Р
Е Ш Е Н И Е
№
…….../…….. 2019
г.
гр.
Варна
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
ОКРЪЖЕН СЪД - ВАРНА,
ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, II въззивен съдебен
състав в
открито заседание, проведено на двадесет и трети октомври през две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЦВЕТА ПАВЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ПЛАМЕН АТАНАСОВ
мл. с. НАСУФ ИСМАЛ
при секретар Албена Янакиева
като
разгледа докладваното от мл. съдия Н. Исмал
въззивно
търговско дело № 1366 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по повод
въззивна жалба с вх. № 52113/16.07.2019 г., депозирана от З.К.К., ЕГН **********,***, ****, действаща
чрез особения си представител адв. А.Г.,***, срещу решение №
2936/28.06.2019 г., постановено
по гр. дело № 18908 по описа за 2018 г. на
Районен съд - Варна, ГО, 42-ри съдебен състав, в частта, с която, на основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал.
1 от ГПК, е прието за установено, че въззивникът - З.К. -
дължи на кредитора „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, действащ чрез процесуалния си представител
юрк. П.Б., сумата в размер на 643.34
лева, представляваща дължима главница по договор за паричен заем № 2661202
от 14.10.2016 г., сключен с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземането по който е
прехвърлено в полза на въззиваемия съгласно Приложение № 1 от 01.08.2017 г. към
Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г.
Във въззивната жалба се навеждат доводи за това, че
решението в обжалваната част е неправилно, постановено в противоречие с
материалния и процесуален закон, като приетите за установени фактически
положения не съответстват на събрания и приобщен по делото доказателствен материал,
поради което следва да се отмени. Въззивникът поддържа, че не е уведомен по
надлежния ред за извършената цесия, като изводите на съда, досежно довеждането
до знанието на длъжника за правната сделка по чл. 99 от ЗЗД, са в колизия с
вътрешното му убеждение.
В срока по чл. 263
ГПК е депозиран писмен отговор на въззивната жалба, в който въззиваемата страна
твърди, че решението в атакуваната част е правилно и обосновано, поради което
въззивната жалба се явява неоснователна, а решението следва да се потвърди.
Решението, в частта, с която РС-Варна е отхвърлил предявените установителни
искове досежно горницата над 643.34 лева до 839.35 лева – главница; 111.41 лева
– договорна лихва за периода от 26.12.2016 г. до 21.08.2017 г.; 36.00 лева –
такси и разходи; 624.84 лева – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение; 108.65 лева – мораторна лихва за периода от 27.12.2016 г. до
01.08.2018 г., както и обезщетение за забава в размер на законната лихва върху
главницата, считано от 01.08.2018 г. до окончателното погасяване на
задължението, не е обжалвано, поради което същото е влязло в сила.
В
проведеното открито съдебно заседание въззивникът, редовно призован, не се
явява лично, представлява се от назначения особен представител адв. А.Г., който
поддържа въззивната жалба.
Въззиваемият, редовно призован, също
не се явява и не изпраща представител. С молба вх. №
30900 от 21.10.2019 г. заявява, че поддържа депозирания отговор, оспорва
основателността на въззвината жалба и моли за потвърждаване на атакувания
съдебен акт и присъждане на сторените пред двете съдебни инстанции
съдебно-деловодни разноски.
Настоящият съдебен състав на ОС-Варна,
като взе предвид доводите на страните, събрания и приобщен по делото
доказателствен материал в съвкупност и поотделно и като съобрази предметните
предели на въззивното производство, очертани в жалбата и отговора, на основание
чл. 12 и чл. 235, ал. 2 от ГПК, приема за установени следните фактически положения:
На 14.10.2016 г. между З.К. и „Изи
Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК ********* е сключен договор за паричен заем № 2661202,
по силата на който търговското дружество е предоставило в заем на длъжника
сумата в размер на 1000.00 лева за срок от 22 месеца с краен падеж 21.08.2017
г. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 35%, при лихвен процент на ден
– 0.10%. Общата дължима сума по заема е 1162.04 лева при ГПР 40.77%.
Заемателят се е задължил в 3-дневен
срок, считано от сключване на договора, да предостави на заемодателя, подробно
описаните в чл. 4, т. 1 от процесната правна сделка обезпечения, като при
неизпълнение на поетото задължение същият дължи на заемодателя неустойка в
размер на 770.22 лева, като неустойката се
заплаща разсрочено заедно с всяка от погасителните вноски, като към размера на
всяка от вноските се добавя сумата в размер на 35.01 лева.
