Р Е Ш Е Н И Е
№……………
гр. София, 07 юли 2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Наказателно
отделение, ІІ въззивен състав в открито заседание на 01.07.2020 г. в състав:
Иван
КИРИМОВ
при участието
на секретаря Миланова и прокурор Василева, като разгледа докладваното от съдия
МИЛЕВ в.н.о.х.д. № 1840/20 г., намери за установено следното:
Софийската районна
прокуратура (СРП) е подала по реда и в срока на чл. 318, ал.2 и чл. 319 НПК
въззивен протест срещу правилността на Присъда № 27156/29.01.2020 г. по
н.о.х.д. № 1643/19 г. на СРС (НО, 10 с.), с която подс. А.А.П. (ЕГН: **********)
е бил оправдан относно обвинението по чл. 276, ал. 2 НК (съзнателно ползване на
подправен официален удостоверителен знак за технически преглед на лек
автомобил).
Протестът, поддържан от участващия прокурор в откритото заседание
пред СГС, е с искане по чл. 336, ал.1, т.3 НПК и съдържа несъгласие с изводите
на Районния съд, че субективната страна („съзнателността“ по смисъла на чл.
276, ал.2 НК) в поведението на подс. П. не е доказана. Оспорва се достоверността
на дадените от П. обяснения, според които неустановено по делото лице (на име „П.“)
му е предоставило комплекта от документи, удостоверяващи техническия преглед, а
като насрещен аргумент прокурорът е посочил, че самият подсъдим е знаел, че данъкът
за автомобила не е заплатен, следователно - невъзможно е било и превозното
средство да е преминало през въпросния преглед.
Защитата на подс. П.
(адв. К.) пледира, че протестът е неоснователен, а оспорваният с него съдебен
акт – правилен.
ВЪЗЗИВНИЯТ СЪД намери, че
следва да потвърди присъдата, независимо, че в процедурата по гл. 28 НПК, която
сама е избрала да проведе, първата инстанция е дължала финалното си произнасяне
с друг вид процесуален акт – решение по чл. 378, ал.4 НПК. Допусната грешка
обаче има само формален характер, не е ограничила по никакъв начин правата на
страните и не може да бъде разглеждана в контекста на чл. 348, ал.3, т.1 НПК.
І.
Като краен резултат,
оправдаването на подс. П. е било закономерна последица от цялостното развитие
на делото, въпреки че обвинението е било изцяло неясно формулирано, а в този му
вид е и несъставомерно от фактическа страна. Втората инстанция прецени, че
следва да разгледа приоритетно този процесуален въпрос, защото той предпоставя
и последващата възможност да се коментират въпросите по същество. Като се
остави настрана проблемът, че при тези параметри на обвинението СРП е следвало
да сезира съда с предложение по чл. 375 НПК, а не с обвинителен акт, няма как
да бъде пренебрегнат друг значим порок, който е „минирал“ като цяло
признаването на подс. П. за виновен. Самият обвинителен акт е бил негоден да
формулира ясно и недвусмислено предмета на доказване и така - да позволи на СРС
да изследва относимите факти, без внася съществени изменения в
обстоятелствената част на обвинението.
Първо, от изложените
факти не става изобщо ясно какъв е предметът на деянието, което прокурорът е
квалифицирал като съзнателно ползване на подправен официален удостоверителен
знак – дали това е „…стикерът за годишен технически преглед, залепен на
предното стъкло на автомобила“ или представеният от подсъдимия при полицейската
проверка „талон за годишен технически преглед с № 1025-І“ (абз. ІІ от о.а., л.
4 от н.о.х.д.). Този въпрос е съществен, защото – ако залепеният на стъклото
стикер (установен с протокола за оглед от 07.11.2018 г. – л.8 от д.п.) в
действителност е съставлявал подправен официален удостоверителен знак по
смисъла на чл. 276, ал.1-2 НК (доколкото е изпълвал зададените в раздел ІІ към
П-3/82-Пл. критерии да е абстрактно и мълчаливо изразено изявление в клиширана
форма), то приложеното в оригинал по делото (л.6 от д.п.) удостоверение за
техническа изправност, № 1025-І (което вероятно прокурорът е опитал да
инкриминира по чл. 276, ал.2 НК), не кореспондира с признаците на посочения
състав, тъй като представлява класически пример за неистински (чл. 93, т.6 НК)
официален (чл.93, т.5 НК) удостоверителен документ, чието престъпно ползване от
дееца може да бъде санкционирано единствено при условията на чл. 316, вр. чл.
308, ал.1 НК. Така е, защото с имитирания подпис на длъжностното лице, сочено
като автор на процесното удостоверение, на практика е било потвърдено (макар и
недостоверно) обстоятелството, че управляваният от подс. П. автомобил е
преминал технически преглед на 20.08.2018 г. и това не е нищо друго, освен
конкретно писмено изявление с пряко правно значение (по смисъла на разд. І от
цит. П-3/82-Пл.). Неяснотата какво всъщност твърди прокурорът е затруднила и
Районния съд да обоснове прецизно оправдаването на подсъдимия, тъй като в
мотивите си първата инстанция е влязла във вътрешно противоречие, приемайки
едновременно, че изследваното удостоверение е „неистински документ“ (л.73 от н.о.х.д.) и успоредно с това –
„неистински удостоверителен знак – годишен технически преглед С № 1025-І“ (пак
там). Или казано с други думи - липсата
на недвусмислено формулирано обвинение относно предмета на деянието е внесло
объркване в правните съображения на съда за какво подсъдимият следва да бъде
оправдан – за престъпно ползване на неистински документ или удостоверителен
знак.
И второ, начинът на
описание на фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт разкрива
деяние, което е несъставомерно по чл. 276, ал.2 НК. Посоченият състав
инкриминира единствено „съзнателното“ (с пряк умисъл) ползване на подправен
удостоверителен знак, което изисква – според стандартите на чл. 246, ал.2 НПК –
прокурорът недвусмислено да посочи не само неговите обективни признаци (както в
случая е процедирано), но и фактите, относими към субективната му страна –
обстоятелството, че деецът е знаел, че си служи с подправен знак. Именно
последното условие не е било изпълнено, тъй като изготвеният от СРП документ
съдържа единствено обективни констатации – спирането на автомобила на подс. П.
от двамата полицейски служители, породените в тях съмнения за истинността на
стикера на стъклото и удостоверението за технически преглед и извършената
впоследствие насрещна проверка в ИА „АА“, която е потвърдила, че въпросното
превозно средство не е преминавало през такъв преглед. Няма и дума за това, че
подсъдимият е представил удостоверението, знаейки, че то е неистинско, и че е
управлявал колата с ясната представа, че залепеният на предното му стъкло
стикер не е издаден по съответния ред.
Като резултат, подобна формулировка на обвинението е довела до изначална
невъзможност за постановяването на осъдителен съдебен акт, защото при всички
положения е налагало фактите около субективната страна да се изследват
допълнително от съда, без да са надлежно предявени и в разрез със забраната да
се внася съществено изменение в обстоятелствата (по аргумент от чл. 287, ал.1 НПК).
Въпреки констатираните
пороци в обвинителния акт, СГС прецени, че няма основание постановената въз
основа на него оправдателна присъда да бъде отменяна, а делото – връщано за
ново разглеждане. Подобен подход би съставлявал незаслужен толеранс към
държавното обвинение, защото в случая би
довел до това, при наличие на първоинстанционна оправдателна присъда, която в
най-пълна степен е осигурила защитата на подсъдимия, под предтекста, че се
охранява именно неговото право на защита, да се дават указания за изготвянето
на нов обвинителен акт, предоставящ възможност за санкционирането на дееца. Това,
впрочем, би обезсмислило и функцията на проведеното по делото разпоредително
заседание, в което въпросите по чл. 248, ал.1, т.3 НПК са били разрешени с
участието на страните и с влязъл в сила съдебен акт.
ІІ.
Оттук нататък, въззивният
съд прецени, че следва да разгледа по същество фактите по делото, тяхната
доказаност и съставомерност, а по този начин – и да отговори на повдигнатите с
протеста на СРП въпроси. В мотивите си първата инстанция е възприела изцяло обстоятелствената
част на обвинителния акт и тази преценка не е предмет на оспорване с въззивния
протест. Поради това и няма как от СГС да се иска да утежнява (от фактическа
страна) положението на подсъдимия чрез приемането на нови фактически положения
(чл. 316 НПК), които не са в интерес на дееца. Изяснено е, че при извършена на
07.11.2018 г. в гр. София, в района на улиците „Железни врата“ и „Девня“
проверка от свидетелите Д. и Н.(служители на СДВР/05 РУ) на управлявания от
подс. П. л.а. „Фолксваген Голф“, с рег. № ********, двамата полицаи се
усъмнили, че поставеният на предното стъкло стикер за преминат технически
преглед и представеното от П. удостоверение са истински, поради което задържали
подсъдимия. Извършена била и последваща справка в ИА „АА“, от която постъпил
отговор, че въпросният автомобил не е преминавал технически преглед, а
експертен анализ доказал неистинността на приложеното по делото удостоверение с
№ 1025-І.
Това всъщност са всички
инкриминирани от прокурора факти, въз основа на които той е настоявал
подсъдимият да бъде признат за виновен в престъпление по чл. 276, ал.2 НК.
Районният съд обаче, въпреки лаконичността на обвинението, е установил редица
странични обстоятелства, които кореспондират с доказателствата и правят
невъзможно да се установи по несъмнен начин дали в действителност П. е знаел,
че си служи с талон и стикер, които са подправени. Така например, в
непосредствено дадените от него обяснения в откритото заседание пред първата
инстанция подсъдимият е заявил (л. 27, гръб от н.о.х.д.), че управляваният от
него автомобил му е бил предоставен за ползване от св. С.С.без прехвърляне на
собствеността (факт, потвърден пред СРС и от самия С. –л. 45, гръб/л. 46 от
н.о.х.д.), както и че впоследствие – през есента на 2018 г., негов познат (на
име П. – неустановено и неразпитано по делото лице) му е предоставил набор от
документи, от които е било видно, че колата е преминала изискуемия технически
преглед. Тези изявления на П. не са
изолирани и в конфликт с останалите доказателства (както се твърди в протеста
на СРП), защото са подкрепени от други контролни факти по делото. Вярно е, че
преди да приключи съдебното следствие първата инстанция е преустановила опитите
си да издири и призове за разпит въпросното лице (на име П.), но св. С.С.,
който е бил непосредствено изслушан, е потвърдил версията на подсъдимия, като е
пресъздал проведен с него разговор пред есента на 2018 г. („Аз нямах време да се занимавам да я
прекарвам на преглед и му казах той да я прекара. Той ми каза, че има някакво
момче, което прекарва колите на преглед. Попита ме дали той може да даде колата
на това момче да я мине на преглед. Аз му разреших и оттам вече ми показа
талончето, че е минал колата на преглед …“). Следователно, макар и да е отчел двуяката природа на
обясненията на П., Районният съд не е имал основание да ги игнорира като
недостоверни и правилно ги е приел с доверие.
Във въззивния протест
прокурорът е направил опит да „възложи“ доказателствената тежест по
установяването на т.нар. „оправдателни доказателства“ върху подсъдимия, но този
подход не съответства на забраната да се правят изводи във вреда на обвиненото
лице поради това, че то не е доказало възраженията си (чл. 103, ал.3 НПК).
Обвинителната теза е била дискредитирана не само заради казаното от подс. П.,
че лице на име П. му е предоставило набора от документи за технически преглед
(друг е въпросът положени ли са били достатъчно усилия това лице да бъде
установено, въпреки настояването на защитата, че държи на разпита му), но и
поради косвената подкрепа, която тези негови изявления са намерили в
показанията на св. С.. Освен това, не може да бъде споделена тезата на
прокурора, че субективната страна в поведението на подсъдимия следва да се
изведе от обстоятелството, че П. е знаел, че данъкът за автомобилът не е бил
платен, респ. - няма как колата да е преминала такъв преглед. За да твърди
това, държавното обвинение е посочило, че „… неизпълнението от страна на подсъдимия на задълженията му като водач по
Закона за движение по пътищата и по подзаконовите нормативни актове по
прилагането му, не следва да се тълкуват в негова полза …“, но въпросното
изявление е лишено от всякакъв смисъл, няма връзка с фактите по делото и по
същество не казва нищо. Дали П. е знаел, че липсата на документ за платен
местен данък е пречка да се извърши реален технически преглед, е конкретен
фактически въпрос (нямащ нищо общо със задълженията на водачите на МПС), чието
пренебрегване от страна на подсъдимия сочи основно на небрежно (непредпазливо)
поведение. Последното обаче не се явява наказателно съставомерно, защото
субективната страна на престъплението по чл. 276, ал.2 НК може да бъде
изпълнена единствено „съзнателно“, с пряк умисъл.
ІІІ.
При тези факти, за да
оправдае подс. П. относно обвинението по чл. 276, ал.2 НК, първата инстанция е
приела, че не се доказва именно „съзнателното“ извършване на изпълнителното деяние.
Изводът е правилен, въпреки, че в самия обвинителен акт изобщо няма фактическо
твърдение за конкретни обстоятелства, разкриващи прекия умисъл на П.. Ето защо,
вместо да изследва в такива детайли доказателствата, СРС е можел директно да се
позове на описаните в обвинението факти и да приеме тяхната изначална
несъставомерност – корекция, която въззивният съд дължи по силата на чл. 337,
ал.3 НПК. Така нямаше да стига и до ситуацията в своите мотиви съдът да влиза
във вътрешни противоречия и да твърди взаимно изключващи се изводи – като
например,че удостоверението за технически преглед е било едновременно
неистински документ и неистински удостоверителен знак.
Неоснователността на
въззивния протест и несъставомерността на обвинението не дават на втората
инстанция друга възможност, освен да коригира мотивите за оправдаването на подс.
П. и в крайна сметка – да потвърди в цялост оспорваната присъда, поради което –
съобразно чл. 338 НПК, Софийският градски съд, НО, ІІ въззивен състав:
ПОТВЪРЖДАВА присъда № 27156/29.01.2020 г. по н.о.х.д. № 1643/19
г.на СРС (НО, 10 с.).
Решението е окончателно.
ЧЛЕНОВЕ: