Р Е Ш
Е Н И Е
№…………./……...07.2019 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н А Н
А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание, проведено на дванадесети юни
през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДИАНА МИТЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА СТОЯНОВА
ЕЛИНА КАРАГЬОЗОВА
при участието на
секретаря Мария Манолова,
като разгледа
докладваното от съдия Карагьозова,
в.т.д.
№ 680/2019 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе
пред вид следното:
Производството по делото е
по реда на чл.258 ГПК.
Производството по
делото е образувано по постъпила въззивна жалба вх.№ 14204/25.02.2019г., подадена от Ж.М.П., ЕГН ********** ***, срещу решение №165/14.01.2019г.,
постановено по гр.д. № 1926/2018г. на ВРС, с
което е признато за установено, че дължи на "ЕОС Матрикс" ЕООД, ЕИК
*********, сумата от 2949,89 лв., представляваща частична претенция от главница
в общ размер от 5420,20 лв., дължима по Договор за потребителски кредит от
08.10.2007 г., сключен между „Българска пощенска банка“ АД и Ж.М.П., ведно със
законната лихва за забава върху главницата от подаването на заявлението –
10.11.2017 г., до окончателното й изплащане, както и сумата от 1050,11 лева -
възнаградителна лихва за периода от 08.10.2007 г. - 18.01.2016 г., които
вземания са прехвърлени на "ЕОС Матрикс" ЕООД с договор за цесия от
18.01.2016 г., сключен между „Юробанк България“ АД и "ЕОС
Матрикс" ЕООД, за които е издадена Заповед № 10041/07.12.2017 г. за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. д. № 18546/2017 г.
по описа на ВРС, на основание чл. 422 от ГПК.
В жалбата
въззивникът е навел твърдения, че исковете са неоснователни, тъй като цесията
не е съобщена на длъжника и следователно прехвърлянето не е произвело действие
спрямо него, като този пропуск не може да бъде саниран с получаване на исковата
молба. Приемането на представените от ищеца уведомления за цесия представлява
процесуално нарушение, тъй като същите са оспорени от ответника, а ищецът не е
заявил, че желае да се ползва от тях. Поддържа се предприетото оспорване на
уведомленията, с твърдения, че същите са подписани от неизвестно лице, без да е
упълномощено от цедента и без посочване на имена и качество на подписалото ги
лице. Твърди се, че няма надлежно упълномощаване от цедента към цесионера и от
последния към адвокатско дружество „И.иД.“ за извършване на действия по
уведомяване за цесията. Като самостоятелно основание за отхвърляне на исковете
се поддържа погасяването им по давност с изтичане на пет години за главницата и
три години за лихвите, считано от 04.02.2009г., когато е настъпила автоматичната
предсрочна изискуемост на кредита. Вземането за лихви за периода 08.10.2007г. –
08.11.2014г. /т.е. до 3 години преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК/
е погасено по давност, независимо кой ден ще се приеме за начален момент на
давността.
В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна, в който оспорва жалбата като неоснователна. Поддържа, че уведомленията са изготвени от лица с редовни пълномощни, имащи рамков характер, а оспорването им от ответника е бланкетно. Длъжникът е узнал за цесията най-късно с връчване на книжата към исковата молба, част от които е и изрично уведомление за цесия. Възражение за нередовно уведомяване може да противопоставя само платилият на стария кредитор длъжник, каквато не е разглежданата хипотеза. Твърдението за настъпила автоматична предсрочна изискуемост не намира приложение при настоящата нормативна уредба и съдебна практика, според които предсрочната изискуемост представлява изменение на договора и не би могла да се извърши автоматично. Споделят се изложените в решението мотиви относно погасителната давност.
За да се произнесе по спора, Варненски Окръжен съд
съобрази следното:
Производството пред ВРС е образувано по предявени от „ЕОС Матрикс” ЕООД срещу Ж.М.П. искове с правно основание чл. 422 от ГПК за признаване за установено, че ответникът дължи сумата от 2949,89 лв., дължима главница от общо дължимата сума 5420,20 лв. и сумата от 1050,11 лева - възнаградителна лихва за периода от 08.10.2007 г. - 18.01.2016 г., по Договор за потребителски кредит от 08.10.2007 г., както и законната лихва за забава върху главницата от подаването на заявлението – 10.11.2017 г., до окончателното й изплащане, за които е издадена Заповед № 10041/07.12.2017 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. д. № 18546/2017 г. на ВРС.
В исковата
молбата ищецът твърди, че на 08.10.2007 г. е сключен Договор за потребителски
кредит между „Юробанк България“ АД, в качеството на кредитор, и Ж.М.П., в
качеството на кредитополучател, по силата на който кредиторът отпуснал на
длъжника кредит в размер на 5800 лв., със срок на издължаване 120 месеца.
Кредитът е усвоен в пълен размер на 08.10.2007 г. След усвояване на кредитния
лимит, кредитополучателят не извършвал редовни плащания на месечните си вноски,
поради което непогасеното задължение по кредита е в общ размер на 6470,31 лв.,
от които 5420.20 лева главница и 1050.11 лева възнаградителна лихва. На
18.01.2016 г. е сключен Договор за продажба и прехвърляне на вземания между
„Юробанк България“ АД и „ЕОС Матрикс" ЕООД, по силата на който
задължението, произтичащо от Договора за потребителски кредит от 08.10.2007 г.,
е изкупено от „ЕОС Матрикс" ЕООД. В изпълнение на чл. 99 от ЗЗД длъжникът
е уведомен за цедирането на дълга му с изпращане на писмо-уведомление от дата
17.07.2017 г., съгласно предоставените от първоначалния кредитор правомощия по
чл. 5 и сл. от Договора за цесия. Срокът на договора е изтекъл на 08.10.2017
г., поради което задълженията по договора са станали изцяло изискуеми. С оглед
неизпълнението на длъжника ищецът се е снабдил със Заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, срещу която ответникът е депозирал
възражение, поради което претендира за съдебно установяване на вземанията си.
В срока по чл. 131 от ГПК е
постъпил отговор от ответната страна. Счита, че исковете са недопустими, а
евентуално неоснователни, поради липса на активна легитимация, тъй като
цесията, от която ищецът черпи права, не е съобщена на длъжника и не е породила
действие спрямо него. Твърди, че ищецът не е надлежно упълномощен да отправи
уведомлението по чл. 99 ал. 4 от ЗЗД, че изпратените уведомления са подписани
от неизвестно лице, без посочени имена, както и че липсват данни управителят на
ищцовото дружество да е упълномощен да превъзлага правата по чл.99 от ЗЗД на
адв. М. или адв. Денев, още повече че пълномощните им са датирани три години
преди процесния договор за цесия. На следващо място релевира възражение за
погасяване на претенциите по давност, с начален момент датата на настъпване на
автоматична предсрочна изискуемост, а именно 04.02.2009г., от когато датира
просрочието на кредита. Страните са уговорили, че предсрочната изискуемост
настъпва без да е необходимо изявление помежду им, поради което основавайки претенцията
си на настъпил падеж, ищецът се опитва да заобиколи изтеклата давност. Твърди,
че кредиторът „Юробанк България“ АД е отнесъл кредита като предсрочно изискуем
на 23.03.2010 г., поради което дори да се приеме, че давността е започнала да
тече от този по-късен момент, към момента на предявяване на иска същата отново
е изтекла. Дори да се допусне, че кредитът не е станал изцяло предсрочно
изискуем на датата на просрочие - 04.02.2009 г., то задължението за плащане на
всяка от вноските е било изискуемо на съответната падежна дата от погасителния
план.
Съдът, като съобрази
предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора,
приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението,
а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата
на така посочените въззивни предели, ВОС намира обжалваното решение за валидно
и допустимо. Очертаните в исковата молба параметри на исковите претенции сочат на
тяхната процесуална допустимост, доколкото за ищеца е налице правен интерес от
установяване на твърдяното от него вземане, оспорено в срок от длъжника в
заповедното производство. Легитимацията му на титуляр на материалното право е
въпрос по основателност, а не по допустимост на иска, поради което релевираните
от ответника възражения в тази насока са неоснователни.
По отношение на
правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.
269, ал. 1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата
оплаквания.
За успешното провеждане на установителния иск с
правно основание чл. чл.415, ал.1 от ГПК, вр.чл.99, вр. чл.240, ал.1 и ал.2 от ЗЗД в тежест на ищеца е да
докаже факта, че
е приобретател по силата на договор за цесия на съществуващо и изискуемо
вземане на цедента срещу ответника, произтичащо от договор за заем, по което
цедентът е изправна страна.
В разглеждания случай по
делото безспорно се установява наличието сключен между „Българска пощенска банка“ АД и Ж.М.П. договор
за потребителски кредит № FL304041/08.10.2007 г., за
сумата от 5800 лв., за рефинансиране на съществуващ дълг и текущи нужди; с
годишна лихва в размер на 8.75 % (БЛП на банката за потребителски кредити в
лева) плюс договорна надбавка от 4.25 пункта; с годишен процент на разходите от
13.96 %, за срок от 120 месеца и краен срок за погасяване на кредита –
08.10.2017 г., при двустранно подписан погасителен план. Формалната
доказателствена сила на представения договор не е оспорена, поради което следва
да се приеме, че същият е обвързващ за страните. Фактът на усвояване на
заемната сума от кредитополучателя е установен от ССЕ. Крайният срок за
погасяване на кредита е настъпил преди подаване на заявлението по чл.410 от ГПК, в което изискуемостта е обоснована именно с настъпил падеж.
От представения договор за прехвърляне на вземания се установява, че процесното вземане е цедирано на 18.01.2016 г. от „Юробанк България“ АД (като правоприемник на „Българска пощенска банка“ АД) на ищеца „ЕОС Матрикс" ЕООД, както и че цедентът е упълномощил цесионера с правото да уведоми длъжника за извършената цесия. Конкретните данни на вземането и длъжника са описани в Приложение № 1 към потвърждение за извършената цесия, представляващо неразделна част от договора за цесия от 18.01.2016 г. В срока за отговор на исковата молба ответникът не е навел възражения относно валидността или транслативния ефект на цесията, поради което следва да се приеме, че ищецът се явява правоприемник на вземанията по процесния договор за кредит.
Същевременно по делото се установи надлежно
съобщаване на цесията на ответника съобразно изискванията на чл.99 ал.4 ЗЗД.
Съобразно предвиденото в чл.99 ал.4 ЗЗД съобщаването следва да бъде извършено
от цедента. Целта на нормативната уредба е да защити длъжника срещу ненадлежно
изпълнение на задължението му на лице, което не е носител на вземането. В
случая това изискване следва да се счита спазено, тъй като съобщаването е
извършено от името на стария кредитор по изрично пряко упълномощаване от
цедента по силата на съдържащата се в договора упълномощителна клауза. Не се
касае до лично и незаместимо действие, поради което няма пречка същото да се
осъществи от пълномощник. В случая ответникът не оспорва факта, че е получил
уведомлението за цесията, връчено на 01.08.2017г., видно от представеното
известие за доставяне. След като длъжникът е узнал за цесията преди да изпълни
на стария кредитор, уведомлението е постигнало целения от закона ефект, особено
като се има предвид, че съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а
само за противопоставимост. При това положение длъжникът не може да
противопоставя възраженията срещу представителната власт на автора на
уведомлението, още повече че се явява външно за мандатното правоотношение лице.
С право да оспорва валидността на волеизявлението разполага само мнимо
представляваният. Подобно оспорване липсват данни да е предприето, напротив
налице е потвърждаване на последиците от извършеното от името на ищеца
уведомяване. Отделно
от това трайната съдебната практика приема, че съобщаването за сключен договор
за цесия може да се извърши с исковата молба, стига към същата да са приложени
съответните документи. Предвид горното възраженията на ответника за ненадлежно
уведомяване са неоснователни, още повече че длъжникът може да възразява успешно
за липсата на уведомяване, само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до
момента на уведомлението, каквито възражения в случая не са релевирани.
Изложеното е достатъчно
да обоснове активната материална легитимация на ищеца в качеството му на
приобретател на процесните вземания по силата на договор за цесия, които е
произвел действие по отношение на длъжника с факта на връчване на уведомлението
по чл.99 ЗЗД.
С оглед формирания извод
за доказаност на иска по основание, на разглеждане подлежи възражението на
ответника за погасяване на претенцията по давност. При определяне коя погасителна давност е
приложима по отношение на процесните вземания - общата или тригодишната
погасителна давност по чл.111 ЗЗД, следва да се съобрази, че при договора за заем е налице едно
неделимо плащане. В случай, че е уговорено връщането на сумата да стане на
погасителни вноски на определени дати, то това не превръща тези вноски в
периодични плащания. Договореното връщане на заема на погасителни вноски
представлява съгласие на кредитора да приеме изпълнение от страна на длъжника
на части, което обаче не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а
е налице уговорка за разсрочено
погасяване на едно общо задължение на отделни части. Следователно, задълженията за главница по
договора за кредит се погасяват с изтичането на общата петгодишна давност.
Относно възнаградителната лихва, която представлява цената на ползваната
парична сума и е включена в дължимата анюитетна вноска, същата се погасява
заедно с нея, т.е с общата давност по чл.110 ЗЗД.
Относно
началния момент на давностния срок следва да се има предвид разпоредбата на чл.
114 ал. 1 от ЗЗД, според която давността започва да тече от деня, в който вземането
е станало изискуемо. В случая липсват данни преди настъпването на падежа
договорът за кредит да е бил обявен за предсрочно изискуем по надлежния ред.
Фактическият състав на предсрочната изискуемост включва две предпоставки –
неплащане на определен брой вноски и волеизявление на кредитора, доведено до
знанието на длъжника. Евентуалното
наличие на уговорка за автоматична предсрочна изискуемост не поражда
действие. Обявяването на кредита за предсрочно изискуем по смисъла на чл.60,
ал.2 ЗКИ представлява отнемане преимуществото на срока на длъжника в случай на
неизпълнение. Касае се за потестативно право, което се упражнява чрез
едностранно волеизявление на кредитора, като преобразуващият ефект настъпва с
получаването му от длъжника. За да настъпи промяна в чужда правна сфера, е
необходимо изявление на носителя на потестативното право, който разполага със
суверенна преценка дали и кога да го упражни. В разглеждания случай, независимо
от просрочието на кредита и счетоводното му отнасяне като предсрочно изискуем,
липсва настъпила предсрочна изискуемост, тъй като не е осъществена
кумулативната втора предпоставка от фактическия състав.
Следователно
по отношение на изискуемостта приложение намират уговорените в договора падежни
дати, обективирани в погасителния план. При разсрочено плащане давността за
всяка отделна анюитетна вноска започва да тече от настъпване на съответния
падеж по погасителния план. В разглеждания случай поставеният за
разглеждане иск с правно основание чл.422 от ГПК, който прекъсва течението на
давността, се счита предявен от датата на подаване на заявлението по чл.410 от ГПК – 10.11.2017г.
Следователно всички погасителни вноски, включващи главница и договорна лихва, с
падеж преди 10.11.2012г. се явяват погасени по давност. Сборът от непогасените
по давност вземания за главница, включени в погасителните вноски с падежи в
периода 10.11.2012г. – 10.11.2017г., възлиза на сумата от 3727.48 лева, по
изчисления на съда, извършени на база погасителния план. По изложените
съображения искът за съществуване на вземането за главница се явява основателен
изцяло, доколкото предявеният частичен размер от 2949.89 лева не надхвърля
установения от съда пълен размер на вземането – 3727.48 лева. Възнаградителната
лихва за периода от 10.11.2012г. до посочения в исковата молба краен момент –
18.01.2016г. е в размер на 1091.94 лева. С оглед диспозитивното начало,
доколкото претендираният размер не надхвърля необхванатия от давността размер,
искът за възнаградителна лихва следва да бъде уважен изцяло за сумата от 1050.11
лева, дължима за периода 10.11.2012г. – 18.01.2016г. и следва да бъде отхвърлен
за периода 08.10.2007г. – 09.11.2012г. като погасен по давност.
С
оглед частично несъвпадение на изводите на двете инстанции първоинстанционното
решение следва да бъде отменено в частта по иска за възнаградителна лихва за
периода 08.10.2007г.
– 09.11.2012г., като вместо него бъде постановено друго, с което искът бъде
отхвърлен, а в останалата част решението следва да бъде потвърдено.
Разноски не се присъждат в
полза на въззиваемия поради липсата на представени доказателства за сторени
такива в настоящото производство, а в полза на въззивника – доколкото
отменената част от решение няма финансово изражение.
Мотивиран от изложеното, съставът на ВОС,
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ решение №165/14.01.2019г.,
постановено по гр.д. № 1926/2018г. на ВРС, в частта, с която
предявеният от "ЕОС Матрикс" ЕООД, ЕИК ********* срещу Ж.М.П., ЕГН ********** ***, иск с правно основание чл. 415, ал.1 от ГПК,
вр.чл.99, вр. чл.240, ал.2 от ЗЗД е уважен за периода 08.10.2007г. –
09.11.2012г. и ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения от "ЕОС Матрикс" ЕООД, ЕИК ********* против Ж.М.П., ЕГН ********** *** иск с правно основание
чл. 415, ал.1 от ГПК, вр.чл.99, вр. чл.240, ал.2 от ЗЗД
за установяване в
отношенията между страните, че ответникът дължи възнаградителна лихва за периода 08.10.2007г. –
09.11.2012г. по Договор
за потребителски кредит от 08.10.2007 г., сключен между „Българска пощенска банка“ АД и Ж.М.П.,
вземанията по който са прехвърлени на "ЕОС Матрикс" ЕООД с договор за
цесия от 18.01.2016 г., за която е издадена Заповед № 10041/07.12.2017 г. за изпълнение
на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр. д. № 18546/2017 г. на ВРС.
ПОТВЪРЖДАВА решение №165/14.01.2019г.,
постановено по гр.д. № 1926/2018г. на ВРС, в останалата му обжалвана част, с която е прието за установено в
отношенията между страните, че Ж.М.П., ЕГН ********** *** дължи на "ЕОС Матрикс" ЕООД, ЕИК *********, сумата от
2949,89 лв., предявена като частичен иск от 5420,20 лв., представляваща
главница по Договор за потребителски кредит от 08.10.2007 г., сключен между
„Българска пощенска банка“ АД и Ж.М.П., ведно със законната лихва за забава
върху главницата от подаването на заявлението – 10.11.2017 г., до окончателното
й изплащане, както и сумата от 1050,11 лева, представляваща възнаградителна
лихва за периода от 10.11.2012г.
-
18.01.2016 г., които вземания са прехвърлени на "ЕОС Матрикс" ЕООД с
договор за цесия от 18.01.2016 г., сключен между „Юробанк България“ АД и "ЕОС
Матрикс" ЕООД, за които вземания е издадена Заповед № 10041/07.12.2017 г.
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 18546/2017
г. по описа на ВРС, на основание чл.415, ал.1 от ГПК, вр.чл.99, вр. чл.240,
ал.1 и ал.2 от ЗЗД.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по
аргумент на чл. 280, ал. 3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.