Уговорено е още между страните, че при
забава за плащане на някоя от погасителните вноски, заемателят дължи на
кредитора законна лихва върху забавената сума за всеки ден забава, както и
такси и разходи за извънсъдебното събиране на заетата сума, чийто размер е
уговорен в Тарифа за таксите на „Изи Асет Мениджмънт“ АД /л. 25/, който не може
да надхвърля сумата от 45.00 лева.
Не е спорно между страните, че длъжникът
в изпълнение на поетото задължение да погаси заетата сума разсрочено, е
направил четири плащания, както следва - 88.00 лева на 31.10.2016 г.; 87.66
лева на 14.11.2016 г.; 90.00 лева на 28.11.2016 г. и 100.00 лева на 21.01.2017
г. Тези суми са послужили за погасяването на част от неустойката /145.38 лева/,
част от такса разходи /9.00 лева/, част от договорната лихва /50.63 лева/ и
част от главницата /160.65 лева/, което обстоятелство се установява от
заключението на вещото лице по назначената Съдебно-счетоводна експертиза
/ССчЕ/, което съдът кредитира като обективно, компетентно изготвено и
неоспорено от страните.
На 16.11.2010 г. между кредитодателя
„Изи Асет Мениджмънт“ АД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД, ЕИК *********
е сключен рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/.
Последният в резултат от извършеното универсално правоприемство – преобразуване
чрез промяна на правната форма, се явява праводател на въззиваемия „Агенция за
събиране на вземания“ ЕАД, видно от вписванията по партидата на търговските
дружества в ТР. По силата на тази правна сделка цедентът е прехвърлил вземането
си от З.К. на цесионера, като обстоятелството, че процесното вземане е предмет
на рамковия договор се установява посредством представеното Приложение № 1 /л.
18/. – неразделна част от договора за цесия, подписано на 01.08.2017 г.
Цедентът е потвърдил извършената
цесия, като по възлагане на същия цесионерът е изпратил уведомление до
длъжника. Видно от отбелязванията върху представената обратна разписка,
на посочения адрес – гр. Варна, ж. к. „Траката“, ул. „2-ра“, № 203 – не е
открит адресатът-длъжник, като пратката впоследствие е непотърсена.
На 01.08.2018 г. „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК
********* е подал пред Районен съд - Варна
заявление с вх. № 51883 за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК против длъжника З.К., за сумите, както следва: 839.35
лева – главница по договор за паричен заем № 2661202 от 14.10.2016 г., ведно
със законната лихва върху главницата от датата на депозиране на заявлението
пред съда – 01.08.2016 г. до окончателното погасяване на задължението; 111.41
лева – договорна лихва за периода от 26.12.2016 г. до 21.08.2017 г.; 36.00 лева
– такса разходи; 624.84 лева – неустойка за неизпълнение на договорно
задължение за периода от 26.12.2016 г. до 21.08.2017 г., както и 108.65 лева -
мораторна лихва за периода от 27.12.2016 г. до 01.08.2018 г.
Заповедният съд с разпореждане № 30647/02.08.2018 г. е
разпоредил издаването на заповед за изпълнение на парично задължение по реда на
чл. 410 от ГПК в полза на заявителя „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД срещу
длъжника З.К. за горепосочените суми, ведно със сумата от 84.41 лева,
представляваща съдебно-деловодни разноски.
На 02.08.2018
г. е издадена процесната заповед № 5902 за изпълнение на парично задължение по
чл. 410 от ГПК, която е връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 от ГПК,
което е обусловило предявяването в законоустановения едномесечен срок – на 14.12.2018
г. – на установителния иск по чл. 422 от ГПК с вх. № 83035 от кредитора против
длъжника.
При така изложената фактическа
обстановка, въззивният съд достига до следните правни изводи:
Жалбата, инициирала
настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима
и следва да бъде разгледана по същество.
Съобразно разпоредбата на чл. 269 от ГПК в правомощията на въззивния съд е да се произнесе служебно по валидността
на решението, а по отношение на допустимостта – в обжалваната му част.
