№ 233
гр. София, 05.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в
следния състав:
Председател:Иво Дачев
Членове:Мария Георгиева
Асен Воденичаров
при участието на секретаря Невена Б. Георгиева
като разгледа докладваното от Асен Воденичаров Въззивно гражданско дело
№ 20241000501747 по описа за 2024 година
Производството е по чл. 258 и сл. от ГПК.
С решение № 1427 от 12.03.2024 г. постановено по гр.д. № 8955/2022 г. по описа на
Софийски градски съд, І-6 състав, Прокуратурата на Република България е осъдена да
заплати на Я. А. Я. на правно основание чл.2б от ЗОДОВ сумата от 12 000 лева,
представляващи обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване на правото на
разглеждане и приключване в разумен срок на образуваното сл. дело № 1/1991 г.,
преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП - София, ведно със законна лихва
върху тази сума, считано от 24.08.2022 г. до окончателното изплащане, като искът е
отхвърлен до пълния размер от 120 000 лева.
Решението е обжалвано от ищеца Я. А. Я., чрез процесуален представител в
отхвърлителната му част с доводи за неправилност. При подробен анализ на национална и
европейска практика на ЕСПЧ, се твърди, че присъденото обезщетение е в занижен размер,
което не отговаря на справедливостта. Поддържа се, че размерът следва да бъде определен
при съблюдаване на международно признати критерии, тъй като във вътрешното право няма
аналог на подобно дело с подобен обществен и личен залог. Подчертава, че въпреки
проявената от страна на жалбоподателя и други пострадали активност, както и поради
незачитане на актове на други институции (напр. 78 броя определения на съда за ускоряване
на досъдебното производство), делото не се е придвижвало ритмично и умишлено е било
бавено поради незаконосъобразно поведение на представители на прокуратурата, а подобна
1
повтаряемост на забавянията води до по-голяма отговорност на държавата. Изтъква, че от
забавеното производство за него са били обективирани загуби на възможности - различни по
характер от пропуснатите ползи, и чието установяване не подлежи на доказване.
Претендират отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковата претенция
до пълния размер от 120 000 лева. Претендира разноски.
Решението е обжалвано и от Прокуратурата на Република България в осъдителната му част.
Твърди се, че не са събрани доказателства, които да установят действителни вреди за ищеца,
които да са в пряка причинна връзка с процесното дело. Поддържат, че не е спазен принципа
на чл. 52 ЗЗД, като се позовава на практика на ВКС. Моли решението да се отмени в
осъдителната част или да се намали размера на обезщетението.
Страните не са заявили становища в писмени отговори, но в открито съдебно заседание
оспорват жалбите.
Въззивните жалби са подадени в срок срещу валидно и допустимо решение, преценено като
такова в съответствие с чл. 269 ГПК.
Софийски апелативен съд при преценка на доводите на страните и доказателствата по
делото намира следното:
Предявен е иск с правно основание чл.2б от ЗОДОВ, вр. чл.6, § 1 КЗПЧОС.
Ищецът Я. А. Я. е предявил против Прокуратурата на Република България иск с правно
основание чл.2б, ал.1 от ЗОДОВ, с който се претендира осъждане на ответника да заплати
сумата от общо 120 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди,
претърпени като пострадало лице - наследник на А. Я. А. и в лично качество, възникнали от
продължилото извън разумните срокове за разглеждане сл.дело 1/1991 год., впоследствие
преобразувано в сл.дело №780-ІІ/1998 год. по описа на ВОП -София, а сега ДП №ІІ-048/1999
год. по описа на ВОП София, ведно със законната лихва върху претендираните обезщетения,
считано от 24.08.2019 год. до изплащане на вземането. Твърди се, че по отношение на ищеца
и неговия баща Я. А. е осъществена репресия и насилствена асимилация от тоталитарния
режим на Българската комунистическа партия. Излагат се подробни съображения за
извършените спрямо баща му посегателства и задържания. Поддържа се да е задържан в
лагера и затвора в с. Белене в периода от 05.03.1985 г. до 09.05.1986 г. и в с. Ружинци, обл.
Видин в периода от 10.05.1986 г. до 30.03.1988 г. поради несъгласието с т.нар. „възродителен
процес“, без срещу него да е била поставена присъда. Поддържат се доводи, че във връзка с
репресията спрямо ищеца и много други лица след 10.11.1989 год. и промяна на режима на
управление в страната е образувано сл.д. №1/30.01.1991 год. по описа на Прокуратурата на
въоръжените сили, преобразувано в сл.д.№780-ІІ/1998 год. по описа на ВОП София,
впоследствие на ДП ІІ048/1999 год. по описа на ВОП София. Излагат се доводи, че ищеца,
наред с други потърпевши от възродителния процес са подали обща жалба до главния
прокурор на Република България чрез българското консулство в град Истанбул с рег. №
351/04.03.1996 год. Последвали нови общи жалби от м.май 1996 год., 01.04.1997 год.,
18.09.1997 год. и др., като разследването по делото продължава повече от 30 години. Тази
2
продължителност се сочи да е извън границите на разумен срок, от което е претърпял
неимуществени вреди - чувство за несправедливост разочарование, фрустрация и депресия,
загуба на доверие в институциите.
Ответникът Прокуратурата на Република България оспорва иска като недоказани, както и
относно размера им. Поддържа, че търпените вреди не следва да бъдат предмет на иск по
чл.2б от ЗОДОВ, тъй като за събитията, преживени от ищеца е обявена политическа и
гражданска реабилитация с Решение на Народното събрание, ДВ, бр. 44/01.06.1990 г. Счита,
че делото се е отличавало с изключителна правна сложност, отделно, че отговорността за
забавянето е била и на съда, където делото е било внасяне за разглеждане.
От събраните доказателства, преценени в съответствие с доводите на страните във
въззивното производство, се установява следната фактическа обстановка:
Страните не спорят по фактите и по делото се установява, че наказателното производство по
следствено дело № 1 от 1991 година по описа на Прокуратура на Въоръжените сили /така
нареченото дело за "Възродителния процес"/ е започнало на 30.01.1991 г., както и че
понастоящем същото не е прекратено. Ноторно и служебно известно е, че е настъпила смърт
и на последния обвиняем. По делото са били изготвяни и внасяни в съда няколко
обвинителни акта, то е променяло подсъдността си по силата на законодателни промени,
привличани са нови обвиняеми, преписката е била връщана за допълнително разследване,
производството е било спирано и възобновявано, разследването – продължавано, разпитани
са над 360 свидетеля, извършвани се процесуални действия по делегация (разпит на
свидетели), за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни
са и съдебни поръчки.
Установява се по делото, че със заповед № 1-501/05.03.1985 год. А. Я. А. е принудително
установен в Белене за срок от 2 години, за това, че „при провеждане на мероприятията по
национално осъзнаване на турчеещите се българи се е противопоставял на органите на
властта като се е държал грубо и предизвикателно с длъжностните лица“. От заповед № 1-
501/19.03.1986 год. на МВР за прилагане на превантивна мярка по чл.39, ал.1, т.1 от ЗНМ и
въз основа на предложение на началника на окръжно управление на МВР Разград, лицето
-„националист, след принудтелното му заселване остава на остри националистически
позиции, не възприема възродителния процес, очертава се като лидер“, поради което му е
наложена принудителна административна мярка принудително установяване в с.Ружинци,
обл.Видин за срок от три години.
При така очертаната фактическа обстановка по спорните въпроси се налагат следните
правни изводи:
По идентични правни спорове с предмет присъждане на обезщетения по чл.2б от ЗОДОВ за
неимуществени вреди, претърпени от неразумната продължителност на досъдебното
наказателно производство по сл. дело № 1/1991 г. /придобило гражданственост като т. нар.
"дело за възродителния процес"/, е установена трайна практика на ВКС, формирана по реда
на чл. 290 от ГПК. /решение № 50031 от 22.02.2023 г. по гр. д. № 1077/2022 г., Г. К., ІV Г. О.,
3
ВКС, решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на III-то гр. отд., решение №
60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр.
д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр. д. № 4037/2021 г. на III-
то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на III-то гр. отд./. "Съгласно
тази константна практика на ВКС, нормата на чл.2б от ЗОДОВ предоставя самостоятелен
ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата
и да претендира обезщетение за вреди, представляващи пряка и непосредствена последица
от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.
6, § 1 от КЗПЧОС. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право,
предоставено с Конвенцията, критериите, въз основа на които съдът прави преценката си
дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл.2б, ал.2 от ЗОДОВ, като са
приложими стандартите, установени в практиката на Европейския съд по правата на човека
(ЕСПЧ). Съгласно тази практиката, разпоредбата на чл.6, § 1 от КЗПЧОС следва да се
тълкува в контекста на цялата система на Конвенцията. При преценката дали едно
наказателно производство, което не е преминало в своята съдебна фаза, е спор за
граждански права по смисъла на Конвенцията, понятието „при определяне на неговите
граждански права и задължения" обхваща всеки гражданин, чиито права и задължения се
засягат пряко от производството, включително и от досъдебното, т. е. и лицето, пострадало
от престъпление. Решаващият фактор за приложимостта на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС по
отношение на наказателно дело в гражданския му аспект, е дали висящото наказателно
производство обуславя (има значение за) съдебната защита на гражданско право с титуляр
жертвата от престъплението. Дали дадено право следва да се счита за гражданско по
смисъла на чл. 6, § 1 от КЗПЧОС, трябва да се определи не само с оглед правната му
квалификация, а в зависимост от материалното негово съдържание и последици съгласно
вътрешното право, като се вземат предвид предметът и целта на Конвенцията. Разпоредбата
на чл. 6 от КЗПЧОС може да се приложи дори при отсъствие на искане /граждански иск/ за
парично обезщетение - достатъчно е изходът от производството да е решаващ за въпросното
"гражданско право".
В настоящия случай не е спорно, че ищецът е наследник по закон на баща си А. Я. А.. По
делото е приета като доказателство молба от ищеца от 08.10.2020 г. до ВОП, с която на
основание чл.75, ал.2 от НПК се заявява намерение за участие в делото като пострадал. В
този смисъл и молба от 14.07.2021 год. Съгласно чл.74, ал.2 НПК при смърт на пострадалия
от престъплението правата му преминават върху неговите наследници. Относно качеството
пострадал на лицето следва да бъде съобразена практиката на ЕСПЧ относно съдържанието
на понятието "жертва" - физическото или юридическо лице, което е пряко или косвено
засегнато от твърдяното нарушение. Пряко пострадали са лицата засегнати от нарушението,
а косвено пострадали са лица, лично засегнати от нарушение срещу друго лице, имащи
валиден личен интерес от преустановяване на нарушението. Ако прекият пострадал е
починал преди внасянето на жалбата и е заявено нарушение на Конвенцията, в частност
разумно разглеждане на делото от наследник, съдът може да признае легитимацията на
близки на пострадалия да подадат жалба, ако правото, чието нарушаване се твърди,
4
принадлежи към категорията на прехвърляемите права, и ако жалбоподателите
демонстрират личен интерес от делото, например материален интерес, защита на личната
или семейната репутация и др. Лицето, встъпило в правата на наследодателя си има
качеството на "непряко пострадал" и е легитимирано да предяви претенцията за нарушение
на чл.6 ЕКПЧ.
Съгласно трайно установената практика на ВКС по приложението на чл.2б от ЗОДОВ
/решение № 50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение №
306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV-то гр. отд., решение № 272/27.01.2020 г. по гр.
д. № 924/2019 г. на IV-то гр. отд., решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV-
то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г. по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение
№ 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 72/01.06.2022 г. по гр.
д. № 4037/2021 г. на IІІ-то гр. отд., решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-
то гр. отд./, съществува силна, но оборима презумпция, че неразумната продължителност на
съответното производство /гражданско, административно, наказателно, съдебно такова
и/или в досъдебната му фаза/ причинява неимуществени вреди, поради което по начало не е
необходимо да се доказват изрично обичайните, типични неимуществени вреди, които
винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния
срок, като притеснения и безпокойство за неговото развитие и от евентуален неблагоприятен
изход, накърняване на чувството за справедливост и на доверието в държавността поради
забавянето на делото, и други подобни.
В случая в исковата молба по делото се твърди настъпването именно на такива вреди за
ищеца – стрес, накърнено чувство за справедливост, неоправдаване на очакванията му за
поне частично възстановяване на справедливостта чрез предаване на съд и налагане на
подобаващо наказание за виновниците и инициаторите на т. нар. "възродителен процес",
разочарование от липсата за толкова дълъг период от време на изгледи за осезаем напредък
по делото, който да го изведе от досъдебна в съдебна фаза, страх и опасения, че това
забавяне ще позволи на обвиняемите да се "измъкнат" от правосъдието и да останат
ненаказани за деянията си, които са му причинили непоправими вреди по време на т. нар.
"възродителен процес", неоправдаване на очакванията му за възмездие чрез довеждане до
край на наказателния процес, депресия от неизвестността и чакането в течение на толкова
много години, загуба на доверие в институциите и чувство на безсилие и безпомощност от
тяхното бездействие и конкретно - на прокуратурата, раздразнение, емоционална
напрегнатост, стрес и загуба на вяра в справедливостта в живота, безпомощността и
невъзстановената справедливост от оставяне на виновниците безнаказани. Събраните по
делото доказателства не оборват посочената по-горе презумпция.
Въз основа на данните по делото следва да се приеме за доказано, че искът за обезщетение за
неимуществени вреди е основателен. При определяне размера на обезщетението съдът
намира, че макар и обичайни и типични за подобни случаи, процесните неимуществени
вреди са търпени от ищеца в един много продължителен период от време от приблизително
30 години. С оглед това настоящият съдебен състав споделя и намира, че следва да се
5
приложи трайно установена и преобладаваща практика на ВКС /решение №
50030/09.02.2023 г. по гр. д. № 785/2022 г. на IV-то гр. отд., решение № 60265/20.12.2021 г.
по гр. д. № 1701/2021 г. на IV-то гр. отд., решение № 6/11.02.2022 г. по гр. д. № 1555/2021 г.
на IV-то гр. отд., решение № 140/29.06.2022 г. по гр. д. № 3356/2021 г. на IІІ-то гр. отд.,
решение № 73/02.06.2022 г. по гр. д. № 4038/2021 г. на IІІ-то гр. отд. и други/, съгласно която
справедливият размер на обезщетението за репарирането на същите по вид, характер,
интензитет и продължителност - обичайни /типични/ неимуществени вреди, причинени от
прекомерната продължителност на същото досъдебно наказателно производство по сл. д. №
1/1991 г., възлиза на сумата 12 000 лева. В сочената по-горе практика се приема, че при
определянето на този размер на обезщетението е отчетен и фактът, че самото осъждане на
Прокуратурата има основно репариращо действие - предвид моралния, а не имуществен
характер на процесните вреди.
Поради съвпадане на правните изводи на въззивната инстанция с тези на
първоинстанционният съд решението на Софийски градски съд следва да бъде потвърдено.
При този изход на спора на жалбоподателя-физическо лице не се следват разноски за
въззивната инстанция.
По изложените съображения, Софийски апелативен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1427 от 12.03.2024 г. постановено по гр.д. № 8955/2022 г. по
описа на Софийски градски съд, І-6 състав.
Решението може да се обжалва при условията на чл. 280 от ГПК с касационна жалба в
едномесечен срок от връчването му на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
6