РЕШЕНИЕ
№ 305
гр. Пловдив, 18.09.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VI СЪСТАВ, в публично заседание на
тридесет и първи юли през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Петко Ив. Минев
Членове:Веселина Т. Семкова
Иванка П. Гоцева
при участието на секретаря Даниела Пл. Дойчева
като разгледа докладваното от Веселина Т. Семкова Въззивно частно
наказателно дело № 20255300601380 по описа за 2025 година
Производството е по реда на глава ХХІ от НПК, образувано по въззивна
жалба на частния тъжител Й. Б. Е., депозирана чрез повереника му адв.И. К.,
срещу протоколно определение с рег.№2716/15.05.2025г. по НЧХД
№1029/2024г. по описа на ПдРС, ХХII н.с, с което на осн. чл.250, ал.1 вр.
чл.24, ал.1, т.6 от НПК е прекратено наказателното производство по делото. С
постановения съдебен акт е оставено без уважение искането на подс.Р. К. за
присъждане на сторените по делото разноски. Претендира се отмяната му в
прекратителната част като незаконосъобразно и неправилно и връщане на
делото на първостепенния съд за продължаване разглеждането му.
В съдебно заседание въззивният жалбоподател – частен тъжител в
първоинстанционното производство Й. Е. се представлява от повереника си
адв.И. К., който поддържа жалбата, настоявайки, че Законът за защита от
домашното насилие не цели налагане на санкции от наказателноправен или
административноправен характер, а съвсем различна била целта му,
доколкото съдържал изрично указание, че не изключва административната,
административно-наказателната и гражданската отговорност.
Подсъдимият в първоинстанционното производство Р. К. не се явява пред
въззивната инстанция и не изпраща представител. В депозираната до съда
молба защитникът му адв.И. И. заявява, че се придържа изцяло към подадения
1
отговор на въззивната жалба, претендирайки потвърждаване акта на районния
съд.
Пловдивският окръжен съд като въззивна инстанция, след като се
запозна със събраните по делото доказателства, както и с наведените във
въззивната жалба доводи и съдържащите се такива в отговора й, проверявайки
правилността на обжалвания съдебен акт в пределите на чл.314 от НПК, прие
за установено следното:
Пловдивският районен съд е бил сезиран с тъжба от Й. Е. срещу Р. К. по
обвинение за престъпление по чл.148, ал.1, т.1 вр. чл.146, ал.1 от НК,
свеждащо се до това, че в периода от 04.10.2023г. до 05.10.2023г. в гр.Пловдив,
при условията на продължавано престъпление чрез изпращане на гласови
съобщения до мобилен телефон е казал нещо унизително за честта и
достойнството на Й. Е., като обидата е нанесена публично. Със същата е
предявен за съвместно разглеждане граждански иск против подсъдимия.
При проведеното на 14.05.2025г. съдебно заседание, наказателното
производство по делото е прекратено, както и е оставена без уважение
претенцията на подсъдимия за присъждане на направените разноски. За
постановяване на акта си първостепенният съд е отчел, че подс.Р. К. е бил
ответник по гр.д. №14820/2023г. по описа на ПдРС, XXII н.с., образувано и
водено по молба за защита по ЗЗДН, подадена на 11.10.2023г. от Й. Е.. С
Решение руг.№1158/13.03.2025г. по цитираното дело по отношение на Р. К. са
наложени мерките по чл.5, ал.1, т.1 и т.3 от ЗЗДН, както и на осн. чл.11, ал.2 и
чл.5, ал.4 от ЗЗДН (в редакция на ДВ №101/27.12.2019г.) той е осъден да
заплати в полза на Държавата по бюджета на съдебната власт „глоба“ в размер
на 250 лева. В мотивите на съдебния акт пространно е описано деянието, за
което ответникът К. е осъден на цитираната „глоба“. Внимателният прочит на
коментираното съдебно решение, според долустоящата инстанция,
обосновавал извод, че процесът по реда на ЗЗДН касае именно събитията,
развили се на 04.10.2023г. и 05.10.2023г. касателно отправени от страна на
ответника спрямо молителя вулгарни и обидни квалификации, чието
съдържание е идентично с инкриминираните в тъжбата, въз основа на която е
било образувано наказателното производство пред районния съд. Ето защо
последният е констатирал, че едни и същи са фактическите положения по
разглежданото дело и тези, установени по гражданското дело, като
същевременно е приел, че не се касае за различно по естеството си наказание
като привременна мярка за защита от домашно насилие, тъй като наложената
„глоба“ имала санкциониращ характер. Поради това е счел, че ако спрямо
подс.К. бъде приложена и наказателната репресия на Държавата в рамките на
образуваното пред него производство, то би се стигнало до нарушение на
принципа „nе bis in idem“. Изложеното го мотивирало да прекрати
образуваното пред ПдРС наказателно производство с обжалвания съдебен акт,
а претенцията на подсъдимия за присъждане на сторените разноски е счел за
неоснователна поради липса на ангажирани доказателства за извършени
2
такива.
Съобразявайки материалите по делото, настоящият съдебен състав счете
въззивната жалба за основателна. Съвсем правилна е констатацията на
контролираната инстанция, че въпросното гражданско дело е било образувано
пред Районен съд-Пловдив във връзка с молба за защита, депозирана от Й. Е.
(частен тъжител по настоящото дело) против Р. К. във връзка с твърдени като
реализирани от страна на последния прояви на 04.10.2023г. и 05.10.2023г.,
идентични с описаните такива в тъжбата, с която през месец февруари 2024г.
Е. е сезирал първостепенния съд, пред който е образувано НЧХД
№1029/2024г. по описа на ПдРС. Същите са преценени като домашно насилие
по смисъла на чл.2, ал.1 от ЗЗДН под формата на психическо насилие, за които
на осн. чл.5, ал.1, т.1 и т.3 от ЗЗДН на Р. К. са наложени мерки за защита. На
осн. чл.11, ал.2 и чл.5, ал.4 от ЗЗДН (в редакцията на ДВ бр.101/27.12.2019г.)
на К. е наложена и „глоба“ в размер на 250 лева в полза на Държавата, платима
по бюджета на съдебната власт. Именно във връзка с тази „глоба“ касателно
констатираното от гражданския съд домашно насилие е поставен на
вниманието на наказателния съд въпросът - за инкриминираното с тъжбата
деяние подс.Р. К. наказван ли е бил вече и в този смисъл евентуалното му
санкциониране в рамките на образуваното наказателно производство
повторно такова ли ще се яви за въпросното деяние. Разрешаването му налага
разясняването, че правилото „ne bis in idem“ забранява категорично
осъденото, респ. оправдано лице да бъде повторно наказвано за същото
деяние, като дублирането на наказателните процедури е недопустимо когато
някоя от тях стартира или продължава, при положение че другата вече е
приключила с влязъл в сила акт. В този смисъл постановеният първи по време
такъв има окончателен характер и следователно първото производство се
счита за приключило, когато с влязъл в сила акт правният спор относно
конкретното деяние е разрешен. За този извод, съгласно ТР №3/2015г. на
ОСНК на ВКС, са без значение видът на акта и неговият характер.
Приложимостта на визирания принцип се налага при констатация за
идентичност на субекта в двата процеса, но доколкото действието на
правилото „ne bis in idem“ се проявява само в наказателното производство, то
за прилагането му от основно значение е класификацията на дублиращите
производства като наказателни.
Съгласно цитираното вече ТР, признаците за преценка дали едно
производство е наказателно по смисъла на чл.6, §1 от Конвенцията и чл.4 от
Протокол №7 са известни като критерии „Енгел“: 1) квалификация на
деянието по националното право; 2) характер и естество на нарушението; 3)
вид и тежест на предвиденото наказание („суровост на възможното
наказание“). Анализът на съдържащите са в кориците на делото материали,
според въззивната инстанция, обосновава отрицателен извод относно
наличието и на трите критерия в процесния случай.
Първият критерий е формален и не предопределя на самостоятелно
основание характера на производството, а има значение само на "отправна
3
точка" при преценката му. Систематичното място и класификацията на
нарушението и производството по вътрешното законодателство на държавите,
не е решаваща основа на изводите относно техния наказателен характер и
естество по смисъла на чл.6, §1 от Конвенцията и чл.4 от Протокол №7 към
ЕКПЧ. Щом съгласно националното право обвинението е наказателно,
случаят всякога попада в сферата на чл.6, &1 от ЕКПЧ. Производството обаче
може да се класифицира като наказателно и тогава, когато не е
квалифицирано като такова по вътрешното право, ако изследването на
останалите критерии доведе до извод за наказателен характер на обвинението
и/или на предвидената санкция.
В настоящия случай въззивната инстанция счете, че гореспоменатият
критерий не е налице, доколкото молителят Е. е инициирал производството по
реда начл.7 и сл. от ЗЗДН, имащо за цел да му бъде предоставена защита в
съответствие с регламента на чл.1а от ЗЗДН, а не с оглед санкциониране на К.
за осъществено престъпление или административно нарушение. Несъмнено е
също така, че защитата му е предоставена заради осъществена проява, която
принципно не осъществява състав на престъпно посегателство. Съгласно
нормата на чл.1, ал.1 от ЗЗДН законът урежда правата на лицата, пострадали
от домашно насилие, мерките за защита и реда за тяхното налагане, а
разпоредбата на чл.1, ал.3 от ЗЗДН изрично прогласява, че мерките по този
закон не изключват гражданската, административно-наказателната и
наказателната отговорност на извършителя. В контекста на изложеното,
очевидно производството по този закон не е насочено към санкциониране на
извършителя, а към преустановяване на съществуващите прояви на домашно
насилие и предотвратяване на последващите такива.
Вторият критерий (характерът и естеството на нарушението) изследва
вида на защитените обществени отношения, обект на нарушението. При
определянето на същността на нарушението се разглежда кръгът от адресати
на съответната разпоредба, тъй като характерна черта на наказателното
обвинение е насочеността на правната норма към неограничен кръг адресати,
а не към група със специален статут.
Третият критерий (видът и тежестта на предвиденото от съответната
приложима норма наказание) изисква проверка относно наличието на
сходство с наказанията за престъпления. Репресивната цел е конститутивен
елемент на наказателната санкция. Типична за санкциите при наказателните
обвинения е и тяхната превантивна насоченост срещу извършване на други
неправомерни деяния. Наложеното (но и предвиденото, тоест „възможното“)
наказание „лишаване от свобода“ по правило обуславя наказателния характер
на производството, освен ако не води до сериозно накърняване правата на
задържания. „Глоби“, за чието неплащане е предвидена замяна с „лишаване от
свобода“, значителни по размер имуществени наказания, както и санкции,
подлежащи на вписване в регистрите за съдимост, също индикират наличие на
наказателно обвинение по смисъла на чл.6, §1 от Конвенцията.
4
В конкретно разглеждания случай, за извършеното „домашно
насилие“ законодателят преди настъпилите през 2024г. изменения е
предвиждал наред с мерките за защита от домашно насилие, съставляващи
мерки на принудително въздействие върху правната сфера на извършителя на
акт на домашно насилие, налагани с цел защита на пострадалото лице, и
„глоба“ за извършителя в размер от 200 до 1000 лева, кумулируема с други
видове юридическа отговорност, съгласно разпоредбата на чл.1, ал.3 от ЗЗДН.
Предвиждането на „глоба“ само по себе си обаче не е достатъчно, за да
мотивира извод, че производството по реда на ЗЗДН е с характер на
наказателно. В тази връзка несподеляемо е възражението на защитата, че след
като „глобата“ е регламентирана като наказание в нормата на чл.37, ал.1, т.4 от
НК, респ. като административно наказание в чл.13, ал.1, б.Б от ЗАНН, то с
налагането й на осн. чл.5, ал.4 от ЗЗДН доверителят му неминуемо следва да
се счете за наказан от Държавата за извършеното от него деяние.
Законосъобразната оценка на характера на производството може да бъде
дадена само ако „глобата“ не се разглежда изолирана сама за себе си, а в
контекста на залегналите като преследвани цели на ЗЗДН. Съгласно чл.1, ал.1
от ЗЗДН, законът урежда: правата на лицата, пострадали от домашно насилие
или в риск; мерките за защита от домашното насилие; органите и механизмите
за провеждане на държавната политика за превенция и защита от домашното
насилие и взаимодействието между тях; програмите за превенция и
специализираните услуги за предоставяне на защита, помощ и подкрепа на
лицата, пострадали от домашно насилие или в риск; производството за
налагане на мерки за защита от домашното насилие и мерките по прилагане на
Регламент (ЕС) №606/2013 на Европейския парламент и на Съвета от 12 юни
2013 г. относно взаимното признаване на мерки за осигуряване на защита по
граждански дела. Очевидно е, че законът не е насочен към санкциониране на
дееца, а към преустановяване на съществуващите прояви на домашно насилие
и предотвратяване на последващи такива. Самите мерки за защита в по-
голямата си част са свързани с ограничаване на контактите между
извършителя и пострадалия от акта на домашно насилие. От друга страна,
използваният от законодателят термин „глоба“ сам по себе си не е основание
да се счете, че производството по ЗЗДН е с наказателен характер, защото
подобна санкция може да бъде наложена и за деяния, определени в практиката
на ЕСПЧ като дисциплинарни нарушения. За да се приеме, че е налице
наказателна санкция по смисъла на чл.4 от Протокол №7 към ЕКПЧ, съгласно
цитираното вече ТР, следва да се установи, че тя цели постигане на
поправителен и възпиращ ефект спрямо наказаното лице, тоест че има
превантивна насоченост срещу извършване на други неправомерни прояви.
Несъмнено нито мерките по чл.5, ал.1 от ЗДДН, нито глобата по чл.5, ал.4 от
същия съставляват административни наказания или принудителни
административни мерки. Самите мерки са такива на принудително
въздействие върху правната сфера на извършителя на акта на домашно
насилие, налагани с цел защита на пострадалото лице, а „глобата“ по
5
отменения вече чл.5, ал.4 от ЗЗДН безспорно е наказание за извършения акт на
домашно насилие, но не представлява нито наказание за осъществено
престъпление, нито административно наказание. Налагането й преди
цитираното по-горе изменение в закона не е обвързано и с реализиране на
целите по чл.36 от НК, респ. чл.12 от ЗАНН, в това число и с постигане на
индивидуалната превенция. То не е подчинено и на правилата за
индивидуализация на наказанието. За разлика от ЗАНН, където за всяко
нарушение се налага и се изтърпява отделно административно наказание,
дори и когато гражданският съд е сезиран с няколко отделни прояви на
домашно насилие, той налага една-единствена „глоба“, а не толкова, колкото
са отделните деяния, осъществяващи състава на домашното насилие.
От друга страна, „глобата“ по отменения вече чл.5, ал.4 от ЗЗДН
представлява наказание заради извършената проява на домашно насилие
между определена категория лица (чл.3 от ЗЗДН), което дава основание за
извод, че макар да се отнася до относително неограничен кръг лица, а не до
определена социална или професионална категория субекти, както ЗЗДН като
цяло, така и „глобата“ по отменения вече чл.5, ал.4 от ЗЗДН не обосновава
наказателен характер на производството и изключва приложението на
принципа „ne bis in idem“, тъй като не се установява като наличен вторият от
описаните по-горе критерии (Решение №40/28.02.2017г. по дело № 41/2017 на
ВКС, НК, III н. о.). От съществено значение е и обстоятелството, че макар и
предвидената преди 2024г. като санкция „глоба“ от 200 до 1000 лева да е сама
по себе си наказание, все пак същинската наказателна санкция си остава
„лишаването от свобода“, каквото очевидно не е могло да бъде наложено на
ответника К. в рамките на воденото срещу него производство пред
гражданския съд. Максималният предвиден размер на глобата е бил 1000 лева,
а неплащането й не е предвидено като основание за нейната замяна с
„лишаване от свобода“. В контекста на изложеното и суровостта на
възможното наказание не обосновава наказателния характер на проведеното
спрямо К. производство, изискван за прилагане на правилото „ne bis in idem“.
Това становище не се оборва от представените от защитата мотиви към
проекта за закон за изменение и допълнение на ЗЗДН в частта относно
съображенията за отпадане на „глобата“, предвидена преди редакцията на
чл.5, ал.4 от ЗЗДН.
В контекста на горното, напълно споделяеми от настоящата инстанция
са изложените във въззивната жалба доводи, че приключилото с влязло в сила
решение по гр.д. №14820/2023г. по описа на ПдРС производство няма
характер на наказателно, поради което в случая не е нарушен принципът „ne
bis in idem“ за провеждане на наказателно производство срещу същото лице за
същото деяние, като несъстоятелни се явяват възраженията в отговора на
въззивната жалба (отправяща преимуществено критики към указаното
решение на ВКС) по гореизложените съображения. Ето защо обжалваният
съдебен акт подлежи на отмяна, включително и в частта относно
произнасянето по претенцията за разноски, а делото – на връщане на
6
първостепенния съд за продължаване разглеждането му. След като с
въпросния акт е било прекратено наказателното производство, то касателно
постановилия го съдебен състав е налице предвиденото в регламента на чл.29,
ал.1, т.1, б.в от НПК абсолютно основание за отвод касателно настоящото
дело, което обуславя разглеждането му на друг съдебен състав на същия съд.
Мотивиран от горното Пловдивският окръжен съд
РЕШИ:
ОТМЕНЯ протоколно определение с рег.№2716/15.05.2025г. по
НЧХД №1029/2024г. по описа на ПдРС, ХХII н.с и ВРЪЩА делото за
продължаване разглеждането му от друг състав на първостепенния съд.
Решението е окончателно.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
7