Постановеното решение е издадено от
надлежен съдебен състав, в рамките на предоставената му правораздавателна власт
и компетентност, при спазване на законоустановената писмена форма, поради което
същото е валидно.
Решението е постановено при наличието
на всички положителни процесуални предпоставки за възникването и надлежното
упражняване на правото на иск, като липсват отрицателните такива, поради което
е и допустимо в обжалваната част.
По
отношение на неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл. 269, ал. 1, изр. 2-ро от ГПК, въззивният съд е ограничен
от посочените в жалбата оплаквания, които в по-голямата си част са бланкетни, с
изключение на тези досежно неправилността на изводите на РС-Варна за надлежното
уведомяване на длъжника за извършеното частно правоприемство чрез връчване на
уведомлението за цесия наред с исковата молба и всички приложения към нея на
назначения по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител.
Договорът
за кредит, сключен между страните е потребителски по своя характер, поради
което са приложими разпоредбите на ЗПК и ЗЗП.
Районен съд – Варна е
сезиран с обективно кумулативно съединени установителни искове, с правно
основание чл. 422, ал. 1 вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
и чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, както и чл. 86 от ЗЗД. За да бъде ангажирана
договорната отговорност на ответника досежно главницата, ищецът следва да
установи по несъмнен начин в условията на пълно и главно доказване следните
елементи от фактическия състав: 1.) наличието на облигационна връзка, учредена
по силата на договор за паричен заем; 2.) изпълнението на собствените си
задължения по договора – предоставяне на заетата сума, както и 3.) размера на
претендираната главница.
В
тежест на ответника е да проведе насрещно доказване по тези факти, както и да
докаже възраженията си в отговора, а при установяване на горното от ищеца – да
докаже, че е погасил претендираните суми.
Между страните не съществува спор, а и
от приобщените по делото писмени доказателства - Договор за паричен заем № 2661202
от 14.10.2016 г., се установява по несъмнен начин, че между първоначалния
кредитор „Изи Асет Мениджмънт“ АД и З.К. е учреденото облигационно
правоотношение с предмет заетата сума в размер на 1000.00 лева. Съгласно чл. 3
от процесния договор, същият служи като разписка за предаването, респективно
получаването на сумата. Разписката е частен свидетелстващ документ и като такъв
се ползва с формална доказателствена сила, но в конкретния случай, доколкото
материализира неизгоден за издателя му факт – получаването на процесната сума,
същият се ползва и с материална такава.
От обстоятелствената част на
заключението по назначената ССчЕ се установява, че длъжникът е направил четири
плащания в общ размер на 365.66 лева. С тази сума е погасена част от предоставената
главница, като размерът на остатъка съобразно крайните изводи на РС-Варна е 634.34
лева. Доколкото липсва жалба от насрещната страна-кредитор и с оглед забраната
да се влоши положението на жалбоподателя – арг. от чл. 271, ал. 1, изр. 2 от ГПК, този извод на първоинстанционния съд не следва да бъде ревизиран, което
обуславя заключението за дължимостта на сумата в размер на 634.34 лева, като не
са ангажирани доказателства от длъжника за погасяването на същата.
Видно от рамковия договор за цесия от
16.11.2010 г. и Приложение № 1 от 01.08.2017 г., неразделна част от договора за
цесия, на основание чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, кредиторът „Изи Асет Мениджмънт“ АД е
прехвърлил своето парично вземане от длъжника З.К. на универсалния праводател
на въззивника, като цедентът е овластил цесионера с едностранна упълномощителна
сделка от 09.09.2015 г. да уведоми длъжника за частното правоприемство.
Установеното
в чл. 99, ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на длъжника
за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т.е. срещу изпълнение на лице,
което не е носител на вземането. Съобразно разрешението,
дадено от ВКС по реда на чл. 290 от ГПК в решение № 123 от 24.06.2009 г. по т. д. № 12/2009 г.
на ІІ т. о. и решение № 3 от 16.04.2014 г. по т. д. № 1711/2013 г. на І т. о.,
уведомление, изходящо от цедента, но приложено към исковата молба на цесионера
и достигнало до длъжника със същата, съставлява надлежно съобщаване за цесията,
съгласно чл.
99, ал. 3 пр. I от
ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда
действие за длъжника, на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Доколкото законът не
поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде извършено
уведомлението, съдът намира, че няма пречка то да бъде направено и чрез
пълномощник, овластен изрично с това право, както е в настоящия случай.
Въззивният
съд приема, че с факта на редовното връчване на препис от исковата молба и
доказателствата към нея, включващи и договора за цесия от 16.11.2010 г., ведно с
приложение № 1/01.08.2017 г. към него, пълномощно от цедента на цесионера за
съобщаване на цесията, нарочно писмено уведомление до длъжника от упълномощения
за това цесионер, на основание чл. 47, ал. 5 от ГПК, с изтичането на срока за получаването на
книжата, длъжникът е надлежно уведомен за правопрехвърлителната сделка,
доколкото законоустановената фикция за връчване е предвидена от законодателя
именно с цел да се предотврати недобросъвестното поведение на страните.
Получаването на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса, който е от
значение за спорното право и поради това следва да бъде съобразен при
решаването на делото на основание чл. 235, ал. 3
от ГПК. Проверката за редовност на връчването по
реда на чл.
47, ал. 5 от ГПК се прави с оглед залепването на уведомление
на настоящ и постоянен адрес на ответника - физическо лице при неоткриването му
на адреса и изтичането на срока по ал. 2 и тя предхожда назначаването на особен
представител на ответника, съобразно ал. 6 на чл. 47, поради което и
получаването на книжата от особения представител е ирелевантно към редовността
на връчването на исковата молба и доказателствата към нея.
Дори да се приеме, че уведомяването по реда
на чл. 47, ал. 5 от ГПК за извършената цесия е ненадлежно, то особеният
представител може да извършва широк кръг от процесуални действия, извън тези,
за които е необходимо изрично пълномощно съобразно чл.
34, ал. 3 от ГПК, и
съответно той се явява и надлежен адресат на всички твърдения, наведени от
насрещната страна. Следователно връчването на всички книжа по делото на
ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент
се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици – в този смисъл е
Решение № 198/18.01.2019 г. по т. д. № 193/2018 г. на ВКС.
Предвид гореизложеното съдът намира за
неоснователни възраженията на особения представител на ответника, свързани с
липсата на надлежно уведомяване на ответника за извършената цесия. Следва да се
приеме, че процесната цесия има действие за длъжника и тъй като не се твърди
той да е извършил плащане на прехвърлените суми, то ищецът - цесионер "Агенция
за събиране на вземания" ЕАД се явява носител на тези вземания.
Настоящият съдебен състав счита, че
кумулативно са установени всички елементи от фактическия състав на договорната
отговорност на ответника-длъжник, поради което искът е основателен и решението
следва да се потвърди в обжалваната част, което обуславя неоснователността на
депозирана въззивна жалба.
Относно съдебно-деловодните разноски:
Поради
съвпадащ резултат от разглеждането на делото по същество, въззивният съд не
може да ревизира произнасянето по отношение на разноските.
При този изход от
делото, претенцията на въззиваемата страна за
компенсация на разноските, направени за защита във въззивното производство по
неоснователна жалба, следва да бъде уважена. В тежест на въззивника следва да бъде възнаграждението
за юрисконсулт, което с оглед фактическата и правна сложност на делото, на
основание чл. 78, ал. 8 от ГПК се определя от настоящия съдебен състав в размер
на 100.00 лева, както и разноските за особен представител - 351.00 лева.
Водим от изложеното, СЪДЪТ
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение №
2936/28.06.2019 г., постановено
по гр. дело № 18908 по описа за 2018 г. на
Районен съд - Варна, ГО, 42-ри съдебен състав, в частта, с която, на основание чл. 422, ал. 1, вр. с чл. 415, ал.
1 от ГПК, е прието за установено, че З.К.К., ЕГН **********,***, **** дължи на „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25, офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4,
сумата в размер на 643,34 лева, представляваща
дължима главница по договор за паричен заем № 2661202 от 14.10.2016 г., сключен
с „Изи Асет Мениджмънт“ АД, вземането по който е прехвърлено в полза на
въззиваемия съгласно Приложение № 1 от 01.08.2017 г. към Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г.
ОСЪЖДА, на основание чл.
78, ал. 1 вр. с ал. 8 от ГПК, З.К.К., ЕГН **********,***, ****, да заплати на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Д-р Петър Дертлиев“ № 25,
офис-сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата в общ размер на 451.00
лева, представляваща сторени пред въззивната инстанция съдебно-деловодни
разноски.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.