№ 2696
гр. София, 02.05.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО I-26 СЪСТАВ, в публично заседание
на петнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Даниела Попова
при участието на секретаря Михаела Огн. Митова
като разгледа докладваното от Даниела Попова Гражданско дело №
20241100111285 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.124 и сл.от ГПК.
Предявени са искове с правна квалификация чл.26 от ЗЗД и чл.55 от ЗЗД – за
прогласяване нищожността на договор за кредит, сключен на 07.05.2020г., при
евентуалност – на клаузата от него, регламентираща размера на дължимата лихва
по кредита, както и връщане на платените без основание по договора суми.
Претендират се разноски.
В исковата молба се твърди, че между наследодателя на ищеца и ответника
бил сключен договор за потребителски кредит, по който наследодателят на ищеца
изпълнил задълженията си. Твърде се обаче, че договорът е нищожен поради
нарушение на чл.22 от ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК, твърди се нищожност на
т.9.2 от Договора, регламентираща възнаградителната лихва поради противоречие
с добрите нрави. Иска връщане на платените без основание суми по договора.
Претендират се разноските по делото.
Ответната страна намира исковете за допустими, но ги оспорва изцяло като
неоснователни и недоказани. Претендират се разноски.
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на
страните, приема за установено следното:
1
Няма спор по делото, че ищцата – Н. Д., е наследник по закон /дъщеря/ на
Б.М.Д..
Не е спорно и това, че на 07.05.2020 г. между наследодателя на ищцата и
ответното дружество е сключен договор за потребителски кредит № **********
(наричан по-долу за краткост „Договора“), със срок на издължаване до 15.12.2024
г.. - 53 календарни месеца /чл.6/.
Съгласно чл.7 т.1 от Договора, размерът на кредита е 11 407.43 лв., а общата
сума, подлежаща на връщане - 26 640.84 лв.
Съгласно чл. 7.2.2 от Договора, в случаите когато потребителя е пожелал да
сключи някоя от застраховките или да се присъедини към някоя от
застрахователните програми, предлагани от кредитора при условията на чл. 19,
частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната
застраховка (конкретните застраховки), се превеждат от кредитора директно по
банковата сметка на съответния Застраховател, респективно- по банковата сметка
на съответния Застрахователен посредник, за което потребителят дава изричното
си нареждане и съгласие с подписването на Договора.
Съгласно чл. 9 т.1 от Договора лихвеният процент, с който се олихвява
предоставения кредит, изразен като годишен процент от разходите, е 45.53 %.
Съгласно чл.9 т.2 от Договора лихвата се изчислява ежемесечно по метода на
простата лихва върху остатъчния размер на главницата по кредита на база 30 дена
в месеца и 360 дни в годината. Съгласно т.9.3 за нуждите на Договора лихвеният
процент за ден се изчислява като 1/360- та част от лихвения процент по т.9.1.
Съгласно чл.10 от договора, годишният процент на разходите ( ГПР) по
кредита и общата сума, дължима от Потребителя, изчислени към момента на
сключване на договора за кредит, като се посочат взетите допускания, използвани
при изчисляване на годишният процент на разходите по определения в приложение
№1 от ЗПК начин: 1) Годишен процент на разходите ( ГПР): 49.05 %, както и 2)
обща сума от потребителя: 26 640.84 лв.
Погасителният план към договора е обективиран в чл.11 т.2 от Договора,
като съгласно същият: 1) Договорът е сключен за срок от 53 календарни месеца,
съответно налице са 53 погасителни вноски всяка на стойност от 502.66 лв. Във
всяка вноска се включва главница и лихва, като прогресивно тежестта на лихвата
във всяка едно погасителна вноска спада за сметка на главницата. Всяка вноска е с
падеж 15- то число на съответния месец като общо дължимата главница е в размер
на 11 407,43 лв., а общо дължимата лихва - в размер на 15 233.41 лв. Общо
2
дължимата сума по кредита възлиза на 26 640.84 лв.
От заключението на вещото лице по приетата на ССчЕ, което късът
възприема като компетентно изготвено и неоспорено от страните, се установява, че
изчисленият годишен процент на разходите (ГПР) по договора възлиза
приблизително на 56.34%, който е значително по-висок от посочения в договора
ГПР от 49.05%. Вещото лице установява освен това, че по договора са извършени
плащания в общ размер на 19 758.88 лева, разпределени както следва - погасена
главница - 6 024.97 лева; договорна лихва- 13 579.46лева, наказателна лихва-
154.45 лева.
Така установената фактическа обстановка налага следните правни изводи:
Претенцията, заявена от ищцата почива на твърдения за нищожност на
договор за потребителски кредит № ********** от 07.05.2020г., при евентуалност
на чл.9.3 от него, в резултат от което ответникът е получил суми, които не му се
следват и подлежат на връщане.
Съдът приема, че е възникнало правоотношение по договор за
потребителски кредит по чл. 9 и сл. ЗПК. Към момента на сключване на процесния
договор е действал ЗПК /обн.ДВ бр. 18/05.03.10г./, който урежда особени
изисквания за предоставяне на потребителски кредит, както и Закон за защита на
потребителите, който урежда защита на особена категория длъжници -
потребители по смисъла на § 13, т. 1 ЗЗП. Процесният договор попада в обхвата и
регулацията и на двата закона, поради което и всички техни предписания го
обвързват.
Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга
подобна форма на улеснение за плащане. Съгласно чл. 11, ал. 1 ЗПК, който е
приложим в отношенията между страните, договорът за потребителски кредит се
изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред които –
общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент
по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и
условията за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен
план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски (т. 11).
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл.
3
11, ал. 1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на
последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази
недействителност е по - особена по вид с оглед на последиците й, визирани в чл. 23
ЗПК - когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно цитираната
разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но не дължи
връщане на лихви и другите разходи.
По повод съдържанието на сключения договор за потребителски кредит
между Б.М.Д. и ответника, съдът приема, че не са спазени императивните
изисквания на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, съгласно която /както бе посочено по -
горе/ в договорите за потребителски кредит следва изрично да бъде посочен
годишният процент на разходите, както и на взетите предвид допускания,
използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 към ЗПК
начин, което го прави недействителен.
Така, в процесния договор, кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР.
Липсва обаче ясно разписана методика на формиране годишния процент на
разходите по кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира
посочения в договора ГПР/. В този ред следва да се посочи, че съобразно
разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, застраховки, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени
като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест, в
посочената величина / като глобален израз на всичко дължимо по кредита / следва
по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,
които длъжникът ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В конкретния случай, в процесния договор за кредит, яснота
досежно посочените обстоятелства липсва. Следва да се посочи, че ГПР е
величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в ЗПК и приемането на
методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от
законовия е недопустимо /в материалноправен смисъл/. Тези съставни елементи
обаче, както бе посочено и по- горе остават неизвестни и на практика, така се
създават предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса.
4
Видно от ССчЕ, че действителният ГПР е 56.34%, а не посочения в договора
49.05%, а начинът на неговото определяне по договора не може да бъде установен.
Следователно действителния ГПР по договора надхвърля предвиденият в чл. 19,
ал. 4 ЗПК праг на ГПР, според който „Годишният процент на разходите не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на
Република България.“, при което към датата на сключване на договора
максималният размер на ГПР би следвало да е 50%. Поради изложеното следва да
се приеме, че кредитното правоотношение между страните е недействително на
основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, доколкото ГПР е основен елемент на
правоотношението.
ГПР отразява съотношение между общите разходи (по смисъла на § 1, т. 1) и
общият размер на кредита (по смисъла на §1, т. 3 ДР на ЗПК). В настоящия случай
ГПР по договора се оказва по – висок с повече от 7% от записаното в него, а
съгласно Решение на СЕС от 21.03.2024г. по дело C‑714/22 неточното посочване на
размера на ГПР се приравнява на липса на ГПР, което, съгласно чл. 22 ЗПК, влече
нищожност на договора, която следва да бъде прогласена.
Съгласно чл.23 от ЗПК когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита, поради което и сумата от 8 351.45 лева,
съставляваща разликата между заплатените по договора суми и размера на
предоставената главница /по ССчЕ/, е платена без основание и подлежи на
връщане. Искът с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД се явява основателен и
подлежи на уважаване в размера, в който е предявен - 8 196.31 лв.
Предвид уважаване на иска за прогласяване нищожността на договора и
връщане на недължимо платените суми по него, съдът не дължи произнасяне по
предявените при евентуалност искове за прогласяване нищожността на клаузата в
договора, регламентираща размера на възнаградителната лихва и връщане на
недължимо платени суми въз основа на нея.
По разноските
При този изход на делото ответникът няма право на разноски.
В негова тежест следва да бъде възложено на основание чл.38, ал.2 от ЗА
адвокатско възнаграждение за осъществена безплатна правна помощ на ищцовата
страна, което съдът определя в размер на 1 200 лева с включен ДДС.
Съгласно правилото на чл. 38, ал. 2 от ЗА, ако в съответното производство
5
насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско
възнаграждение, което се определя по реда на Наредба № 1 от 09.07.2004 г.
Настоящият състав приема, че не е обвързан от Наредбата по аргументи
от решение от 05.12.2006 г. по обединени дела С-94/2004 и С-202/2004 на СЕС, в
което е прието, че съдът има възможност да се отклони от определените от Висшия
Адвокатски съвет минимални размери на адвокатските възнаграждения, като
прецени правната и фактическа сложност на делото и продължителността на
процеса и съобразно тях сам определи разумен размер на адвокатското
възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА. Тези мотиви са доразвити и затвърдени
в решение от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. на СЕС, с което е прието, че Член
101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна уредба
по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за адвокатско
възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала никакъв договор
за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение.
Предвид това, като съобрази липсата на фактическа и правна сложност на
делото, обстоятелството, че са проведени само две съдебни заседания както и
извършените от процесуалния представител на ответника действия /изготвяне на
ИМ и писмени бележки/, съдът прие, че на представителя на ответника се дължи
възнаграждение в размер на 1 200 лева, който е съобразен и с изхода на делото.
Сумата е платима на адвоката, осъществил правна помощ.
На основание чл.78, ал.6 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да
заплати сумата от 1 893.48 лева - – 1 393.48 лева ДТ и 500 лева – възнаграждение
на ВЛ, платено от бюджета на съда. Сумата е платима по сметка на Софийски
градски съд.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожен по иск на Н. Б. Д., ЕГН: **********, действаща
чрез нейната майка и законен представител – А. З. П., ЕГН: **********, двете от
гр. София, ж.к. ****, срещу „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, с ЕИК *********, гр. София,
ул.“****, на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, вр. чл. 22 ЗПК, вр.чл.11, ал.1, т.10
6
от ЗПК Договор за потребителски кредит № ********** от 07.05.2020 г., сключен
между Б.М.Д., в качеството му на кредитополучател и „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, като
кредитор.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, с ЕИК *********, гр. София, ул.“**** ,
да заплати на Н. Б. Д., ЕГН: **********, действаща чрез нейната майка и законен
представител – А. З. П., ЕГН: **********, двете от гр. София, ж.к. ****, на
основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД сумата 8 196.31 лева - платена без основание по
Договор за потребителски кредит № ********** от 07.05.2020 г.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул.“****, да заплати на адвокат А. Д., член на САК,
личен № ****, гр.София, ж.к.Яворов, ул.****, на основание чл.38, ал.2 вр. ал.1, т.2
от Закона за адвокатурата сумата от 1 200 лева – адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „ТИ БИ АЙ Банк“ ЕАД, с ЕИК *********, със седалище и адрес
на управление: гр. София, ул.“****, да заплати по сметка на Софийски градски съд
сумата от 1 893.48 лева – разноски по делото.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Софийския апелативен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски градски съд: _______________________
7