№ 34
гр. С., 31.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – С., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ,
в публично заседание на тридесет и първи януари през две хиляди двадесет и
четвърта година в следния състав:
Председател:Надежда Н. Янакиева
Членове:Мартин Цв. Сандулов
Гергана Огн. Симеонова
при участието на секретаря Пенка Сп. Иванова
като разгледа докладваното от Надежда Н. Янакиева Въззивно гражданско
дело № 20242200500011 по описа за 2024 година
Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и
следващите от ГПК.
Обжалвано е първоинстанционно решение № 784/23.10.2023г. по гр.д.
№ 2753/23 г. на СлРС, с което е:
отхвърлен предявеният осъдителен иск с правно основание чл.422,
ал.1 вр.чл.415,ал.1, т.3, вр.чл.415,ал.3 от ГПК, вр. чл.10,ал.1, ал.2 и ал.3 от
ЗПК. за осъждане на М. Б. К., ЕГН **********, от гр.С., ул.М. №21 да
заплати на Профи Кредит България ЕООД, с ЕИК ***********, със
седалище и адрес на управление: гр. С. , бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В,
сумата от 85.29лв, представляваща неизплатено договорено
възнаграждение по договор за потребителски кредит от 13.05.2022 г., ,
като неоснователен и недоказан;
отхвърлен предявеният осъдителен иск с правно основание чл.422,
ал.1 вр.чл.415,ал.1, т.3, вр.чл.415,ал.3 от ГПК, вр. чл.10,ал.1, ал.2 и ал.3 от
ЗПК. за осъждане на М. Б. К., ЕГН **********, от гр.С., ул.М. №21 да
заплати на Профи Кредит България ЕООД, с ЕИК ***********, със
седалище и адрес на управление: гр. С. , бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В,
сумата от 140лв, представляваща непогасено възнаграждение за закупен
пакет допълнителни услуги Фаст по договор за потребителски кредит от
13.05.2022 г, като неоснователен и недоказан;
1
отхвърлен предявеният осъдителен иск с правно основание чл.422,
ал.1 вр.чл.415,ал.1, т.3, вр.чл.415,ал.3 от ГПК, вр. чл.10,ал.1, ал.2 и ал.3 от
ЗПК. за осъждане на М. Б. К., ЕГН **********, от гр.С., ул.М. №21 да
заплати на Профи Кредит България ЕООД, с ЕИК ***********, със
седалище и адрес на управление: гр. С. , бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В,
сумата от 260лв, представляваща непогасено възнаграждение за закупен
пакет допълнителни услуги Флекси по договор за потребителски кредит от
13.05.2022 г, като неоснователен и недоказан;
отхвърлен предявеният осъдителен иск с правно основание чл.422,
ал.1 вр.чл.415,ал.1, т.3, вр.чл.415,ал.3 от ГПК, вр. чл.10,ал.1, ал.2 и ал.3 от
ЗПК. за осъждане на М. Б. К., ЕГН **********, от гр.С., ул.М. №21 да
заплати на Профи Кредит България ЕООД, с ЕИК ***********, със
седалище и адрес на управление: гр. С. , бул. България № 49, бл. 53Е, вх. В,
сумата от 104.49лв, представляваща лихва за забава за периода от
16.06.2022г. до 15.04.2023г., по договор за потребителски кредит от
13.05.2022 г, като неоснователен и недоказан.
Против това решение е постъпила въззивна жалба от ищеца в
първоинстанционното производство.
Въззивникът атакува цитираното решение частично, само по
отношение на договорното възнаграждение и лихвите за забава, като
твърди, че в тях то е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Счита,
че съдът неправилно е приел за недействителен процесния договор на осн. чл.
11 ал. 1 т. 10 вр. чл. 19 ал. 4 от ЗПК, както и неоснователно и неправилно е
приел, че е дължима само неизплатената главница, а с направените
плащания от страна на длъжника, тя е изцяло погасена
Заявява, че счита за неправилно заключението на съда, че длъжникът
по ДПК № 40009511336 не дължи претендиралото от дружеството
дължимо договорно възнаграждение, тъй като процесния договор е
недействителен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 във вр. с чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Процесният договор отговаря на всички законови императивни изисквания. В
същия подробно са описаните всички параметри, задължения като
основание и размер на разбираем и достъпен език. Гражданско задължение
на всяко лице е прояви грижа на добър стопанин, да прочете договора,
запознавайки се подробно с неговото съдържание, ако не разбира част от
него да се обърне към кредитния експерт за разяснения и допълнително
обяснение, да се консултира за последиците от същия и от евентуално
неизпълнение от негова страна и едва тогава да го подписва.
