Р Е Ш
Е Н И Е
Номер 446 Година 2018, 21.02 Град
Бургас
В ИМЕТО НА НАРОДА
Бургаски окръжен
съд ………………….……… граждански състав ………………………….
На двадесет и
девети ноември ...…………….…… Година две хиляди и седемнадесета
В публично
заседание в следния състав:
Председател: Радостина Калиманова
Членове: ……………………………………
Съдебни заседатели:
..………………………………….
Секретар
………………………………. Таня Михова ..……………………………………………
Прокурор ………………….………….…………………………………………………………………
като разгледа
докладваното от …..………...………Р. Калиманова……………………………
гражданско дело
номер ………… 818 …….…… по описа за …… 2017 ….. година.
Производството по делото е с правно основание чл.240 от ЗЗД във връзка с чл.86
от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.240 ал.2 от ЗЗД.
Образувано е по повод исковите претенции на К.А.К.,
гражданин на Руската федерация чрез процесуалния му пълномощник със съдебен
адрес град Бургас, ул.„Гурко” №15, ет.3 *** против А.В.О., гражданин на Руската
федерация, с разрешение за постоянно пребиваване в България № ********, издадено от МВР - град София с адрес град Бургас, ул.„А. М.“ № *, ет.*,
ап.* за осъждане на ответника да заплати на ищеца общо сумата от 106805 евро,
от която сумата от 97008 евро, представляваща предоставен от ищеца на ответника
и невърнат от последния заем по сключен между тях на 15.08.2015 година договор
за заем; сумата от 97 евро, представляваща дължимо по силата на посочения
по-горе договор възнаграждение за ползването на заемната сума и 9700 евро,
представляваща неустойка за забава, съобразно чл.11 от договора за заем, ведно
със законната лихва върху претендираната по делото сума от датата на депозиране
на исковата молба до нейното окончателно изплащане. Претендира се и присъждане
в полза на ищеца на сторените съдебно-деловодни разноски. В подкрепа на
отправените искания представя и ангажира доказателства.
Твърди се в
исковата молба, по повод на която е образувано настоящото производство, че на
15.08.2015 година страните по него били сключили договор за заем, по силата на
който ищецът в качеството си на заемодател се задължил да предаде в собственост
на ответника като заемател парична сума в размер на 97008 евро. Съгласно
постигнатите в чл.2 ал.1 от него договорености, предаването на заемната сума
следвало да се извърши в брой. Ищецът изпълнил задължението си, като на
17.08.2015 година предал на ответника по уговорения начин сумата от 97008 евро,
за което била издадена и съответна разписка.
Ответникът
следвало да върне дадената му в заем сума в срок до 01.0.2016 година на три
вноски, които вноски като размер и точен момент на връщане били описани в чл.3
от процесния договор. Освен това, същият се задължил и за заплащане на
възнаграждение за ползването на сумата в размер на 0.1% върху нейната стойност
годишно, считано от 01.01.2016 година.
Към настоящия
момент ответникът не бил изпълнил поето задължение за връщане на предоставената
му в заем главница, независимо от настъпилата на 01.09.2016 година нейна
изискуемост. Същият дължал на ищеца и договореното възнаграждение, което за
периода от 01.01.2016 година до 01.01.2017 година било в размер на 97 евро. Тъй
като същият бил в забава за изпълнение на задължението си да върне дадената му
в заем сума и заплати възнаграждение за нейното ползване, на основание чл.11 от
договора той дължал и неустойка в размер на 0.1% от дължимата невъзстановена
сума за всеки просрочен ден, но не повече от 10%. Тъй като просрочието на
първата вноска било повече от година, на втората вноска една и на третата
вноска девет месеца, то неустойката се формирала като стойност в размер на 10%
от заемната сума или такава в размер на 9700.80 евро. Всичко така изложено
обуславяло и правния интерес на ищеца от предявяване на настоящите осъдителни
искови претенции против ответника за защита на правата му и с искане последният
да бъде осъден да му върне заетите пари.
Ответникът, на когото съдът е изпратил препис от исковата молба и
доказателствата към нея, в указания от закона и съда срок е депозирал писмен
отговор, с който предявените против него искови претенции са оспорени изцяло по
основание и размер. Сочи се в него на първо място, че той не бил получавал
посочената в разписката от 17.08.2015 година сума в размер на 97008 евро.
Твърди, че процесният договор за заем и разписката били антидатирани и съставени
и подписани единствено с оглед бъдещо осчетоводяване през съвместните търговски
дружества с цел инвестиции в България. Той, заедно с ищеца и Д.А.З. били
регистрирали търговски дружества в България с инвестиционна цел, от които към
настоящия момент действащи били две от тях, а именно „Виртус-капитал“ООД и
,Винвест“ООД. Те тримата имали договорки за инвестиране в България със средства
от Руската Федерация. Д. З. изпратил на ответника два договора за заем и два
броя разписки към тях за подпис. Той бил подведен, че следва да ги подпише, а
впоследствие тези суми щели бъдат осчетоводени в полза на търговските
дружества. Договорите и разписките били за идентични суми, а именно 97008 евро.
Единият договор бил между ответника и ищеца К., а другият между ответника и Д.
З..
Излагат се от ответната страна във връзка с тях твърдения, че процесния
договор и разписката са нищожни поради заобикаляне на закона. Като основание за
това е посочено наличието на задължителни законови норми за превода на суми на
територията на РБ, предвиждащи регистрирането на сумите пред БНБ и плащането им
по банков път. С така изградената конструкция на правна сделка - заем се
заобикалял установения в страната правен ред.
Нищожност на същите е обоснована и поради противоречие с добрите нрави.
Начинът на извършване, както и целите на сделката я правели несъвместима с
обществената представа за равнопоставеност на страните в гражданския оборот.
Добрите нрави и обществения морал изисквали прозрачност в действията на
страните при постигане на договорките, предаването на парите, което по закон
при такъв техен размер следвало да бъде сторено по банков път, съответно да не
се преследвали спекулативни цели.
Твърди се на следващо място нищожност на договора и разписката и поради
липса на съгласие - отсъствие на воля на страните за пораждане на целения
правен резултат. В случая липсвала воля между страните за получаването на
заемната сума, поради което и липсвало предаване на упоменатата сума.
Подписаните документи били инструмент за отпускането на заем на търговско
дружество, в което ответникът и ищецът са съдружници, до който впоследствие не
се стигнало.
Ответникът е оспорил верността и датата на представената разписка. Твърди,
че не е подписвал процесната разписка, на дата 17.08.2015 година, нито е
получавал фигуриращата в нея сума когато и да било, още повече в брой. В
действителност той е подписал разписката, но много по-късно от фигуриращата в
нея дата, а именно през февруари 2016 година, след като многократно бил
уверяван от ищеца, че няма да има проблеми. Причината, поради която ответникът
разписал същата без да е получил сумата била, че с ищеца били в преговори
относно съвместно извършване на бъдещи инвестиции, които впоследствие не се
осъществили. Тези техни намерения те щели да реализират чрез съвместните си
дружества „Виртус-капитал“ООД и „Винвест“ ООД. По договорка с ищеца, тези
средства следвало да бъдат преведени на търговските дружества, като
първоначално следвало съдружниците да подпишат договори за заем, както и
разписки за получаване в брой на идентични суми, които на по-късен етап щели да
бъдат осчетоводени на основание допълнителни договори в полза на дружествата.
За действителните им уговорки свидетелствала и водената между ответника и третия
съдружник, а именно Д. З. кореспонденция по електронен път. Видно от нея,
процесната разписка и договора за заем били съставени много по-късно /през февруари
2016 година/ от датата, записана в в тях.
В подкрепа на твърдението, че документите са антидатирани следвало да се
разглежда и това, че първоначално в договорите за заем, които били донесени на
ответника на хартиен носител бил вписан номера на новия му паспорт, издаден
през октомври 2015 година. Предвид това, че договорите за заем били с посочена
дата 15.08.2015 година, нямало как в тях
да бъде вписан този негов документ за самоличност, който бил издаден два месеца
по-късно, поради което се наложила подмяна на първата страница на договора за
заем. Процесната разписка и договорът за заем били донесени от М.В.К. на
22.02.2016 година, който ги предоставил на служител в офиса, на който са
регистрирани всички общи фирми. По-късно през деня, след като ответникът ги
разписал, ги оставил на служител в офиса, за да ги предаде на К., който от своя
страна ги предоставил на К..
С оглед на всичко това и по-специално на поддържаните твърдения, че не е
получил сумата, вписана в разписката от 17.08.2015 година нито на посочената в
нея дата, нито на друга дата, ответникът счита, че не дължи връщането й.
Бургаският окръжен съд след като обсъди представените и събрани по делото
доказателства поединично и в тяхната съвкупност, съобрази становищата и
исканията на страните и като взе предвид и разпоредбите на закона, приема за
установено от фактическа и правна страна следното:
Заемът за
потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на
постигнатото съгласие между страните по него едната страна даде, а другата
получи в заем парична сума. Когато такова реално предаване на сумата липсва,
фактическият състав на сделката не е осъществен. В производството по иск с
правно основание по чл.240 ал.1 от ЗЗД върху ищеца лежи доказателствената
тежест да установи, че е дал заемни средства, а при оспорване на иска,
ответникът установява възраженията си: че средствата са дадени на друго
основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и други
факти съобразно наведените възражения. В случай, че предаването на парична сума
е установено, но липсват други данни на какво основание е сторено то, не може
да се презумира, че задължението е възникнало от заемен договор, тъй като същото
може да произтича от друг източник и ищецът не е освободен от задължението да
установи този източник с допустимите от закона доказателствени средства. При
липсата на писмен документ за предоставяне на сумата по заема, забраната за
разпит на свидетели е налице, ако се цели установяването на заемното
правоотношение, което е над определената в закона стойност. Поради реалния
характер на договора за заем, предоставената сума представлява съществен
елемент на договора и установяването на предаването й със задължението за
връщане от заемателя, е доказване на договора. При наличието на документ за
предаване на сумата, за останалите елементи на договора няма забрана за
установяването им със свидетелски показания /така и в решение №524 от
28.12.2011 година на ВКС на РБ по гражд. дело №167/2011 година, IV г. о./.
В конкретния случай ищцовата страна за установяване на
наведените от нея твърдения, на които е основала предявените претенции е
представила по делото писмен договор за заем между нея и ответника. В него като
дата на сключването му е посочена датата 15.08.2015 година. Същият има,
съобразно записа в него, за свой предмет задължението на ищеца да предаде на
ответника парична сума в размер на 97008 евро, която последният се е задължил
да му върне заедно с договореното възнаграждение по реда, установен с него.
Записано е също така, че заемната сума ще бъде предадена от ищеца на ответника
в брой до 01.01.2016 година и следва да бъде върната на три вноски, чийто
размер и падеж са изчерпателно посочени в чл.3. Уговорено е в чл.4 и задължение
за заплащане на възнаградителна лихва в размер на 0.1% върху стойността на
заемната сума годишно, считано от 01.01.2016 година; при предсрочно погасяване
на главницата и изплащане на дължимата до датата на прекратяването лихва,
заемателят не дължи лихва за периода след погасяването. Представена е от ищеца
и разписка за получена сума, според текста на която на там посочената дата -
17.08.2015 година ответникът като заемател е получил от ищеца като заемодател
по договор за паричен заем от 15.08.2015 година в град Бургас сумата от 97008
евро в изпълнение на чл.І т.2 от същия. С тях ищецът се домогва да докаже факта на предаването, съответно
получаването на търсената от него сума като предоставен заем на ответника.
Последният, както бе посочено по-горе, е оспорил същата по изложените от него в
отговора на исковата молба доводи и съображения.
Съгласно чл.180
от ГПК, подписаните от лицето, което ги е издало, частни документи
/диспозитивни и свидетелстващи/ притежават формална доказателствена сила и
съставляват доказателство, че изявленията, които се съдържат в тях, са
направени от това лице. Когато частният свидетелстващ документ, какъвто е и разглежданата
разписка, удостоверява неизгодни за издателя си факти, той се ползва и с
материална доказателствена сила, т. е. има доказателствено значение за стоящите
вън от него факти, до които се отнася удостоверителното изявление. В този случай
твърдението, че признатият от издателя факт всъщност не се е осъществил,
представлява оспорване на съдържанието на документа в съответната част по
смисъла на чл.164 ал.1 т.6 от ГПК. Следователно, когато обективираното в
документа изявление принадлежи на подписалото го лице, но това изявление не е
вярно, защото не съответства на обективната действителност, документът е
автентичен, но с невярно съдържание. Доказателствената тежест за опровергаване на
верността на удостовереното обстоятелство за получаване на сумата е на
страната, която оспорва верността на направеното от нея удостоверително
изявление, т. е. на страната, която твърди, че признатият от нея факт в
действителност не се е осъществил.
В зависимост от
постигнатия резултат доказването може да бъде пълно и непълно, а съобразно
разпределението на доказателствената тежест - главно и насрещно. Пълно е
доказването, което създава сигурно убеждение в съзнанието на съда в
истинността, респективно верността, или неистинността, респективно неверността
на съответното фактическо твърдение и е насочено към сигурно установяване
съществуването или несъществуването на даден факт, т. е. пълно е доказването на
всички твърдения, обуславящи спорното право. Непълното доказване създава
вероятностна представа, не напълно сигурно убеждение на съда за съществуването
или несъществуването на определен факт. Непълно доказване може да бъде
проведено по отношение на фактическите твърдения, от които не зависи изходът на
спорното право. Когато предмет на доказване са факти, за които доказващият носи
доказателствена тежест, доказването е главно. Насрещно е доказването на
противната страна, която не носи доказателствената тежест, и поради това същото
може да бъде непълно. Поради това, че твърдението на ответника, че признатият
от него факт за получаване на сумата по разписката не се е осъществил, обуславя
спорното право за нейното връщане, и с оглед доказателствената тежест за
опровергаване верността на удостовереното обстоятелство за получаването и, то
ответникът трябва да проведе пълно и главно доказване, че признатото от него
обстоятелство за получаване на сумата е невярно.
Такова доказване по
делото съдът намира, че не е проведено. Както бе посочено по-горе, ответникът
не е оспорил подписа си както върху процесния договор, така и върху разписката,
но в процеса с отговора на исковата молба е въвел твърдението, че те са
антидатирани и че удостоверения с единия от тях, а именно разписката факт не се
е осъществил, т.е., че той не е получавал фигуриращата в нея сума или същият се
домогва да опровергае съдържанието на издадения от него частен свидетелстващ
документ какъвто именно е същата. За установяване на тези свои твърдения е
ангажирал преди всичко гласни доказателства, които обаче с оглед изричната
разпоредба на чл.164 ал.1 т.6 от ГПК и при липса на условията на ал.2 на същата
са недопустими. В цитираната правна норма е уредена една относителна забрана за
опровергаване съдържанието /в частност признанието за настъпване на неизгоден
факт/ на изходящ от страната частен документ. В конкретния случай ответникът
цели да опровергае удостовереното чрез полагане на своя подпис неблагоприятно за
него правнорелевантно обстоятелство, че на 17.08.2015 година е получил от ищеца
по сключения между тях договор за заем сумата от 97008 евро. Това, обаче по
горните доводи не може да стане посредством свидетели предвид установената от
законодателя и посочена по-горе забрана. Останалите представени от него писмени
доказателства също не установяват така въведените твърдения. В съдебно
заседание пълномощникът на ответната страна е пояснил същите, като при
преценката им може да се заключи, че те се свеждат до твърдения за симулация. За да
се приеме извършване на симулативен заем, на
доказване подлежи действителната обща воля на страните и когато обективираното в документа волеизявление принадлежи на
подписалото го лице, но това изявление не е вярно поради несъответствие с
обективната действителност, доказателствената тежест
за опровергаването на удостовереното обстоятелство е на страната, която оспорва
верността на направеното от нея удостоверително изявление - това е страната,
която твърди, че признатият от нея факт в действителност не е верен, както
нееднократно бе посочено в текста на настоящия съдебен акт или ответникът е
този, който следва да проведе пълно и главно доказване, че признатото от него
обстоятелство за сключване на договор за заем е невярно. Доказването на
твърдяната привидност предполага наличието на писмени доказателства, изходящи
от другата страна, които правят вероятно твърдението за привидност, за да бъдат
допустими и гласни доказателства. Тогава, когато писменото доказателство
съдържа волеизявлението на всички страни по прикритата сделка, то това писмено
доказателство / обратно писмо/ служи за пълно разкриване както на симулативната сделка, така и на действителните
правоотношения между страните. Такова в конкретния случай липсва, което прави
свидетелските показания и в тази им част недопустими, поради което същите не
следва да бъдат обсъждани от съда и съответно взети предвид. За наличието на
такава не може да се съди както от представените от ответника договори за заем,
така и от разменената между него и трето на процеса лице. Действително, в двата
договора - този, представен с исковата молба и единият от тези, представени с
отговора на същата между него и ищеца има различие в номера и момента на
издаване на на документа за самоличност на ответника. По-специално, представения
от него такъв носи като дата на сключването му такава, която предхожда
издаването на вписания в него документ за самоличност, т.е. при сключен на
15.08.2015 година договор за заем очевидно е невъзможно легитимацията на
ответника да е посредством документ, издаден от компетентните за това органи на
19.10.2015 година. В представения от ищеца е вписан такъв, издаден на
18.05.2011 година; и в двата договора, обаче е вписан един и същ номер и съответно
дата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване на ответника в
Република България. Само това, обаче, дори и да разколебава сключването на процесния
договор на твърдяната от ищеца дата - 15.08.2015 година, по никакъв начин не
доказва твърдението, че той съставлява инструмент за отпускане на заем на
търговски дружества, в които страните по делото и едно трето лице, с което
ответникът е водил кореспонденция, представена по делото, са съдружници. Същото
това обстоятелство, водената по електронен път кореспонденция, както и
сключения с това трето лице договор за заем от същата дата и за същата сума не
са достатъчни да оборят материалната доказателствена сила на разписката за
получена сума от 17.08.2015 година, носеща неоспорените подписи на ищеца и на
ответника. Част от тези доказателства и по-специално касаещите отношенията на
ответника с лицето Забабурин съдът намира за неотносими във връзка с
опровергаване съдържанието на разписката, съответно изолирани от останалия
доказателства материал по делото във връзка с твърдението за привидност и
липсата изобщо в този смисъл на договор за заем. Тук е необходимо да се
отбележи, че оспорването достоверността на датата в случая не попада в обхвата
на чл.181 от ГПК предвид това, че ответникът не е трето лице по смисъла на
същата и вложеното в нея съдържание. Доказване на нейното невярно посочване в
писмения текст на разписката, съответно на договора за заем, включително
съзнателното и умишлено антидатиране с оглед на това, че твърдението изхожда от
лицето, подписало автентичния документ е възложено в тежест на последното.
Спрямо разписката липсват ангажирани каквито и да са доказателства в тази
насока, а от обсъдените по-горе, дори и да се приеме, че е разколебано записаното
в договора за заем като дата на неговото сключване, не се налага друг,
по-различен извод. Това е така, тъй като договора за заем е реален и поради
това от съществено значение е предаването на сумата. Всичко това мотивира съда да приеме, че разписката е автентичен документ с
вярно съдържание, обективира волята на лицето, сочено за неин издател и
удостоверява поради това факта на предаване на посочената в нея сума от ищеца
на ответника.
По горните доводи
и съображения съдът намира, че основният, съществен елемент на сочения като сключен
договор за заем - реалното предаване на заемната сума несъмнено се установява
от тази разписка. При съобразяване на това, както и всички обстоятелства по
делото и събраните по същото доказателства, съдът намира, че в настоящото
производство е установено от ищцовата страна предаването на заемните средства в
сочения в исковата молба размер на ответника и в този смисъл е установено и сключването
на договор за заем между тях.
Съдът намира за неоснователни и другите направени от
ответника оспорвания и наведени възражения. В тази връзка на първо място следва
да се посочи, че с оглед нейният характер, очевидно няма как разписката да е
нищожна. На заявените основания, а именно заобикаляне на закона, противоречие с
добрите нрави и липса на съгласие договорът за заем безспорно не е нищожен.
Фактът, че сумата по заема е била предадена лично, а не преведена, каквото
задължение включително спрямо конкретните задължения няма законодателно
установено очевидно не води и няма как да води до нищожност на договора. Същото
следва да се отнесе и спрямо соченото противоречие с добрите нрави, като в тази
връзка следва да се обобщи, че фактите, с които то е обосновано не изпълват
фактическия състав на нормата на чл.26 от ЗЗД. По всички изложени по-горе
доводи, които е излишно да бъдат преповтаряни в тази част на изложението, не е
налице и твърдяната липса на съгласие и по-точно отсъствие на воля на страните
за пораждане на целения правен резултат като основание за нищожност по смисъла
на чл.26 ал.2 от ЗЗД.
Ето защо и по
изложените съображения, съдът счита, че предявената искова претенция за
осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата от 97008 евро е основателна и като такава следва да
бъде уважена.
В чл.4 ал.1 от сключения между страните договор,
последните са уговорили месечна лихва, представляваща по същността си
възнаграждение за ползването на заетата парична сума, възлизаща на 0.1% от
главницата. Размерът на така претендираната лихва за периода от 01.01.2016
година, когато е определен началния момент на нейната дължимост до 01.06.2017
година - датата на депозиране на исковата молба в съда възлиза на 97 евро.
Поради тази причина и предявената на основание чл.240 ал.2 от ЗЗД претенция за
заплащане на договореното под формата на месечна лихва възнаграждение за
ползването на заемния капитал следва да бъде уважена изцяло така, както е
предявена.
Видно от клаузата на чл.11 от договора, страните са се
споразумели, че при неизпълнение на задължението на заемателя за връщане на
заетата сума в уговорения срок, последният дължи неустойка в размер на 0.1% от
заемната сума за всеки просрочен ден, но не повече от 10%. Очевидно е, че в
случая се касае за неизпълнение на парично задължение, отговорността за което
винаги е такава за забавено изпълнение. Този извод произтича от
обстоятелството, че неизпълнението на парично задължение никога не може да
стане невъзможно и длъжникът не може да се освободи от отговорност да престира
същата стойност в пари, поради което и за него се поражда отговорност за
мораторни вреди. Както бе посочено по-горе, връщането на заетата сума е
следвало да стане на три вноски, последната от които се дължи до 01.09.2016
година. Към настоящия момент заетата сума все още не е върната. Поради това,
както и предвид наличието на валидна неустоечна клауза, уговорена конкретно за
допуснатото от ответника неизпълнение, а именно забава, съдът намира, че са
налице предпоставките на закона за ангажиране на отговорността му за поправяне на вредите от забавата чрез
осъждането му заплати на ищеца и неустойка. В случая просрочието към датата на
предявяване на исковете е 9 месеца или изчислена по установените правила
неустойката възлиза на сумата от 26483.18 евро. Крайният размер, до който
същата може да расте е 9700.80 евро, поради което на ищеца следва да бъде
присъдена втората стойност, която е и търсената от него по делото.
С оглед отправеното с исковата молба искане, изхода на настоящото
производство и на основание чл.78 ал.1 от ГПК на ищцовата страна следва да бъде
присъдена и сумата от 15885.70 лева, представляваща направени от нея
съдебно-деловодни разноски, в която се включват заплатената държавна такса за предявените
и разгледани искове, както и възнаграждението на ангажирания един адвокат. За тях са представени от ищеца съответни писмени доказателства,
удостоверяващи реалното им извършване, каквото е изискването на приложимата и
посочена по-горе разпоредба на ГПК, за да бъдат възложени в тежест на другата
страна, а и в какъвто смисъл са поясненията, дадени с ТР №6 от 06.11.2013
година на ВКС по тълк. дело №6/2012 година, ОСГТК, т.1.
Мотивиран от горното и на основание чл.240 от ЗЗД във връзка с чл.86 от ЗЗД, чл.92 от ЗЗД и чл.240 ал.2 от ЗЗД, Бургаският окръжен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА А.В.О., гражданин на Руската федерация, с разрешение за
постоянно пребиваване в България № *********, издадено от МВР - град София с
адрес град Бургас, ул.„А. М.“ №*, ет.*, ап.* да заплати на К.А.К., гражданин на
Руската федерация чрез процесуалния му пълномощник със съдебен адрес град
Бургас, ул.„Гурко” №15, ет.3 сумата от 106805 /сто и шест хиляди осемстотин и
пет/ евро, от която сумата от 97008 /деветдесет и седем хиляди и осем/ евро,
представляваща предоставен от ищеца на ответника и невърнат от последния заем
по сключен между тях на 15.08.2015 година договор за заем; сумата от 97 /деветдесет
и седем/ евро, представляваща дължимо по силата на посочения по-горе договор
възнаграждение за ползването на заемната сума и 9700 /девет хиляди и
седемстотин/ евро, представляваща неустойка за забава, съобразно чл.11 от
договора за заем, ведно със законната лихва върху присъдените размери главница
от датата на депозиране на исковата молба до тяхното окончателно изплащане.
ОСЪЖДА А.В.О., гражданин на Руската федерация, с разрешение за
постоянно пребиваване в България №********, издадено от МВР - град София с адрес
град Бургас, ул.„А. М.“ №*, ет.*, ап.* да заплати на К.А.К., гражданин на
Руската федерация чрез процесуалния му пълномощник със съдебен адрес град
Бургас, ул.„Гурко” №15, ет.3 сумата от 15885.70 /петнадесет хиляди осемстотин
осемдесет и пет лева и седемдесет стотинки/ лв., представляваща направени от него
съдебно-деловодни разноски.
Настоящото решение подлежи на обжалване в двуседмичен
срок от връчването му на страните с въззивна жалба пред Бургаския апелативен
съд.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: