Р Е Ш
Е Н И Е
гр.София, 13.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІІ-Б въззивен състав, в
публично съдебно заседание на седемнадесети
декември през две хиляди и деветнадесета
година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Теменужка Симеонова
ЧЛЕНОВЕ: Хрипсиме Мъгърдичян
Марина Гюрова
при секретаря Н.Светославова, като разгледа
докладваното от съдия Хрипсиме Мъгърдичян в.гр.дело №5065
по описа за 2018
год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение от 06.02.2018
год., постановено по гр.дело №6964/2017 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, са отхвърлени
като неоснователни предявените
по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД срещу Л.К.Л. искове с правно
основание чл. 149 и сл. ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване
за установено, че ответницата дължи на ищеца сумата от 446.61 лв. – стойност на
доставена топлинна енергия за периода от м.септември 2013 год. до м.април 2015
год. в топлоснабден имот, находящ се в гр.*******и сумата от 115.73 лв. – обезщетение
за забава в размер на законната лихва за периода от 31.10.2013 год. до
18.10.2016 год., сумата от 19.92 лв. – стойност на услугата дялово
разпределение за периода от м.септември 2013 год. до м.април 2015 год. и сумата от 3.34 лв. – обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 31.10.2013 год. до 18.10.2016 год., за
които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК по ч.гр.дело №60831/2016 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в.
Горепосоченото
решение е постановено при участието на привлечено от ищеца трето лице-помагач „Н.“
ЕАД.
Срещу решението е
подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от ищеца
„Т.С.“ ЕАД. Жалбоподателят поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил
приел, че ответницата не е потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 42 ДР на ЗЕ, както и че договорните отношения между страните
се предпоставят от наличието на индивидуален писмен договор. По делото бил
представен нотариален акт, от който било видно, че ответницата е придобила
собствеността върху процесния апартамент №1, за който при ищеца била открита
клиентска партида с абонатен №268658. Съгласно чл. 61, ал. 1 от Наредба
№16-334/2—7 год. за топлоснабдяването, дяловото разпределение на топлинната
енергия между потребителите в сграда-етажна собственост се извършвало възмездно
от топлопреносното предприятие или чрез възлагане на лице, вписано в публичния
регистър по чл. 139а ЗЕ и избрано от потребителите. В случая разпределението на
топлинната енергия било възложено на третото лице-помагач. По делото бил
представен протокол за проведено Общо събрание на етажните собственици на
процесната сграда, като релевираното от ответницата възражение за нищожност на
решенията на етажните собственици било неоснователно. Тези решения не били отменени
и според тях сградата била топлоснабдена. Без значение било обстоятелството, че
трето за спора лице било декларирало, че поема всички разходи за потребена
топлинна енергия в имота. Последното не пораждало облигационно отношение между
ищеца и третото лице. Неправилно СРС бил приел, че е налице заместване в дълг
по чл. 102 ЗЗД, тъй като не било налице съгласие на ищеца за заместване на
длъжника. Ето защо моли обжалваното решение да бъде отменено, а исковете –
уважени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото и
юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по
жалбата Л.К.Л. счита, че решението на СРС следва да бъде потвърдено. Поддържа,
че представеното от ищеца доказателство, отнасящо се до наличието на
облигационна връзка, установявало кой е собственик на имота към 2005 год. –
момент, предхождащ процесния период с 8 години. Ищецът не бил доказал, че
ответницата има качеството на потребител на топлинна енергия през процесния
период. Освен това било видно от заключението на вещото лице по
съдебно-техническата експертиза, че дяловото разпределение било извършвано
съобразно нормативните изисквания, но за процесния период не било установено
наличието на задължения за изразходвана топлинна енергия. В сградата-етажна
собственост не се ползвало отопление, а в имота не се ползвала топла вода, като
щранговете били затапени по надлежния ред. Съгласно изравнителните сметки
нямало изчислена топлинна енергия за периода. Претендира и присъждането на
направените разноски по делото.
Софийският градски съд,
като прецени събраните по делото доказателства и
взе предвид наведените във въззивната жалба
пороци на атакувания съдебен акт и
възраженията на насрещната страна, приема следното:
Предявени са за
разглеждане по реда на чл. 422, ал.
1 ГПК обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 149 и сл. ЗЕ
вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Настоящият
съдебен състав приема, че първоинстанционното решение е валидно и допустимо, но
е частично неправилно.