2
По-нататък въззивникът сочи, че от представения по делото
кредитен договор е видно, че същият е сключен в размер, идентичен със
заявените от ответника параметри, посочени от същия в Искане за
отпускане на потребителски кредит. Преди сключването на процесния
договор, на ответника е предоставен Стандартен европейски формуляр -
веднъж с отправеното Искане за отпускане на потребителски кредит и
веднъж преди сключването на самия кредитен договор. От него е видно, че
дружеството в качеството си на кредитор е предоставило преддоговорна
информация във форма съгласно ЗПК и във формуляра са посочени същите
параметри, както в Договора за потребителски кредит. Ответникът е
посочил, че е получил екземпляр от него, изписал е имената си и се е
подписал. Параметрите на кредита са посочени в европейския формуляр,
който е подписан от кредитоискателя и който му е предоставен, втори път
са посочени в договора за потребителски кредит преди подписване на същия
от кредитоискателя и от кредитора. Изготвен е и връчен на ответника
погасителния план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, който е
връчен на ответника, ведно с Договора за потребителски кредит.
Въззивникът изтъква, че договорът е съглашение, което изисква
съвпадането на две противоположни по посока и съвпадащи по съдържание
волеизявления. Той е сключен след постигане на съгласие на насрещните
волеизявления на страните по основните му елементи. Към това общо
разбиране за договора, ЗПК наслагва допълнително съдържание с оглед
защита интереса на икономически слабата страна. Поради това
сключеният договор за потребителски кредит с ответника напълно
отговаря на законовите изисквания и съдържа всички изискуеми реквизити
на ЗПК относно съдържанието на договора за потребителски кредит. Към
момента на подписване на процесния договор за потребителски кредит от
страна на ответника всички полета са попълнени. Кредитополучателят е
получил предоставената му в заем сума, съгласил се е с цената на кредита
на преддоговорния етап с получаването на Стандартен европейски
Формуляр за сравняване на различни предложения, така и със сключването
на договора, към който момент е бил наясно с общата сума, която трябва
да върне, така и с необективиране на желанието си да се откаже от
сключения договор, каквато възможност му е дадена в чл. 7.1. от ОУ към
договора.
На следващо място във въззивната жалба се сочи, че в процесния
договор ясно е посочена методиката на формирания годишен процент на
разходите. Подобно изискване има единствено при наличието на референтен
лихвен процент - арг. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, като в случая е спазена и
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а именно, че годишният процент на
разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. В случая
3
страните са уговорили глобален фиксиран размера на годишния лихвен
процент, като са го определили, че е 40.90 %. В договора ясно е посочен
процента на ГЛП и ГПР, както и точният размер на дължимите суми от
длъжника.
Според въззивника уговореният годишен лихвен процент в размер на
40.90 % отговаря на законовите ограничение и не противоречи на добрите
нрави. В българското действащо право, в отношенията между правните
субекти действа принципът на свободно договаряне почл. 9 от ЗЗД.
Съгласно този принцип всеки е свободен да встъпва в правни и договорни
връзки, ако желае, с когото желае и след като сам определя и се съгласява
със съдържанието на създаденото по негова воля правоотношение. Тези три
възможности, включени в понятието свободно договаряне, трябва да бъдат
обезпечени от правния ред, тъй като те съставляват кръга на т. нар. волева
автономия, която се предоставя на индивида за свободна инициатива. С
оглед на принципа за свобода на договаряне и по своя свободна воля
страните са се съгласили да сключат договор за кредит с годишен лихвен
процент от 40.90 % и ГПР в размер на 48.16 %. Кредитополучателят се е
съгласил с тази цена на кредита на преддоговорния етап с получаването на
стандартен европейски формуляр за сравняване на различни предложения,
така и към момента на сключването на договора, така и с необективане на
желанието си да се откаже от сключения договор и с погасяване на месечни
вноски. Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се
установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората
според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. След
като "добрите нрави" не е изрично дефинирано понятие, а преценката се
прави във всеки конкретен случай, то и въвеждането на параметрите на
добрите нрави от ответника не може да бъде изведено по тълкувателен
път, като при твърдение за нарушение на чл. 9 ЗЗД ответникът е следвало
да посочи кои конкретно добри нрави са нарушени, каквото позоваване в
настоящия случай липсва. Известен факт е, че паричният ресурс на
небанковите институции е многократно по-скъп от този на банките с оглед
на факта, че не могат да осъществяват влогонабиране. Известен е фактът,
че лихвите при небанковите институции са по-високи с оглед риска, който
поемат да отпуснат финансов ресурс на кредитополучатели, които не
могат да получат такъв от банките поради различни съображения, водещи
до ниска кредитоспособност. С оглед на тези обстоятелства меродавна е
пазарната цена на кредитите в сектора, а не законната лихва, която е
ограничена от разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, определяща максимален
размер на ГПР, в чието изчисляване участват и дължимите от
потребителя лихви.
Въззивникът заявява, че в по-старата съдебна практика се е приемало,
че нищожни като противоречащи на добрите нрави са клаузите за лихви,
надвишаващи трикратния размер на законната лихва тогава, когато
задължението по договора не е обезпечено, а когато е обезпечено - до
4
двукратния размер. Тя обаче е преосмислена с оглед последващите изменения
на ЗПК със ЗИДЗПК и в чл.19, ал.4 от ЗПК е въведено ограничение за
максималния размер на годишния лихвен процент, който не може да бъде по
- висок от петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения в левове и валута, а според ал.5, клаузи, надвишаващи тези
размери, се считат за нищожни. Според § 13 от ПЗР на ЗИДЗПК,
разпоредбите на закона не се прилагат за договорите за кредит, сключени
преди датата на влизането му в сила, а само за тези. сключени след тази
дата. С изменението на Закона за потребителския кредит, в сила от
23.07.2014 год., се въведе максимален размер на годишния процент на
разходите, изразяващ общите разходи по кредита (включващи в себе си
лихви други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид) и който не може да бъде по-висок от пет пъти размера на
законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена
с постановление на Министерския съвет на Република България, което е
50%. Т.е. в случай че съдът постави граница за максимално допустим размер
на възнаградителната лихва до 30 процента, то автоматично и абсолютно
неоснователно се ограничава и размерът на годишния процент на разходите
до 35-40 процента, каквото правомощие за разширително тълкуване на
императивни правни норми или за дописване на изключения към тях не е
дадено на нито един държавен съд. Въззивникът се позовава на съдебна
практика в тази насока на различни съдилища.
Добрите нрави са критерии за норми за поведение, които се
установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората
според вътрешното си убеждение ги приемат и се съобразяват с тях. Не се
сочи какви са критериите за поведение, установени в обществото във връзка
с потребителското кредитиране от небанкови институции, които същите
счита, че са накърнени с уговорения лихвен процент от 40.90 % и ГПР в
размер на 48.16 %. Считам, че добрите нрави в потребителското
кредитиране от небанкови финансови институции са в границите на
посочените от БНБ лихвени проценти, на които останалите небанкови
финансови институции предлагат потребителски кредити. Съгласно
критериите за поведение, установени в обществото по отношение на
лихвените проценти по потребителски кредити от небанкови финансови
институции, лихвен процент от 40.90 % и ГПР в размер на 48.16 % не
противоречат на добрите нрави. Поради гореизложените съображения
считам годишният процент на разходите за действителен такъв, а
твърдението, че поставя страните в неравностойно положение за
неоснователно и голословно.
Годишният процент на разходите по кредита, който изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит /чл. 19, ал.1 от
ЗПК, Обн., ДВ, бр.18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г./ включва лихвите,
други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв
5
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора. ГПР по
процесния кредит е в размер на 48.16 %, като годишния лихвен процент е
40.90 %.
Принципно за страните няма пречка да уговарят възнаградителна
лихва или неустойка за забавено плащане на парични задължения над
размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е
ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал.2 от ЗЗД. С ПМС № 72 от
08.04.1994 г. е определен само размерът на законната лихва. Със
заключителната разпоредба §1 е отменено ПМС № 1238 от 25.06.1951 г. за
определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде
определен нов максимален размер на договорната лихва. Разпоредбата на
чл.19, ал.4 от ЗПК, съгласно която годишния процент на разходите не може
да бъде по-висок от пет пъти от размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута, определена с ПМС, е приета преди
датата на сключване на договора/14.11.2016г / със ЗИД на ЗПК и е в сила от
23.07.2014 г. Следователно към датата на сключване на договора за кредит
страните са били обвързани от законовото изискване, третиращо размера
на ГПР.
Така в случая няма противоречие с добрите нрави, доколкото същите
са морални норми, на които законът придава правно значение, защото
правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с тази на
противоречието на договора със закона /чл. 26, ал.1 от ЗЗД/. Понятието
"добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр.З ЗЗД е обща правна
категория, приложима към конкретни граждански, респективно - търговски
правоотношения, изведена от юридическите факти, обуславящи тези
правоотношения, понятие, свързано с относително определени правни
норми, при приложението на които съдът прави конкретна преценка на
обстоятелствата. Една сделка противоречи на добрите нрави, ако с нея се
договарят необосновано високи цени, неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, със
сделката се цели недобросъвестна конкуренция, използва се монополно
положение, за да се наложи на другата страна неизгодно условие.
При преценка дали уговореният размер на договорната лихва
противоречи на добрите нрави, защото значително надхвърля нормалния и
справедлив размер на възнаграждението на кредитора за това, че е
предоставил свои парични средства за ползване от потребителя, както и
адекватния размер на всички останали разходи, които кредиторът е
направил, прави и ще реализира като съпътстващи предоставянето,
обслужването и възстановяването на кредита, но които се заплащат от
кредитополучателя, следва да се отчете характера на договора, неговата
цел, задължението на кредитодателя да предостави договорената сума в
уговорения срок и възможността потребителя да я върне разсрочено и на
вноски, макар и с лихва. Когато едната престация е предоставяне в
6
собственост на парични средства, то насрещната престация - заплащане
на възнаградителна лихва следва да се съизмерява както със стойността на
отпуснатия заем, така и със срока, за който се уговаря връщане на заетата
сума и с обстоятелството, дали заемът е обезпечен.
По отношение на възнаградителната лихва въззивникът сочи, че тя
съставлява цена за предоставеното ползване на заетата сума. Когато е
налице явна нееквивалентност между предоставената услуга и уговорената
за това цена, се нарушава принципът на добросъвестност при участие в
облигационните отношения, независимо от спецификата на сделката като
заемна сделка по ЗЗД или кредитна услуга, предоставена от търговец на
потребител. Законодателят по предвидения от него ред /ЗПК/ предприема
регулация на предоставените от търговците кредитни услуги, като
ограничава размера на възнаградителната лихва по отношение на
договорите за потребителски кредит, при което вече е налице ограничаване
на волята на страните не с добрите нрави, а с императивни правила на
закона. Съгласно чл.19, ал.4 от ЗПК годишният процент на разходите не
може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. Към момента, предвиден за
плащане на вноските, включващи и възнаградителната лихва, размерът на
законната лихва е бил 10 %, а петкратния й размер - 50 %. Т.е. в конкретния
случай ГПР не надхвърля петкратния размер на законната лихва по
просрочени вземания за целия период на кредита, следователно не е налице
нарушение на законовото изискване, както и на добрите нрави, като
уговореният размер на „оскъпяване“ на заетите парични средства не
противоречи на добрите нрави, защото не злепоставя интереса на
икономически по-слабата страна в облигационното отношение.
На следващо място се релевират оплаквания във връзка със
заключението съда, че длъжникът по ДПК № 40009511336 не дължи
претендираното от дружеството договорно възнаграждение, тъй като в
уговореното между страните ГПР не е включено възнаграждение за пакет
от допълнителни услуги. Въззивникът го намира за неправилно и счита, че
кредиторът не е посочил по-нисък от действителния размер на ГПР и че не
е предоставил невярна информация на потребителя. Твърди, че въззивното
дружество в качеството си на кредитор не създава задължение за
потребителя при сключване на договор за потребителски кредит, да сключи
и споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Тази
възможност пред клиента се явява опционална. Предоставянето на
допълнителни услуги, свързани с договора за потребителски кредит, е
легално уредено в разпоредбата на чл. 10а, ал. 1 ЗПК, като ал. 4 на същата
предвижда, че видът, размерът и действието, за което се събират такси
и/или комисиони, трябва да бъдат ясно и точно определени в договора за
потребителски кредит. Ал. 2 и ал. 3 на чл. 10а ЗПК изрично постановяват, че
кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за
7
действия, свързани с усвояването и управлението на кредита, и не може да
събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие. В
обхвата на общите разходи по кредита, които следва да се отчетат при
формирането на ГПР, попадат разходи за допълнителни услуги, но само в
случаите, когато получаването на такива допълнителни услуги е
задължително условие за сключването на договора за кредит. В процесния
договор за потребителски кредит обаче изрично е посочено, че изборът и
закупуването на пакет от допълнителни услуги не е задължително условие
за получаване на потребителски кредит или за получаването му при
предлаганите условия. Предвид това следва, че разходите на потребителя за
въпросните допълнителни услуги не представляват част от общите разходи
по кредита, съответно не следва да се отчитат при изчисляването на ГПР.
Тоест дължимото по процесиите допълнителни услуги възнаграждение се
дължи от кредитополучателя отделно и независимо от цената на самия
кредит, респективно не следва да се включва при изчисляването на ГПР и не
противоречи на чл. 19, ал. 4 от ЗПК.
Въззивникът зъявява още, че е извършил промяна на цялата договорна
документация в процеса за потребителско кредитиране предвид
измененията в ЗПК. Действително в бланката на Стандартния европейски
формуляр има нов раздел, който обаче няма характер на допълнителна
информация по смисъла на чл.5, ал. 7 от ЗПК. По този начин кредиторът
дава детайлна информация по всички различни услуги, които се предоставят
от компанията, като считам, че това е единствено в интерес на
потребителя, с цел той да е информиран за общия размер на неговите
задължения по договора за кредит и по пакета от допълнителни услуги, в
случай че се е интересувал от такъв. По този начин потребителят е
напълно наясно с пълния размер на задълженията си по кредита, на
задълженията си по пакета от допълнителни услуги, когато е пожелал да
получи информация за такъв, както и на общия размер на задълженията си.
Освен това, съгласно т. 4.3 от раздел III „Разходи по кредита" от
Приложение №2 на ЗПК, законодателят изисква да се посочат всички
разходи, които са свързани с кредита, но не са задължително условие за
предоставянето на кредита или за предоставянето му с конкретни условия.
В т.4.3 от СЕФ са описани всички разходи, които възникват за потребителя
в резултат на изразено от негова страна желание да се възползва от
допълнителни услуги, като например застраховка по кредита, получаване на
кредитна карта и др. В тази връзка и с оглед на допълнителните услуги,
които компанията предлага на своите потребители, е добавен раздел IV
„общо задължение по кредита и по пакета от допълнителни услуги, в случай
че такъв е избран“, който раздел да дава информация на потребителя за
общите параметри на предлаганите от кредитора кредитни и други услуги,
като по никакъв начин не е нарушена структурата на стандартния
европейски формуляр съгласно Приложение 2 от ЗПК.
Поради това въззивникът счита, че относително осведомен
8
потребител, който е наблюдателен и съобразителен в разумни граници,
може без затруднение да прецени напълно точно ефекта за него от
сключване на договор за потребителски кредит, ведно със споразумение за
предоставяне на пакет от допълнителни услуги. Съществено е, че в своята
съвкупност предоставената информация не накърнява способността на
потребителя да вземе търговско решение, т е. не е налице съществено
изменение на икономическото му поведение. При цялата налична
информация, всеки потребител, който е наблюдателен и съобразителен в
разумни граници, може без затруднение да прецени напълно точно ефекта за
него от сключване на договор за кредит и конкретно каква лихва, съответно
ГПР ще следва да заплаща и дали има обстоятелства, при настъпване на
които размерът на лихвата/ГПР може да бъде променен.
На последно място въззивникът заявява, че съгласно чл. 26 от ЗЗД,
нищожността на отделни части не влече нищожност на договора, когато
те са заместени по право от повелителни правила на закона или когато
може да се предположи, че сделката би била сключена и без
недействителните и части.
Във връзка с всичко гореизложено въззивникът счита, че процесният
договор, както и клаузата за договорна лихва, са действителни, поради
което моли да се отмени в тези части атакуваното решение на
първоинстанционния съд и вместо това бъде постановено ново, с което
тези искове бъдат уважени.
Заявява, че не обжалва решението в частите, с които е са
отхвърлени исковете за вземанията за услугите Факс и Флекси.
Няма заявена претенция за разноски.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна не е подала
писмен отговор.
В същия срок няма подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з. за въззивното дружество, редовно призовано, не се явява
процесуален представител по закон или пълномощие.
В с.з. въззиваемата, редовно призована, не се явява и не се
представлява.
Въззивният съд намира, че въззивната жалба е редовна и допустима,
отговаря на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в
законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ правен интерес
от обжалването, чрез постановилия атакувания акт районен съд.
9
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК
настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е
валидно, и с оглед частичния обхват на обжалването – и допустимо.
При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и
правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от
въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните
пред РС доказателства, намира, че атакуваното решение е и правилно,
поради което следва да бъде потвърдено.
Изложените във въззивната жалба оплаквания са неоснователни.
На 30.05.2023г. е подадено заявление за издаване заповед за изпълнение
по чл. 410 от ГПК от Профи Кредит България ЕООД срещу М. Б. К. за
главница в размер 400 лв, 85.29лв, представляваща неплатено договорно
възнаграждение, дължимо за периода 15.06.2022г. до 15.04.2023г. ,
непогасено възнаграждение за закупена и използвана допълнителна услуга
фаст в размер на 140лв, непогасено възграждение за ползвана допълнителна
услуга Флекси в размер на 260лв, неплатени такси в размер на 30лв, лихва за
забава по договор за кредит в размер на 104.49лв, лихва за забава в размер на
12.06лв., ведно със законната лихва от момента на подаване на заявлението
до окончателното изплащане на дължимите суми и разноски по делото.
Въз основа на разпореждане от 31.05.2023г. по ч.гр.д.№2200/2023г. на
СлРС На 31.05.2023 г. е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК по силата, на която е осъдена М. Б. К. да
заплати на Профи Кредит България ЕООД главница по договор за
потребителски кредит в размер 400лв, ведно със законната лихва от
момента на подаване на заявлението до окончателното изплащане на
дължимите суми и разноски по делото в размер на 426 лв. Със същото
разпореждане е отхвърлено искането на Профи Кредит България ЕООД за
издаването на заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК срещу М. Б. К. за
договорно възнаграждение в размер на 85.29лв, непогасено възнаграждение
за закупен пакет допълнителни услуги Фаст в размер на 140лв, непогасено
възнаграждение за закупен пакет допълнителни услуги Флекси в размер на
260лв, неплатени такси в размер на 30лв, лихва за забава по договор за
кредит в размер на 104.49лв, лихва за забава в размер на 12.06лв., както и
претендираните разноски за разликата от уважената част до пълния
претендиран размер.
С определение №323 от 15.06.2023г. по в.ч.гр.д.№215/2023г. на ОС С. е
оставена без уважение частната жалба срещу отхвърлителните части на
разпореждането от 31.05.2023г. по ч.гр.д.№2200/2023г. на СлРС.
В дадения едномесечен преклузивен срок за предявяване на осъдителни
искове, ищецът е предявил искове за присъждане на сумите 85, 29 лв.,
10
представляваща неплатено договорно възнаграждение, дължимо за периода
15.06.2022г. до 15.04.2023г., непогасено възнаграждение за закупена и
използвана допълнителна услуга Фаст в размер на 140 лв, непогасено
възграждение за ползвана допълнителна услуга Флекси в размер на 260 лв. и
лихва за забава по договор за кредит в размер на 104, 49 лв.
С атакуваното решение исковете са изцяло отхвърлени.
Предмет на въззивната жалба са само претенциите за неплатено
договорно възнаграждение, дължимо за периода 15.06.2022г. до 15.04.2023г.
в размер на 85, 29 лв. и за лихва за забава по договор за кредит в размер на
104, 49 лв.
Ключовият правопрепятстващ довод на въззивника се състои в
отричане недействителността на договора, приета от заповедния съд при
служебната проверка още във фазата на заповедното производство.
Въззивният съд също намира, че исковете за вземането за договорно
възнаграждение и за лихва за забава, се основават на неравноправна клауза
в представения договор.
Безусловно ответницата по заявлението има качество на потребител
и приложение намират разпоредбите на ЗЗП, а доколкото предметът на
спора има за основен източник договор за потребителски кредит – и ЗПК.
В представения договор за потребителски кредит не е ясно и
разбираемо посочено съдържанието по т. 10 на чл. 11 ал. 1 от ЗПК –
„годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин“. В
случая са посочени само абсолютни стойности на лихвения процент по
заема, ГПР на заема и общата дължима сума по кредита, но не е описана
методиката на формиране на ГПР – какви компоненти се включват в него и
как е формиран размер от 48,16 %, което представлява почти половината
от заетата сума. Това не е изрично отбелязано и в СЕФ за предоставяне на
информация за потребителския кредит. След като разходът е посочен при
липса на яснота по начина, разписан в ЗПК, то очевидно
кредитополучателят е въведен в заблуждение относно реалната цена на
кредита, което е сторено още с предоставянето му на преддоговорна
информация. Следователно е налице нарушение на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Освен това е видно, че макар ГПР по договора да е 48, 16 % /като
11
петкратният размер на законовата лихва е 50 %/, тъй като към договора са
включени два пакета „допълнителни услуги“, - „Фаст“ и „Флекси“, които
също са били предмет и на заявлението и на исковата молба, цената на тези
пакети – 140 лв. и 260 лв., при размер на кредита 400 лв., представлява 100
% от него и не е включена в ГПР по кредита. Това, от своя страна, води до
нарушение, както се посочи, и на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК, така и на чл. 19
ал. 4 от ЗПК, тъй като при това положение ГПР надхвърля многократно
петкратния размер на законовата лихва и се получава оскъпяване на
кредита с повече от сто процента. Заплащането на стойността на тези
пакети е предвидено предварително и независимо дали се ползва някоя от
услугите, което го превръща фактически в част от кредита, която
формално е изведена извън него, но води до реалното му оскъпяване, без
едновременно с това да е калкулирана в ГПР по кредита, но пък вноските са
включени в погасителния план.
Фактът, че към момента въззивникът не обжалва отхвърлителните
части на решението относно осъдителните искове за тези две вземания, не
може да доведе до пренебрегване на съглашенията за закупуване на два
пакета „допълнителни услуги“, инкорпорирани в самия ДПК, и
представляващи част от него, тъй като заявителят е очаквал плащания по
тях и е отнасял получените суми и към тези задължения – тоест ги е
считал за източник на облигационно задължение на кредитополучателя.
Поради това те следва да бъдат отчетени и съобразени при общата
преценка относно наличието и същността на неравноправни клаузи.
Така сумите са уговорени при наличие на предпоставките на чл. 21 ал. 1
от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл. 10а ал. 2 от ЗПК, които императивно
забраняват на кредитора да изисква и да събира от потребителя каквото и
да е плащане, включително на лихви, такси, комисиони или други разходи,
свързани с договора за кредит, които не са предвидени в сключения договор
за потребителски кредит, както и че не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на
кредита. Приведени към настоящия случай, тези отрицателни условия
намират своето обективно проявление в условията на „избраните и
закупени пакети допълнителни услуги“ – Фаст и Флекси, които са и
имплементирани в самия ДПК, тоест – представляват част от него.
12
Предметът на тези „допълнителни услуги“ по чл. 15.1 и 15.2 от ДПК е
съответно – приоритетно разглеждане на искането за отпускане на
потребителски кредит, преди кредитоискателите, които не са закупили
пакет „фаст“, в рамките на 1 час, считано от постъпването на искането;
право да се променя погасителния си план при изпълнение на специфични
изисквания. Сумите, търсени на базата на това съглашение, съдът намира
за недължими, поради недействителност на клаузите, с които са уговорени,
при наличие на предпоставките на чл. 21 ал. 1 от ЗПК вр. чл. 10 ал. 2 и чл.
10а ал. 2 от ЗПК, които, както бе посочено по-горе, въвеждат императивни
законови запрети. Споразумението за предоставяне на пакетите от
допълнителни услуги е внедрено в самия ДПК, тоест – представлява част от
него. Предметът, цитиран по-горе, макар да е дефиниран като
допълнителни „услуги“, в действителност се състои от действия, свързани
с усвояването и управлението именно на кредита, предоставен с ДПК. Така е
налице пълно покритие между естествените и закономерни права,
задължения и възможности за страните по договора за потребителски
кредит, произтичащи от неговия предмет и цел, и услугите, визирани в чл. 15
от ДПК. Това правно положение е недопустимо по смисъла на ЗПК, тъй
като по този начин кредитодателят се домогва да заобиколи изискванията
на този закон, което му е забранено с чл. 21 и нормотворецът е повелил, че
такава клауза е нищожна.
Напълно несподелимо е виждането на въззивника както за
самостоятелния, специфичен характер на тези услуги, както и с
опционалността на избора им.
Ако се приеме, че тези пакети са за „услуги“ – то те са еднакви за
абсолютно всички ДПК, както е служебно известно на съда, с оглед
значителния брой идентични дела със същия предмет и същия
заявител/кредитодател. След като се касае за идентични видове услуги –
най-общо – приоритетно разглеждане на искането и възможност за
промяна на погасителния план – то тяхното осъществяване очевидно е
еднакво и не зависи математически от размера на кредита, следователно е
логично тази услуга да има еднаква, константна „цена“, но съдът
установява, че това не е така – стойността на „услугите“ е различна при
различните размери на кредита и общото е, че варира в диапазона от 75%
до 100% от последния. Тези обстоятелства категорично сочат на изначална
13
неравнопоставеност както между потребителя и търговеца, така и между
самите потребители. Отделно може да се посочи, че самото събиране на
такса/възнаграждение за „разглеждането на искането за отпускане на
потребителски кредит“, създава неравнопоставеност между страните,
тъй като това е дейност, предшестваща сключването на ДПК, а във
фазата на преддоговорните отношения страните следва да имат равни
права при избора на контрагент. „Приоритетността при разглеждането
на искането за отпускане на ПК преди кредитоискателите, без закупена
допълнителна услуга Фаст …“ изобщо не може да се квалифицира като
„услуга по договор“, който още не е сключен и е възможно да не бъде.
По повод развитата във въззивната жалба аргументация, че
закупуването им не било задължително и на редица места в договора било
отбелязано, че кредитополучателят може да се откаже от тях, може да се
посочи следното:
За да се приеме, че това наистина са „допълнителни“ услуги, то
тяхното предоставяне не може да бъде включено като част от един типов
по характера си договор с единствен предмет предоставяне на
потребителски кредит. Самото включване в съдържанието на базовия
договор на р.л V – „Поискани от клиента допълнителни възможности“ и по-
нататъшното споменаване на „поискана и закупена от клиента
допълнителна услуга“ представлява перфидно по същността си
възздействие върху волята на потребителя. Няма абсолютно никакво реално
доказателство, че тези „допълнителни услуги“ действително са поискани
от клиента – обратното – предварителното включване на клаузите в
договора за ПК вече има ултимативен характер, а описаната
„възможност“ да не бъдат закупени от клиента е в този смисъл фиктивна
– „исканията“ за тези услуги също са типизирани, предварително изготвени
и представени на клиента като част от договора. Няма представено в
писмен вид нито искане от кредитополучателя за отпускането на
потребителски кредит, нито пък конкретно за услугите Фаст и Флекси, за
да може да се приеме поне в конкретния случай, че те са действително и
съзнателно пожелани от потребителя.
Другата защитна линия, поддържана от въззивника, се базира на две
твърдения – от една страна, че клиентът е получил подробна
14
предварителна информация и разяснения за абсолютно всички аспекти на
договора, включително и относно поисканите и закупени от него
допълнителни услуги и въздейстгвието, което всички тези „продукти“
могат да окажат върху него, правата и задълженията му, а от друга – че
клиентът е разумен, дееспособен и съобразителен индивид, който може да
прецени в резултат на разясненията, дали предлаганият продукт
съответства на неговите възможности и финансово състояние.
Разясняването на клиента на една, по съществото си неравноправна,
клауза и дори приемането й от негова страна, не я санира, тоест – не
отнема неравноправния й характер и не я превръща в действителна
уговорка. Тук свободата на договаряне не може да послужи за
„неутрализатор“, единствено при доброволно плащане не може да се
коригира волята на длъжника. В случай на неплащане и при поискване на
съдебна защита от страна на кредитора, за съда се задейства служебното
задължение да извърши проверка за наличие на неравноправни клаузи и при
констатирането им дължи привеждане на фактическото състояние в
съответствие с предписаното от закона.
Така, от своя страна, щом допълнителните услуги не могат да
съществуват в независимо и самостоятелно съглашение, тъй като са
генетично свързани и обусловени от договора за кредит, то те фактически
представляват дейности, свързани с управлението и обслужването на
кредита, поради което е следвало те да бъдат включени в ГПР като разходи
по него, съгласно чл.11 ал. 1 т. 10 от ЗПК.
Налице са, от една страна нищожни по смисъла на чл. 21 ал. 1 от ЗПК
и чл. 21 ал. 1 вр. чл. 10 ал. 2 от ЗПК клаузи, а от друга – щом бе
констатирано и неспазване на изискванията на чл. 11 ал. 1 т. 10 от ЗПК –
то процесният договор за потребителски кредит, съгласно чл. 22 ал. 1 от
ЗПК, се явява недействителен.
Тук следва да се посочи, че позоваването на общата норма на чл. 26 ал.
4 от ЗЗД е неоснователно, тъй като в случая е налице специфична форма на
недействителност, регламентирана в специален закон, с изрично уредени
последици и специалната норма се ползва с предимство.
Поради това се активира правилото на чл. 23 от ЗПК, съгласно което
„Когато договорът за потребителски кредит е обявен за недействителен,
15
потребителят връща само чистата стойност на кредита, заедно с
обезщетение за забава от датата на подаване на заявлението, но не дължи
лихва или други разходи по кредита.
Това означава, че само за тази сума ищецът има вземане и по
отношение на нея му е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 от ГПК, заедно с обезщетение за забава в размер на
законовата лихва от датата на подаване на заявлението. За всички
останали вземания заявлението е било отхвърлено.
Предявените за същите суми осъдителни искове също се явяват
неоснователни и следва да се отхвърлят, както е и сторил
първоинстанционният съд.
С оглед изложеното въззивната жалба относно отхвърлянето на
исковете за неплатено договорно възнаграждение, дължимо за периода
15.06.2022г. до 15.04.2023г. в размер на 85, 29 лв. и за лихва за забава по
договор за кредит в размер на 104, 49 лв., се явява изцяло неоснователна и
следва да се остави без уважение.
Атакуваното с нея решение следва да се потвърди в обжалваната му
част като правилно и законосъобразно.
Направените от въззивника разноски остават в негова тежест,
въззиваемата страна не е претендирала и доказала направени разноски и
такива не следва да й се присъждат.
Ръководен от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 784/23.10.2023г. по
гр.д. № 2753/23 г. на СлРС в обжалваните му части, като ПРАВИЛНО И
ЗАКОНОСЪОБРАЗНО.
Решението не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
16
2._______________________
17