Р Е Ш Е Н И Е
№ V – 118
28.11.2019г.
В И М Е Т
О НА
Н А Р О Д А
БУРГАСКИ ОКРЪЖЕН
СЪД, II-ро Гражданско отделение, пети въззивен състав, в публично съдебно
заседание, на двадесет
и осми октомври две хиляди и деветнадесета година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Вяра Камбурова
ЧЛЕНОВЕ: 1.Галя
Белева
2.Мл.с. Ваня
Ванева
при секретаря Таня
Михова, разгледа докладваното от младши съдия Ваня Ванева в.гр.д. №1385 по описа за 2019г. на Бургаски окръжен съд, II-ро
гражданско отделение, пети въззивен състав и за да се произнесе, взе предвид
следното:
Производството е по чл.258 и сл.от ГПК и е образувано по въззивна жалба, подадена от адв.
Н.Т.А. – БАК – особен представител на В.Б.И., ЕГН:**********, с адрес: ***, с която се обжалва Решение №140
от 17.07.2019г., постановено по гр.д. №1429/2018 г. по описа на Районен съд Карнобат.
С обжалваното решение районният съд е
приел за
установено по отношение на ответника В.Б.И., с ЕГН ********** ***, че
съществува вземане на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, в размер на
2535.82лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит №**********
от 18.07.2017г., като е отхвърлил иска за разликата над посочената сума до
пълния заявен размер от 12191.84лв., като неоснователен.
Осъден е В.Б.И. с ЕГН ********** *** да
заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В сумата от сумата 62.15
лева, разноски в заповедното производство.
Осъден е В.Б.И. с ЕГН ********** *** да
заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, сумата 336.53лв.,
разноски в исковото производство.
В жалбата се твърди, че решението на
Районен съд Карнобат е неправилно, поради нарушение на материалния закон,
съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост, в частта, с
която районният съд е приел за установено, че по отношение на ответника
съществува вземане на „Профи кредит България“ ЕООД в размер на 2535,82 лв.,
представляващо главница по Договор за потребителски кредит №********** от
18.07.2017г.
Посочва се, че като е приел, че дължимата
главница е в размер на 2535,82 лв., съдът е направил грешни фактически
констатации, които са в противоречие със
събраните по делото доказателства.
На следващо място се посочва, че съдът не
е обсъдил направеното с отговора на исковата молба възражение, че солидарният
длъжник не е бил уведомен от кредитора, че ще упражни правото си да обяви
кредита за предсрочно изискуем преди подаване на заявление за издаване на
заповед за изпълнение.
Посочва се, че ако вземането се уважи за
вноските с настъпил падеж към датата на формиране на сила на пресъдено нещо, то
в конкретния случай следва да се приспадне сумата от 1189,20 лв., която сума
кредиторът е посочил, че е заплатена от главния длъжник.
Претендира се отмяна на
първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което исковете да се
отхвърлят изцяло.
В законоустановения срок не е подаден
отговор на въззивната жалба от „Профи кредит България“ ЕООД.
Срещу първоинстанционното решение е
депозирана въззивна жалба от „Профи кредит България“ ЕООД.
Твърди се, че решението е неправилно в
частта, с която се отхвърля претенцията на дружеството за неизплатено парично
задължение по ДПК №********** от 18.07.2017г., представляващо част от отпусната
главница и неизплатено договорно възнаграждение по договора.
Оспорва се като неправилно и неоснователно
заключението на съда, че договорното възнаграждение /възнаградителна лихва/ е
нищожно на основание чл. 26, ал.1, предл.3 от ЗЗД като противоречащо на добрите
нрави, като се излагат обстойни доводи, че в случая няма противоречие с добрите
нрави.
На следващо място се оспорва като
неправилно и заключението на първоинстанционния съд, че сумата от 2236,68 лв. ,
отпусната по кредита и рефинансирана по друго задължение на клиента към „Профи
кредит България“ ЕООД, не е действително предоставена по кредита и не следва да
се търси като неизплатено задължение по него, като се подчертава, че от ДПК е
видно, че има изрично волеизявление на клиента за рефинансиране на посочената сума,
а и това обстоятелство било неоспорено от ответната страна.
Претендира се отмяна на обжалваното
решение, в частта, с която е отхвърлена исковата претенция на „Профи кредит
България“ ЕООД и постановяване на ново, с което да се уважи исковата претенция,
като бъдат признати за действителни клаузите, уговарящи договорното
възнаграждение. Иска се от съда да присъди оставащата неизплатена сума по него
в размер на 2896.86 лв., както и да се присъди частично отхвърлената с
обжалваното решение главница в размер на 2236,68 лв., ведно със законната лихва
от подаване на заявлението.
Не са ангажирани доказателства.
В законоустановения срок не е подаден отговор на въззивната жалба от адв. Н.Т.А.
– БАК – особен представител на В.Б.И..
Бургаският окръжен съд намира въззивните
жалби за редовни и допустими. Подадени са в срок, от легитимирани лица, срещу
подлежащ на обжалване съдебен акт.
В частта, с която е отхвърлен иска за сума
в размер на 4522,48 лв. /сумата по споразумението за предоставяне на
допълнителни услуги/, първоинстанционното решение не е обжалвано и е влязло в
сила.
В съдебно заседание въззивникът-ищец
„Профи кредит България“ ЕООД не изпраща представител.
В съдебно заседание въззивникът-ответник,
не се явява, явява се особеният представител адв. А..
При служебната проверка по чл. 269 ГПК
Бургаският окръжен съд намери атакуваното решение за валидно и допустимо.
По основателността на въззивната жалба и
съществото на спора Бургаският окръжен съд намира следното:
Районният съд се е произнесъл по иск с
правно основание чл.240 ЗЗД, вр. чл.79 ЗЗД, предявен по реда на чл. 415, вр. чл.
422 от ГПК.
На 05.09.2018г. „Профи Кредит България“
ЕООД е подало заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК
срещу Христо Венелинов Илиев и В.Б.И. за заплащане на сумата в общ размер от
12207.57 лв., от които 12191,84 – главница, лихва за забава от 12.10.2017г. до
06.03.2018г. в размер на 15,73 лв., както и лихвата от датата на подаване на
заявлението до изплащане на вземането, като е посочено, че паричното вземане е
за неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит №********** от
19.07.2017г. Претендирани са и разноски в размер на 244,15 лв. – държавна такса
и 150 лв. юрисконсултско възнаграждение.
На 07.09.2018г. е издадена Заповед №633 за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, с която е разпоредено
длъжниците Христо Венелинов Илиев и В.Б.И., да заплатят солидарно на „Профи
Кредит България“ ЕООД следните суми: 12191,84 лв. – главница, 15,73 лв. – лихва
за забава върху главницата за периода от 12.10.2017г. до 06.03.2018г., ведно
със законната лихва от подаване на заявлението – 05.09.2018г. до окончателното
изплащане, както и сумата от 294,15 лв. разноски по делото, от които: 244,15
лв. – държавна такса и 50 лв. юрисконсултско възнаграждение.
Заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК е
връчена на кредитополучателя Христо Венелинов Илиев на 17.09.2018г. чрез Славка
А. – негова баба. На 25.10.2018г. е издаден изпълнителен лист
№1161/25.10.2018г., по ч.гр.д.№995/2018г. по описа на Районен съд Карнобат, с
който е осъден Христо Венелинов Илиев да заплати на „Профи кредит България“
ЕООД сумите, предмет на заповедта за изпълнение.
Другият длъжник – В.Б.И. е уведомен за
издадената заповед по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК.
С Разпореждане №1163/29.10.2018г.,
районният съд е указал на основание чл. 415, ал.1, т.2 от ГПК на заявителя, че
може да предяви иск за установяване на вземането си срещу длъжника В.Б.И., за
което е издадена горепосочената заповед по чл. 410 от ГПК. Заявителят е
предявил иск по реда на чл. 422 от ГПК в едномесечния срок.
С исковата молба се претендира да се
приеме за установено, че ответникът В.Б. дължи на ищеца сумaтa от 12191,84 лв., представляваща
неизпълнено задължение по сключен договор за потребителски кредит №**********
от 18.07.2017г.
Твърди се, че между ищеца и Христо Илиев е
сключен договор за потребителски кредит, като са очертани подробно параметрите
на кредита. В.Б. – настоящият ответник се е задължил да отговаря солидарно за
задължението на Христо Илиев. Посочва се, че Христо Илиев е пожелал да бъде
извършено рефинансиране на негово старо задължение към „Профи кредит“ с част от
отпуснатата сума по кредита в размер на 2236,68 лв., а сумата от 2763,32 лв. е
преведена по сметка на длъжника. Ищецът твърди, че е настъпила предсрочна
изискуемост на кредита на 06.03.2018г., поради просрочие на една месечна вноска
с повече от 30 календарни дни, като на 30.03.2018г. е изпратено уведомително
писмо от страна на ищцовото дружество, с което ответникът е уведомен, че
договорът е прекратен и е обявена неговата предсрочна изискуемост.
Твърди се, че размерът на погасеното
задължение е 1189,20 лв., а дължимият остатък – 12191,84 лв.
С исковата молба не се иска присъждане на претендираната
със заявлението лихва за забава в размер на 15,73 лв.
С Определение №202/29.03.2019г. на КРС, на
ответника В.Б. е назначен особен представител на основание чл.47, ал.6 ГПК,
който е депозирал отговор на исковата молба, с който предявеният иск се оспорва
като неоснователен. Твърди се, че ответникът е солидарен длъжник, а не
кредитополучател и поради това няма как да знае дали кредитът се погасява
редовно. Твърди се, че по делото няма данни погасителният план и стандартният
европейски формуляр да са били връчени на солидарния длъжник, както и
уведомителното писмо. Твърди се, че е следвало кредиторът да положи дължимата
грижа, така че солидарният длъжник да бъде уведомен за прекратяване на договора
и за неговата предсрочна изискуемост. Позовава се на т.18 от ТР №4/18.06.2014г.
на ОСГТК на ВКС. Посочва се, че липсват доказателства за това как е била
усвоена сумата до пълния размер на отпуснатия кредит. На следващо място се
твърди, че не са конкретизирани вземанията, които включва дължимата остатъчна
сума от кредита. Твърди се, че възнаградителната лихва е нищожна на основание
чл. 26, ал.1, предл. трето от ЗЗД. Посочва
се, че клаузите, регламентиращи предоставянето на допълнителни услуги са
нищожни на основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП. Твърди се, че договорът е недействителен на
основание чл. 22 от ЗПК и поради това се дължи само чистата стойност на
кредита, като се приспаднат заплатените от длъжника вноски. Изложени са
подробни съображения и се претендира отхвърляне на исковата претенция.
За установяване на твърдените
обстоятелства са представени следните писмени доказателства – искане за
отпускане на потребителски кредит и декларации към него; Декларации във връзка
с обработка на личните данни; Европейски формуляр за предоставяне на информация
за потребителски кредити; Договор за потребителски кредит; Декларации към
договора; Споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги; Общи
условия на „Профи Кредит България“ към договор за потребителски кредит;
погасителен план към договор за потребителски кредит, преводно нареждане за
сумата от 2763,32 лв.; извлечение по сметка към договор за потребителски
кредит; уведомително писмо.
От представените по делото доказателства,
се установява, че страните са сключили договор за потребителски кредит №**********
на 18.07.2018г., съгласно който на Христо Илиев е отпуснат кредит в размер на 5000
лв. за срок от 36 месеца, с месечна вноска в размер на 243,98 лв., с падеж на
вноската 11-ти ден от месеца. С начислените лихви дължимата от Христо Илиев сума
е в размер на 8783,28 лв. В договора за кредит фигурира избран и закупен пакет
допълнителни услуги за сумата от 4519,80 лв., с размер на вноската по него 125,55
лв., в резултат на което общото задължение по сключения договор за
потребителски кредит е 13303,08 лв. с месечна вноска 369,53 лв. с дата на погасяване
11-ти ден от месеца. В договора за кредит като солидарен длъжник е посочен
ответникът В.Б.И..
От представеното по делото платежно
нареждане /л.25 от първоинстанционното производство/ е видно, че от страна на
ищцовото дружество е преведена сумата от 2763,32 лв., заплатена директно по
сметка на Христо Илиев, на 19.07.2017г. По отношение на сумата от 2236,68 лв.,
за която ищецът твърди, че представлява рефинансиране на старо задължение на
ответника към ищцовото дружество, липсват доказателства да е била усвоена, а
единствено фигурира като уговорена в договора за кредит. Поради това, настоящият
състав приема, че размерът на отпуснатия кредит е 2763,32 лв., за която сума са
представени доказателства за превеждането ѝ по сметка на длъжника Христо
Илиев.
С исковата молба се прави признание, а и
се установява от доказателствата по делото – извлечението по сметка, че Христо
Илиев е погасил месечни вноски в общ размер 1189,20 лв. В извлечението по
сметка е посочено, че остатъчното задължение е в размер на 12191,84 лв.
Представено е уведомително писмо от
30.03.2018г., видно от което ищцовото дружество уведомява солидарния длъжник,
че считано от 06.03.2018г. договорът е едностранно прекратен, а задължението по
кредита е предсрочно изискуемо. Няма доказателства уведомлението да е
изпратено, нито пък да е достигнало до длъжника, а точно обратното - ищецът
поддържа становището си, че такова изрично волеизявление не е необходимо, тъй
като в т.12.3 от ОУ е разписано, че в случай на просрочие на една месечна
вноска с повече от 30 календарни дни, настъпва предсрочно прекратяване на
договора и обявяване на неговата предсрочна изискуемост, без да е необходимо
кредитора да изпраща на длъжника уведомление.
При така установената фактическа
обстановка, съдът намира следното от правна страна:
В т.18 от ТР№4/2013г. ОСГТК на ВКС изрично
е записано, че „в хипотезата на предявен иск по чл.422, ал.1 ГПК за вземане,
произтичащо от договор за банков кредит с уговорката, че целият кредит става
предсрочно изискуем при неплащането на определен брой вноски или при други
обстоятелства, и кредиторът може да събере вземането си без да уведоми
длъжника, вземането става изискуемо с неплащането или настъпването на
обстоятелствата, след като банката е упражнила правото си да направи кредита
предсрочно изискуем и е обявила на длъжника предсрочната изискуемост“. Това е
така, защото предсрочната изискуемост представлява изменение на договора, което
за разлика от общия принцип на чл.20а, ал.2 ЗЗД, настъпва с волеизявление само
на едната страна и при наличието на две предпоставки: обективният факт на
неплащането и упражненото от кредитора право да обяви кредита за предсрочно
изискуем /чл.60, ал.2 ЗКИ/.
Независимо
от обстоятелството, че ищцовото дружество не е банка, а финансова институция,
за което няма спор по делото, даденото в цитираното тълкувателно решение, разрешение за необходимостта преди подаването
на заявлението да се съобщи на длъжника изявлението на кредитора, че счита
кредитът за предсрочно изискуем, е принципно. Същото следва да се прилага не
само за настъпване на предсрочната изискуемост на задължения по договор за
банков кредит /който по същността си е договор за заем/, но и по отношение настъпването
на предсрочна изискуемост на разсрочени парични задължения по други договори,
по които престацията на кредитора е била изпълнена в цялост, а задължението на
длъжника е разсрочено. Не съществуват правно-логически аргументи, които да
дадат основание за различно третиране на предсрочната изискуемост на кредитите
/заемите/, отпускани от небанкови финансови институции и тези, отпускани от
банки. Няма основание заемодателят, който е финансова институция по смисъла на
чл. 3, ал. 1 ЗКИ и по занятие предоставя заеми със средства, които не са
набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства, да
бъде освободен от задължение да обявява на длъжника, че счита кредитът за
предсрочно изискуем, защото това несъмнено би го поставило в привилегировано
положение спрямо банката, която също по занятие предоставя в заем парични суми
за своя сметка и на собствен риск. Отделно от това кредитополучателите по
договори, сключени с небанкови финансови институции, биха били поставено в
по-неблагоприятно положение спрямо длъжниците по договори за банкови кредити.
Следователно независимо дали в договора има уговорка, че при неплащане на
определен брой вноски или други обстоятелства, това не поражда действие, освен
ако кредиторът изрично не е заявил, че упражнява правото си да обяви кредита за
предсрочно изискуем и това волеизявление е достигнало до длъжника. В този
смисъл е Решение №200/18.01.2019г., постановено по гр.д. №665/2018г. на ВКС,
ТК, първо отделение.
По изложените съображения настоящият
състав приема, че предвидената в т.12.3 от ОУ автоматична предсрочна
изискуемост не представлява договорно отклонение от общото правило на чл.71 ЗЗД, поради което такава не е настъпила.
В този случай, би следвало да бъдат
отчетени вноските с настъпил падеж към датата на формиране на силата на
пресъдено нещо, в какъвто смисъл е задължителната практика на върховната
съдебна инстанция, обективирана в т.1 от ТР №8/2017г. от 02.04.2019г. на ОСГТК
на ВКС. В настоящия случай са падежирали по-голямата част от вноските по сключения
договор за кредит, тъй като, видно от погасителния план към ДПК /л.22-24 от
първоинстанционното производство/, последната вноска е с дата 11.08.2020г.
Независимо от това обаче, в настоящия
случай, видно от приложеното по делото заповедно производство, сумата от
12191,84 лв. се претендира като главница, без да е направено уточнение дали и
каква част от нея представлява лихви или други разходи по кредита. Така е
посочена сумата в заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410
от ГПК, така е издадена и заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК. По същият
начин е посочена сумата и в изпълнителния лист, издаден срещу другия длъжник –
кредитополучателя Христо Илиев. С исковата молба сумата от 12191,84 лв., също
се претендира като глобална сума, без да е посочено дали представлява само
главница или главница, лихви и др. Посочено е единствено, че представлява
неизпълнено задължение по договор за потребителски кредит.
Тъй като исковото производство по чл. 422
от ГПК е продължение на заповедното производство, то е недопустимо да има несъответствие
между предмета на заповедното производство, в което е издадена процесната
заповед за изпълнение и специфичния предмет на исковото производство по чл. 422
от ГПК - установяване със сила на пресъдено нещо съществуването на вземането –
предмет на издадената заповед за изпълнение. В този смисъл, всеки иск по чл. 422
от ГПК, който по основание или размер се различава от заявеното пред съда по
заповедното производство, би се оказал недопустим, поради липса на правен
интерес. Поради това следва да се приеме, че сумата от 12191,84 лв. се
претендира единствено като главница – така, както е претендирана със
заявлението по ч.гр.д.№995/2018г., по описа на Районен съд Карнобат.
От доказателствата по делото се установява,
че сумата, която е отпусната по процесния ДПК е в размер на 2763,32 лв., видно
от представеното по делото платежно нареждане, т.е. това е стойността на
кредита или дължимата главница. Погасителният план към ДПК е изготвен за кредит
в размер на 5000 лв., като е посочена дължимата сума за главница за всеки
месец. До 11.10.2019г. са падежирали 26 вноски от процесния ДПК, главниците, по
които, са на обща стойност 2963,96 лв. Предвид обстоятелството, че със
заявлението се претендира само главница по ДПК, която е отпусната в размер на
2763,32 лв., то това е сумата, която следва да бъде върната от длъжника.
Съгласно погасителния план /който е съставен за главница от 5000 лв./, стойността
на главниците по падежиралите вноски е по-висока от дължимата сума – същата е в
размер на 2963,96 лв. а сумата, която следва да бъде върната е 2763,32 лв. Предвид
изричното изявление и признание на ищеца, че е получил сумата от 1189,20 лв.,
то следва да бъде върната разликата между 2763,32 лв. /дължимата главница/ и получената
сума от 1189,20 лв., т.е. сумата от 1574,12 лв. и до този размер предявеният
иск е основателен.
Обжалваното решение следва да бъде
отменено в частта, с която е прието за установено, че В.И. дължи на „Профи
кредит България“ ЕООД, сумата за разликата над 1574,12 лв. до 2535,82 лв., т.е
за сумата от 961,70лв. Първоинстанционното решение следва да се отмени и в
частта за разноските както следва: в частта, с която е осъден В.И. да заплати
на „Профи кредит България“ ЕООД, сумата над 37,98 лв. до 62,15 лв., т.е. за
сумата от 24,17 лв., представляваща направените в заповедното производство
съдебно-деловодни разноски, както и в частта, с която е осъден да заплати
сумата над 158,01 лв. до 336,53 лв., т.е. за сумата от 178,52 лв.,
представляваща направените в производството пред първата инстанция
съдебно-деловодни разноски.
В останалата обжалвана част първоинстанционното
решение следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора, на „Профи кредит
България“ ЕООД не се дължат претендираните съдебно-деловодни разноски.
Така мотивиран, Бургаският окръжен съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ Решение№140 от 17.07.2019г.,
постановено по гр.д.№1429/2018г. по описа на Районен съд Карнобат, в частите, с
които:
-
е
прието за установено по отношение на ответника В.Б.И. с ЕГН ********** ***, че
съществува вземане на „Профи Кредит България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. София, бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, за сумата над
1574,12 лв. до 2535,82 лв., т.е за сумата от 961,70лв.
-
е
осъден В.И. да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД, сумата над 37,98 лв. до
62,15 лв., т.е. за сумата от 24,17 лв., представляваща направените в
заповедното производство съдебно-деловодни разноски.
-
е
осъден В.И. да заплати на „Профи кредит България“ ЕООД, сумата над 158,01 лв.
до 336,53 лв., т.е. за сумата от 178,52 лв., представляваща направените в
производството пред първата инстанция съдебно-деловодни разноски.
ВМЕСТО ТОВА
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ иска на „Профи Кредит България“
ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул.“България“ № 49, бл.53Е, вх.В, за
сумата над 1574,12 лв. до 2535,82 лв., т.е за сумата от 961,70лв.
ПОТВЪРЖДАВА Решение№140 от 17.07.2019г.,
постановено по гр.д.№1429/2018г. по описа на Районен съд Карнобат, в останалата
обжалвана част.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: