РЕШЕНИЕ
№
...........
гр. Плевен, 03.10.2018год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛЕВЕНСКИ РАЙОНЕН СЪД, ІІ
граждански състав, в публичното заседание на трети
септември през две хиляди и осемнадесета
година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДАНИЕЛА ДИЛОВА
при секретаря Анета Христова,
като разгледа докладваното от съдията Дилова гр.дело № 1562 по описа за 2018
година и на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, взе
предвид следното:
Иск с правно основание чл.422, ал.1 ГПК, във вр.
с чл. 240 от ЗЗД, и чл. 86 от ЗЗД.
Производството по делото е образувано по предявена от „К.” АД *** против Н.И.В.
*** искова молба, в която се твърди че на 29.09.2015г между ищеца и ответника е сключен договор за кредит № ***/29.09.2015г.,
по силата на който ищцовото дружество е предоставило
на ответницата сума в размер на 1000 лева, със срок на издължаване 13 равни
месечни вноски, вносими на всяко последно число от
месеца, в размер 96,67 лв, с краен срок на погасяване
31.10.2016г. Твърди се, че ответницата не е изпълнила задължението си да върне
сумата, а е постъпило едно частично плащане с просрочие
– на 07.12.2015г. – 37 дни просрочие-370 лв. Твърди се, че ищецът с цел
извънсъдебно уреждане на отношенията е търсил многократно ответника, за което е
сторил разноски в размер на 88,45 лв.
Твърди се, че е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение,
че е издадена заповед за изпълнение
срещу която е подадено възражение. Моли съда да признае за установено, че
ответницата дължи на ищеца сумата 873,22
лв представляваща
главница, сумата от 88, 45 лв., представляваща административни разноски,
сумата от 190, 15 лв., представляваща договорна лихва за периода от 01. 12.
2015 год. до 31. 10. 2016 год., сумата от 271, 26 лв., представляваща
наказателна лихва за периода от 01. 01. 2016 год. до 16. 10. 2017 год., ведно
със законната лихва върху главницата, считано от 04. 12. 2017 год. до изплащане
на вземането.
В срока по чл.131 от ГПК ответницата е представила писмен отговор, в който
оспорва предявения иск.Твърди се, че не се сочат доказателства, че сумата е
предадена на ответника, че договорът не отговаря на изискванията на ЗПК,
навежда доводи за нищожност на клаузата за поръчителство.
В открито съдебно заседание страните не се явяват и не изпращат
представител.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, намери за установено от фактическа страна следното:
Видно от приложеното ч.гр.д. № 9096/2017г. е, че ищцовото
дружество е подало заявление по чл. 410 ГПК за издаване на заповед за
изпълнение срещу ответницата, за сумата от 873, 22 лв., представляваща
главница, сумата от 88, 45 лв., представляваща административни разноски, сумата
от 190, 15 лв., представляваща договорна лихва за периода от 01. 12. 2015 год.
до 31. 10. 2016
год., сумата от 271, 26 лв., представляваща наказателна лихва за периода от 01.
01. 2016 год. до 16. 10. 2017 год., ведно със законната лихва върху главницата,
считано от 04. 12. 2017 год. до изплащане на вземането, както и сумата 78, 47
лв. разноски по делото, от които 28, 47 лв. представляващи внесена държавна
такса и 50, 00 лв. представляващи юрисконсултско
възнаграждение. Въз основа на заявлението е издадена заповед за изпълнение на
парично задължение по чл.410 от ГПК, с която е разпоредено
длъжникът – ответницата по настоящото дело, да плати на заявителя – ищецът по
настоящото дело, претендираните суми. В двуседмичния
срок по чл.414, ал.2 от ГПК длъжникът е подала възражение срещу заповедта за
изпълнение, поради което заявителят е предявил настоящия иск за установяване на
вземането си в преклузивния едномесечен срок по
чл.415, ал.1 от ГПК. Предвид така установените обстоятелства, предявения иск се
явява процесуално допустим.
В производството по чл. 422 ГПК взискателят
следва да докаже факта, от който произтича вземането му, а длъжникът –
възраженията си срещу вземането. В случая правното твърдение на ищеца е, че
между страните е възникнало правоотношение по договор за кредит.
Видно от приложения по делото договор е, че на 29.09.2015г. между К. АД и Н.И. В. е сключен договор за кредит № ***, по
силата на който „К.”АД, в качеството на кредитор, предоставил заемна сума на
ответницата, в качеството й на кредитополучател, в размер на 1000 лв., с краен срок на
погасяване 31.10.2016г., при лихва и други условия, подробно уговорени с
договора и приложимите към него ОУ. Страните са договорили връщането на заема
да стане на 13 равни месечни вноски, всяка по 96,67 лв., като общият размер на
дължимата сума възлиза на 1256,71 лв. Договорът е сключен във формата на
електронен документ, чрез електронната страница на „К.” АД, на която
ответницата попълвайки заявлението за кандидатстване за потребителски кредит, е
приела и общите условия към договора. Видно от приложената към делото разписка
от ***е, че на 01.10.2015г Н.В. е получила сумата 1000 лв от К. АД. В този смисъл съдът приема, че сумата 1000 лв е била усвоена на
01.10.2015г. от кредитополучателя на
каса на „И.” АД, видно от разписка № 07000373887456/01.10.2015г. С Протокол №
511/03.05.2016г. „К.” АД удостоверяват извършени по повод извънсъдебно събиране
на просрочени суми по кредита административни разходи, в размер на 65,34 лв.
Същите разходи, както и незаплатените от ответницата договорени месечни вноски
по кредита, фигурират в представената по делото справка, изготвена от
счетоводителя на „К.” АД.
При така установената фактическа обстановка съдът прави следните правни
изводи:
Предявените искове имат за предмет установяване дължимостта
на посочените суми в издадената по реда на чл.410 ГПК заповед за изпълнение на
парични задължения. Установява се, че ищецът е провел заповедно производство,
по отношение на процесното вземане и исковете са
предявени в срока по чл.415, ал.1 ГПК, поради което и същият се явява
процесуално допустим.
Вземането на ответника се основава
на твърдения за сключен между страните договор за предоставяне на кредит от
разстояние. В чл. 6 ал. 1 ЗПФУР е дадена легална дефиниция на този вид
договори, съгласно която всеки договор, сключен между доставчик и потребител
като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние,
организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до
сключването на договора страните използват изключително средствата за
комуникация от разстояние – едно или повече, е договор за предоставяне на
финансови услуги от разстояние. В чл. 18 ЗПФУР са посочените подлежащите на
доказване обстоятелства от страна на доставчика във връзка със сключването на
договора за предоставяне на кредит от разстояние между които, че е изпълнил
задълженията си за предоставяне на информация на потребителя и че е получил
съгласието му за сключване на договора. За доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени
съгласно този закон, се прилага ЗЕДЕП. Съгласно чл. 3 от Закона за електронния
документ и електронния подпис електронен документ е електронно изявление,
записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да
бъде възпроизвеждано – ал. 1, и писмената форма се смята за спазена, ако е
съставен електронен документ – ал. 2. Електронният документ се смята от закона
за писмен документ. Това означава, че във всички случаи, когато законодателят
изисква писмена форма, независимо дали формата е за действителност или за
доказване, тя ще бъде спазена, щом е съставен електронен документ. Електронният
документ, както и писменият, може да бъде и неподписан /Определение № 249 на
ВКС – по т. д. № 892/2010 г., І т. о./. Представени са по делото: заявление от
29.09.2015г., сключен от разстояние договор за заем, в който се съдържат
личните данни на ответника-заемател, данни от личната
и карта, постоянен адрес - адресът и по местоживеене, e-mai
адрес е достатъчно да се приеме, че договорът установява размяна на изявления и
обективира съгласие на страните за неговото
сключване. След одобрение на кандидата за финансова услуга - в случая
предоставяне на заем на ответника е изпратено на посочената от него електронна поща,
електронен формат на договора за паричен заем от разстояние. която се иска в
заем, е достатъчно за да се приеме, че договорът установява размяна на
изявления и обективира съгласия на страните за
неговото сключване по смисъла на ЗПФУР Съгласно общите условия . Съдът намира,
че възраженията на ответника за липса на
сключен договор за кредит са неоснователни, тъй като сумата е преведена на
основание сключен Договор по реда на ЗПФУР, където е предвидена възможността за
предоставяне на парични кредити от разстояние, като отношенията в тази връзка
се уреждат електронно. Сключването става не чрез подписване на договора, а
както вече се посочи посредством избиране от заемателя
на изпратена му препратка на съответната интернет страница на заемодателя, като
чрез активиране на съответния линк се счита, че заемателят
е потвърдил съгласието си по договора. От събраните по писмени доказателства,
се установява, че между страните по делото е налице валидно сключено
облигационно правоотношение, по силата на което на „К.”АД сключило с Н.И.В. договор за потребителски паричен
кредит. Според характера това е договор за заем, като едната от страните по сделката е
търговец и договорът е сключен с оглед упражняването на търговската му дейност
/чл. 286 от ТЗ/.Сключения договор е неформален и реален. Заемът за потребление
е реален договор, който се счита сключен
не в момента, когато между страните е постигнато споразумение: едната да заеме,
а другата да получи в заем пари или заместими вещи, а
когато въз основа на това споразумение заетите пари или заместими
вещи бъдат предадени на заемател. Установяването на
този факт е в тежест на ищеца съгласно чл.154 ал.1 от ГПК, който
следва да установи възникването на облигационната връзка между страните,
въз основа на която претендира изпълнение. По делото се установява,че заемната
сума, уговорената в процесния договор, е реално
предадена на заемателя /кредитополучателя Н.В. видно
от приложената разписка от ***/, като последната се е задължила да върне на заемодателя/кредитор заетата сума в срока
по договора. Ответника оспорва в представения отговор, че в договора не е
посочен начин за усвояване на сумата по кредита, но видно от приложеното
заявление от 29.09.2015г., че кредитополучателя е поискал да получи сумата чрез
***. В подкрепа на извода за облигационна обвързаност е и факта на превеждане
на сумата чрез системата ***и усвояването й. Ищецът твърди, че ответницата е
заплатила само една вноска по кредита в размер на 370 лв
на 07.12.2015г,
Ответницата по делото не оспорва
твърдението на ищеца, че ответницата е извършила само едно плащане по договора,
като останалите договорени месечни
погасителни вноски са неизплатени.
Ответника възразява, че договорът за
потребителски кредит противоречи на чл. 11 т. 7-12 от ЗПК, поради което на осн. чл. 22 от ЗПК са недействителни. Съдът приема, че тези
възражения на ответника са неоснователни. Неоснователно е възражението, че
договорът е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Процесният
договор се урежда не от Закона за потребителския кредит, а от Закона за
предоставяне на финансови услуги от
разстояние, който не предвижда такава хипотеза. Правата на потребителя
са защитени с предвидената в чл.12 възможност потребителят да се откаже от
договора в четиринадесетдневен срок от сключване на договора, без да сочи
причината без да дължи обезщетение и неустойка. Законодателят изрично е посочил
кои разпоредби от Закона за потребителския кредит са приложими към договорите с
които се предоставят финансови услуги от разстояние. Съдът приема, че договорът
не е обезпечен, бързите кредити се отпускат в рамките на минути, лихвата е
посочена, т.е. кредитодателят е посочил
възнаграждението, което следва да му бъде заплатено срещу риска, който поема.
Със сключването на договора ответникът се е съгласил с фиксираните в него
условия, свързани с неблагоприятните последици от неизпълнението на
задължението му за връщане в определения срок на получената в заем сума, които
се отнасят до начисляване на такси за забава с характер на обезщетителна
неустойка. Същите обаче не представляват неравноправни клаузи по смисъла на чл.
145 от ЗЗП, защото точно и ясно в договора и общите условия е посочено каква
такса се дължи за съответното просрочие. Не е налице
и противоречие с добрите нрави,тъй като е принципно прието, че при забава в
плащането се дължи обезщетение в полза на кредитора, защото обратното би
поставило неизправната страна в по привилигировано
положение. Няма противоречие, нито заобикаляне на закона защото съдържанието на
тези клаузи е съобразено с нормите на ЗПФУР, а освен това потребителят е имал
възможност в определения срок да се откаже от целия договор, без да плаща
обезщетение, ако е считал, че е поставен в заблуждение. Ето защо, съдът приема,
че предявеният установителен иск по чл. 422 от ГПК се
явява основателен и доказан.
Съгласно дадените разяснения в ТР №4 от 18.06.2014г.на ОСГТК на ВКС по тълк.д.№4/2013г.-т.12 от същото съдът, който разглежда
иска, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, следва да се
произнесе за дължимостта на разноските, направени и в
заповедното производство, като съобразно изхода на спора разпредели
отговорността за разноските както в исковото, така и в заповедното
производство.По отношение на претендираното юрисконсултско възнаграждение в размер на 150,00 лева,
съдът намира следното – с оглед на изхода на спора в установителното
производство - уважен изцяло иск, на ищеца следва да се присъди юрисконсултско възнаграждение, в размер обаче не на претендираното от 150,00 лева, а в размер, определен от
съда /съобразявайки фактическата сложност на делото, разглеждането му в едно
съдебно заседание, липсата на събиране на допълнителни доказателства/, или в
размер на 50,00 лева. Относно разноските за юрисконсултско
възнаграждение, направени в исковото производство, съдът намира следното:
съгласно чл.78 ал.8 (Изм. - ДВ, бр. 8 от 2017 г.) от ГПК, в полза на юридически
лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от
съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото
възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл. 37 от Закона за правната помощ. Съдът намира, че в конкретния казус не е
налице фактическа и правна сложност, както и предвид това че юрисконсулта не се
е явявал в съдебно заседание възнаграждението за юрисконсулт по делото следва
да бъде определено в размер на 75 лева.
Водим
от горното, Съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА на осн. чл. 422 вр. чл. 124 от ГПК
по отношение на ответникът Н.И.В., ЕГН **********,***, ДЪЛЖИ
на кредитора „К.” АД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление ***, ***,
представлявано от ***и ***, сумата от
873, 22 лв., представляваща главница, сумата от 88, 45 лв., представляваща
административни разноски, сумата от 190, 15 лв., представляваща договорна лихва
за периода от 01. 12. 2015 год. до 31. 10. 2016 год., сумата от 271, 26 лв.,
представляваща наказателна лихва за периода от 01. 01. 2016 год. до 16. 10.
2017 год., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 04. 12. 2017
год. до изплащане на вземането
ОСЪЖДА на осн. чл.78, ал.1 от ГПК Н.И.В., ЕГН **********,*** ДА
ЗАПЛАТИ НА кредитора „К.” АД, ЕИК ***,
със седалище и адрес на управление ***, ***, представлявано от ***и *** сумата 121,53 лв представляваща разноски за
държавна такса, както и сумата 75 лв юрисконсултско възнаграждение
ОСЪЖДА Н.И.В., ЕГН **********,*** ДА ЗАПЛАТИ НА кредитора „К.” АД,
ЕИК ***, със седалище и адрес на управление
***, ***, представлявано от
***и *** 78,47 лв разноски по ч.гр.д.№9096/2017г. по описа на ПлРС.
Решението може да се
обжалва пред ПлОС в двуседмичен срок от днес.
РАЙОНЕН СЪДИЯ :