№ 20605
гр. София, 13.12.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 43 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети декември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА
при участието на секретаря РАЛИЦА Г. НАКОВА
като разгледа докладваното от ЕЛЕНА ЛЮБ. ДОНКОВА Гражданско дело
№ 20231110140288 по описа за 2023 година
Предявени са обективно съединени искове, както следва: два
установителни иска с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК и два осъдителни иска с правно основание
по чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с 430 ТЗ вр. чл. 10а, предл. 2 ЗПК.
Производството е образувано по искова молба от ************* срещу А. А.
Лилова за установяване на вземания, за които е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д.№ 10927/2023 г. по описа на СРС.
Предявени са и осъдителни искове за сумите, за които заявлението е отхвърлено.
В исковата молба ищецът твърди, че на 25.11.2019 г. между него и ответницата,
бил сключен договор за потребителски кредит № 30040803051, по силата който
предоставил на последната кредит в размер на 5000 лева, за срок от 36 месеца, при
размер на вноската – 242,14 лева, ГПР – 49,09 %, ГЛП – 41,00 %, лихвен процент на
ден – 0,11 %, при което общо задължение по кредита възлизало на сумата от 8716,83
лева. Поддържа, че ответникът избрал и закупил и допълнителни пакети от услуги
Фаст – на стойност 1500,00 лева и Флекси – на стойност 4350,00, поради което дължи
вноска за същите в размер на 162,50 лева. Сочи, че така общото задължение по кредита
и пакета от допълнителни услуги възлиза на сумата от 14566,83 лева, а общия размер
на вноската става 404,64 лева. Твърди още, че по време на действието на договора, по
заявления от ответницата от 11.02.2020 г., 21.09.2020 г. и 15.04.2021 г. за отлагане на
погасителни вноски, броя на последните бил променян с анекси. Между страните било
уговорено и договорно възнаграждение, което ищецът претендира за периода от падежа
на първата неизплатена вноска на 25.12.2021 г. до датата на предсрочна изискуемост на
1
кредита – 06.01.2023 г. Поддържа още, че поради неизпълнение за заплащане на
дължимите суми в срок, на ответницата било изпратено уведомление за обявена
предсрочна изискуемост на вземането, като твърди същата да е настъпила преди
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. Уведомлението било
изпратено на посочения от нея адрес, но не било потърсено. С оглед предходното
ищецът подала заявление по чл.410 ГПК, като твърди, че към датата на образуване на
заповедното производство ответницата е погасила сума в общ размер от 7805,64 лева,
от които суми по кредита 6547,26 лв., а с горницата била погасена лихва за забава по
кредита. Сочи, че след образуване на заповедното производство от ответницата
постъпило плащане, с което била погасена дължимата мораторна лихва за периода от
26.01.2020 г. до 06.01.2023 г. и лихва за периода от 06.01.2023 г. до 27.02.2023 г.,
поради което същите не са предмет на исковото производство. Поради оспорване на
издадената заповед и частично отхвърляне на част от заявлението, ищецът обуславя
правния си интерес от предявените в настоящото производство искове. Моли съда да
признае за установено, че ответницата дължи на ищцовото дружество сумата от
3163,21 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит №
30040803051/25.11.2019 г., ведно със законната лихва, считано от 28.02.2023 г. до
окончателното изплащане, както и сумата от 1739,06 лева, представляваща неплатено
договорно възнаграждение за периода от 25.12.2021 г. до 06.01.2023 г. Предявява
осъдителен иск за сумата от 801,87 лева, представляваща възнаграждение за закупена
допълнителна услуга „Фаст“ и осъдителен иск за сумата от 2315,43 лева,
представляваща неплатено възнаграждение за закупена допълнителна услуга
„Флекси“, ведно със законната лихва, считано от 28.02.2023 г. до окончателното
изплащане. Претендира разноски.
В срока по чл.131 ГПК по делото е постъпил писмен отговор, в който
ответникът изразява становище за недопустимост на предявените осъдителни искове.
При условията на евентуалност излага доводи за неоснователност на същите, поради
недействителност на клаузите за заплащане на пакети от допълнителни услуги Фаст и
Флекси. Излагат са доводи, че процесния договор е нищожен поради противоречие с
добрите нрави и закона. При условията на евентуалност, в случай, че договора бъде
приет за валиден и законосъобразен се поддържа, че претендираните 8716,83 лева са
погасени чрез плащане на стойност 6546,52 лева, съгласно представеното от ищеца
извлечение по сметка, удостоверяващо извършените от ответника погасителни вноски.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства по отделно и в
тяхната съвкупност, и като взе предвид становищата на страните, приема за установено
следното от фактическа страна:
Видно от приложеното към настоящото производство ч.гр.д.№ 10927/2023 г. по
описа на СРС, 32-ри състав е, че по заявление на ************* е издадена заповед за
изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, с която е разпоредено длъжникът –
2
настоящ ищец да заплати на кредитора сумата от 3 163,21 лева, представляваща
главница по договор за кредит № 30040803051/25.11.2019 г., ведно със законната
лихва, считано от 28.02.2023 г. до изплащане на вземането, сумата от 132,98 лева,
представляваща лихва за забава за периода от 06.01.2023 г. до 27.02.2023 г., сумата от
330,07 лева (триста и тридесет лева и 07 стотинки), представляваща лихва за забава за
периода от 26.01.2020 г. до 06.01.2023 г., както и сумата от 1 739,06 лева,
представляваща договорна лихва за период от 25.12.2021 г. до 06.01.2023 г.
Заявлението е отхвърлено в частта относно претендирано възнаграждение за закупени
услуги „Фаст“ и „Флекси“.
С разпореждане от 13.06.2023 г. по ч.гр.д.№ 10927/2023 г. по описа на СРС, 32-
ри състав съдът е констатирал, че срещу издадената заповед е подадено възражение от
длъжника – настоящ ответник, поради което е указал на заявителя - настоящ ищец, че
може да предяви иск за установяване на вземането си. В предоставения му
едномесечен срок ищецът е подал исковата молба, въз основа на която е образувано
настоящото производство.
Между страните не се спори, а и от представените по делото искане за отпускане
на потребителски кредит, стандартен европейски формуляр за предоставяне на
информация, договор за потребителски кредит "Профи Кредит Стандарт" и общи
условия, се установява, че между *************, в качеството на кредитор и А. А.
Лилова, в качеството й на кредитополучател, е сключен договор за потребителски
кредит Профи Кредит Стандарт № 30040803051/25.11.2019 г., по силата на който
дружеството-ищец е предоставило на ответника сума в размер на 5000,00 лв., при
поето от него задължение да погаси заема в срок от 36 месеца, на месечни вноски от по
242,14 лв. месечно, при ГПР 49,09 % и ГЛП 41.00 % , лихвен процент на ден 0.11 %,
дължима сума по кредита 8716,83 лв. Договорени са и пакет допълнителни услуги
„Фаст“ и „Флекси“, при възнаграждение по първата 1500,00 лева, а по втората услуга
4350,00 лева, платимо на вноски от по 162,50 лв., като общо поетото задължение на на
ответника към ищеца възлиза на 14566,83 лв., а размера на всяка вноска – 404,64 лв.
Видно от приложения по делото погасителен план към договора е, че падежът на
последна погасителна вноска е на 25.02.2023 г. Между страните е сключени анекси №
1, № 2 и № 3 към договора, с които се отлага и намалява размерът на погасителни
вноски, като са изготвени нови погасителни планове. Съгласно последният
погасителен план, последната вноска за погасяване на задълженията е с падеж
25.08.2023 г.
Представено е уведомително писмо до ответника от ищеца, с което я уведомява
за настъпила предсрочна изискуемост на вземанията по кредита. Липсват отбелязвания
върху същото за неговото получаване. От представената разписка за изпращането му се
установява, че същото не е достигнало реално до адресата.
По делото е прието извлечение по сметка към процесния договор за
3
потребителски кредит, от което се установява, че към 18.07.2023 г. при ищцовото
дружество са отчетени погасявания по кредита за главница, лихви и пакети от
допълнителни услуги в общ размер на 7805,64 лева.
Други относими и допустими доказателства по делото не са представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни
изводи:
По предявените осъдителни искове с правно основание по чл. 79, ал. 1, пр. 1
ЗЗД вр. с 430 ТЗ вр. чл. 10а, предл. 2 ЗПК:
Договорът за кредит има характеристиките на договор за потребителски кредит
съгласно дадената в чл.9, ал.1 ЗПК легална дефиниция, а кредитополучателят има
качеството потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗЗП. Ето защо, същите
следва да бъдат съобразени изцяло с изискванията на ЗПК и ЗЗП.
За неравноправния характер на клаузите в потребителския договор съдът следи
служебно и следва да се произнесе независимо дали страните са навели такива
възражения или не (в този смисъл е решение № 23/07.07.2016г. по т.д. №
3686/2014г., I т.о. на ВКС). Доколкото в случая се касае за приложение на
императивни материалноправни норми, за които съдът следи служебно по аргумент от
т. 1 на ТР № 1 от 09.12.2013г., постановено по тълк.д. № 1/2013г. на ВКС, ОСГТК,
нищожността на уговорките в процесния договор за кредит може да бъде установена и
приложена служебно от съда без от страните да е наведен такъв довод.
Съгласно чл.15, т.1 от ОУ, услугата „Фаст“ представлява приоритетно
разглеждане на искането за отпускане на потребителски кредит, а съгласно чл. 15.2 от
ОУ, услугата „Флекси“ представлява право на кредитополучателя да променя
погасителния план, но при изпълнение на специфични изисквания, посочени в чл.
15.2.1, чл. 15.2.2 и чл. 15.2.3 от ОУ. Настоящият съдебен състав намира, че
постигнатото споразумение относно предоставяне на пакет от допълнителните услуги
„Фаст“ и „Флекси“ противоречи на добрите нрави и клаузите от договора в тази му
част са неравноправни и нищожни.
Съгласно разпоредбата на чл.10 а ЗПК, кредиторът може да събира от
потребителя такси и комисионни за допълнителни услуги, свързани с договора за
потребителски кредит. В конкретния случай т.нар. „допълнителни услуги“, за които е
уговорено възнаграждение в размер почти равен на този на предоставения заем /сбора
на двете услуги дори надхвърля размера на заетата сума/, не попадат в приложното
поле на горецитираната правна норма. Срещу тези такси (възнаграждения) не се дължи
никакво поведение от страна на кредитора – сумите се дължат за предоставени
възможности на потребителя да управлява кредита, като би могъл да променя
условията на погасителния си план, както и за ускорено разглеждане на искането му. С
оглед предходното, това вземане няма характер на такса, тъй като не се дължи заради
извършени разходи, нито заради определени действия, предприети от кредитора.
4
Описаните елементи от пакета допълнителни услуги са договорени единствено като
възможност за предоставяне, но не и като задължение на кредитора. Принципите на
справедливост и добросъвестност изискват потребителят да заплаща възнаграждение за
реалното ползване на определена услуга, а не за хипотетичното и евентуално
предоставяне на такава.
В случая, наименованието на допълнителния пакет услуги прикрива истинската
цел на клаузата – увеличение възнаграждението на кредитора за предоставения заем,
което от своя страна води до нарушение на императивната разпоредба на чл.19, ал.4
ЗПК, според която годишният процент на разходите не може де бъде по-висок от пет
пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Добавено
към уговореното възнаграждение по договора /а и само по себе си/, възнаграждението
за допълнителните услуги очевидно води до многократно превишаване тавана на ГПК,
което обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение. Видно
от данните по договора, ГПР е уговорен на 49,09 %, без да са включени
допълнителните две възнаграждения. Сборът от двете възнаграждения е в размер на
5850,00 лева, като след прибавянето им към уговорения ГПР от 49,09 %, се налага
извод, че общият размер на ГПР надхвърля неколкократно императивно предвидения
максимален размер съобразно чл.19, ал.4 ЗПК.
Следва да се отбележи още, че с допълнителните услуги, на практика се въвежда
задължение за потребителя да заплати за нещо, което страната има по силата на закона,
като например правото да инициира предоговаряне срока на падежа на договора или
плащане на вноските, което води до значителна неравнопоставеност на страните в
облигационното правоотношение.
Предвид изложеното съдът намира клаузите, предвиждащи заплащане на
допълнителни услуги, за нищожни, като противоречащи на закона и на добрите нрави,
доколкото срещу уговорените възнаграждения кредитополучателят не получава
никакво конкретно благо.
С оглед изводите за нищожност на посочените клаузи, предявените осъдителни
исковете за присъждане на непогасени задължения по тях следва да бъдат отхвърлени
като неоснователни.
По предявените установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл. 9 ЗПК:
Настоящият съд счита, че процесният договор за кредит нарушава разпоредбите
на ЗПК, поради което е недействителен.
На първо място, в договора е посочен ГПР като абсолютна процентна стойност –
49,09 %, като не са посочени взетите предвид допускания, използвани при изчисляване
на ГПР, каквото е изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Съгласно разпоредбата на
чл.19, ал.1 ЗПК, ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи
5
или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
конкретния случай както в договора, така и в ОУ липсва конкретизация относно
начина, по който е формиран посочения ГПР, което води до неяснота относно
включените в него компоненти, а това от своя страна е нарушение на основното
изискване за сключване на договора по ясен и разбираем начин (чм.10, ал.1 ЗПК).
Следва да се има предвид, че неясното определяне на ГПР е самостоятелно основание
за нищожност на договора, съгласно разпоредбата на чл.22 ЗПК.
Налице са и други основания за недействителност на договора, касаещи клаузата
на възнаградителната /договорната/ лихва. В процесния договор е посочен ГЛП в
размер на 41,00 %, както и лихвен процент на ден от 0,11 %. Така уговореният размер
на възнаградителната лихва противоречи на добрите нрави. Действително, към датата
на уговаряне на размера на лихвата не са налице императивни разпоредби, които
определят максималния размер на възнаградителната лихва /императивните
разпоредби в ЗПК касаят единствено ГПК/, но това не означава, че свободата на
договаряне на е ограничено и то при положение, че се касае за потребителски договор,
при който потребителят е по-слабата икономически страна, порадик което се ползва
със засилена защита ог ЗЗП и ЗПК.
В правната доктрина и съдебната практика се приема, че накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл.26, ал.1 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип,
изрично формулиран или проведен чрез създаване на конкретни други разпоредби.
Такъв основен принцип е добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения, а целта на неговото спазване, както и принципа на справедливостта,
е да се предотврати несправедливото облагодетелстване на едната страна за сметка на
другата. Налице е трайно установена практика на ВКС, съгласно която съглашение за
плащане на възнаградителна лихва е действително, ако тя не надвишава тройния
размер на законната лихва. При справка на страницата БНБ в интернет съдът установи,
че към датата на сключване на процесния договор, основният лихвен процент е 0,00 %,
от което следва, че размерът на законната лихва е 10,00 %, т.е. уговорения в договора
ГЛП от 41,00 % надвишава четири пъти законната лихва, което е в нарушение на
добрите нрави, тъй като надвишава трикратния размер на законната лихва.
Предвид гореизложеното, настоящият съд приема, че клаузата за
възнаградителна /договорна/ лихва в сключения договор за потребителски кредит
накърнява равноправието между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с
принципа на добросъвестността при договаряне, с оглед на което е и нищожна на
основание чл.26, ал.1 ЗЗД.
При изводите за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва, потребителят
– настоящ ответник дължи връщане само на чистата стойност на кредита /арг. от чл.23
6
ЗПК/.
Видно от представеното от ищеца извлечение по сметка към процесния договор,
към 18.07.2023 г. е отчетено погасяване на главница, лихва и допълнителни услуги
„Фаст“ и „Флекси“ в общ размер на 7805,64 лева, която покрива пълния размер на
главницата по кредита от 5000,00 лева, част от която е претендираната в настоящото
производство главница в размер на 3163,21 лева. Следва да се има предвид, че поради
неравноправния характер на клаузите за допълнителни услуги и възнаградителна
лихва, кредиторът не е следвало да осчетоводява плащанията като погасяване на
същите, като по този начин от потребителя е събрана сума, надхърляща общо
дължимата по договора за кредит.
Предвид гореизложеното предявените установителни искове също следва да
бъдат отхвърлени като неоснователни.
По разноските:
С оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК право на разноски имат
ответника. В хода на исковото производство не са представени доказателства за
направени от ответника разноски, поради което съдът не присъжда такива.
С оглед задължителните указания дадени в ТР № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк.
дело № 4/2013 г., ОСГТК, съдът по исковото производство по чл.422 ал.1 ГПК дължи
произнасяне и по разноските по заповедното производство, като съгласно указанията,
дадени в т.12 от ТР, това следва да стане с осъдителен диспозитив.
Видно от приложения към възражението списък на разноските по чл.80 ГПК и
договора за правна защита и съдействие е, че длъжникът – настоящ ответник
претендира и е направил разноски в заповедното производство в размер на 300,00 лева
за адвокатско възнаграждение. На основание чл.78, ал.3 ГПК тази сума следва да бъде
възложена в тежест на ответника.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявените от *************, със седалище и адрес на управление:
************* против А. А. Лилова, ЕГН ********** искове с правно основание чл.
422, ал. 1 ГПК вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 430, ал. 1 ТЗ вр. чл.9 ЗПК - за
установяване дължимостта на сумата от 3163,21 лева, представляваща главница по
договор за потребителски кредит № 30040803051/25.11.2019 г., ведно със законната
лихва, считано от 28.02.2023 г. до окончателното изплащане, и на сумата от 1739,06
лева, представляваща неплатено договорно възнаграждение за периода от 25.12.2021 г.
до 06.01.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение по ч.гр.дело №
10927/2023 г. по описа на СРС, 32-ри състав, както и исковете с правно основание по
чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с 430 ТЗ вр. чл. 10а, предл. 2 ЗПК - за осъждане на
7
ответницата да заплати на ищеца сумата от 801,87 лева, представляваща
възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Фаст“ и сумата от 2315,43 лева,
представляваща неплатено възнаграждение за закупена допълнителна услуга „Флекси“
по договор за потребителски кредит № 30040803051/25.11.2019 г., ведно със законната
лихва, считано от 28.02.2023 г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК *************, със седалище и адрес на
управление: *************В да заплати на А. А. Лилова, ЕГН ********** сумата от
300,00 лева, представляваща направени разноски в производството по ч.гр.дело №
10927/2023 г. по описа на СРС, 32-ри състав.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
8