, както и
преводно нареждане за кредитен превод от 11.10.2011 г. от В.М.К. в полза на „Ю.Б.“
ЕАД за сумата от 3 571, 09 лв., като основание за плащане е посочено
„погасяване на кредитна карта 4790011172345012“.
Приет като доказателство е
договор за прехвърляне на вземания, сключен на 18.01.2016 г. между „Ю.Б.“ АД –
прехвърлител и „Е.М.“ ЕООД – приобретател, към който е прикрепено Приложение №
1, видно от което прехвърлено е вземането по договор FL609200 – потребителски кредит, отпуснат на длъжника В.М.К.,
като общата дължима сума към 31.12.2015 г. е 5 642.30 лв., главницата е
3 525, 85 лв., лихвата е 1 996, 45 лв., таксите са 120 лв., а
крайната дата на издължаване е 11.01.2016 г. приложено е и пълномощно с
нотариална заверка на подписите, извършена от М.Г.– нотариус с район на
действие РС – София, от А.Я.– действащ в качеството му на прокурист на „Ю.Б.“
АД – цедент, упълномощител, с което „Е.М.“ ЕООД е упълномощено да представлява
Банката като извърши действията по уведомяване съгласно чл. 99, ал. 3 ЗЗД на физическите
лица длъжници по договори за потребителски кредити и извърши всички необходими
правни и фактически действия с оглед надлежното уведомяване на длъжниците по
вземанията, прехвърлени въз основа на Договора за прехвърляне на вземания, като
пълномощното е валидно до 31.01.2021 г.
По делото е приложено пълномощно
от 03.06.2013 г. от Р.И.М.–Т. в качеството ѝ на управител на „ЕОС М.“
ООД, с което е упълномощила Адвокатско дружество „В. и партньори“,
представлявано от адв. П.В., с правата да уведомят всички длъжници за сключения
договор за цесия, по силата на който вземанията към конкретните длъжници се
прехвърлят на „ЕОС М.“ ООД, както и да предявяват претенции въз основа на този
договор по съдебен ред.
Като доказателство по делото е
приложено известие с изх. № 1214/24.06.2018 г. от адв. П.В. /Адвокатско
дружество „В. и партньори“/, с което в качество на пълномощник на „ЕОС М.“ ООД,
което дружество действа като пълномощник на „Ю.Б.“ АД, уведомява В.М.К., че с
договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 18.01.2016 г.
задължението му към „Ю.Б.“ АД, произтичащо от договор за потребителски кредит №
FL609200, сключен на
11.10.2011 г. с „Ю.И Е.Д.Б.“ АД /с предишно наименование „Българска пощенска
банка“ АД/ със сегашно наименование „Ю.Б.“ АД, е изкупено от „Е.М.“ ЕООД, както
и че считано от датата на получаване на известието кредитор спрямо длъжника за това
вземане ще е „Е.М.“ ЕООД. Посочена е банкова сметка ***едемдневен срок за
доброволно изпълнение, като е указано, че в противен случай новият кредитор ще
пристъпи към принудително събиране на вземането. Приложено е известие за
доставяне от 03.07.2018 г., от чието съдържание става ясно, че е изпратено съобщение
с изх. № 1214/24.06.2018 г., но няма данни за връчване на получателя.
По делото е изслушана
съдебно-счетоводна експертиза, в чието заключение вещото лице след като се
запознало с документите, приложени по делото и е извършило справка в
счетоводството на ищеца, е отговорило на поставени въпроси. Посочило е, че размерът
на непогасената главница по договора за потребителски кредит № FL609200/11.10.2011 г. на В.М.К. е в размер на
3 525, 85 лв., като усвоената главница е в размер на 3 580 лв., а е
погасена сума от 54, 15 лв. Заемополучателят е заплатил сума в размер на 95,00
лв., която е внесена на 19.12.2011 г. и с нея са извършени следните
погасявания: 30, 39 лв. – банково вземане на просрочени лихви по редовни
главници към 11.11.2011 г., 54,15 лв. – банково вземане на просрочена главница
към 11.11.2011 г. и комисионна – месечна такса за обслужване на РС, разкрита по
ПК, 0,72 лв. – банково вземане на просрочени лихви по просрочия към 11.12.2011
г. и 7, 24 лв. – банково вземане на просрочени лихви по редовни главници към
11.12.2011 г. След извършена в счетоводството на ищеца справка и при преценка
на приложените по делото документи, вещото лице е отговорило, че договорната
лихва за периода от 01.08.2015 г. до 11.01.2018 г. е в размер на 800 лв.,
частично предявени от общо задължение за лихва в размер на 2 116, 45 лв.
за целия период.
С оглед на така
установената фактическа обстановка, съдът намира от правна страна следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по
допустимостта - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от
посоченото в жалбата. В конкретния случай постановеното решение е валидно и
допустимо, първоинстанционният съд се е произнесъл по исковете така, както са
предявени. По правилността на решението в обжалваната част, настоящият състав
намира следното:
Предявените искове са с правно
основание чл. 422 вр. с чл. 415, ал. 2 и чл. 124 ГПК вр. с чл. 9 и сл. от Закона за потребителския
кредит и чл. 99 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 9 и
сл. ЗПКр "договорът за потребителски кредит" е писмен договор с конкретни
реквизити, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, отсрочено или разсрочено
плащане, лизинг и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. Страни по
договора за потребителски кредит са "потребителят" и
"кредиторът", като "потребител" е всяко физическо лице,
което е страна по договор за потребителски кредит и не действа в рамките на
своята професионална или търговска дейност, а "кредитор" е всяко
физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките
на своята професионална или търговска дейност.
Съдът приема за установено по
делото, че на 11.10.2011 г. между В.М.К. – потребител и „Ю.И Е.Д.Б.“ АД -
кредитор бил сключен договор за потребителски кредит с цел пълно предсрочно
погасяване на задължения по договор за кредитна карта, по силата на който
кредиторът предоставил на потребителя заем в размер на 3 580 лв. Уговорено
е издължаване на месечни вноски за 51 месеца, при действащия към момента на
сключването му базов лихвен процент за потребителски кредит 13,200 % и
съответна надбавка, като същата за първата година от срока на кредита е – 1.20
/минус 1.20/ пункта, а за оставащия период от срока е 0.800 пункта. Уговорен краен
падеж е 11.01.2016 г. Съгласно сключения договор към датата на сключването му
общата сума дължима от потребителя е 4 824, 65 лв. Потребител и кредитор
са подписали договора и изготвения погасителен план, съгласно който през
първата година от издължаване на кредита вноската е по 89, 95 лв., включваща
лихва и главница и по 92, 76 лв., включваща лихва и главница, за всяка следва
година до крайния срок за издължаване на кредита. Страните са се съгласили
кредиторът да може да прехвърли вземанията си по договора на трето лице. Видно
от приложените банкови документи кредиторът е предоставил заетата сума по
сметка на потребителя, а впоследствие потребителят я е използвал съобразно
уговорената цел в сключения договор - за пълно и предсрочно погасяване на
задължения по договор за кредитна карта, т.е. доказва се изпълнение от страна
на кредитора. Потребителят е направил плащане по сключения договор за кредит,
като видно от приетото по делото заключение по ССчЕ се установява, че е
заплатил само една вноска по кредита на 19.12.2011 г., с оглед на което от
усвоената главница в размер на 3 580 лв. е погасена сума от 54, 15 лв.,
т.е. доказва се и частично изпълнение от страна на потребителя. С оглед изложеното
и въз основа на събраните по делото доказателства, съдът намира, че се
установява наличието на облигационна връзка между потребител и кредитор,
възникнала въз основа на процесния договор за потребителски кредит № FL609200/11.10.2011
г.
Ето защо настоящият състав
приема, че по делото е установено валидно възникнало вземане на „Ю.И Е.Д.Б.“ АД
/със сегашно наименование „Ю.Б.“ АД/ към ответника за заплащане на главница в
размер на 3 525, 85 лв. и договорната лихва за периода от 01.08.2015 г. до
11.01.2018 г. Падежът на вземанията е настъпил преди предявяване на иска по чл.
422 ГПК, както и на заявлението по чл. 410 ГПК, поради което същите са
изискуеми. Ответникът не е навел твърдения за погасяване на дълга в
претендирания размер, поради което и съдът намира, че е изпаднал в забава за
процесния период на плащанията на главницата и възнаградителната лихва по
договора за кредит.
Съдът приема за доказано, че на
18.01.2016 г. г. „Ю.Б.“ АД е прехвърлило на „Е.М.“ ЕООД вземането си по договор FL609200 – потребителски кредит, отпуснат на длъжника В.М.К.
и ищецът е придобил процесните вземания срещу ответника. Този извод следва от
приетото по делото писмено доказателство договор за цесия с приложение, сочещо
процесния договор за кредит.
Съдът приема за установено по
делото и че за прехвърлянето на вземането потребителят длъжник е редовно
уведомен по смисъла на чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 от ЗЗД и така цесията е проявила действието си спрямо
ответника. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за
прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото
задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно
легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за действието
на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор
(цедента), а не съобщението, извършено от новия кредитор (цесионера). Няма
пречка, обаче, цедентът да упълномощи цесионера да уведоми длъжника за
извършената цесия. В този случай представителната власт възниква по волята на
представлявания - цедента, съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД, като обемът ѝ се определя според това,
което упълномощителят е изявил съобразно чл. 39 ЗЗД. Ето защо настоящият състав намира оплакванията
на въззивника по отношение на пълномощното, издадено от „Ю.Б.“ АД в полза на „Е.М.“
ЕООД за неоснователни. Законът не изисква специално съдържание на пълномощното,
а от приетото по делото приложение се установява, че вземането спрямо този
длъжник е индивидуализирано по достатъчно ясен и недвусмислен начин, така че
липсва всякакво съмнение относно правата на цесионера за уведомяване. Упълномощаването
не противоречи на целта на разпоредбите на чл. 99, ал. 3 и, ал. 4 ЗЗД. Действително това уведомяване от цедента не
може да бъде заместено от съобщението за издадената заповед за изпълнение по
реда на чл. 410 ГПК, тъй като заповедта за изпълнение и
съобщението са издадени от съда, а не от цедента, съответно от негов пълномощник.
Получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство
обаче, включително и с връчване на приложените към исковата молба
доказателства, едно от които е изявление на цедента или неговия пълномощник, с
което се съобщава цесията следва да бъде съобразено от съда по реда на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Поради това и с връчване на уведомлението на
цедента, съответно на негов пълномощник по чл. 99, ал. 3 и ал. 4 ЗЗД в хода на
исковото производство, цесията има действие спрямо длъжника - в този смисъл решение № 114/07.09.2016 г. по т.д. №
362/2015 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. №
1711/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. №
2352/2013 г. на ВКС, ІI т.о, решение № 137/02.06.2015 г. по гр.д.
№ 5759/2014 г. на ВКС, III г.о., постановени по реда на чл. 290 от ГПК. Извършеното в хода на исковото производство
уведомяване за цесията не може да бъде игнорирано, а и законът и цитираната
съдебна практика не правят разграничение между исков процес по предявен
осъдителен иск и исков процес по предявен установителен иск след заповедно
производство във връзка с приложението на чл. 235 ГПК. Още повече, че всички
цитирани решения на ВКС от настоящия състав са постановени именно в производства
по искове, предявени по реда на чл. 422 ГПК. В конкретния случай от прието по
делото пълномощно се установява, че цедентът е упълномощил цесионера да уведоми
длъжника за така извършената цесия. С исковата молба е представено уведомление
за извършената цесия, изготвено от пълномощника на цедента, като същото е
адресирано до ответника. Това уведомление е връчено в хода на исковото
производство на ответника, поради което и по съображения изложени по-горе съдът
приема, че за цесията ответникът е надлежно уведомен.
По изложените съображения
решението на първоинстанционния съд в обжалваната част, в която е призната
дължимостта на сумата от 3 525, 85 лв., представляваща главница по договор за
потребителски кредит № FL609200/11.10.2011 г. е правилно и следва да бъде
потвърдено.
По отношение на правилността на
първоинстанционното решение в частта за претенцията за възнаградителна лихва настоящият
състав намира следното:
От сключения между потребителя и
кредитор договор за потребителски кредит № FL609200, както и от приложения към него погасителен план
се установява, че уговорената възнаградителна лихва в полза на Банката,
представлява променлива годишна лихва в размер на сбора на Базовия лихвен
процент на „Ю.И Е.Д.Б.“ АД за потребителски кредити в лева и договорна
надбавка, която е различна през първата и останалите години от погасяването на
кредита. Базовият лихвен процент към момента на сключването на договора е 13,
200 %, така наречената „надбавка“ за първата година е – 1,20 пункта /минус 1,
20 пункта/, а за всяка следваща 0, 800 пункта. При действието на тези
договорености е подписан и приложения към потребителския кредит погасителен
план, съгласно който размерът на договорната лихва за целия период на договора
от 11.10.2011 г. до 11.01.2016 г. е 1 117, 14 лв. При тези данни съдът
намира, че уговореният лихвен процент от 12 % за първата година и от 14 % за
следващите четири години не е прекомерен и не нарушава добрите нрави, напротив
съобразен е с икономическите и пазарни условия, поради което и възражението на
въззивника за неравноправност на договорната клауза в този смисъл е
неоснователно.
Основателно е обаче направеното възражение по отношение на нищожността на уговорката в чл. 3, ал. 6, която предвижда възможност за банката едностранно да променя базовия лихвен процент по договора. Настоящият състав намира цитираната разпоредба за неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и на това основание неприложима в отношенията между страните. Константна е практика на ВКС /в решение № 77/22.04.2015г. по гр. дело № 4452/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., решение № 424/02.12.2015г. по гр. дело № 1899/2015г. на ВКС, ГК, IV г. о., решение № 51/04.04.2016г. по т. дело № 504/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 165/02.12.2016г. по т. дело № 1777/2015г. на ВКС, ТК, I т. о., решение № 201/02.03.2017г. по т. д. № 2780/2015г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 308/29.01.2019 г. по т.д. 2931/2017 г. на ВКС, ТК, II т.о. и др./, съгласно която предпоставките за определяне, че една договорна клауза е неравноправна, са следните: 1/ клаузата да не е индивидуално уговорена; 2/ да е сключена в нарушение на принципа на добросъвестността; 3/ да създава значителна неравнопоставеност между страните относно правата и задълженията – съществено и необосновано несъответствие между правата и задълженията на страните; 4/ да е сключена във вреда на потребителя. Прието е, че основният критерий за приложимост на изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е изменението на цената да се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/ или от държавния регулатор. Само тогава търговецът/доставчикът на финансови услуги не може да се счита за недобросъвестен по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза, съдържаща се в чл. 143, ал. 1 ЗЗП, тъй като увеличението на престацията, макар и едностранно, не зависи пряко от неговата воля. За да се прецени дали конкретните договорни клаузи отговарят на този критерий за изключване на общия принцип, въведен с чл. 143, ал. 1 ЗЗП, те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената, за да може на свой ред да реагира по най–уместния начин. От клауза, съдържаща се в чл.3, ал. 6 от договора не става ясно и как точно Банката ще формира преценката си относно определянето на лихвения процент. По смисъла на посочените съдебни актове уговорката в договор за банков кредит, предвиждаща възможност на банката за едностранна промяна на договорения лихвен процент въз основа на непредвидено в самия договор основание и когато такова договорено изменение не е свързано с обективни обстоятелства, които са извън контрола на доставчика на услугата, е неравноправна с оглед общата дефиниция на чл. 143 ЗЗП. Съгласно решение № 95/13.09.2016г. по т. дело № 240/2015г. на ВКС, ТК, II т. о. методът на изчисляване на съответния лихвен процент трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/или индикатори. Съобразно правната природа на договора за банков кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране на възнаграждението на кредитодателя, т. е. да е налице конкретна формула за определяне на възнаградителната лихва – съществен елемент от съдържанието на този вид банкови сделки. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация за начина, метода, по който кредитодателят може едностранно да промени цената на доставената му финансова услуга, както и когато методологията, създадена от банката – кредитор, например с нейни вътрешни правила, не е част от договора за кредит, банката не може да се счита за добросъвестна по смисъла на общата дефиниция за неравноправна клауза по чл. 143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП. В решение № 205/07.11.2016г. по т. дело № 154/2016г. на ВКС, ТК, I т. о. е направен извод, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване от страна на банката на първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита, не отговаря на изискването за добросъвестност, поради което по отношение на тази клауза изключението по чл. 144, ал. 3, т. 1 ЗЗП е неприложимо. Настоящият състав напълно се солидаризира с цитираната съдебна практика и по изложените съображения намира уговорката в чл. 3, ал. 6 от процесния договор за потребителски кредит № FL609200/11.10.2011 г. за неравноправна, респективно нищожна.
С предявения установителен иск по реда на чл. 422 ГПК ищецът „Е.М.“ ЕООД е поискал да бъде признато за установено, че ответникът В.М.К. му дължи цедирано вземане за възнаградителна лихва по сключения договор за потребителски кредит № FL609200 за периода от 01.08.2015 г. до 11.01.2016 г. в размер на 800, 00 лв. По делото не са наведени никакви твърдения и не са представени никакви доказателства как е формиран размерът на така претендираното вземане. Действително вещото лице по изслушаната пред първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза е посочила, че при проверка на документите в счетоводството на ищеца, както и при справка с приложените в настоящото дело документи, се установява, че размерът на дължимата договорна лихва за процесния период е 800, 00 лв. Не е обосновано обаче на какво се дължи разликата между посочения размер на възнаградителната лихва и уговорения между кредитор и потребител размер на същата за съответния период. Не е изследвано и какъв лихвен процент е прилаган. Съгласно чл. 202 ГПК съдът не е длъжен да възприема заключението на вещото лице, а го обсъжда заедно с другите доказателства по делото. В случая от приложения погасителен план по процесния договор за потребителски кредит се установява, че размерът на дължимата възнаградителна лихва за периода от 01.08.2015 г. до 11.01.2016 г. е 22, 50 лв. Необоснован е и претендираният размер доколкото като размерът на възнаградителна лихва за целия период на договора от над 4 години е 1 117, 14 лв., а само за 4 месеца претендираният размер е 800,00 лв. При аргументиране на необосновано претендирания размер на възнаградителната лихва не бива се пропуска и обстоятелството, че с договора за цесия от 18.01.2016 г. банката кредитор прехвърля на цесионера лихва към 31.12.2015 г. в размер 1 996, 45 лв., а от своя страна цесионерът кредитор с подаденото заявление по чл. 410 ГПК претендира от длъжника заплащане на договорна лихва от 11.10.2011 г. до 11.01.2016 г. в размер на 2 116, 45 лв., т.е. разликата между двете суми само за 11 календарни дни до настъпване до крайния падеж на договора е 120 лв. Липсата на твърдения, както и на доказателства, които да обосновават признаване дължимостта на вземане в претендирания с установителния иск размер от 800 лв., водят до извод, че за периода от 01.08.2015 г. до 11.01.2016 г. потребителят е следвало да погасява кредита съобразно първоначалния погасителен план и само спрямо него вземанията на цесионера са доказани по размер и основание. От друга страна дори Банката да е приложила разпоредбата на чл. 3, ал. 6 от сключения потребителски договор /за което липсват твърдения/ и едностранно да изменила лихвения процент, както вече беше посочено същата е неравноправна и на това основание неприложима между страните. Ето защо и настоящата инстанция намира, че искът за признаване дължимостта на вземането за възнаградителна лихва е основателен до сумата от 22, 50 лв., а в останалата част до пълния предявен размер от 800 лв. е неоснователен.
Предвид изложените съображения следва да бъде направено заключението, че въззивната жалба е частично основателна, а първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, с която е признато за установено, че В.М.К. с дължи на „Е.М.“ ЕООД на основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1 и чл. 124 ГПК вр. с чл. 9 и сл. от Закона за потребителския кредит и чл. 99 ЗЗД сумата над 22, 50 лв. до пълния предявен размер от 800, 00 лв., представляваща договорна лихва за периода от 01.08.2015 г. до 11.01.2016 г.
По разноските:
Предвид произнасянето на настоящия състав по основателността на предявените искове следва първоинстанционното решение да бъде отменено частично и в частта за разноските, като се присъдят сторените разноски с оглед изхода на спора. Пред първоинстанционния съд ответникът В.М.К. е представил списък по чл. 80 ГПК, в който се претендират следните разноски: адвокатско възнаграждение за заповедното производство в размер на 650 лв. и адвокатско възнаграждение за исковото производство в размер на 1350 лв. Своевременно от ищеца „Е.М.“ ЕООД е релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК. Предявените обективно кумулативно съединени искове са с общ материален интерес от 4 325, 85 лв. и съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 НМРАВ /в редакция към подаване на исковата молба - ДВ, бр. 41 от 2017 г., в сила от 23.05.2017 г./ минималното адвокатско възнаграждение е 532, 80 лв. С оглед фактическата и правна сложност на делото, съобразявайки еднотипността на правните спорове във връзка с потребителски кредити, събраните доказателства, но и активното процесуално поведение на представителя на ответника, настоящият състав намира, че възражението на ищеца е основателно. Дължимото адвокатско възнаграждение за заповедното производство следва да бъде присъдено спрямо минимума, а за исковото производство, в което са събирани писмени доказателства, проведени са две открити съдебни заседания и е приета съдебно-счетоводна експертиза възнаграждението следва да бъде редуцирано до сумата от 600 лв. Ищецът претендира единствено заплащане на сторените разноски за държавна такса и депозит за вещо лице в общ размер на 422, 85 лв., съгласно приложения списък. При това положение и с оглед уважения размер на исковете, съдът намира, че в полза на ищеца са дължими сторените разноски в заповедното производство в размер на 70, 96 лв. и сторените разноски в исковото производство в размер на 254, 26 лв. съразмерно на уважената част на исковете, а в полза на ответника следва да бъдат присъдени сторените разноски в заповедното производство в размер на 95, 76 лв. и сторените разноски в исковото производство в размер на 107, 84 лв. съразмерно на отхвърлената част на исковете. По отношение на претенцията за разноски в заповедното производство на длъжника във връзка с обезсилването на издадената заповед за изпълнение на парично вземане по чл. 410 ГПК в частта за договорната лихва над претендираното с установителния иск вземане от 800 лв. до пълния предявен размер със заявлението вземане заповедният съд е постановил свое определение, което е обжалвано с частна жалба пред въззивна инстанция, образувано е отделно частно производство, което не е функционално свързано с настоящото и съдът не дължи произнасяне.
По отношение на разноските пред въззивна инстанция при този изход на спора с оглед частичното уважаване на въззивната жалба следва да бъдат присъдени сторените от въззивника В.М.К. съразмерно на уважената част разноски. Претендират се разноски по списък в общ размер на 841, 51 лв., от които 550 лв. – адвокатски хонорар за въззивно производство, 200 лв. – за производството по частната жалба срещу определението по чл. 248 ГПК, постановено в заповедното производство и 91, 51 лв. държавна такса. С оглед разпореждането от 12.10.2020 г., постановено по настоящото дело за отделяне на производството по частната жалба, съдът намира, че не дължи произнасяне по сторените разноски във връзка с нея. Въззиваемата страна не претендира разноски, но е направила своевременно възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК за прекомерност на претендирания адвокатски хонорар от въззивника. Предвид вече изложените съображения относно правната и фактическа сложност на делото и с оглед обстоятелството че пред въззивна инстанция не са събирани доказателства и е проведено едно открито съдебно заседание, съдът намира, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено спрямо минимума от 532, 80 лв. и с оглед изхода на спора в полза на въззивника следва да бъде присъдена сумата от 112, 20 лв.
Така мотивиран, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение №
261503/31.10.2019 г. постановено по гр.д. № 76806 по описа за 2018 г. на
Софийски районен съд, 168 с-в в частта, с която е признато за установено, че В.М.К. с ЕГН **********,
с адрес *** дължи на „Е.М.“ ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на
управление *** на основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1 и чл. 124 ГПК вр. с чл. 9 и сл. от Закона за потребителския
кредит и чл. 99 ЗЗД сумата над 22, 50 лв /двадесет и
два лева и петдесет стотинки/ лв. до пълния предявен размер от 800 лв. /осемстотин лева/ - договорна
лихва за периода от 01.08.2015 г. до 11.01.2016 г., за която сума е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. №
50582/2018 г. на СРС, 168 с-в и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В.М.К. е осъден
да заплати на „Е.М.“ ЕООД сумата над 254, 26 лв. до 310 лв. – разноски в
исковото производство пред първа инстанция, както сумата над 70, 96 лв. до 86, 15 лв. – разноски в заповедното производство и ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска с основание чл. 422, ал. 1 във вр. чл. 415, ал. 1 и чл. 124 ГПК вр. с чл. 9 и сл. от Закона за потребителския
кредит и чл. 99 ЗЗД за признаване на установено, че В.М.К. с ЕГН **********, с адрес ***
дължи на „Е.М.“ ЕООД с ЕИК ********, със седалище и адрес на управление *** сумата
над 22, 50 лв /двадесет и два лева и петдесет стотинки/ лв. до пълния
предявен размер от 800 лв. /осемстотин
лева/ - договорна лихва за периода от 01.08.2015 г. до 11.01.2016 г. по
договор за потребителски кредит № FL609200/11.10.2011 г.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 261503/31.10.2019 г.
постановено по гр.д. № 76806 по описа за 2018 г. на Софийски районен съд, 168
с-в в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Е.М.“ ЕООД с ЕИК ********, със
седалище и адрес на управление *** на основание чл. 78, ал. 1 ГПК да заплати на
В.М.К. с ЕГН **********, с адрес *** сумата от 95, 76 лв. – разноски в
заповедното производство, сумата от 107,
84 лв. – разноски в исковото производство и сумата от 112, 20 лв. разноски във въззивното производство.
Решението е окончателно и не
подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.