Установено е по
делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата – етажна
собственост /в която се намира този имот/ е била присъединена към топлопреносната мрежа. Доказано е също така, че ответницата е собственик на
процесния апартамент №1 – видно от приетия като доказателство по делото нотариален
акт за покупко-продажба на недвижим имот от 15.04.2005 год. Според
задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение
№ 2/2017 год. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 год., ОСГК, собствениците или
титулярите на ограниченото вещно право на ползване върху топлоснабдения имот
дължат цената на доставената топлинна енергия за битови нужди съгласно
разпоредбите на ЗЕ в хипотезата, при която топлопреносният имот е предоставен
за ползване по силата на договорно правоотношение, освен ако между ползвателя
на договорно основание и топлопреносното предприятие е сключен договор за
продажба на топлинна енергия за битови нужди за същия имот, през времетраенето
на който ползвателят като клиент на топлинна енергия за битови нужди дължи цената
й.
В мотивите на
посоченото Тълкувателно решение и прието, че договорът между това трето
ползващо се лице и топлопреносното предприятие подлежи на доказване по общия
ред на ГПК, например с откриването на индивидуална партида на ползвателя при
топлопреносното предприятие, но се презумира с установяване на факта на
ползване на топлоснабдения имот. Съдбата на първоначалния договор за продажба
на топлинна енергия за същия топлоснабден имот, сключен със собственика или
титуляра на ограниченото вещно право на ползване, зависи от договореното в
последния, включително в публично известните общи условия към него. В зависимост
от постигнатото съгласие между топлопреносното предприятие и собственика,
респективно носителя на вещното право на ползване в първоначалния договор, при
сключването на такъв последващ договор с ползвател на договорно основание,
първоначалният договор или се прекратява през времетраенето на последващия
договор, или продължава да действа, като отговорността на собственика или
вещния ползвател може да е уговорената като такава при встъпване в дълг /чл.
101 ЗЗД/, в която хипотеза първоначалният и последващ длъжници ще отговарят
солидарно, или като такава при заместване в дълг /чл. 102 ЗЗД/, в която
хипотеза първоначалният длъжник се освобождава от отговорност.
В разглеждания
случай по делото нито се твърди, нито се установява, че между ищеца и Р.И.В./автор
на декларацията от 27.12.2016 год. с нотариална заверка на подписа – на л. 44
от първоинстанционното дело/ е бил сключен договор за продажба на топлинна
енергия за битови нужди за процесния имот или че ищецът по друг начин е дал изричното
си съгласие старият длъжник – ответницата да бъде освободена от отговорност, като
се замести от Р.И.В.– чл. 102, ал. 1 ЗЗД, а доказателствената тежест в тази
насока е била на ответницата /чл. 154, ал. 1 ГПК/.
Следователно
противно на приетото от първоинстанционния съд настоящият съдебен състав счита,
че ответницата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по
смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм.
- ДВ, бр. 74 от 2006 год./, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т.
2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 год., в
сила от 17.07.2012 год./.
Съгласно чл. 150,
ал. 1 ЗЕ продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на
потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично
известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от
ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се
публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете
с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване,
без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал. 2
от закона/. В случая несъмнено е, че Общите условия на ищцовото дружество са
влезли в сила, доколкото са били публикувани, като по делото не са релевирани
нито твърдения, нито има данни, че ответницата е упражнил аправото си на
възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 ЗЕ. Поради
изложеното, въззивният съд приема, че между страните по делото са били налице
договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с
включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ и Общите условия.
Според чл. 139,
ал. 1 ЗЕ разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост,
се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за
извършване на дяловото разпределение е регламентиран в ЗЕ /чл. 139 – чл. 148/ и
в действалата през процесния период Наредба №16-334 от 06.04.2007 год. за
топлоснабдяването /Обн. ДВ, бр.34 от 24.04.2007 год./.
Установено е въз основа на талони за
отчет на уреди за дялово разпределение и от заключението по допусната и изслушана
в първоинстанционното производство съдебно-техническа експертиза, което при
преценката му по реда на чл. 202 ГПК следва да бъде кредитирано, че в имота
няма монтирани отоплителни тела и топлоразпределители и не се ползва топла вода
/щранговете са затапени/, делът на ответницата
за сградна инсталация,
отопление и битово горещо водоснабдяване е бил изчислен в съответствие с
правилата на действащата нормативна уредба, ищецът е отчитал за своя сметка
технологични разходи и измервателните уреди били изправни. Установено е също
така, че за исковия период няма суми за изразходвана топлинна енергия – сумата
от изготвените от третото лице-помагач изравнителните сметки, като разлика
между фактурираните суми по прогнозни данни /983.96 лв./ била в размер на
983.96 лв. за връщане на абоната.
В разглеждания случай констатациите на
вещото лице по съдебно-техническата експертиза и на вещото лице по допусната и
изслушана в първоинстанционното производство съдебно-счетоводна експертиза по
отношение на наличието на изравнителни суми в полза на някоя от страните и
техния размер си противоречат. Въззивният съд счита, че по отношение на това
обстоятелство следва да бъде ценено заключението по съдебно-техническата
експертиза, тъй като то кореспондира напълно с останалите данни по делото, а
именно с ангажираните от третото лице-помагач 2 бр. справки за отоплителния
сезон от м.май 2013 год. до м.април 2014 год. и за отоплителния сезон от м.май
2014 год. до м.април 2015 год., поради което приема за доказано, че за
процесния период за ответницата не съществуват задължения за заплащане на
стойност на доставена топлинна енергия. Вещото лице по съдебно-счетоводната
експертиза е взело предвид изравнителната сметка за периода от м.май 2012 год.
до м.април 2013 год., който предхожда исковия период.
В този смисъл главната претенция за
сумата от 446.61 лв. се явява неоснователна и следва да бъде отхвърлена. А щом
няма главно задължение не може да възникне задължение за обезщетение за забава
в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
На следващо място следва да се посочи,
че всички дейности и обществени отношения, свързани с
топлоснабдяването, са регулирани от секторното законодателство в областта на
енергетиката, което обуславя и особеностите на възникването
и осъществяването на услугата по дялово разпределение на топлинната енергия. Според
чл. 139, ал. 2 ЗЕ /в редакция – изм.,ДВ, бр. 74 от 2006 год./, дяловото
разпределение на топлинна енергия в сграда – етажна собственост се извършва от
топлопреносното предприятие или от доставчик на топлинна енергия самостоятелно
или чрез възлагане на лице, вписано в публичния регистър по чл. 139а. След
изменението на посочената норма /ДВ, бр. 54 от 2012 год., в сила от 17.07.2012
год./ отговорността за извършването на дялово разпределение на
топлинна енергия се възлага само на
топлопреносните предприятия, като те могат да извършват дейностите по дялово
разпределение самостоятелно или чрез възлагане на търговците, вписани в
публичния регистър по чл. 139а ЗЕ. Начинът на
определяне на цената за услугата "дялово разпределение на топлинната
енергия" е точно определен в ЗЕ – съгласно чл.
139в, когато топлопреносното предприятие или доставчикът на топлинна енергия не
са регистрирани по реда на чл. 139а, те сключват писмен договор за извършване
на услугата дялово разпределение с лицето, избрано от клиентите по реда на чл.
139б /при Общи условия/, в който се уреждат цените за извършване на услугата
дялово разпределение на топлинна енергия, които се заплащат от страна на
потребителите към топлопреносното предприятие, а след това –
от топлопреносното
предприятие към търговеца, осъществяващ дялово разпределение на топлинна енергия,
а съгласно чл. 140, ал. 5 – лицето по чл. 139б, ал. 1 предлага на клиентите в
сграда – етажна собственост, самостоятелно или чрез упълномощено лице, да
сключат писмен договор, в който се уреждат условията и начинът на плащане на
услугата дялово разпределение /виж и чл. 112г от ЗЕЕЕ /отм./ – действаща
нормативна уредба към момента на сключването на договора от 03.10.2002 год.
между етажните собственици на процесната сграда и „Бруната“ ЕАД /правоприемник
на „Н.“ ЕАД.
Съгласно чл. 36, ал. 1 и 2 от Общите
условия на ищеца за продажба на топлинна енергия за битови нужди, клиентите
заплащат цена за услугата дялово разпределение, извършвана от избран от тях
търговец, като стойността й се формира от: 1/ цена за обслужване на партидата
на клиента, включваща изготвяне на изравнителна сметка; 2/ цена за отчитане на
един уред за дялово разпределение и броя на уредите в имота на клиента и 3/ за
отчитане на уредите за дялово разпределение, извън обявените от търговеца дати
се заплаща допълнителна цена по ценоразпис, определен от продавача. Редът и
начинът на заплащане на услугата дялово разпределение се определя от продавача,
съгласувано с търговците, извършващи услугата дялово разпределение и се обявява
по подходящ начин на клиентите.
