РЕШЕНИЕ
№…
05.07. 2018г. гр.Плевен
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ
ПЕТИ
ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ
на тринадесети юни през две хиляди и осемнадесета година
В публичното заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СИЛВИЯ КРЪСТЕВА
ЧЛЕНОВЕ:1.РЕНИ
ГЕОРГИЕВА
2.ЕМИЛИЯ КУНЧЕВА
Секретар ИВАЙЛО ЦВЕТКОВ
Прокурор …………………
като разгледа
докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ
В.ГР.Д. №202 по описа за 2018 год.
ПРОИЗВОДСТВО по чл.258 и сл. от ГПК.
Въззивното гражданско производство пред Окръжен съд- гр.Плевен е образувано на основание въззивна жалба от Н.Р.М. с ЕГН********** срещу Решение № 1079/ 27.06.2017 г. по гр.д.№ 7135/ 2017 г. по описа на Плевенския районен съд.
Въззивната жалбоподателка твърди , че обжалваното решение е незаконосъобразно, необосновано и неправилно, постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон.С въззивната жалба е отправено искане за отмяна на обжалваното решение и да бъде отхвърлен предявения на основание чл.422 от ГПК иск.
Въззиваемата страна ЗД“***“АД с ЕИК*** е изразила становище, че въззивната жалба е неоснователна и следва решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, като бъдат присъдени направените по делото разноски.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД, като извърши проверка по допустимостта на въззивната жалба съгласно чл.267, ал.1 ГПК при съответно прилагане на чл.262 от ГПК, установи следното:
Въззивната жалба е подадена в срок, срещу съдебен акт, подлежащ на обжалване, от надлежна страна, която има правен интерес да обжалва решението, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана по същество.
С обжалваното решение районният съд е приел за установено в отношенията между страните, че Н.Р.М. ЕГН **********,*** дължи на ЗД „***“ АД ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. София, сума в общ размер на 17 022,41 лева, /седемнадесет хиляди и двадесет и два лева и четиридесет и една стотинки/, от които 13 172, 68 лева – главница, по сключено между страните споразумение, както и 3849,73 лева, представляващи лихва за забава за периода от 25.07.2013 г. до 09.06.2016 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, до окончателното погасяване на задължението.
С решението Н.Р.М. ЕГН **********,*** е осъдена да заплати на ЗД „***“ АД ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. София, сумата от 2340,45 лева /две хиляди триста и четиридесет и четиридесет и пет /, представляваща сторени в заповедното производство по ч.гр.д. № 4249 по описа за 2016 г. на Плевенски районен съд, разноски, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
Съдът е осъдил Н.Р.М. ЕГН **********,*** да заплати на ЗД „***“ АД ЕИК: ***, със седалище и адрес на управление гр. София, сумата от 600,65 лв. /шестстотин лева и шестдесет и пет стотинки/, представляваща сторени в исковото производство разноски, на осн. чл.78, ал.1 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, районният съд въз основа на събраните по делото доказателства е приел за установено, че ищецът основава претенцията си въз основа на сключено споразумение между него, ответницата и „***” ЕООД, с което страните са приели за безспорно установено в отношенията между тях, че задължението на „***” ЕООД към ищеца е в общ размер на 34 172,68 лева, от които: 19 737,91 лева, представляващи платено от застрахователя обезщетение във връзка с щета №090800000317/1 по описа на ЗД „***” АД и 14 434,77 лева, представляващо застрахователно обезщетение във връзка с щета №**********/1 по описа на ЗД „***” АД. В споразумението, въз основа, на което се претендират процесните суми страните са договорили и условия и срок, която сума ответникът и третото неучастващо в производството лице са е задължили да върнат по установения между тях начин - чрез месечни погасителни вноски, всяка една с падеж и размер.
Районният съд е приел за установено от приложените по делото доказателства, че ищецът е изпълнил своето задължение във връзка със сключен договор за застраховане на автомобили, сключен с „***” ЕООД и е заплатил на последния застрахователно обезщетение по повод на неплащане на лизинговите вноски от „***”, въз основа на което е възникнало и правото му на регресен иск към последния. Установява се и, че по повод именно на това плащане е сключено споразумението между страните по делото, въз основа на което ищецът претендира процесните суми.
В тази връзка съдът изцяло е кредитирал приетата по делото съдебно счетоводна експертиза, като обективно и компетентно изготвена и неоспорена от страните, според която ищецът по делото е изплатил застрахователното обезщетение на „***” ЕООД, поради което и възражението на ответника, че липсва неяснота по отношение на правопораждащите факти и липсата на доказателства за заплатени суми са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение. С плащането от страна на ищеца на застрахователна сума на застрахованото лице за ответника е възникнало задължението да върне сумата на застрахователя, каквото задължение последния е приел, че съществува, подписвайки споразумението между тях. От заключението на счетоводната експертиза се установява още, че ответникът е извършил плащания към ищеца, с които задълженията не са напълно погасени. Установява се също, че към датата па изготвяне на експертизата последната вноска, която е внесена е била от 28.03.2016 г. В тази връзка съдът кредитира заключението на изготвената по делото експертиза, от заключението на, която се установява, на кои дати е погасяван кредита, поради което и възражението направено от ответника в тази насока следва да се остави без уважение.
Съдът е приел въз основа изложеното, че за ответника е съществувало задължение да заплати в полза на ищеца претендираната главница. Доколкото същия не е погасил в уговорения в договора срок дължимата от него главница се поражда и задължението за заплащане на лихва.
Районният съд е приел, че твърденията на ответника за липса на е редовно уведомяване за настъпилата предсрочна изискуемост са неоснователни и като такива следва да бъдат оставени без уважение. В приетото Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК, е застъпено становището, че предсрочната изискуемост на договора за кредит не настъпва автоматично - поради неплащане в срок на погасителните вноски, а настъпва с упражняването на правомощието на банката да направи кредита предсрочно изискуем. Съгласно дадените разяснения в т. 18 от цитираното тълкувателно решение е необходимо кредиторът да доведе до знанието на длъжника волеизявлението си за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита. Районният съд приема, че такова уведомление за настъпилата предсрочна изискуемост е необходимо да бъде направено единствено и само, ако банката се позовава на настъпила предсрочна изискуемост. Въз основа на изложеното съдът изразява тезата, че изискването длъжникът да се уведомява за настъпилата предсрочна изискуемост се прилага сама за задължение, възникнали от банкови кредити, но не и такива, които произтичат от други отношения между страните.
В решението е изразена и допълнителна теза, ако следва да има уведомяване и в отношенията между длъжници и некредитни институции. В настоящия случай съдът е констатирал, че ищецът не се позовава на настъпила предсрочна изискуемост. Към датата на депозиране на заявлението по чл.410 ГПК срокът на постигнатото между страните споразумение е бил изтекъл, поради което не е необходимо да се изпраща уведомление.
Въззивният съд възприема мотивите на първоинстанционното решение, които се основават на събраните по делото доказателства и на правни изводи въз основа на материалния и процесуалния закон.
От доказателствата по делото се установява, че е налице връзка между сключения договор за лизинг между „***“ЕООД и „***“ЕООД, съответно, че въззиваемият е изплатил застраховка на лизингодателя за неизпълнение за изплащане на лизинговите вноски от лизингополучателя „***“ ЕООД.По делото е представено и споразумение между „***“ ЕООД и въззиваемия за дължимите суми, изплатени като застраховка от въззиваемия на лизингодателя, като задължението е поето от въззивницата Н.М. като физическо лице.
