№ 5887
гр. София, 13.04.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 179 СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесети март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА
при участието на секретаря Р.Д.
като разгледа докладваното от ГЕРГАНА ИВ. КРАТУНКОВА Гражданско
дело № 20221110159342 по описа за 2022 година
Предявен е установителен иск по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с правно основание чл.
55, ал. 1, пр. I от ЗЗД за признаване за установено по отношение на С.К. ООД, че за В. И. Г.
съществува правото на парично вземане за сумата от 779,99,00 лв. платена без основание по
Договор за потребителски кредит № 401893/27.02.2020 г., за което вземане е издадена
заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.дело №
44286/2022 г. Ищецът твърди, че в сключил с ответника посочения договор, въз основа на
който е получил заемна сума 1500 лв. Твърди се, че е изпълнил точно по договора, вкл. като
заплатил в повече процесната сума в резултат от недействителност на заемното
правоотношение поради противоречие с изискванията на ЗПК, евентуално приложението на
неравноправни клаузи, по подробно изложените в искова молба фактически и правни
съображения.
Ответникът, в срока по чл.131 ГПК е депозирал писмен отговор, в който оспорва
иска, като заявява, че ищцата не е платила посочените в исковата молба суми. Оспорва иска
и счита всичко платено по договора за дължимо, а паричното вземане за възнаградителна
лихва и неустойка произтича от действителна уговорка. Претендира разноски.
Съдът, като прецени относимите доказателства и доводите на страните, приема
за установено следното:
Страните не спорят, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит
№ № 401893/27.02.2020 г. по силата на който на ищцата е отпуснат потребителски кредит в
размер на 1500лв.
Установява се, че процесният договор е сключен при следните условия: брой
погасителни вноски 10; ГПР 48,25%, лихвен процент 40,05%, обща стойност на плащанията-
1856,99лв. и неустойка в размер на 1673,01лв.
По делото не се спори, че между „С.К.“ ООД, като заемодател и В. И. Г., като
заемател е сключен Договор за потребителски кредит № 401893/27.02.2020 г. по силата на
който на заемателя е предоставен заем в размер на 1500лв., уговорени 10 погасителни
вноски,, ГПР 48,25%, ГЛП – 40,05%, обща стойност на плащанията 1856,99лв., както и
неустойка в размер на 1673,01лв.
Съгласно т.6.1 от Договора заемателят се задължава в срок от 3 дни, считано от
1
усвояването на заемната сума, да предостави обезпечение чрез поръчителство или банкова
гаранция. В т.6.2 е предвидено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на
обезпечение от страна на заемателят, същия дължи на неустойка в размер на 1673,01лв.,
която се начислява автоматично от Заемодателя, като с подписването на договора за заем,
Заемателят се счита за уведомен за нейното начисляване. Начислената по Договора
неустойка се заплаща разсрочено съгласно включения в договора погасителен план.
По делото е приета съдебно-счетоводна експертиза от заключението на която се
установява, че съгласно сключения договор за потребителски кредит на ищцата е
предоставена сума в размер на 1500лв. Видно от погасителния план месечната вноска се
състои от вноска за главница и вноска за възнаградителна лихва, като едновременно с това
се събира и месечна вноска за неустойка в общ размер от 1673,01лв. Вещотото лице
посочва, че по заема са извършени две плащания от ищцата – на 21.05.2020г. е внесена сума
от 100лв., с която е погасена неустойка по договора, на 206.2020г. е внесена сума в размер
на 360лв., с което е погасена неустойка, а на 03.07.2020г. е погасен целият остатък по
кредита. В ищцовото дружество със сумата от 279,99лв. е погасена главница от 1500лв,
лихва в размер на 206,44лв., неустойка в размер на 553,55лв.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и възраженията на
ответника, намира от правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД за връщане на
платена сума без основание, с изложени няколко основания – нищожност на договор,
евентуално нищожност на отделни клаузи, евентуално унищожаемост на договора.
В доказателствена тежест на ищеца е да докаже при условията на пълно и главно
доказване, че е заплатила на ответника процесната сума, както и оспорването си, че при
сключване на процесния договор е била налице крайна нужда и явно неизгодни условия.
В доказателствена тежест на ответника съобразно разпоредбата на чл. 154 ГПК при
установяване горепосочените обстоятелства, е да докаже, че има основание да получени
суми, надхвърлящи главницата по договора за паричен заем, а именно – наличието на
валидно сключен договор за паричен заем, с включени в него валидни клаузи, въз основа на
които са извършени начисления на суми за неустойки, възнаградителни лихви и т.н.
Не е спорно в отношенията между страните, че помежду им е сключен Договор за
потребителски кредит № 401893/27.02.2020 г. по силата на който на заемателя е предоставен
заем в размер на 1500лв., уговорени 10 погасителни вноски,, ГПР 48,25%, ГЛП – 40,05%,
обща стойност на плащанията 1856,99лв., както и неустойка в размер на 1673,01лв.
Съдът приема за установено от приетите по делото доказателства и СТЕ, че
кредиторът е предоставил преддоговорна информация, в която са посочени основните
параметри и условия по кредита, включително разходите по кредита (което се установява от
стандартен формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити), договорът
е сключен при условията на ЗПФУР, съдържа посочване на общия размер на кредита,
фиксиран лихвен процент, погасителен план и условията на плащане, вкл. условията за
предсрочно погасяване на задълженията, регламентирано право на отказ от договора,
написан е на ясен и разбираем начин в необходимия шрифт и формат. Посочен е и
годишния процент на разходите и методиката за изчисляването му.
По отношение на твърдението на ищеца, че ГПР е различен от уговорения в
договора, съдът намира следното: съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за
потребителски кредит следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин. Съгласно чл. 19,
ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита представлява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
2
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. В чл.6 вр. чл. 8 от договора е уговорена неустойка в размер на 1673,01 лв. Съгласно
решение по дело C-449/13 на СЕС по тълкуване на член 5, параграф 6 от Директива 2008/48
относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102, е прието, че
оценката на кредитоспособността на потребителя налага промяна в предоставените
разяснения, които трябва да бъдат съобщени на потребителя своевременно, преди
подписването на договора за кредит, без обаче това да предполага изготвянето на
специфичен документ, т.е. оценката на кредитоспособността на потребителя се извършва
преди подписване на договора и преценката на кредитодателя дали тя е в достатъчен обем
посредством разяснения следва да предхожда договора.
Съдът приема, че така уговорената неустойка е нищожна на основание чл.10а, ал.2
ЗПК. Същата е по отношение на оценка на риска, не представлява допълнителна услуга по
смисъла на чл.10а, ал.1 ЗПК, а освен това не е определена и за какви точно вреди се дължи.
Клаузата обезпечава изпълнението не на основното договорно задължение, а на едно
вторично поето задължение за обезпеченост на кредита, което задължения по оценка има
търговецът – професионалист в тази област, който следва да положи значително по-голяма
грижа към своята дейност и поначало следва да бъде извърши преценката преди
предоставянето на сумата. Отделно от това, така уговорена по своя характер притежава само
санкционна функция, без да зависи от вредите от това неизпълнение, като цели да се
кумулира със задължението (вкл. е предвидена като размер от погасителните вноски, видно
и от заключението на вещото лице), което се отклонява от обезпечителната и
обезщетителната си функция, което противоречи на принципа на добросъвестността.
Уговорена по този начин неустойката задължава потребителя да заплати неустойка при
неизпълнение, което я прави неравноправна по см. на чл.143ал.1, т.т ЗПП, защото създава
съществена и необоснована неравнопоставеност между страните относно правата и
задълженията. Очевидно клаузата не цели обезпечаване на задължения по кредита, а да е в
ущърб на потребителя, въвеждайки още един сигурен източник на доход на икономически
по-силната страна, с оглед обстоятелството, че е включена наред с основното задължение по
погасителния план, т.е. цели да е скрито възнаграждение, което на самостоятелно основание
я прави нищожна.
По възражението, че ГПР е неправилно посочен, поради това че не отразявал
включената неустойка по чл.8 от договора, съдът намира следното:
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на договора за
потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед необходимостта за потребителя да
съществува яснота относно крайната цена на договора и икономическите последици от него,
за да може да съпоставя отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор.
Последицата, свързана с неспазване изискването на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, е уредена в
нормата на чл.22 ЗПК, която предвижда, че когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.
1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит
е недействителен, поради което и с оглед чл.23 ЗПК - когато договорът за потребителски
кредит е обявен за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита,
но не дължи лихва или други разходи по кредита. В чл.2, ал.4 от процесния договор е
посочен процент на ГПР 48,25% т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т.
10 ГПК, който размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК.
В договора за потребителски кредит в момента на сключването му следва да е
уговорен ГПР по кредита - арг. чл. 11, т. 10 ЗПК, изразяващ задълженията на потребителя в
процентно отношение към размера на отпуснатия кредит. При формирането му се включват
и всички бъдещи разходи по кредита за потребителя - арг. чл. 19, ал. 1 ЗПК вр. §1, т.1 ДР на
ЗПК. ЗПК транспонира Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23
април 2008 г. относно договорите за потребителски кредити, в която е установен принципът
за информираност на потребителя. Чл.11, ал.1, т.10 ЗПК е във вр с чл.10, б. „ж“ от
Директивата, установяваща задължение за съдържане на информация за ГПР, съответно
чл.22 ЗПК е във вр. чл. 23 от Директивата, съгласно която държавите-членки следва да
3
установят система от санкции за нарушаване на разпоредбите на настоящата директива и да
гарантират тяхното привеждане в изпълнение. Спорът се концентрира по това – ако се
установи, че по договора има неустойка, която е нищожна, но и не е включена в
първоначално определения ГПР, като при включването информираност на потребителите
при сключване на договори за кредит, следователно и при нарушение на разпоредбите,
установяващи необходимото съдържание на договора за потребителски кредит, следва да
намери приложение установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за
потребителя би останал неясен размера на задължението по кредита и начина на неговото
формиране.
В конкретния случай, макар задължението за неустойка да не е включено в
процентното измерение на годишния процент на разходите по кредита, това задължение е
установено в глобален размер и като част, която се добавя към размера на погасителната
вноска, поради което за потребителя съществува яснота относно точния размер на
задължението му и общата стойност на кредита. В цитираното от ищеца Решение 15.03.2012
по дело C‑453/10 е прието, че търговска практика, състояща се в посочването в договор за
кредит на по-нисък от действителния годишен процент на разходите, трябва да се окачестви
като „заблуждаваща“ и при установяване на такава, съдът може да основе преценката си за
неравноправния характер на договорните клаузи относно цената на отпуснатия на
потребителя кредит, но тази констатация обаче не се отразява непосредствено на преценката
от гледна точка на член 6, параграф 1 от Директива 93/13 на действителността на сключения
договор за кредит. По така изложените съображения съдът намира, че при сключване на
договора за кредит не е допуснато соченото нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, т.е.
договорът не е недействителен.
При нормативното отсъствие на конкретно предвиден размер, до който е допустимо
да се уговаря възнаградителната лихва, преценката относно съответствието й с добрите
нрави следва да се извърши, изхождайки от нейната същност и функции. Лихвата е
граждански плод, възнаграждение, което се дължи за използването на предоставения на
кредитополучателя финансов ресурс. Тя овъзмездява кредитора за времето, през което е
лишен от възможността да ползва паричните средства и да извлича облага от тях, като се
явява насрещна престация по договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с
морала, когато не води до несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика
(решение № 906 от 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901
от 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че
възнаградителната лихва може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се
съизмеряват вредите за времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично
притезание. За противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които
неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг
на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в
съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва, надвишаваща
трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а ако вземането е
обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която превишава двукратния
размер на законната лихва. Съдът намира, че клаузата за възнаградителната лихва в размер
на 40,05% е недействителна, доколкото е над трикратния размер на законната лихва,
съответно е налице противоречие на добрите нрави (в който смисъл са и: Решение № 4237
от 14.07.2020 г. по в. гр. д. № 16951 / 2019 г. на Възз. III-б. състав на СГС, Решение №
263875 от 10.06.2021 г. по в. гр. д. № 3275 / 2021 г. на Възз. III-б. състав на СГС, Решение №
263878 от 11.06.2021 г. по в. гр. д. № 1821 / 2021 г. на Възз. III-б. състав на СГС, и др.)
Видно от прието и неоспорено по делото заключение на ССчЕ кредитът е изцяло
предсрочно погасен, поради което от страна на кредитополучателя не се дължи в
последствие начилаената от кредитора лихва за просрочие. Не е основателно и твърдението
за нищожност на договора поради липса на съществен елемент от съдържанието – правото
на отказ от потребителя, срока и начина за упражняване – видно от самия договор – чл.13 и
сл. С оглед приетото по-горе съдът приема, че е налице недействителност на отделни
клаузи.
4
Съгласно заключението на съдебно – счетоводната експертиза ищецът е заплатил на
ответника 1500 лева- главница, 206,44лева – договорна лихва; 537,55 лева – неустойка.
Предвид направените по – горе изводи за недействителност платеното за възнаградителна
лихва неустойка и лихва за забава в общ размер 779,99 лв. подлежи на връщане, поради
което искът е основателен за пълния предявен размер и следва да бъде уважен.
Относно разноските в производството:
При този изход на спора ответникът следва да заплати направените от ищеца
разноски, както в исковото така и в заповедното производство.
В исковото производство ищецът доказва разноски в размер на 25лв. – държавна
такса и 300лв. – депозит ССЕ., които му се дължат в пълен размер.
На основание чл.38, ал.1, т. 2 от ЗАдв. на адвокат Н. И. И. се дължи адвокатски
хонорар в размер на 480лв.
В заповедното производство на ищцата се дължат разноски в размер на 25лв.
На основание чл.38, ал.1, т. 2 от ЗАдв. на адвокат К.И.Б. се дължи адвокатски
хонорар в размер на 360лв.
С оглед на горното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по реда на чл.415,ал.1 ГПК, че „С.К.“ ООД, ЕИК:
***, *** дължи на В. И. Г., с ЕГН ********** сумата от 799,99 лв., представляваща
недължимо платена сума по договор за потребителски кредит № 401893/27.02.2020г., ведно
със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на заявлението по чл. 410
ГПК – 16.08.2022г. до окончателното изплащане на вземането, за която сума е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. 44286/2022г. на
СРС, 179 състав.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „С.К.“ ООД, ЕИК: ***, ***, да заплати на В.
И. Г., с ЕГН **********, разноски за исковото производство в размер на 325лв и за
заповедното производство в размер на 25лв.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК: ***, *** да заплати на адвокат Н. И. И., ЕГН
**********, на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. сумата 480 лв. – възнаграждение за
процесуално представителство на ищеца в исковото производство.
ОСЪЖДА „С.К.“ ООД, ЕИК: ***, *** да заплати на адвокат К.И.Б., ЕГН **********,
на основание чл.38, ал.1, т.2 от ЗАдв. сумата 360 лв. – възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца в заповедното производство.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5