№ 10987
гр. София, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 82 СЪСТАВ, в публично заседание на
тринадесети май през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА
при участието на секретаря КРИСТИНА Д. НИКОЛОВА
като разгледа докладваното от АНЕТА ИЛЧ. ИЛЧЕВА Гражданско дело №
20241110143337 по описа за 2024 година
Б. П. П. е предявил срещу „......“ АД установителен иск с правно основание чл. 26 ЗЗД,
вр. чл. 22 ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за заем № ......., а в условията на
евентуалност на основание чл. 26 ЗЗД, вр. чл. 19 ЗПК, както и иск с правно основание чл. 26
ЗЗД, вр. чл. 10а ЗПК за прогласяване нищожността на Договор за допълнителни услуги към
Договор за заем № ......., а в условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26 ЗЗД за
прогласяване нищожността на клаузата за предоставяне на допълнителни услуги в Договор
за заем № .......
Ищецът твърди, че с ответника са сключили Договор за заем № ......., по силата на който
получил в заем сумата от 500 лв. при погасяване на 6 погасителни вноски. Ищецът сключил
и Договор за допълнителни услуги към Договор за заем № ......., в който било посочено, че се
закупува услугата „Комфорт“, за която се начислява сума от 100 лева. Общата сума за
връщане била в размер на 625 лева. Твърди, че приложеният ГПР по кредитите бил различен
от вписания, като бил въведен в заблуждение и счита, че има неравноправност на
уговорката за ГПР, което било нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и водело до нищожност
на заемната сделка поради липса на задължителен реквизит по договора за заем. Това от своя
страна водело до протИ.речие с добрите нрави по смисъла на чл. 19, ал. 4 ЗПК и
протИ.речие с Директива 2008/48, транспонирана в ЗПК. Изложени са твърдения, че е
налице заблуждаваща търговска практика довела до неравноправност на уговорката за ГПР
и оттам до нейната нищожност по чл. 22 ЗПК. Поради което счита, че договорът за заем е
нищожен на основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД и чл. 22 ЗПК и поради неспазване на чл. 11, ал.
1, т. 10 ЗПК. Сочи, че прилагането на различен размер на ГПР от посочения в договора за
кредит представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на ЗЗП. На следващо
място сочи, че е налице заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като с уговорката
1
за заплащането на такса за бързо разглеждане се нарушава изискването ГПР да не бъде по-
високо от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във
валута. В условия на евентуалност прави искане да бъде прогласена нищожността на
клаузата, за предоставяне на допълнителни услуги, тъй като протИ.речи на чл. 10а ЗПК да се
въвеждат такси извън стойността на договорения размер на заема.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира отговор на исковата молба, с който намира
предявените искове за неоснователни, поради което моли да бъдат отхвърлени.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните с оглед чл. 235, ал. 2 ГПК приема за установено следното:
По предявените искове с правно основание чл. 26 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр. чл. 19 ЗПК,
вр. чл. 10а ЗПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване сключването на договора за заем и договора за допълнителни услуги със
соченото в исковата молба съдържание, както и че са налице твърдените основания за
нищожност на договорите, респ. на оспорената клауза. При установяване на горепосочените
обстоятелства в тежест на ответника е да установи възраженията си, в това число, че
процесните договори, респ. клаузи са действителни.
Съдът неколкократно е задължил ответника да представи копие от Договор за паричен
заем № ......., погасителен план и СЕФ, като му е указал, че при неизпълнение ще се
приложат правните последици на чл. 161 ГПК.
Съдът е допуснал съдебно-счетоводна експертиза, която е приела за установено, че
съгласно Договор за заем Microcredit № 9032-00089938 от 14.02.2022 г. заемодателят "......"
АД е предоставил на заемополучателя Б. П. П. заемна сума от 500 лева. Съгласно представен
Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-00089938 от 14.02.2022 г.
кредиторът е предоставил на клиента допълнителни услуги „Комфорт“ и „Връщане в
30-дневен срок“. Експертизата е констатирала две плащания по процесните договори: на
18.04.2022 г. са заплатени 136.80 лв., а на 20.04.2022 г. - 0,10 лв. Със заплатените суми от
136,90 лв. са погасени: главница в размер на 76,58 лв., договорна лихва в размер на 16.94
лв., допълнителни услуги в размер на 43,38 лв. Експертизата е представила изчисление на
ГПР в два алтернативни и възможни варианта. Във вариант 1, включващ в себе си само
главница и лихва по погасителен план по Договор за заем Microcredit № 9032-00089938 от
14.02.2022 г. в общ размер на 93,44 лв. изчислената стойност на ГПР е в размер на 47,75%
годишно. Във вариант 2 с включени погасителни вноски по главница и лихви по Договор за
заем Microcredit № 9032-00089938 от 14.02.2022 г., както и дължимите се възнаграждения по
Договор за допълнителни услуги към заем Microcredit № 9032-00089938 от 14.02.2022 г. с
общ размер на погасителната вноска 136,82 лв. изчислената стойност на ГПР е в размер на
490,34% годишно.
Във връзка с двата процесни договора, следва да се съобрази следното: въпреки че
всеки един от посочените два договора формално да представлява самостоятелен договор,
двата договора следва да се разглеждат като едно цяло. Тази
обвързаност се установява от уговорката за предоставяне на допълнителни услуги във
2
връзка с договора за заем. Поради това съдът намира, че по отношение преценката относно
действителността на процесните договори за заем и за допълнителни услуги следва да
намерят приложение общите правила на ЗЗД, ЗПК и ЗЗП, тъй като ищецът като физическо
лице е потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП на предоставяните от ответника
финансови услуги, съответно същият има качеството на търговец по § 13, т. 2 ЗЗП. В
отношенията им са приложими всички правни норми, установяващи специална защита на
потребителите, като твърдение в обратна насока би било неоснователно. Преценката за това
дали се касае за иск на или срещу потребител следва да се извърши при зачитане на общата
легална дефиниция на понятието „потребител“ в § 13, т. 1 ЗЗП. Посоченото общо
определение на понятието „потребител“ отразява основните характеристики, дадени в
транспонирано със ЗЗП вторично законодателство на ЕС, установяващо правила за защита
правата на потребителите в различни сфери на обществения и икономическия жИ.т. Тези
характеристики се свеждат до това, че като страна по договор с търговец, потребителят е
винаги физическо лице, целящо задоволяване на свой личен, а не търговски или
професионален интерес. Дефинираното в ЗЗП понятие „потребител“ се припокрива с това,
дадено в чл. 2, б. “б“ от Директива 93/13 ЕИО на Съвета относно неравноправните клаузи в
потребителските договори. Според него потребител е всяко физическо лице, което
придобива стоки или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност, както и всяко физическо лице, което, като страна по договор,
действа извън рамките на своята търговска или професионална дейност. Категоричен
отговор на въпроса кога страна по сключен договор с търговец е потребител, е даден в
редица решения на СЕС. Според него потребителят е винаги и само физическо лице, което
при сключване на договор с търговец цели удовлетворяване на свои лични потребности,
както е в настоящия случай.
Определените допълнителни услуги представляват допълнително задължение,
несвързани пряко с договора. Съдът приема, че е договорено те да са дължими независимо
дали последните са предоставени, т. е. заплаща се хипотетичното предоставяне на услуга.
Необосновано е предвиждането за заплащане на допълнителна услуга, тъй като по този
начин се договоря допълнително възнаграждение за кредитодателя, което би трябвало да се
включва в предоставяната от него услуга. Наличието на подобни клаузи води до значително
неравновесие в правата на длъжника и на кредитора по договора (т.е. на потребителя на
кредита и на търговеца), а следователно представлява неравноправна клауза по смисъла на
чл. 143, т. 5 ЗЗП, която норма е приложима на основание чл. 24 ЗПК. Неравноправните
клаузи са нищожни (чл. 146, ал. 1 ЗЗП), а за наличие на основание за нищожност съдът
следи служебно.
Съдът счита, че уговореното в Договор за допълнителни услуги към Договор за заем
задължение за заплащане на услугата „Комфорт“ не поражда права и задължения за
страните, тъй като накърнява добрите нрави и води до неговата нищожност. С оглед
изложените съображения съдът следва да обоснове извод, че чрез сключването на този
договор за допълнителни услуги се цели заобикаляне на нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК,
3
доколкото в договора за допълнителни услуги се уговаря възнаграждение, което
впоследствие ще бъде изплатено като печалба на ответника. По този начин се цели едно
допълнително оскъпяване на договора за заем, допълнително възнаграждение за
заемодателя, което е уговорено по друго правоотношение, с цел да се избегне разпоредбата
на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера
на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с ПМС. В
самия договор за паричен заем е уговорен размер на ГПР от 47,75%, но при включване на
възнаграждението за услугата „Комфорт“ ГПР ще възлезе на 490,34%, което е в протИ.речие
със законовите изисквания.
Във връзка с изложеното следва да се вземе предвид и обстоятелството, че процесните
договори протИ.речат и на нормата на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, с което се цели забранена от
закона цел - въвеждане на допълнителни плащания без да се полуава насрещна престация.
Така сключените договори за заем и за допълнителни услуги към Договор за заем
протИ.речат на закона. Съдът приема, че сключването на договор за допълнителни услуги е
предпоставка за сключването на договора за заем, а от начина на изпълнение на
задължението по сключения договор за допълнителни услуги е видно, че заплащането му е
обвързано с договора за заем. Видно от данните по делото на длъжника е отпуснат кредит в
размер на 500 лева, а е уговорено заплащането на услугата „Комфорт“ в размер на 100 лева,
което е прекомерно и по този начин е нарушен принципът на добросъвестност и
справедлИ.ст. Изложеното води до извод, че са накърнени добрите нрави, което води до
недействителност на договорите за заем и за допълнителни услуги към Договора за заем.
Във връзка с гореизложеното следва да се вземе предвид и текста на чл. 143 ЗЗП, в който е
посочено, че неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в
негова вреда, която не отговаря наизискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В
посочената разпоредба е налице изброяване на изричните хипотези, при които една клауза в
договор се явява неравноправна, което не е изчерпателно. Клаузата за възнаграждение по
договора за допълнителни услуги цели заобикаляне на ЗПК и единствено оскъпяване на
заема.
Поради изложеното предявените искове следва да бъдат уважени като основателни на
първото предявено основание, като бъдат оставен без разглеждане предявените искове в
условията на евентуалност.
При този изход на спора право на разноски има ищеца, който е претендирал следните
разноски: 60 лева – държавна такса и 423,27 лева – депозит за експертиза. Претендира се
адвокатско възнаграждение при условията на чл. 38 ЗА в общ размер на 960 лева. Съдът
намира, че на процесуалния представител на ищцата следва да се присъди адвокатско
възнаграждение в размер на 100 лева. За да определи такъв размер на адвокатското
възнаграждение съдът съобразява на фактическата и правна сложност на делото и решение
от 05.01.2024 г. по дело С-438/22 на СЕС. На съда е служебно известно, че адв. М. е
процесуален представител по множество идентични претенции. Предвид цената на исковете
4
по всяко едно от образуваните дела би се достигнало до присъждане на разноски за
адвокатско възнаграждение, многократно надвишаващи размера на исковата сума, поради
което и съобразно практиката на ВКС, обективирана в определение № 174 от 26.04.2021 г. по
ч. гр. д. № 560/2021 г., може да се приеме, че предявяването на такива претенции
представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 ГПК, с която злоупотреба се
нарушават установените граници за упражняване на субективните права и основните
принципи на гражданския процес. С цитираното определение на ВКС е прието още, че съдът
не е длъжен да съдейства, а е длъжен да осуети такава злоупотреба, поради което разноските
не биха се дължали дори да се приеме, че са извършени в самостоятелно производство.
Воден от горното, Софийски районен съд, 82 състав
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за заем № ....... по предявения от Б. П. П.,
ЕГН **********, срещу „......“ АД, ЕИК ..... иск с правно основание чл. 26 ЗЗД, вр. чл. 22
ЗПК.
ПРИЗНАВА ЗА НИЩОЖЕН Договор за допълнителни услуги към Договор за заем
№ ....... по предявения от Б. П. П., ЕГН **********, срещу „......“ АД, ЕИК ..... иск с правно
основание чл. 26 ЗЗД, вр. чл. 10а ЗПК.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ предявените от Б. П. П., ЕГН **********, срещу
„......“ АД, ЕИК .., евентуално съединени искове с правно основание чл. 26 ЗЗД, вр. чл. 19
ЗПК и чл. 26 ЗЗД за прогласяване нищожността на клаузата за предоставяне на
допълнителни услуги в Договор за заем № .......
ОСЪЖДА „......“ АД, ЕИК .., да заплати на Б. П. П., ЕГН **********, на основание
чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 483,27 лева – разноски по делото.
ОСЪЖДА „......“ АД, ЕИК ..9, да заплати на ЕАД „Д. М.“, БУЛСТАТ .......4, на
основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА адвокатско възнаграждение в размер на 100 лева.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5