Р Е Ш Е Н И Е
№
……………/…………..
гр.Варна
В И М Е Т
О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение в публично съдебно заседание на двадесети март
две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Росица Станчева
ЧЛЕНОВЕ: Иванка Дрингова
мл.с-я Милена Николова
при участието на секретаря Светлана Тодорова
като разгледа докладваното от съдия
Р.Станчева
въззивно
гр.д. № 411 по описа за 2018г.,
за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл.258 и сл. ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на М.С.Ж., ЕГН **********, чрез адв. Й. против решението на Варненския
районен съд, постановено на 11.12.2017г. по гр.д. № 6543/2017г. и с което са
отхвърлени предявените от нея искове по чл.415 вр. чл.422 ГПК за приемане на
установено в отношенията между страните, че
ответницата З.Т.Ж., ЕГН **********, с адрес *** й дължи сумата от 13000 лева главница за наем за имот с административен адрес гр. Варна, ул. «Константин Величков» № 33, ет.6, ап.7, за периода
21.03.2013г. - 04.12.2015г. /месечно по 400,00лв./, 224,57 лева за платена от кредитора
ел.енергия за същия имот за периода 02.09.2015г. - 31.10.2015г., 628,43 лева за платена от кредитора
вода за същия имот за периода 10.07.2014г. - 11.11.2015г., ведно със законната лихва върху сумите, считано
от датата на депозиране на заявлението в съда – 22.03.2016г. до окончателното
изплащане на задължението, за които суми е издадена заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК по ч. гр. д. № 3148/2017 г. на ВРС.
В жалбата се сочи,
че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано,
постановено в противоречие с материалния закон и задължителната съдебна
практика. Оспорват се изводите на първоинстанционния съд, че основанието за
ползването на имота е сключения между страните договор от 24.11.2008г. и за
недоказаност на исковите претенции досежно претендираните суми за заплатена
ел.енергия и вода. Изложени са доводи по съществото на спора. Иска се отмяна на
съдебния акт и уважаване на предявените искове, ведно с присъждане на разноски
за двете инстанции.
В с.з., чрез
писмено становище, жалбата се поддържа.
В срока по чл.263 ГПК не е постъпил отговор от
насрещната страна. В с.з., чрез процесуален представител жалбата се оспорва
като неоснователна. По същество се пледира за потвърждаване на решението като
правилно и законосъобразно.
При извършената проверка по валидността на
обжалваното решение съобразно нормата на чл.269 ГПК, съдът не открива пороци,
водещи до неговата нищожност или
недопустимост.
Предявени
са искове с правно основание чл.415 ГПК вр. чл.232 ал.2 ЗЗД вр. чл.57 СК за
установяване съществуването на вземане в полза на въззивницата М.Ж. за сумата
от 13 000 лв., претендирана като дължима и незаплатена от З.Т.Ж. наемна
цена за периода 21.03.2013г. – 04.12.2015г. относно имот - апартамент № 7,
находящ се в гр.Варна, ул.“Константин Величков“ № 33, ет.6, за сумата от 224.57
лв. и 628.43 лв., претендирани като заплатена вместо въззиваемата консумативни
разходи за ел.енергия за периода 02.09.2015г. – 31.10.2015г., респ. за ВиК за
периода 10.07.2014г. – 11.11.2015г.
Фактическите
твърдения, изложени в исковата молба са, че въззивницата М.Ж. е собственик на
гореописания недвижим имот и който по силата на влязло в сила решение,
постановено по гр.д. № 8941/2008г. за развод между сина й и въззиваемата З.Ж.,
е предоставен за ползване на последната. Поради възникнали противоречия и
неполагане на грижи за имота, както и след като роденото от брака дете е отишло
да живее при баба си /въззивницата/, на 04.12.2015г. ответницата е напуснала
жилището. Твърди, че по силата на така постановеното съдебно решение е възникнало
наемно правоотношение между нея и бившата й снаха, поради което и последната й
дължи заплащане на наемна цена за периода на ползването му от датата на влизане
на решението в сила до освобождаването на имота, възлизаща в общ размер на
13 000 лв. /по 400 лв. месечно/. Посочено е още, че преди прекратяване на
брака досежно същия имот между страните е бил сключен договор за наем срещу
задължението на въззиваемата да го поддържа и стопанисва, но който договор
поради виновно неизпълнение на това задължение и поради неплащане на разходи за
консумативи е прекратила през м.февруари 2009г., поради което и основанието за
ползване на процесния имот през исковия период е именно постановеното решение
за развод. Изложени са и доводи, че освен следващата се наемна цена,
въззиваемата не е заплатила дължимите от нея суми за ел.енергия за периода
02.09.2015г. – 31.10.2015г., на стойност 224.57 лв. и за вода за периода
10.07.2014г.-11.11.2015г., на стойност 628.43 лв., като вместо нея това е
сторено от въззивницата.
