Р Е Ш Е Н И Е
№ 260009
гр. Пловдив, 05.01.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД - ПЛОВДИВ, Гражданско отделение, IX въззивен състав, в открито съдебно
заседание на десети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВИОЛЕТА ШИПОКЛИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ФАНЯ РАБЧЕВА
КОСТАДИН ИВАНОВ
при участието на секретаря Пенка Георгиева,
като разгледа докладваното от младши съдия Иванов в. гр. дело № 2415 по описа
на съда за 2020 г., за да се произнесе,
взе предвид следното:
Производството е по реда
на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище
и адрес на управление гр. София, район Средец, ж.к.“**, представлявано от С. Н.
Н., Я. Я. Ч., Ц. Г. С. и Я. К. Ч., против Решение № 353/19.08.2020 г.,
постановено по гр. дело № 2781/2019 г. по описа на РС – Асеновград, с което е
признат за недействителен договор за потребителски кредит Профи кредит стандарт
№********** от 15.05.2017 г., сключен между жалбоподателя и ищцата Т.К.Т., ЕГН **********
***, и с което „Профи кредит България“ ЕООД, ЕИК ********* е осъден да заплати
на Т.К.Т., сумата от 164,42 лв., направени по производството разноски, а на
адвокат Е.Г.И., личен №********** с адрес ***, сумата от 342,73 лв. адвокатско
възнаграждение за оказана правна защита и съдействие на ищцата Т.К.Т..
С
жалбата не се оспорва приетото от първостепенния съд, че споразумението за
предоставяне на допълнителни услуги към процесния договор за потребителски
кредит за сумата от 720,24 лв. е недействително.
В
жалбата се излагат твърдения за неправилност и необоснованост на атакуваното
решение. Изразява се несъгласие с приетото от районния съд, че уговорената
възнаградителна лихва противоречи на добрите нрави, тъй като надхвърля повече от три пъти размера на
законната лихва, като счита за неотносима към спора цитираната от първата
инстанция съдебна практика. Сочи се, че цитираната от районния съд практика на
ВКС била преосмислена с оглед на последващите изменения на ЗПК от 2014 г. и
въвеждането на максимален размер на ГПР – до петкратния размер на законната
лихва. Следователно счита, че договорната лихва, като част от ГПР, също е
ограничена от посочената величина, и приемането на по-ниска граница за допустим
размер на договорната лихва противоречало на закона. В т.н. сочи съдебна практика
на районните съдилища. Счита, че не можело да е налице недействителност на
договорна клауза поради противоречие с добрите нрави за това, което е позволено
от закона с императивна правна норма. Касателно приетото от съда, че договорът
за потребителски кредит не отговарял на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и
т. 10 ЗПК, жалбоподателят излага съображения за неправилност на мотивите на
районния съд в този смисъл. Моли за отмяна на атакуваното решение и отхвърляне
на предявените искове. Претендира заплащане на направените разноски, както и
юрисконсултско възнаграждение за двете инстанции в общ размер от 600 лв.
В
законен срок е депозиран отговор на въззивната жалба от Т.К.Т., чрез адв. Е.И.,
в който се излагат аргументи в подкрепа на атакуваното съдебно решение. Твърди
се, че решаващият съд е длъжен служебно да провери дали е налице основание за
нищожност на договора, доколкото жалбоподателят е потребител по смисъла на ЗПК.
Излагат се подробни аргументи за нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, с
оглед на това, че в договора липсва ясно разписана методика на формиране на ГПР
по кредита, че не са посочени изрично и изчерпателно всички разходи, които
длъжникът ще направи и които са отчетени при формирането на ГПР, и че същия не
е коректно посочен в договора, поради което потребителят е затруднен да направи
информиран и икономически обоснован извод дали да сключи договора за кредит.
Сочат се и допълнителни нарушение на ЗПК, в частност чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК.
По горните съображение се моли атакуваното решение да се потвърди. Претендира
се присъждане на направените разноски.
Окръжен
съд – Пловдив след преценка на събраните по делото доказателства и становищата
на страните, приема за установено следното:
Въззивната
жалба е подадена против обжалваем съдебен акт в законоустановения срок от процесуално
легитимирано лице, което има интерес от обжалването, поради което същата се
явява допустима и подлежи на разглеждане по същество.
Съгласно
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните основания в жалбата.
Първоинстанционното
решение е валидно и допустимо - постановено е в рамките на правораздавателната компетентност
на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съгласно
чл. 269 изр. 2 ГПК по правилността на решението съдът е ограничен от посоченото
в жалбата, доколкото не се засяга приложението на императивна материалноправна
разпоредба, чието съобразяване съдът е длъжен да прецени. Предметът на делото
пред настоящата въззивна инстанция касае действителността на договор за
потребителски кредит. В тази насока следва да се посочи, че нормите, уреждащи
материята за неравноправния характер на клаузи в потребителски договор, са
повелителни, поради което по отношение да тях намират приложение дадените
разрешения в т. 1 от Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г.
на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на
първоинстанцинното решение въззивният съд може да приложи императивна
материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание
за обжалване (вж. Решение № 23 от 7.07.2016 г. на ВКС по т. д. № 3686/2014 г.,
I т. о., ТК).
Като
съобрази доводите на страните, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК вр.
чл. 269 от ГПК, и предвид релевираните в жалбата въззивни основания, настоящата
съдебна инстанция приема за установено от фактическа и правна страна следното:
По
делото не се спори, а и във въззивната жалба не са наведени конкретни твърдения
за неправилно установени факти от страна на първостепенния съд, като единствено
се излагат съображения по същество, касателно действителността на клаузата за
възнаградителна лихва по процесния договор за потребителски кредит, както и
съответствието на същия с изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК. В
тази насока въззивният съд е ограничен от приетите за установени факти от
страна на първостепенния съд, въз основа на които постанови и своето решение.
Районен съд – Пловдив е
бил сезиран с искане за прогласяване нищожността на договор за потребителски
кредит, сключен между страните, поради противоречие на същия с правилата на
добросъвестността и императивните разпоредби на ЗПК. С обжалваното решение
съдът е уважил иска, като е приел, че клаузата за възнаградителната лихва по
договора е нищожна като противоречаща на добрите нрави, доколко уговореният й
размер надхвърля трикратния размер на законната лихва. За нищожно е прието още
и споразумението за закупуване на допълнителен пакет от услуги. В тази насока
съдът е счел, че договорът за кредит не отговаря на изискванията на чл. 11, ал.
1, т. 9 и т. 10 ЗПК, поради което същият бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК.
Горните доводи на
районния съд се споделят от настоящия съдебен състав, като съображенията за
това са следните.
Видно от данните по
делото претендираното от ищеца вземане за възнаградителна лихва произтича от
договор за кредит. Следователно длъжникът – физическо лице, се явява потребител
по смисъла на ЗЗП и се ползва от потребителската закрила по ЗЗП и ЗПК. Съгласно
клаузите на представения по делото договор за потребителски кредит Профи кредит
стандарт № ********** от 15.05.2017 г., на длъжника – ищец в
първоинстанционното производство и въззиваема страна по настоящото въззивно
дело, е била представена сумата от 600 лв. със срок на погасяване дванадесет
месеца при уговорена възнаградителна лихва от 41,17 % годишно или 0,11 %
дневно, при ГПР от 49,88 %, или общата дължима сума по кредита възлизала на
890,16 лв.
Настоящият съдебен състав
споделя трайната съдебната практика на ВКС, че максималният размер на лихвата (възнаградителна
или такава за забава) следва да е ограничен, а уговорка, предвиждаща възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени
кредити – двукратния размер на законната лихва, противоречи на добрите нрави. В
тази насока са Решение № 906/ 30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 ВКС – II ГО,
Решение № 378/ 18.05.2006 г. по гр. д. № 315/ 2005 г. на ВКС – II ГО, Решение №
1270/ 09.01.2009 г. по гр. д. № 5093/ 2007 г. на ВКС – II ГО, Определение №
901/ 10.07.2015 г. по гр. д. № 6295/ 2014г на ВКС – IV ГО. Последното
определение, противно на твърденията в жалбата, се намира за относимо към
настоя спор, тъй като същото касае действителността на уговорките за лихва в
гражданските договори. Тази съдебна практика се намира за актуална, доколкото очертания
с нея допустим лимит на размера на договорната лихва гарантира спазването на
едни от основните принципи в
гражданското право – добросъвестното упражняване на права и забраната за
неоснователно обогатяване. Посочените правни принципи често биват нарушавани,
когато страните са в неравностойно положения, както е при сключването на
потребителски договори. Допълнително, базата, на която ВКС е стъпил, за да изведе
тоци лимит, а именно законната лихва, също подкрепя извода за актуалност на
цитираната практика. Това е таса, защото законната лихва е всякога адекватна на
конкретната икономическа обстановка в страна и същевременно е мерило за
допустимото обогатяване на кредиторите.
Предвид горното неоснователно
се твърди в жалбата, че съдът е прилагал механично неотносими съдебни решение,
бъз да съобрази конкретиката на казуса. Напротив първостепенния съд коректно е
цитирал трайна практика на ВКС, релевантна за делото.
За пълнота на изложеното
следва да се отбележи, че от въвеждането през 2014 г. на законоустановен лимит
на ГПР с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, не се може да се направи положителен извод за
неактуалност на цитираната по-горе практика, доколкото възнаградителната лихва
е само една от съставните части на общите разходи по кредита, към които се
включват още и други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от
всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора и
т.н. В този смисъл идеята на законодателя не е да се предвиди лимит на
възнградителната лихва, различен от вече установения общественоприемлив такъв,
а да се ограничат общите разходи по кредита, респ. крайната сума, която
длъжникът трябва да върне. Следователно законодателните промени в ЗПК не
отричат посочената по-горе в настоящите мотиви константна съдебна практика.
В този смисъл уговорения
в процесния договор размер на възнаградителна лихва, надхвърлящ трикратния
размер на законната лихва (който към 15.05.2017 е бил около 30 %), се намира за
противоречащ на добрите нрави. За отбелязване е още, че по делото липсват
каквито и да било данни за необичайно завишен риск за кредитора от
неудовлетворяване на вземането му, който риск да оправдае високия процент на
възнаградителната лихва. Следователно настоящият състав споделя извода на
районния съд за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва в процесния
договор за потребителски кредит и следващите се от нея последици.
Касателно твърдението за
нарушения на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК следва да се посочи, че некоректно в ГПР
по договора за кредит не е включена сумата от 720,24 лв. - възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги. В тази насока и районния съд е развил част
от своите мотиви, споделени от настоящия състав и неоспорени от жалбоподателя,
приемайки че посочената сума се дължи за заплащане на услуги, свързани с
усвояването и управлението на кредита, които са пряко свързани с договора за
потребителски кредит. Като не е сторено това (сумата не е взета предвид при
формиране на ГПР), е налице некоректно посочване на ГПР по договора за кредит,
поради което и потребителят е бил въведен в заблуждение относно действителния
размер на сумата, която следва да плати по самия договор, и реалните разходи по
кредита, които ще направи – нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Така се цели
и заобикаляне на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Липсва още
и детайлизация по вид и размер на
компонентите на ГПР в сключения процесен договор, което е нарушение на
законовото изискване на чл. 10, ал. 1 ЗПК за яснота на потребителските
договори. В тази насока настоящият състав споделя доводите на въззиваемия в
отговора на въззивната жалба, че с договора не е предоставена пълна, точна и
ясна информация за разходите, които длъжникът ще направи и които са отчетени
при формирането на ГПР, т.е че същият не е коректно посочен в договора, поради
което и потребителят е затруднен да направи информиран и икономически обоснован
извод дали да сключи договора за кредит.
По тези съображения въззивната
инстанция намира за правилен извода на районния съд, че процесният договор за
потребителски кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, поради нарушение
на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК.
Предвид
гореизложеното неоснователни се явяват твърденията в жалбата за неправилност на
първоинстанционното решение, поради което същото ще се потвърди изцяло.
Относно разноските:
С оглед
изхода на спора направените от жалбоподателя разноски следва да останат в
негова тежест. В полза на адв. Е.И. следва да се присъди адвокатско
възнаграждение за въззивната инстанция в размер на 342 лв. на основание чл. 38,
ал. 2 ЗАдв. вр. чл. 7, ал. 2, т. 2 от НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения и предвид отразеното в
представения договор за правна защита и съдействие.
Жалбоподателят
следва да доплати и сумата от 7,21 лв. в полза на бюджета на съдебната власт по
сметка на Окръжен съд – Пловдив, представляваща разлика между заплатената от
него и дължимата държавна такса за настоящото въззивно производство. Доколкото
предмет на делото е въпросът за действителността на потребителски договор,
паричното задължение по който е в размер на 1 610,40 лв., то на основание чл.
69, ал. 1, т. 4 ГПК вр. чл. 1 вр. чл. 18, ал. 1 от Тарифата за държавните
такси, които се събират от съдилищата по ГПК, размерът на държавната такса за
настоящото производство е 32,21 лв., но са внесени само 25 лв. Действително
жалбоподателят не оспорва мотивите на районния съд относно неравноправния
характер на клаузата, досежно пакетът от допълнителни услуги. Същият обаче иска
от въззивния съд отмяна на решението, с което е признат за недействителен целия
договор за потребителски кредит, както и да се отхвърли предявения иск.
Следователно държавната таксата за разглеждане на делото се определя от
стойността на целия договор, част от който е и пакетът от допълнителни услуги,
както стана ясно по-горе в настоящите мотиви. По същите съображения е действал
първоначално и районния съд.
На
основание чл. 280, ал. 3 ГПК настоящото въззивно решение не подлежи на
касационно обжалване.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 353/19.08.2020 г., постановено по гр. дело №
2781/2019 г. по описа на Районен съд – Асеновград, I гр. състав.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „*** да заплати на адв. Е.Г.И. от ПАК със съдебен
адрес ***, сумата от 342 лв. (триста
четиридесет и два лева), представляваща адвокатско възнаграждение за оказана
правна помощ и съдействие на Т.К.Т., ЕГН ********** по в.гр.д. №2415/2019 г. по
описа на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА „ПРОФИ КРЕДИТ България“ ЕООД с ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, бул. „*****, да заплати в полза на бюджета на съдебната
власт по сметка на Окръжен съд - Пловдив сумата от 7,21 лв. (седем лева и 21 ст.), дължима за довнасяне държавна
такса за настоящото въззивно
производство.
Въззивното решение е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1./
2./