Въз основа на допуснатата съдебно – икономическа експертиза и представените две заключения пред първоинстанционния съд се установява, че въззивницата е заплащала вноски по споразумението до 28.03.2016 г., като извършените плащания са частични по отношение на размера на ежемесечната погасителна вноска и след тази дата не е изплащала други суми по споразумението на въззиваемия. Вещото лице е изчислило, че размерът на дължимата главница е в размер на претендираната такава с иска от 13 172, 68 лева. При изчисляване на претендираната от ищеца законна лихва за периода от 25.07.2013 г.( датата до когато е следвало въззивницата да изпълни задълженията си по споразумението) до 09.06.2016 г. ( датата предхождаща подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК) се установява, че същата е в размер на 3853, 40 лева, но тъй като с исковата молба е претендирана сумата от 3849, 73 лева, то следва да се приеме, че претендираната сума е дължима от въззивницата.
Въззивният съд приема, че при подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на 13.06.2016 г. срокът за изпълнение на дължимата сума съобразно погасителния план е бил изтекъл, поради което не е налице претендиране на дължимата главница от въззиваемия за обявена като изцяло предсрочно изискуема. Видно от чл.2, т.2 от споразумението остатъкът от сумата следва да бъде изплатена за 19 месечни вноски в размер не по- малък от 1700 лева, на всяко 25- число от месеца, считано от месец януари 2012 г. Цитираната клауза предвижда задължението да бъде изпълнено до 25.07.2013 г., което , видно от заключението на съдебно- икономичес-ката експертиза, не е направено от въззивницата. Независимо от това съдът не възприема тезата на районния съд, че т. 18 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г., постановено по тълк. д. № 4/2013 г. по описа на ВКС, ОСГТК се отнася само до задълженията, възникнали от банкови кредити. Би следвало цитираната тълкувателно решение, чийто предмет е заповедното производство, да се възприема като принципна позиция за заповедното производство, като при наличие на погасителен план за изпълнение на задължението, да се прилага изискването за отправяне на уведомление за обявяване на задължението изцяло за предсрочно изискуемо, независимо, че това задължение не се отнася до договор за банков кредит. След като е налице задължение, което се изпълнява съобразно погасителен план и неизпълнението на задължението е основание за издаване на заповед за изпълнение, то е налице възможността задължението по съответния договор за бъде обявено за изцяло предсрочно изискуемо и тази възможност следва да бъде съобразена и с т.18 от цитираното тълкувателно решение, независимо дали е договор за банков кредит или друг договор, по който кредитор не е кредитна институция.
Във въззивната жалба е изразено становище, че цитираното тълкувателно решение не решава настоящия спор и че съдът се е позовал изцяло на заключението на допуснатата съдебно – икономическа експертиза. Въззивният съд счита, че в решението си районният съд се е позовал на всички събрани по делото доказателства, като единствено по отношение на размера на частично изпълнение от въззивницата , датите на вноските, направени от въззивницата и остатъкът на задължението по споразумението съдът се е позовал на експертизата.Що се отнася до правните изводи районният съд изцяло се е основал на материалния закон и на задължителната съдебна практика, каквото е и цитираното тълкувателно решение, поради което не е налице основание да се приеме, че районният съд не е приложил правилно материалния и / или процесуалния закон.
С въззивната жалба е отправено искане за отмяна на решението и връщането му за ново разглеждане поради непълнота на доказателствата. Въззивният съд счита, че по делото са събрани всички относими към предмета на спора доказателства и не е налице непълнота на доказателствата, съответно липсва основание за отмяна на първоинстанционното решение и връщането му за ново разглеждане.
По изложените съображения въззивният съд счита, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.
С оглед на това, че производството по делото следва да се квалифицира като търговски спор на основание чл.365, т.1 ГПК, то на основание чл. 280, ал. 2, т. 1, пр. 2 ГПК настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Водим от горното и на основание чл. 271, ал. 1, пр.1 ГПК, V граждански въззивен състав
Р Е
Ш И
:
ПОТВЪРЖДАВА като
правилно и законосъобразно Решение № 1079/ 27.06.2017 г. по гр.д.№ 7135/ 2017
г. по описа на Плевенския районен съд.
РЕШЕНИЕТО на
основание чл. 280, ал. 2, т. 1, пр. 2 вр. чл. 365, т.
1 ГПК не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ :