О П Р
Е Д Е Л Е
Н И Е
Гр.Ловеч,. ………...2019 г.
ЛОВЕШКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в закрито съдебно заседание на първи
февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МИЛЕНА ВЪЛЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ПОЛЯ ДАНКОВА
КРИСТИАН ГЮРЧЕВ
като
разгледа докладваното от съдия ВЪЛЧЕВА в.ч.гр. дело № 34 по описа за 2019
година и за да се произнесе, взе
предвид:
Производството
е по реда на чл. 413, ал.2 във вр. с чл. 274 и сл. ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила
частна жалба от „Агенция за контрол за просрочени задължения"ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.”Христо
Смирненски” №49, партер, офис 1-2, представлявано от Т.Я.К. чрез юрисконсулт Д.А.
срещу разпореждане № 3739/22.11.2018 год. по ч.гр.д. № 2096/2018 г. по описа на
Районен съд Ловеч, с което е отхвърлено искането му за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 от ГПК.
Счита, че обжалваното разпореждане е постановено при
съществено нарушение на съдопроизводствените правила
и необоснованост. Излага съображения, че в това производство не се проверява
дали вземането съществува и целта е създаване на изпълнително основание за
вземане, което не се оспорва. Според разпоредбата на чл. 410 от ГПК,
заявлението трябва да съдържа искане за издаване на изпълнителен лист и да
отговаря на изискванията на редовност на исковата молба по чл.127, ал.1 и 3 и чл.128,
т.1 и 2 ГПК. Посочва, че в случая, с оглед изложените твърдения в заявлението
за издаване на заповед за изпълнение, може да се направи извод, че вземането е
за парична сума, като предвид посочения размер на тази сума и по правилата за
определяне на родовата подсъдност, евентуалният иск за това вземане е подсъден
на районен съд. Счита, че заявлението е съобразено с изискванията за неговата
редовност по чл. 410, ал. 2, вр. чл. 127, ал. 1 и 3 и
чл. 128, т.1 и 2 ГПК, като в закона липсва препращане към чл.127, ал.2 ГПК,
т.е. не е необходимо към заявлението да се прилагат доказателства за
установяване на вземането. Заявителят може да приложи такива, но не е длъжен. Отбелязва,
че районният съд налага правния извод, че не са изложени твърдения дали
длъжникът е уведомен, че вземането, произтичащо от задължението му по договора
за кредит е прехвърлено от страна на първоначалния кредитор, „Провидент Файненшъл
България" ООД в полза на друг - „Изи Асет Мениджмънт" АД, като е счел, че това води до
незавършен фактически състав на цесията. Твърди, че „Агенция за контрол на
просрочени задължения" ЕООД носи отговорност само за такива действия,
които са пряко зависими от действието на дружеството, а именно уведомяването за
настоящата цесия между „Изи Асет
Мениджмънт" ООД и „Агенция за контрол на просрочени задължения" ЕООД.
Счита, че в конкретния случай съдът е излязъл от своята юрисдикция и е издал правопреграждащ акт, като се е произнесъл за спорно право,
което следва да бъде доказано в едно бъдещо исково производство, при положение,
че длъжникът възрази в срока, инкорпориран в чл. 414, ал. 2 ГПК.
На следващо място посочва, че съобщаването на цесията
няма конститутивно действие, а само за противопоставимост. Длъжникът може да възразява успешно за
липсата на уведомяване и то само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор
до момента на уведомяването.
Моли въззивната
инстанция да отмените разпореждането на първоинстанционния
съд и се произнесе по същество да бъде издадена Заповед за изпълнение за сумите,
претендирани със Заявлението по чл. 410 ГПК, като
присъди и разноските в пълен размер.
Частната жалба е подадена в срока по чл.413, ал.2 ГПК
от заявител срещу разпореждане, с което е отхвърлено заявлението, поради което е
процесуално допустима, но разгледана по същество - неоснователна.
От приложените по делото доказателства се установява,
че производството по ч.гр.д. № 2096/2018 год. по описа на РС Ловеч е образувано
по повод постъпило заявление по чл.410 ГПК от „Агенция за контрол за просрочени
задължения"ООД за издаване на заповед за изпълнение срещу длъжника М.Е. Р. за парично вземане
в размер на сумата 405.45 лв. – главница до погасяване на кредита, 55.36 лв.
договорна лихва за периода от 25.12.2016 г. до 11.02.2018 г., 339.31 лв. такси
и комисионни за допълнителни услуги, 42.28 лв. мораторна
лихва за периода от 12.02.2018 г. до
17.10.2018 г., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението
до изплащане на вземането, както и разноски по делото в размер на 25.00 лв.
държавна такса и 200.00 лв. юрисконсултско
възнаграждение.
С разпореждане от 24.10.2018 г. районният съд е
оставил без движение подаденото от „Агенция за контрол за просрочени
задължения" ООД заявление за издаване на заповед за изпълнение и указал на
заявителя в 3-дневен срок да допълни обстоятелствената част на заявлението,
като наведе твърдения за това какво ГПР-то по договора, размерът на таксата за
оценка на кредитното досие и за кредит у дома и частта от всяка от тях, която
претендира; уведомен ли е длъжника за продажбата на вземането от „Провидент Файненшъл България”ООД
на „Изи Асет
Мениджмънт”ООД, кога и как. Със същото разпореждане съдът е указал на
заявителя, че при бездействие в указания срок, заявлението ще бъде отхвърлено.
С молба от 19.11.2018 г. жалбоподателят е направил
уточнения във връзка с дадените от съда указания.
Ловешкият районен съд е отхвърлил подаденото
заявлението, като в мотивите на обжалваното разпореждане е изложил съображения,
че с уточняващата молба указанията са частично изпълнени. Посочил е, че
заявителят не е навел твърдения за това уведомен ли е длъжника за продажбата на
вземането от „Провидент Файненшъл
България”ООД на „Изи Асет
Мениджмънт”ООД, а въпросът кой е носителят на вземането е част от основанието,
доколкото то се очертава чрез посочване на правопораждащия
факт и страните по него.
Настоящият съдебен състав споделя изцяло
направените от районния съд правни изводи. В действащата редакция на чл. 410,
ал.2 от ГПК и понастоящем има препращане
относно изискванията, на които следва да отговаря заявлението за издаване на
изпълнителен лист - чл. 127, ал.1 и ал.3 от ГПК и чл. 128, т. 1 и 2 от ГПК. В
случая районният съд е констатирал, че подаденото от „Агенция за контрол за
просрочени задължения" ООД заявление не отговаря на изискванията на чл.410
от ГПК, поради което и на основание чл.411, ал.2, т.1 от ГПК е дал изрични
указания на заявителя, които не са били изпълнени изцяло. В постъпилата на
20.11.2018 г. уточняваща молба последният е посочил, че въпросът кога и от кого
е уведомен длъжника за сключената между „Провидент Файненшъл България”ООД на „Изи Асет Мениджмънт”ООД цесия е ирелевантен
и не носи отговорност за действия, които са извършвани от трети лица. Настоящата инстанция също счита, че от страна на жалбоподателя не са
отстранени нередовностите на заявлението относно формиране на вземането и
посочването на всички обстоятелства, обосноваващи качеството му на кредитор. В
т.2б от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС изрично е прието,
че при заявлението по чл. 410 от ГПК обстоятелства не могат да се извличат от
приложените към заявлението документи, тъй като целта е само да се установи
дали вземането е спорно.
На следващо място следва да се отбележи, че в
случая заявителят претендира издаването на заповед за изпълнение в качеството
си на цесионер и за да се легитимира като титуляр на
вземане срещу длъжника, е нужно да има твърдения за изпълнение и на изискването
за надлежно уведомяване по реда на чл. 99, ал.3 и ал.4 от ЗЗД.
Условие, за да е противопоставима на длъжника
цесията, е да е известен за наличието на всеки кредитор. Законодателят изрично е свързал правните
последици на цесията за длъжника и действието й спрямо него с деня, когато тя
му бъде съобщена от предишния кредитор. В случая заявителят не твърди факти
относно съобщаване на цесията между „Провидент Файненшъл България”ООД на „Изи Асет Мениджмънт”ООД на длъжника. Утвърдената съдебната практика изрично
приема, че когато се касае до частно правоприемство,
каквото е настоящата хипотеза, за да се приеме, че е основателно искането за издаване на заповед за изпълнение от
частен правоприемник при договор за цесия, прехвърлянето на вземането следва да
е съобщено на длъжника. В този смисъл са и указанията, дадени в т.4г от Тълкувателно
решение №4/18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС. Поради изложените съображения
настоящата инстанция не приема изложените от жалбоподателя доводи, че се касае
до проверка, която следва да се извършва от съда в исковото производство по чл.
422 от ГПК. Касае се до редовност на
заявлението относно наличието на твърдения за този факт и е в обхвата на
проверката, която заповедният съд следва да извърши в производството по чл. 410
от ГПК.
Ето защо въззивната инстанция приема, че заявлението
следва да бъде отхвърлено съгласно разпоредбата на чл.411, ал.2, т.1 ГПК, а изложените в
частната жалба възражения са неоснователни. Достигайки до същия правен извод,
Ловешкият районен съд е постановил законосъобразен съдебен акт, който следва да
бъде потвърден.
Водим от горното и на основание чл.252 ГПК, съдът
О П Р
Е Д Е Л И :
ПОТВЪРЖДАВА разпореждане
№ 3739 от 21.11.2018 год. по ч.гр.дело №
2096/2018 год. по описа на Ловешкия районен съд.
Определението е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
1.
ЧЛЕНОВЕ:
2.
МОТИВИ към особеното мнение по настоящото определение,
постановено по в.ч.гр. дело №
34 по описа за 2019 г. на Окръжен съд Ловеч, на младши съдия Кристиан Гюрчев:
Не споделям становището на
преобладаващата част от състава на съда по отношение на въпроса: дали липсата
на изложени твърдения от заявителя-цесионер за надлежно уведомяване на длъжника
по реда на чл. 99, ал. 3 и 4 от ЗЗД за предхождащите процесния договор за
прехвърляне на вземане цесии ограничава възможността му да се легитимира като
титуляр на вземането спрямо длъжника.
Целта
на уреденото в ГПК заповедно производство, за разлика от исковото, не е да се
установи съществуването на едно вземане, а само дали същото се оспорва от
длъжника. В тази връзка за заявителя е налице задължение в съдържанието на
заявлението да изложи твърдения по отношение на обстоятелствата, очертаващи
най-съществените елементи на процесуалното правоотношение, а именно за
възникването, съществуването и изискуемостта на вземането. Налице би била нужда
от даване на указания само ако от представените твърдения вземането не може да
бъде индивидуализирано по основание и/или размер до степен, непозволяваща на
длъжника при получаване на заповедта за изпълнение да прецени: дали дължи
съответната сума на основанието, на което е претендирана и дали е необходимо да
възрази срещу вземането или интересите му не налагат да го оспорва – в тази
насока Определние № 811 от 17.11.2010 г. по ч.т.д. № 813/2010 г. на II т.о. на ВКС – ТК. За прецизност
следва да се посочи и Определение № 677 от 22.07.2010 г. по ч.т.д. № 536/2010
г. на I
т.о. на ВКС-ТК, където е посочено, че
следва да се прави разграничение на реквизита по т. 12 от образеца за заявление
за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, в който е предвидено единствено
изискване за представяне на „обстоятелствата, от които произтича вземането“ на
заявителя и общото „изложение на обстоятелствата, на които се основава искът“ в
чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК. На база изложеното следва да се приеме, че
подаденото заявление би било нередовно по смисъла на чл. 410, ал. 2 вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 от ГПК ако в заявлението не са
изложени твърдения за обстоятелствата, от които произтича вземането.
В процесния случай заявителят е
посочил, че вземането му произтича от каскада от цесии, по които страните са
били индивидуализирани, като по силата на последната цесия в качеството си на цесионер му е било прехвърлено процесното
вземане. Изложени са и твърдения, че спрямо последната цесия е била изпълнена и
разпоредбата на чл. 99, ал. 3 и 4, като длъжникът е бил уведомен. По отношение
на предхождащите цесии е посочено, че въпросът за уведомяването на длъжника е ирелевантен за настоящото производство.
Считам, че с изложените от заявителя
твърдения вземането е било индивидуализирано както по основание, така и по
размер. В тази връзка следва да се посочи, че са били изложени и твърдения, от
които може да се проследи и каскадата на цесии, доколкото претенцията почива на
последната цесия. Що се касае до съобщението по чл. 99, ал. 4 от ЗЗД, същото не
е част от правопораждащия фактически състава на
договора за прехвърляне на вземане. Неизпълнението на нормата на чл. 99, ал. 4
от ЗЗД би ограничило действието му единствено между цедента
и цесионера, като до съобщаването на длъжника за последния
кредитор по вземането е цедента. Целта на тази норма
е да охрани интересите на длъжника, който се явява трето лице за договора за
цесия, като при едно евентуално плащане преди съобщаването същият би се
освободил от задължението си, макар и платил на некредитор – тоест ще сме
изправени пред частен случай на плащане на путативен
кредитор /чл. 75 от ЗЗД/. Следва да се посочи, че заявителят е изложил
твърдения, че процесната цесия е била съобщена на
длъжника, като въпросът се ограничава единствено относно съобщаването на
предходните цесии, доколкото е налице каскада от цесии. Считам, че с оглед на
обстоятелствата, а именно: 1. че несъобщаването не е част от правопораждащия фактически състав на цесията, 2. проследена
е била каскадата от цесии и 3. на длъжника е била съобщена последната, първоинстанционният съд неправилно е приел, че заявлението не
отговаря на изискванията на чл. 410 от ГПК.
По изложените съображения и на основание чл. 21, ал. 6
от ГПК подписвам определението с особено
мнение.
МЛАДШИ
СЪДИЯ:
/Кристиан Гюрчев/