Сочи,
че за вземанията й относно посочените по-горе суми в нейна полза е била
издадена заповед по чл.410 ГПК, по ч.гр.д. № № 3148/2017 г. на ВРС, но в срока по чл.415 ГПК ответницата
е депозирала възражение. С това обосновава и правния си интерес от така предявените
установителни искове.
В срока по чл.131 ГПК въззиваемата З.Т. е
депозирала отговор, с който оспорва исковете като неоснователни. Не оспорва, че
до 2015г. е ползвала процесното жилище, но твърди, че основанието за това е
сключения между нея и въззивницата още преди прекратяване на брака договор за
безвъзмездно ползване на имота. В тази връзка оспорва твърденията в исковата
молба, че този договор е бил прекратен през 2008г. поради виновно неизпълнение
на задълженията й. Оспорва към датата на напускане на имота да е имала
непогасени задължения за консумативни разходи.
По съществото на спора, отчитайки наведените в
жалбата оплаквания, приложимия закон и след съвкупна преценка на събраните по
делото доказателства, съдът намира за установено от фактическа и правна страна
следното:
Липсва
спор, респ. наведени оплаквания относно
следната фактическа обстановка, установена от приетите по делото доказателства
– въззиваемата З.Т. е бивша съпруга на Т. С. Ж., син на въззивницата, бракът
между които е прекратен по взаимно съгласие, на
основание чл.100 СК /отм./ с решение по гр.д. № 8941/2008г. по описа на
ВРС. Със същото решение е одобрено и постигнатото между съпрузите споразумение
по чл.101 СК /отм./, с което ползването на семейното жилище, представляващо
апартамент № 7, находящ се в гр.Варна, ул.“Константин Величков“ № 33 е
предоставено на З.Т. до навършване на пълнолетие на детето М. Т. Ж., роден на ***г.
Не е спорно и това, че семейното жилище е било и е собственост на въззивницата М.Ж.
/видно и от нот.акт № 186/2006г./.
От
доказателствата по делото се установява още, че към датата на утвърждаване на
споразумението по чл.101 СК /отм./ относно процесния имот между З.Ж. и М.Ж. е
бил сключен договор от 24.11.2008г., наименован като договор за наем на
недвижим имот. От клаузите на същия е вино, че въззивницата е предоставила на
въззиваемата, за срок от 10 години, ползването на имота срещу задължението на
последната да го стопанисва и поддържа във вида, в който го е получила.
Насрещна парична престация за ползването не е уговорена между страните.
С
нотариална покана от 23.11.2015г., връчена на З.Ж. на 24.11.2015г. въззивницата
е отправила изявление за прекратяване на сключения договор за наем поради
виновно неизпълнение на договорните задължения за поддържане на имота и
незаплащане на текущи разходи за ток и вода, както и е поканила въззиваемата в
7-дневен срок от получаването й да предаде ключовете на жилището.
Не
е спорно между страните, че считано от началото на м.декември 2015г.
въззиваемата е освободила имота. В тази насока е налице изрично признание в
отговора по чл.131 ГПК, кореспондиращо и на представените от въззивницата
писмени доказателства, удостоверяващи подмяна на входната ключалка /фактура за
извършена услуга от 04.12.2015г., л.16/.
При
така установената фактическа обстановка спорните въпроси относно исковата
претенция за заплащане на наемна цена за ползването на имота в периода
21.03.2013г. – 04.12.2015г. са относно основанието за ползване на процесния
имот през този период и дължи ли въззиваемата претендираната за това ползване
искова сума.
Съгласно
разпоредбата на чл.101 СК /отм./, действаща към датата на прекратяване на брака
между З.Ж. и Т. Ж., постигането на съгласие между съпрузите относно семейното
жилище, когато същите имат ненавършили пълнолетие деца е задължителен елемент
от споразумението, което съдът следва да одобри, постановявайки развод по
взаимно съгласие. От волята на страните зависи как този въпрос ще бъде
разрешен, като съдът извърша единствено преценка дали това разрешение е в
интерес на децата. Това важи и в хипотезите, когато семейното жилище е
собственост на трето лице и същото им е предоставено за ползване /арг. и от
разпоредбата на чл.107 ал.4 СК-отм./. Не
съществува обаче изискване за изрично уреждане на имуществените взаимоотношения
между съпрузите, респ. между третото-лице, собственик на имота и съпругът, на
когото се предоставя семейното жилище относно това ползване. В тази връзка, безспорно
е, че решението, с което се утвърждава споразумението съставлява основание за
ползването на жилището, но последиците относно това ползване имат самостоятелен
характер и при разрешаването им следва да се държи сметка на обстоятелствата
чия собственост е имота, т.е. дали е съсобствен между съпрузите или само на
единия от тях, или на трето лице, като в последния случай от значение е и как
са установени отношенията с това лице /какво е облигационното основание за
ползването му от семейството и кои са страните по това правоотношение/.
Съдебната
практика е константна по въпроса, че и при действието на отменения СК, когато
семейното жилище е собственост на близки на единия съпруг и с решението за
развода същото е предоставено за ползване на другия съпруг, то по силата на
това решение между последния и собственика на имота възникват отношения като по
договор за наем, за срока, за който е предоставено ползването. При сега
действащия СК тази последица е нормативно регламентирана. Това разрешение обаче
не намира приложение в хипотезата, когато по време на брака жилището е
предоставено за ползване по силата на облигационен договор между собственика и
съпруга-нероднина, на когото впоследствие са възложени упражняването на
родителските права и ползването на семейното жилище. В този случай не възникват
нови отношения, които да дерогират вече съществуващата облигационна връзка,
основана на договорната свобода. Съдебното решение е източник на облигационни
отношения между собственика и съпруга-нероднина, на когото е предоставено
семейното жилище само в хипотезите, когато встъпването на собственика в
правоотношение с това лице е по необходимост и независимо от волята му, т.е.
единствено поради постановеното от съда разрешение относно ползването на
семейното жилище.
В
настоящия случай, от установената по-горе фактическа обстановка е видно, че
преди прекратяването на брака процесното жилище е предоставено за ползване на
въззиваемата въз основа на сключен между нея и въззивницата, майка на бившия й
съпруг, договор, имащ характеристиките на заем за послужване /за временно и
безвъзмездно ползване, тъй като липсва уговорена насрещна имуществена
престация/. Към датата на постановяване на развода този договор не е бил
прекратен, като наведените в исковата молба твърдения за развалянето му през
февруари 2009г. са недоказани.
Доказателства за
отправено изявление за разваляне по чл.87 ал.1 или ал.2 ЗЗД не са ангажирани.
Тези
твърдения се опровергават и от изпратената през м.ноември 2015г. до
въззиваемата З.Т. нотариална покана, обективираща изявлението на въззивницата
за едностранно разваляне на същия този договор.
Следователно, за
процесния период отношенията между страните се уреждат съобразно клаузите на
сключения на 24.11.2008г. договор за заем за послужване, а не от възникнало по
силата на решението за развод наемно правотношение, поради което и въззиваемата
не дължи заплащане на наемна цена за ползването на имота през този период. С
оглед на това искът за установяване съществуването на вземане за сумата от
13 000 лева е неоснователен.
Относно исковите претенции за дължими суми за
заплатени консумативни разходи:
Съгласно
разпоредбата на чл.245 ЗЗД и заемателят, както наемателя, дължи заплащането на
разноските, свързани с използването на вещта, каквито са разходите за ток и
вода. В тази насока са и постигнатите между страните уговорки – чл.3 от
договора.
За доказване на
твърденията, че въззивницата е заплатила вместо въззиваемата дължимите от
последната суми за ел.енергия и ВиК, са приети като доказателства 3 бр. платежни
нареждания – за извършен от М.Ж. превод на сумата от 224,57 лв. с вписано
основание „задължение за периода 02.09 – 31.10“ и за извършени от Т. Ж. в полза
на В и К преводи на сумите 214,40 лв. и 414,03 лв., с вписан период за задължението
10.07.2014г. – 11.11.2015г.
Настоящият състав
намира, че с оглед оспорването на исковата претенция, тези доказателства не
установяват заплащане на разходи за ток и вода относно процесния имот.
Вписването на абонатен номер, без ангажирането на други доказателства, въз
основа на които да бъде направен извод за наличие на непогасени задължения от
страна на заемателката, само по себе си е недостатъчно да се приеме, че е
проведено главно и пълно доказване на твърдението на въззивницата за извършено
от нея във връзка с имота плащане.
Отделно от това
платец на сумите от 214.40 лв. и 414.03 лв. е трето за процеса лице, а не
въззивницата. В тази връзка съдът не кредитира показанията на св.Живко Чернев,
в частта в която сочи, че в края на 2015г. М.Ж. му е дала пари, които той е дал
на сина й Тодорин, за да плати сметките за процесния апартамент. В тази си част
показанията са неконкретизирани и неподкрепени от останалия доказателствен
материал, а в същото време са и в противоречие с изложеното от самия свидетел,
който сочи, че от края на зимата на 2008г. никой не е живял в апратамента, но в
същото време свидетелства и че към 2015г. пак е имало неплатени от въззиваемата
сметки.
Изложеното
обуславя извода за неоснователност и на тази искова претенция.
Поради съвпадането
на изводите на настоящата инстанция относно изхода от спора с тези на
първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде потвърдено.
Въззиваемата не е
претендирала разноски за въззивното производство, поради което и съдът не
присъжда такива.
Водим от горното,
съдът
Р Е
Ш И
ПОТВЪРЖДАВА решението
на Варненския районен съд, постановено на 11.12.2017г. по гр.д. № 6543/2017г.
Решението подлежи
на касационно обжалване, при условията на чл.280 ГПК само в частта относно иска
за заплащане на сумата от 13 000 лв., претендирана на основание чл.232
ал.2, предл. първо ЗЗД, пред Върховния касационен съд в 1-месечен срок от
връчването му на страните. В останалата част решението не подлежи на обжалване,
на основание чл.280 ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: