№ 279
гр. Ботевград, 09.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БОТЕВГРАД, VIII-МИ ГР. СЪСТАВ, в публично
заседание на девети септември през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Светослав Ив. Иванов
при участието на секретаря НАДЯ В. ЧЕРНЕВА
като разгледа докладваното от Светослав Ив. Иванов Гражданско дело №
20241810102193 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 235 и сл. ГПК.
Образувано е по редовна и допустима искова молба на В. Н. З., ЕГН: **********,
адрес, със съд. адрес: адрес, срещу „ФИРМА, ЕИК: №, адрес, с правно основание чл. 124,
ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД.
В исковата молба (ИМ) на В. Н. З. се твърди, че: На 01.03.2024 г. бил сключен
договор за кредит между нея като кредитополучател и „ФИРМА като кредитодател. По
силата на този договор дружеството предоставило сумата от 200 лв. (главница) на
физическото лице (ФЛ), срещу задължения да я върне, при ГЛП от 40.97 % и ГПР от 49.6 %,
ведно такса за „експресно разглеждане“ от 51.26 лв. за бързо усвояване на кредита, която
клауза била неправомерна по смисъла на чл. 144, т. 9 ЗЗП, а и заобикаляла чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Освен това клаузата за тази такса била нищожна, тъй като по същество била разход за
кредита, който не е бил включен в ГПР. Освен това клаузата била нищожна и защото била
уговорена в нарушение на добрите нрави. – С оглед на изложеното моли Ботевградския
районен съд (БРС) да приеме за установено, съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, че уговорената
такса за „експресно обслужване“ в размер на 51.26 лв. в Договор № **********/01.03.2024 г.
между В. Н. З. като кредитополучател и „ФИРМА като кредитодател е нищожна на
основание чл. 19, ал. 3, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК и чл. 144, т. 9 ЗЗП, във вр. с чл. 26,
ал. 1, пр. 1 и пр. 3 ЗЗД. Претендират се и разноски.
В отговора на ИМ (ОИМ) на „ФИРМА възразява, че искът бил неоснователен,
защото твърдените основания за нищожност на процесната клауза били неприемливи:
договорът бил изцяло валидно сключен: т. 4.2, 4.4, 4.5 от общите условия (ОУ) към него, при
спазването на всички изисквания на специалните закони: чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143 ЗЗП.
В насрещната ИМ (НИМ) на „ФИРМА твърди, че досега З. не е заплатила нито една
вноска по процесния договор за потребителски креди, поради което моли БРС да я осъди да
плати на дружеството главницата по договора за кредит в размер на 200 лв.: чл. 240, ал. 2
ЗЗД. С оглед на изложеното моли БРС да осъди З. да плати на ЕООД сумата от 200 лв.,
представляваща непогасено задължение (главница) по Договор за кредит № ********** /
01.03.2024 г., ведно с законната лихва за забава, считано датата на предявяване на
1
насрещният иск: 03.02.2025 г., до окончателното й изплащане: чл. 240, ал. 2 и чл. 86, ал. 1
ЗЗД.
В отговора на НИМ (ОНИМ) З. прави възражение за прихващане, което обаче съдът
е намерил за нередовно, като е указал на З. с Опр. № 533/02.07.2025 г. по гр. д. № 2193/2024
г. в какво се нередовността и й е дал едноседмичен срок от получаване на съобщението, в
който да отстрани тази нередовност, като индивидуализира вземането си, с което прави
възражение за прихващане срещу НИ, и то по дата на възникване, размер, основание,
изискуемост (на вземането, с което прави прихващане, а не на вземането, срещу което се
прави прихващането) и страни; с указание, че при неизпълнение на указанията в срок съдът
няма да зачете възражението й за извършено (чл. 101, ал. 3 ГПК), респ. ако отстрани
нередовносните и индивидуализира вземането си, същото ще се счита за редовно с обратна
сила (чл. 101, ал. 2 ГПК). На 05.09.2025 г. З. е подала молба по хода на делото, насрочено в о.
с. з. на 09.09.2025 г., без да отстранила нередовносните по възражението й за прихващане,
поради което съдът е приел, че възражението за прихващане е неизвършено (чл. 101, ал. 3
ГПК). В ОНИМ се взема становище и за неоснователност на НИ, поради което моли БРС да
го остави без уважение.
След като взе предвид установените по делото доказателства, посредством
събраните доказателствени средства, и обсъди исканията, доводите и възраженията на
страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2-3 ГПК, Ботевградският районен съд
намира за установено от фактическа и правна страна следното:
По възраженията за недопустимост на иска от „ФИРМА:
БРС намира, че така направените отводи за недопустимост на процеса са
неоснователни: Първо, няма пречка този, който може да упражни по-голямото по обем право
(да предяви ОИ, който включва в себе си УИ и искане за осъждане на ответника), да
упражни и по-малкото по обем право (в случая: УИ). Освен това по делото няма данни, че
процесната „такса“ е била платена от ищцата на ответното дружество, за да се направи
извод, че тя разполага и с ОУ, а не само с УИ. Интересът по смисъла на чл. 124, ал. 1 ГПК е
в това, че ищцата желае със сила на пресъдено нещо (СПН) да се установи, че не дължи
вземане, което – според нея – съществува привидно, тъй като, макар и поето в писмена
форма, е нищожно. Второ, съдът следи служебно за липсата на разминаване между петитум
и основание, на което се предявява иска (чл. 129, ал. 1, във вр. с чл. 127, ал. 1, т. 4 и 5 ГПК) и
намира, че такова твърдяното разминаване между тях от ответното дружество е
неприемливо. Възражението за злоупотреба с права е неоснователно, защото, ако такава се
установи, тя е основание за гражданска отговорност на ищцата: чл. 3 ГПК, а не пречка за
развитие на процеса.
По фактите:
На 01.03.2024 г. бил сключен Договор за кредит № **********/01.03.2024 г. между
„ФИРМА като кредитодател и В. Н. З. като кредитополучател, по силата на който ЕООД
предоставило сумата от 200 лв. на З. срещу задължението да я върне в тридесет дневен срок:
31.03.2024 г., ведно със 40.978 % ГЛП и 49.69 % ГПР и такса бързо разглеждане от 51.26 лв.,
или всичко 257.99 лв. З. не е плащала нито една вноска по кредита.
По правото:
Съдът намира, че е сезиран със следните искове:
Главния иск (ГИ):
С ГИ В. Н. З. иска да бъде установено по отношение на „ФИРМА, че процесният
договор за кредит е нищожен като противоречащ на императивните правни норми (чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК) и на добрите нрави (чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД). ЕООД възразява срещу основателността на иска.
Досежно разпределението на доказателствената тежест БРС е приел следното: По
2
делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона предположение
(презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на доказване факти
по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или служебно
известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът е указал на
страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и
възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили,
съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. По силата на чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът е указал на страните,
че всички факти безспорни без спорни, при което спорът е по правото и се концертира върху
това всяка страна да обоснове юридическите си доводи в полза на твърдението за
нищожност, респ. валидност, на процесния договор за кредит.
Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 ЗПК, въз основа на
договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на
потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма
на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника (потребител) да върне
предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано
сумата по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска
дейност на кредитополучателя, то следва да се приеме, че средствата, предоставени по
договора за заем (кредит) от страна на небанковата финансова институция, са използвани за
цели, извън професионална и търговска дейност на потребителите, а представеният по
делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по
смисъла на чл. 9 ЗПК, поради което се подчинява на правилата на ЗПК и на чл. 143-147б
ЗЗП, в т. ч. и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи
служебно с оглед на служебното му задължение да приложи правните норми (по арг. от чл. 5
ab initio и в частност от новелата на чл. 411, ал. 2, т. 3 ГПК).
Нормата на чл. 10а ЗПК дава възможност на кредитора по договор за потребителски
кредит да получава такси и комисионни за предоставени на потребителя допълнителни
услуги във връзка с договора. Това са услуги, които нямат пряко отношение към насрещните
задължения на страните по договора, а именно: предоставяне на паричната сума и нейното
връщане, ведно с договорената възнаградителна лихва и на определения падеж. Съгласно чл.
21 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на закона, е (абсолютно) нищожна (срвн. чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД).
В конкретния случай „таксата за бързо разглеждане“, уговорена в процесния
Договор за кредит от № **********/01.03.2024 г., представлява действие по усвояване и
управление на кредита във времево отношение. Ето защо уговорката, предвиждаща
заплащане на такса за бързо разглеждане на документи, пряко противоречи на разпоредбата
на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, съгласно която кредиторът не може да изисква заплащането на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита.
Същевременно, с допълнителното плащане на „такса за бързо разглеждане“ се
покриват разходи във връзка със задължението за предоставяне на сумата, които следва да
бъдат включени в ГПР, при което ГПР би възлизал не на 49.7 %, както е посочено в
договора, а на 66.21 %. При това положение същият би надхвърлил законовото ограничение,
съобразявайки сегашния му размер и съотношението между главницата, таксата и
възнаградителна лихва. В този смисъл с уговарянето на такса за бързо разглеждане се
нарушава императивната забрана на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която допуска ГПР да бъде не по-
голям от петкратния размер на законната лихва, която е 10 % (вж. ПМС № 426/18.12.2014 г.),
а в случая ГПР е 66.21 %, т. е. уговореният ГПР превишава допустимия императивен
максимум.
Подобно съдържание на клаузата, с която е била уговорена дължимостта на таксата,
накърнява изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца и потребителя: чл. 143, ал. 2, т. 20 ЗЗП, като при това
се стига и до незаконно присвояване на добавена стойност от кредитора, която не му се
полага. Освен това подобна клауза накърнява добрите нрави дотолкова, доколкото размерът
на таксата е необосновано висок и не е еквивалентен на насрещната престация на кредитора:
кредиторът се задължава да обработи искането за кредит в рамките на 15 мин. (срвн. чл. 4.1-
4.5 от ОУ). Впрочем това таксата пък възлиза на около 16.5 % от заемната сума/главницата
(чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).
3
При това възраженията на ответното дружеството, че договорът бил изцяло валидно
сключен: т. 4.2, 4.4, 4.5 ОУ към него, при спазването на всички изисквания на специалните
закони: чл. 19, ал. 4 ЗПК, чл. 143 ЗЗП, и че въпросната услуга не се посочвала като ГПР,
защото не била условие за сключването му: § 1, т. 1 ЗПК, са неоснователни поради доводите,
изтъкнати по-горе.
Съдът намира, че договорът за кредит е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1 т. 10
ЗПК. Съгласно него договорът за потребителски кредит следва да съдържа ГПР по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по
определения в приложение № 1 начин. Съгласно § 1 т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по
кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони,
такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко
свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които
потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги,
свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите,
когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита,
или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски
клаузи и условия.
В случая в общия разход по кредита не е включена сумата дължима като „такса за
бързо разглеждане“, но задължението за заплащането му увелича ГПР, и то над допустимия
от закона максимум. По този начин се стига до заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4
ЗПК, съгласно който ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва
по просрочени задължения в левове и във валута, опредЕ. с постановление на МС на РБ.
Изискването за заплащане на „такса за бързо разглеждане“ е уговорка във вреда на
потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя,
което я прави неравноправна. Според чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл.
10, ал. 2, чл. 10а, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20, ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7-9, чл. 19, ал. 1, 2 и 4,
чл. 29, ал. 4 ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен: чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД.
С оглед на изложеното съдът намира, че Договорът за кредит №
**********/01.03.2024 г., по който В. Н. З. е кредитополучател, а „ФИРМА – кредитодател, е
нищожен като противоречащ на императивните правни норми (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във
вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК) и на добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД).
Прочее ГИ на З. се явява основателен и следва да бъде уважен.
При този изход на делото З. има право на разноски по ГИ спрямо ЕООД (чл. 78, ал. 1
ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв) в размер на 480 лв. за адвокатско възнаграждение (с
ДДС). Делото не разкрива нито фактическа, нито правна сложност, освен това между
същите страните са налице и други дела, с подобен предмет. Ето защо справедливото
възнаграждение, което следва да бъде присъдено в случая в полза на Еднолично адвокатско
дружество „Е. И.“, ЕИК: *********, адрес, ап. 57, възлиза на 400 лв., без ДДС, респ. 480 лв.
с ДДС. Възраженията в обратния смисъл на насрещната страна са неприемливи. На
основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответното дружество следва да бъде осъдено да плати на БРС
сумата от 50 лв. за държавна такса, както и 5 лв. в случай на служебно издаване на
изпълнителен лист.
Насрещния иск (НИ):
С НИ „ФИРМА моли БРС да осъди В. Н. З. да плати сумата от 200 лв.,
представляваща главница по процесния договор за кредит: чл. 240, ал. 2 ЗЗД, ведно със
законната лихва върху нея от 03.02.2025 г. до окончателното й изплащане: чл. 240, ал. 2 и чл.
86, ал. 1 ЗЗД. З. възразява срещу основателността на иска.
Досежно разпределението на доказателствената тежест БРС е приел следното: По
делото не са наведени факти, за които съществува установено от закона предположение
4
(презумпция) по смисъла на чл. 154, ал. 2 ГПК, нито пък неподлежащи на доказване факти
по смисъла на чл. 155, във вр. с чл. 146, ал. 1, т. 4 ГПК (общоизвестни или служебно
известни факти). На основание чл. 146, ал. 1, т. 5, във вр. с ал. 2 ГПК съдът е указал на
страните, че всяка от тях е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и
възражения, като в противен случай съдът ще ги счете за недоказани, т. е. за ненастъпили,
съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК. Съдът указва на ЕООД, че трябва докаже основанието, въз
основа на което претендира вземането си за главница от 200 лв., а З. – че е платила
главницата, като на основание чл. 146, ал. 2 ГПК й е указано, че тя не е представила нито
едно доказателство за това.
С оглед на обстоятелството, че процесният Договорът за кредит №
**********/01.03.2024 г. е намерен за нищожен като противоречащ на императивните
правни норми (чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК) и на
добрите нрави (чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД), а съгласно чл. 23 ЗПК: „Когато договорът за
потребителски кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата
стойност на кредита, но не дължи лихва или други разходи по кредита.“ Прочее съдът
намира, че НИ е основателен за сумата от 200 лв., която З. следва да бъде осъдена да плати
на ЕООД, тъй като тя представлява чистата стойност на кредита, за която по делото няма
каквито и да било данни, че е платена.
При този изход на делото право на разноски по НИ има ЕООД срещу З. (чл. 78, ал. 1
ГПК): 50 лв. за ДТ и 200 лв. за юрисконсултско възнаграждение (чл. 78, ал. 8 ГПК, във вр. с
чл. 37 ЗПП и чл. 21, ал. 1 от Наредбата към същ. зак.). Искането за присъждане на сумата
над 200 лв. до пълния претендиран размер от 360 лв. за юрисконсултско възнаграждение е
неоснователно, тъй като самият предмет на делото е с материален интерес от 200 лв. и
възнаграждение от 360 лв. би било прекомерно.
Водим от горното, Ботевградския районен съд
РЕШИ:
ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по иск на В. Н. З., ЕГН: **********, адрес, със съд.
адрес: адрес, за установено спрямо „ФИРМА, ЕИК: №, адрес, че Договор за кредит №
**********/01.03.2024 г. между „ФИРМА като кредитодател и В. Н. З. като
кредитополучател е нищожен като противоречащ на императивните правни норми (чл. 26,
ал. 1, пр. 1 ЗЗД, във вр. с чл. 19, ал. 4, чл. 11, ал. 1, т. 10 и 11 ЗПК) и на добрите нрави (чл. 26,
ал. 1, пр. 3 ЗЗД).
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗАдв „ФИРМА
да плати за адвокатско възнаграждение на Еднолично адвокатско дружество „Е. И.“, ЕИК:
*********, адрес, ап. 57, сумата от 480 (четиристотин и осемдесет) лева.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК „ФИРМА да плати на Ботевградския
районен съд сумата от 50 (петдесет) лева за държавна такса, както и 5 (пет) лева в случай
на служебно издаване на изпълнителен лист.
ОСЪЖДА В. Н. З. да плати на „ФИРМА сумата от 200 (двеста) лева,
представляваща чистата стойност на обявения за нищожен договор за кредит между
страните: чл. 23 ЗПК, ведно със законната лихва върху главницата от 03.02.2025 г. до
окончателното й изплащане: чл. 86, ал. 1 ЗЗД.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК В. Н. З. да плати на „ФИРМА сумата от 50
(петдесет) лева за държавна такса и 200 (двеста) лева за юрисконсултско възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване пред Софийския окръжен съд в двуседмичен
срок от получаване на съобщението.
5
Съдия при Районен съд – Ботевград: _______________________
6