Р Е Ш Е Н И Е
№…………./……...............2020 г.
гр. Варна
В И М Е Т О Н
А Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ПЪРВИ
ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в публично съдебно заседание, проведено на четвърти
март през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИН
МАРИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛИНА
КАРАГЬОЗОВА
мл. с. ФИЛИП РАДИНОВ
при участието на секретаря Христина Атанасова,
като разгледа докладваното от съдия Карагьозова,
в.т.д. № 140/2020 г., по описа на ВОС, ТО,
за да се произнесе взе пред вид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
Производството по делото е образувано по постъпила въззивна жалба от „Групама застраховане” ЕАД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“
№ 47А, срещу решение №4596/29.10.2019г., постановено по гр.д. № 6883/2019г.
на ВРС, в частта, с която е осъден да заплати на Л.И.С., ЕГН ********** с адрес *** сумата от 135,06 лева, представляваща
обезщетение за забава, начислено за периода 04.12.2017г. до 27.03.2018г. върху
главница от 4264,99 лева, представляваща присъдено с влязло в сила решение по
гр.д. № 4457/2018г. по описа на ВРС застрахователно обезщетение за имуществени
вреди на л.а «Рено клио», с рег. № ***, причинени по вина на водача на л.а.
„Форд фиеста“ с рег. № СА **** НК застрахован при ответника по сключен договор
за застраховка «Гражданска отговорност», полица № BG/26/117002677558,
вследствие настъпило застрахователно събитие на 29.11.2017г.
Жалбоподателят поддържа доводи за неправилност на решението поради
нарушение на материалния закон. Излага, че застрахователят дължи законна лихва
от изтичане на тримесечен срок от уведомяване по чл.496 от КЗ, а не както
неправилно е приел съдът – от датата на уведомяването за настъпилото
застрахователно събитие. Счита за неправилно тълкуването, че чл.497 от КЗ
урежда само отговорността на застрахователя за собствената му забава. Поддържа,
че действащият КЗ, за разлика от отменения, е уредил преди изтичане на
тримесечния срок застрахователят да не дължи законна лихва, във връзка със
задължителното преюдициално производство пред застрахователя. Нормата на
чл.497, ал.1, т. 1 от КЗ е неприложима, тъй като е налице доброволно плащане
при ликвидиране на щетата, макар и частично. Ето защо началният момент на
забавата следва да бъде определен съгласно чл.497, ал.1, т. 2 от КЗ.
В срока по чл. 263,
ал. 1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна, в който оспорва въззивната
жалба и моли за потвърждаване на първоинстанционното решение по изложените в
него съображения. Поддържа, че застрахователят дължи законна лихва за забава,
считано от датата на уведомяването му за настъпилото застрахователно събитие.
За да се произнесе по спора, Варненски
Окръжен съд съобрази следното:
Първоинстанционният съд е
сезиран с предявен от Л.И.С.
срещу „Групама застраховане” ЕАД иск от правно основание чл.86
от ЗЗД за присъждане на сумата 140,99лева,
представляваща обезщетение за забава начислено за периода 29.11.2017г. до
27.03.2018г. върху главница от 4264,99лева, представляваща присъдено с влязло в
сила решение по гр.д. № 4457/2018г. по описа на ВРС застрахователно обезщетение
за имуществени вреди на л.а «Рено клио», с рег. № ***, причинени по вина на
водача на л.а. „Форд фиеста“ с рег. № СА **** НК, застрахован при ответника по
сключен договор за застраховка «Гражданска отговорност», полица №
BG/26/117002677558 вследствие настъпило застрахователно събитие на 29.11.2017г.
Ищецът твърди, че собственият му л.а
«Рено клио», с рег. № *** е увреден в ПТП, настъпило на 29.11.2017г. в гр.
Варна по вина на водача на л.а. „Форд фиеста“ с рег. № СА **** НК, застрахован
при ответника по сключен договор за застраховка «Гражданска отговорност»,
полица № BG/26/117002677558. За настъпилото застрахователно събитие уведомил
застрахователя. Извършен бил опис по щета. На 28.03.2018г. предявил иск с
правно основание чл. 432 КЗ в РС- Варна. С решение № 4035/10.10.2018г. по гр.д.
№ 4457/2018г. по описа на ВРС му било присъдено застрахователно обезщетение в
размер на 4264,99лева, ведно със законната лихва считано от датата на подаване
на исковата молба - 28.03.2018г. до окончателното погасяване на задължението.
Твърди, че застрахователят е изпаднал в забава в плащането на застрахователното
обезщетение считано от датата на увреждането. Претендира обезщетение за забава
за периода от датата на увреждането - 29.11.2017г. до 27.03.2018г. - датата
предхождаща подаване на исковата молба, по която е било образувано гр.д. №
4457/2018г. на ВРС.
В срока по чл. 131 ГПК е постъпил
писмен отговор от ответника, с който се оспорва претенцията относно началния
момент на дължимост на обезщетението за забава. Твърди, че застрахователят е
уведомен от увредения на 04.12.2017г., поради което е изпаднал в забава с
изтичане на тримесечния срок по чл. 497, ал.1, т. 2 КЗ, т.е от 05.03.2018г.
С обжалваното решение предявеният иск
е уважен за сумата от 135,06 лева,
представляваща лихва за забава за периода от датата на подаване на
застрахователната претенция - 04.12.2017г. до деня предхождащ предявяването на
иска по гр.д. № 4457/2018г. - 27.03.2018г. В частта, с която искът е отхвърлен
за периода от датата на деликта до 03.12.2017г., решението не е обжалвано и е
влязло в сила.
Съдът, като съобрази предметните предели на въззивното производство, очертани в жалбата
и отговора, приема за установено от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от
надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване,
поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността
на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, ВОС намира
обжалваното решение за валидно и допустимо.
По отношение на правилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно
разпореждането на чл.269, ал.1, изр. второ ГПК, въззивният съд е ограничен от
посочените в жалбата оплаквания, като служебно се произнася само в хипотезите
на нарушение на императивна правна норма. В разглеждания случай оплакванията на
въззивника съставляват оспорване на изводите на първоинстанционния съд относно
началния момент, от които се дължи обезщетение за забава от застрахователя.
Така направеното оплакване не съставлява нововъведено възражение или фактическо
твърдение, поради което следва да бъде разгледано по същество.
Приложимият
материален закон към процесния договор за застраховка „Гражданска отговорност“
е действащият Кодекс за застраховането (обн., ДВ, бр. 102 от 29.12.2015г., в
сила от 01.01.2016г.) на основание пар.22 от ПЗР на КЗ. В разпоредбата на
чл.429 от КЗ е проведено разграничение между гаранционната и пряката
отговорност на застрахователя за забава.
Гаранционната
отговорност на застрахователя е функционално обусловена от отговорността на
деликвента и обхваща всички причинени от застрахования вреди, включително тези
от забавата, в рамките на застрахователната сума. В хипотезата на деликт
застрахования изпада в забава от момента на увреждането съгласно общото правило
на чл.84, ал.3 от ЗЗД. Дължимата от застрахования лихва считано увреждането е
уредена в чл.429, ал.2, т. 2 от КЗ като част от застрахователното обезщетение.
Съгласно чл.429, ал.3 от КЗ същата подлежи на изплащане от застрахователя само
в рамките на застрахователната сума (лимита на отговорността). За периода от датата на уведомяването на
застрахователя до изтичане на сроковете за произнасянето му дължимата от
застрахования лихва за забава се заплаща от застрахователя на основание чл.429,
ал. 3, изр. второ от КЗ.
Пряката
отговорност на застрахователя за забава възниква от допълнителен фактически
състав, свързан с предприетите от него действия и бездействия в производството
по ликвидация на щета. Касае за
отговорност, която произтича от неправомерно поведение на застрахователя и
която не е производна от отговорността на прекия причинител на
непозволеното увреждане. Пряката отговорност на застрахователя за собствената
му забава е уредена в разпоредбата на чл. 497 КЗ,
съгласно която застрахователят дължи законна лихва за забава върху размера на
застрахователното обезщетение, ако не го е определил и изплатил в срок, считано
от по-ранната от двете дати: 1.изтичането на срока от 15 работни дни от
представянето на всички доказателства по чл. 106, ал. 3; 2. изтичането на срока
по чл. 496, ал.1 освен в случаите, когато увреденото лице не е представило
доказателства, поискани от застрахователя по реда на чл. 106, ал. 3 КЗ. Разпоредбата на чл. 497 КЗ
урежда собствената забава на застрахователя по повод
определяне и изплащане на застрахователното обезщетение и тя не е свързана със
забава на застрахования. Именно по тази
причина в чл.497, сл.2 от КЗ е предвидено, че дължимите от застрахователя лихви
по ал. 1 могат да надхвърлят застрахователната сума.
Проведеното
от законодателя разграничение между пряката и гаранционната отговорност за
забава е извършено за целите на
вътрешните отношения между застрахователя и деликвента и обема на
регресните права и не е свързано с отговорността към третото лице, на което са
причинени вредите.
Налага
се изводът, че на увреденото лице се следва лихва за забава, считано от
увреждането, като дължимата от деликвента лихва до датата на уведомяването на
застрахователя се покрива до размера на застрахователната сума и попада в
обхвата на регреса, а за периода след уведомяването лихвата за забава се поема
от застрахователя без съобразяване на лимита на отговорността.
Спорът за
дължимостта на лихвата за забава е пренесен пред въззивната инстанция само за
периода след уведомяването на застрахователя за настъпилото застрахователно
събитие, поради което извън предмета на въззивната проверка е дължимата от
застрахования лихва за забава, считано от деликта, представляваща част от
застрахователното обезщетение по чл.429, ал.2, т. 2 от КЗ.
В
случая застрахователната претенция е предявена от ищеца на 04.12.2017г., видно от представения от
застрахователя препис от уведомление за претенция.
Следователно от този момент до окончателното плащане на застрахователното
обезщетение застрахователят дължи на увредения лихва за забава.
Главното
вземане в размер на 4264,99 лева е установено по основание и размер с влязлото
в сила решение по гр.д. № 4457/2018г. на ВРС. Безспорно е между страните, че
липсва плащане на главницата в периода от уведомяването на застрахователя до
деня, предхождащ предявяването на иска за главното вземане - 28.03.2018г.,
поради което искът с правно основание чл.86 ЗЗД се явява основателен за сумата
от 135,06 лева, представляваща
лихва за забава за периода от 04.12.2017г. до 27.03.2018г.
Разпоредбата на чл.390 от КЗ в случая не следва да бъде съобразявана,
независимо, че с влязлото в сила решение застрахователното обезщетение е
определено при условията на тотална щета, поради липсата на наведени твърдения
и представени доказателства за извършена дерегистрация на автомобила на това
основание.
С оглед изхода на спора и на
основание чл.78, ал.1 от ГПК в полза на въззиваемия следва да бъдат присъдени
сторените във въззивното производство разноски в размер на 360 лева, изразяващи
се в заплатено адвокатско възнаграждение.
Воден
от горното, съдът
Р
Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА решение №4596/29.10.2019г., постановено по
гр.д. № 6883/2019г. на ВРС.
ОСЪЖДА „Групама застраховане” ЕАД, ЕИК
********* със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Цариградско шосе“
№ 47А, ДА ЗАПЛАТИ на Л.И.С., ЕГН ********** с адрес ***, сумата от 360 лева,
представляваща разноски за въззивното производство, на основание чл.78, ал.1 от ГПК.
Решението не подлежи на касационно
обжалване, по аргумент на чл. 280, ал. 2 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.