РЕШЕНИЕ
№
гр.
София, 28.09.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІV-B въззивен
състав, в публичното заседание на двадесет и четвърти
ноември през две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА
ГЕОРГИ С.
при
секретаря Надежда Масова, като разгледа докладваното от мл. съдия Георги С.
в.гр.д. № 3691 по описа за 2021 г., за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
С Решение № 20275428/14.12.2020
г., постановено по гр.д. № 29592/2019 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 140 състав, са частично
уважени предявените по реда на чл. 422, ал 1 ГПК искове с правна
квалификация чл. 79 вр. чл. 240 ЗЗД, като е отхвърлен
изцяло искът с правна квалификация чл. 92 ЗЗД. Признато е за установено в
отношенията между страните, че С.Д.С., ЕГН **********, дължи на „П.К.Б.“ ЕООД,
ЕИК ********, сумата от 348,43, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение – 12.06.2018 г.,
представляваща непогасена главница по договор за потребителски кредит № **********/20.12.2010
г., като е отхвърлен за разликата до предявения размер от 592,28 лева, за които
суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по
ч.гр.д. № 38580/2018 г. по описа на СРС, ГО, 140 състав. Първоинстанционният
съд се е произнесъл и по отговорността за разноски на основание чл. 78, ал. 1 и
ал. 3 ГПК.
Производството е
образувано по въззивна жалба, вх. 25001579/06.01.2021
г., подадена от ищеца, с която обжалва решението в частта, с която е отхвърлен
предявения иск с правна квалификация чл. 79 вр. чл.
240 ЗЗД за сумата над 348,43 лева до предявения размер от 592,28 лева. Счита,
че съдът неправилно е приложил института на погасителната давност, съответно
същата е започнала да тече от 11.01.2014 г., т.е. от изискуемостта на целия
дълг, а не от изискуемостта на всяка отделна погасителна вноска. Претендира
сторените разноски.
Постъпила е въззивна жалба от ответника, с която обжалва решението в частта,
с която е уважен предявения иск с чл. 79 вр. чл. 240 ЗЗД за сумата от 348,43 лева. Счита, че процесният
договор е нищожен, поради което предявения иск следва да се отхвърли.
Претендира сторените разноски.
В срока по чл. 263, ал. 1
от ГПК са постъпили отговори на въззивните жалби от ищеца
и от ответника в първоинстанционното производство, с
които изразяват становище за неоснователност на противната въззивна
жалба по съображения, подробно изложени в отговора.
Софийски градски съд, като прецени събраните по делото
доказателства и обсъди доводите на страните, намира за установено следното от
фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивната
жалба пороци на атакувания съдебен акт:
Въззивният съд съгласно чл. 269 ГПК е ограничен
от посоченото в жалбата, когато са наведени твърдения за допуснати процесуални
нарушения от първоинстанционния съд, водещи до
неправилност на решението, а съгласно Тълкувателно решение № 1/2013 по тълк.д. № 1/2013 ОСГТК на ВКС в рамките на въззивната проверка съдът служебно изследва въпроса дали е
приложена правилно императивна материалноправна
норма, както и за интереса на някоя от страните по делото. Съдът служебно следи
за валидността на решението в цялост, а за пороци водещи до недопустимост само
в обжалваната част на решението.
Настоящият съдебен състав
приема, че първоинстанционното решение е валидно и
допустимо.
По основателността на
иска.
Решението е правилно,
като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав
препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с
доводите във въззивната жалба е необходимо да се
добави и следното:
Предмет на делото е притезанието на ищеца, породено от сключения между страните
договор за потребителски кредит, с което се иска реално изпълнение на
изискуемата главница, ведно с обезщетението за забава, начислено от
предявяването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, като в останалата част първоинстанционното
решение е влязло в сила.
Настоящата инстанция
приема за установено, че между страните е възникнало облигационно
правоотношение на 20.12.2010 г., въз основа на сключен договор за потребителски
паричен кредит № **********/20.12.2010 г. Кредитополучателят по договора е физическо лице, което при сключването е
действало извън рамките на своята професионална или търговска дейност, поради
което правоотношението следва да се квалифицира като договор за
потребителски кредит по смисъла на чл. 9 ЗПК. Кредиторът е
предоставил на кредитополучателя сумата от 600 лева, като последният се е
задължил да погаси дълга в срок, чрез 36 равни анюитетни
вноски, съгласно приетия от страните погасителен план. Процесната
сума е усвоена изцяло от длъжника. Ответникът е бил изправна страна по процесното правоотношение, след което е преустановил
погасяването на задължението за връщане на заетата сума.
Предсрочната изискуемост
представлява изменение на договора, което настъпва с волеизявление само на
едната от страните и при наличието на две предпоставки: 1) обективният факт на неизпълнение на договорното задължение от
страна на длъжника и 2) упражненото
от кредитора по надлежния ред право да обяви кредита за предсрочно изискуем.
Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ
предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения
остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с
ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми.
Предсрочната изискуемост има действие от момента, в който волеизявлението на
кредитора е достигнало до длъжника, при условие, че към същия момент са се
осъществили обективните факти, обуславящи настъпването й - в този смисъл т. 18
от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по тълк. д.
№ 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
В процесната
хипотезата потестативното право на кредитора да обяви задължението
за предсрочно изискуемо не е надлежно упражнено. Длъжникът не е уведомен
преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.
По релевантния за изхода
на спора правен въпрос е образувано Тълкувателно дело 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС,
с което следва да даде задължителни указания дали „При уговорено погасяване на
главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, откога
тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за
главницата и/или за възнаградителните лихви - от
датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия
дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?“. Касационният състав е
констатирал, че в една част от постановените по реда на чл. 290 ГПК съдебни
актове (решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д. № 6629/2013 г. на ВКС, IV г. о.;
решение № 45 от 17.06.2020 г. по т.д. № 237/2019 г. на ВКС, II т. о. и решение
50076 от 14.11.2022 г. по т.д. № 1730/2019 г. на ВКС, I т. о.) се застъпва
становището, че началният момент, от който започва да тече давностният
срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит,
е моментът на изискуемостта на съответната вноска. Противно разрешение на поставения
въпрос е дадено в решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д. № 1157/2018 г. на ВКС,
II т.о. и решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр.д. № 4674/2021 г. на ВКС, III
г.о. Посочил е, че в решение № 38 от 26.03.2019 г. по т.д. №1157/2018 г. на
ВКС, II т.о. е прието, че приложима по отношение на задължението за главница по
договор за банков кредит е общата 5-годишна погасителна давност по чл. 110 ЗЗД,
изчислена от датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита, а не
кратката 3-годишна давност по чл. 111, б. „в“ ЗЗД, изчислена от датата на
падежа на отделните погасителни вноски, като са изложени аргументи, че
уговореното между страните връщане на предоставена по договор за кредит сума на
погасителни вноски не превръща този договор в такъв за периодични платежи, а
представлява уговорка за изпълнение на задължението на части на основание чл.
66 ЗЗД. С решение № 50173 от 13.10.2022 г. по гр.д. №4674/2021 г. на ВКС, III
г.о. е даден отговор на правния въпрос „Кой е началният момент, от който
започва да тече давностният срок за вземанията за
главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор за банков
кредит, за който не е обявена и респективно, настъпила предсрочна
изискуемост?“. Констатирано е наличието на противоречива съдебна практика по
въпроса, като е формиран извод, че това противоречие следва да се счита за
преодоляно посредством решаващите мотиви на TP № 5/2019 от 21.01.2022 г. по
т.д. № 5/2019 г. на ОСГТК на ВКС. Разяснено е, че при постигнато съгласие
плащането на дължимата сума да е разделено на погасителни вноски с падежи на
определени дати, отделните вноски не стават автоматично сбор от отделни,
периодично дължими плащания. Задължението продължава да бъде само едно и
крайният срок за погасяването му е падежът на последната разсрочена вноска или
моментът, в който е обявена предсрочната изискуемост. Прието е, че началният
момент, от който започва да тече давностният срок за
вземания за главница и/или за договорни лихви по погасителни вноски по договор
за банков кредит, за който не е обявена, респ. не е настъпила, предсрочна
изискуемост, е датата на уговорения краен срок за погасяване на кредита.
Настоящият състав следва
да реши спора по вътрешно убеждение съобразно събрания доказателствен
материал и изложените от страните правни доводи.
Съдът приема, че
началният момент, от който започва да тече давностният
срок за вземания за главница по погасителни вноски по договор за банков кредит,
е моментът на изискуемостта на съответната вноска. Първоинстанционният
съд правилно е съобразил, че вноските с падеж от 10.07.2013 г. до 10.01.2014 г.
се дължат от длъжника, тъй като не са погасени по давност.
Поради
съвпадане на установите фактически и правни изводи първоинстанционното
решение следва да бъде изцяло потвърдено.
По отговорността за разноски:
При този изход на делото
отговорността за разноски е на двете страни. Ответникът следва да заплати
сумата от 25 лева, представляваща държавна такса, по сметка на Софийски градски
съд. Ищецът е направил разходи за юрисконсултско
възнаграждение в размер на 100 лева, което съдът съдът
определи на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 25,
т. 1 от Наредба за заплащането на правна помощ, както и разходи за платена
държавна такса в размер на 25 лева и възнаграждение за особен представител общо
в размер на 450 лева. Съгласно уважената част от претенцията същия има право на
разноски в размер на 264,72 лева.
Съдът с разпореждане е задължил ищецът да внесе депозит за вещо лице в размер
на 300 лева, който до този момент не е платен по сметка на Софийски градски
съд. Платено е единствено сумата от 150 лева, но за предходния особен
представител – адв. Г., поради което на основание чл.
77 ищецът следва да бъде осъден да заплати на особения представител посочената
сума с ДДС.
Така мотивиран, Софийски
градски съд:
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА
№
20275428/14.12.2020 г., постановено по гр.д. № 29592/2019 г. по описа на
Софийски районен съд, ГО, 140 състав.
ОСЪЖДА
С.Д.С.,
ЕГН *********, на основание чл. 77 ГПК, да заплати на Софийски градски съд,
сумата от 25 лева, представляваща
дължимата пред настоящата инстанция държавна такса.
СЪЖДА
С.Д.С.,
ЕГН *********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на „П.К.Б.“ ЕООД, ЕИК
********, сумата от 264,72 лева,
представляваща сторените пред настоящата инстанция съдебни разноски.
СЪЖДА
„П.К.Б.“
ЕООД, ЕИК ********, на основание чл. 77 ГПК, да заплати на адв.
С., особен представител на ответника, сумата от 360 лева с включено ДДС, представляваща възнаграждение за особен
представител пред настоящата инстанция.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.