В случая въз основа на въз основа на
съвкупната преценка на доказателствата по делото – талони за отчет на уреди за
дялово разпределение, изравнителни сметки и заключенията по
съдебно-техническата експертиза и съдебно-счетоводната експертиза, въззивният
съд счита, че услугата дялово разпределение е била реално осъществена през
периода от м.септември 2013 год. до м.април 2015 год., а нейната стойност за
исковия период възлиза на 19.92 лв., до който и релевираната главна претенция
се явява основателна и следва да бъде уважена, ведно със законната лихва,
считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното изплащане /чл. 422, ал. 1 ГПК/.
Съгласно Общите условия на ищеца /в
сила от 12.03.2014 год./, месечната дължима сума за доставена топлинна енергия
на клиента се формира въз основа на определения за него дял от топлинната
енергия за разпределение в сградата – етажна собственост и обявената за периода
цена, за която сума се издава ежемесечно фактура от продавача – чл. 32, ал. 1,
а след отчитане на средствата за дялово разпределение и изготвяне на
изравнителните сметки от търговеца, продавачът издава за отчетния период
кредитни известия на стойността на фактурите по ал. 1 и фактура за потребеното
количество топлинна енергия за отчетния период, определено на база
изравнителните сметки – чл. 32, ал. 2.
Клиентите са длъжни да заплащат
месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 в 30-дневен срок от
датата на публикуването им на интернет страницата на продавача – чл. 33, ал. 1
от горепосочените Общи условия. Изравнителният резултат води до възникване на
ново вземане в полза на топлопреносното предприятие, когато начислените
прогнозни месечни вноски са в по-малък размер от
стойността на действително доставеното количество топлинна енергия – в този
случай според чл. 33, ал. 2 от Общите условия, клиентите са длъжни да заплащат
стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 за потребено количество топлинна
енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на публикуването на интернет
страницата на продавача.
Настоящият съдебен състав приема, че публикуването
на месечните дължими суми за топлинна енергия по чл. 32, ал. 1 от Общите
условия и на стойността на фактурата по чл. 32, ал. 2 /в която се отразява и
стойността на услугата дялово разпределение – виж и чл. 36, ал. 2 от Общите
условия/, представлява по своето естество уговорен между страните начин, по
който кредиторът отправя искането си /поканата си/ за изпълнение. Следователно
изпълнението на задълженията зависи от волята на кредитора, т.е. той решава
кога да поиска изпълнение. В този смисъл и доколкото страните по
правоотношението не са определили срок за изпълнение, то следва да се приема,
че длъжникът изпада в забава, след като бъде поканен от кредитора – чл. 84, ал.
2 ЗЗД.
В разглеждания случая по делото не са
ангажирани каквито и да било доказателства от страна на ищеца, че ответницата е
била поставена в забава по отношение на задълженията за заплащане на цената на
предоставената услуга дялово разпределение за процесния период, поради което и
при приложение на неблагоприятните последици от правилата за разпределение на
доказателствената тежест следва да се приеме, че предявеният иск по чл. 86, ал.
1 ЗЗД следва да бъде отхвърлен.
Ето защо решението на СРС следва да
бъде отменено в частта му, в която е отхвърлен предявения по реда на чл. 422,
ал. 1 ГПК иск с правно основание чл. 150 ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 19.92 лв., представляваща
стойност на услугата дялово разпределение за периода от м.септември 2013 год.
до м.април 2015 год., която претенция подлежи на уважаване.
В останалата
обжалвана част първоинстанционното решение трябва да бъде потвърдено, като
правилно.
По отношение на
разноските:
С
оглед изхода от настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на жалбоподателя /ищеца/ направените разноски
в първоинстанционното производство за държавна такса, възнаграждения за вещи
лица и юрисконсултско възнаграждение в размер на 17.86 лв., както и направените
разноски във въззивното производство за държавна такса и юрисконсулстко
възнаграждение в размер на 4.25 лв.
Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 12 от Тълкувателно решение № 4/2013 год.
на ВКС по тълк.дело № 4/2013 год., ОСГТК, съдът в исковото производство се
произнася с осъдителен диспозитив по дължимостта на разноските в заповедното
производство, включително и когато не изменя разноските по издадената заповед
за изпълнение Принудителното събиране на разноските се извършва въз основа на
издаден, след влизане в сила на решението по установителния иск /искове/,
изпълнителен лист по чл. 404, т. 1 ГПК от съда в исковото производство. При
този изход на настоящия спор и на основание чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца направените разноски в заповедното
производство по ч.гр.дело №60831/2016 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 11.06 лв.
На основание чл.
78, ал. 3 ГПК жалбоподателят /ищецът/ следва да бъде осъден да заплати на
ответницата действително направените разноски във въззивното производство за
възнаграждение за един адвокат в размер на 289.80 ЛВ.
Своевременно
релевираното от жалбоподателя възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК се явява
основателно. Посочената разпоредбата предвижда, че при прекомерност на
заплатеното от страната възнаграждение за адвокат, съдът може да присъди
по-нисък размер на разноските в тази им част, но не по-малко от минимално
определения размер съобразно чл. 36 от Закона за адвокатурата. Съгласно
задължителните разяснения, дадени с т. 3 от ТР №6/2012 год. по т.дело №6/2012
на ОСГТК на ВКС, при намаляване на подлежащо на присъждане адвокатско
възнаграждение, поради прекомерност по реда на чл. 78, ал. 5 ГПК, съдът не е
обвързан от предвиденото в § 2 от Наредба №1 от 09.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения ограничение и е свободен да намали
възнаграждението до предвидения в същата наредба минимален размер.
По настоящото
делото е ангажиран договор за правна защита и съдействие от 29.03.2018 год., от
който е видно, че е уговорен адвокатски хонорар от 600 лв., който е заплатен
изцяло и в брой от ответницата по жалбата. С оглед материалния интерес в
конкретния случай намира приложение разпоредба на чл. 7, ал. 2, т. 1 от
посочената наредба, според която минималното възнаграждение е 300 лв.
Въззивният съд намира, че действително заплатеният от ответницата по жалбата
адвокатски хонорар, който е 2 пъти по-висок от минимално предвидения, съотнесен
към действителната фактическа и правна сложност на делото /което не
представлява фактическа и правна сложност, развило се е в едно съдебно
заседание, като не са били събирани доказателства/, се явява прекомерен и
следва да бъде намален до сумата от 300 лв., а съразмерно отговорността на
жалбоподателя за разноски следва да бъде ангажирана за сумата от 289.80 лв.
На основание чл. 280,
ал. 3 ГПК настоящето решение не подлежи на касационно обжалване.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ решението от 06.02.2018 год.,
постановено по гр.дело №6964/2017 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, в
частта му, в която е отхвърлен предявения по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК от
„Т.С.” ЕАД срещу Л.К.Л. иск с правно основание чл. 149 и сл. ЗЕ вр. с чл. 79,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД за сумата от 19.92 лв., представляваща стойност на услугата
дялово разпределение за периода от м.септември 2013 год. до м.април 2015 год.,
като вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК от „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***,
срещу Л.К.Л. с ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 149 и
сл. ЗЕ вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, че ответницата дължи на ищеца сумата от 19.92 лв., представляваща стойност на услугата дялово
разпределение за периода от м.септември 2013 год. до м.април 2015 год., ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №60831/2016
год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в – 27.10.2016 год. до окончателното й
изплащане.
ПОТВЪРЖДАВА решението от 06.02.2018 год., постановено по гр.дело
№6964/2017 год. по описа на СРС, ГО, 113 с-в, в останалата му обжалвана част.
ОСЪЖДА Л.К.Л. с ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на
„Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, на основание
чл. 78, ал. 1 и 8 ГПК направените разноски в първоинстанционното производство
за държавна такса, възнаграждения за вещи лица и юрисконсултско възнаграждение
в размер на 17.86 лв., направените разноски във въззивното производство за
държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в размер на 4.25 лв., както и
направените разноски в заповедното производство по ч.гр.дело №60831/2016 год.
по описа на СРС, ГО, 113 с-в, за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение
в размер на 11.06 лв.
ОСЪЖДА „Т.С.” ЕАД, ЕИК *******, със седалище и адрес на
управление:***, да заплати на Л.К.Л. с ЕГН **********, с адрес: ***, на
основание чл. 78, ал. 3 ГПК направените разноски във въззиввното производство
за възнаграждение за един адвокат в размер на 289.80 лв.
Решението е постановено при участието на привлечено от
ищеца трето лице-помагач „Н.“ ЕАД.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1/ 2/