№ 66
гр. София, 31.01.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 11-ТИ ТЪРГОВСКИ, в публично
заседание на седемнадесети януари през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Бистра Николова
Членове:Тодор Тодоров
Милен Василев
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Милен Василев Въззивно търговско дело №
20211001001122 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258 – 273 от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от 30.09.2021 г. на ищеца „Стоком 3“ ЕООД срещу решението
от 11.08.2021 г. по т.д. № 3494/2017 г. на Софийския градски съд, VІ-10 състав, с което:
е отхвърлен предявения иск реда на чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ от ищеца срещу ответниците
„Тера Айкон“ ООД и „Тера Брава“ ЕООД иск за установяване на несъществуването на
следните приети вземания на „Тера Брава“ ЕООД срещу „Тера Айкон“ ООД: 1) за сумата от
187 759,68 лв. – наемна цена за 2013 – 2016 г. (по 46 939,92 лева на година) по договор за
наем от 11.01.2013 г. с нотариална заверка на подписите, и 2) сумата 38 839,73 лв.,
представляваща законни лихви за забава върху всяка годишна наемна цена от първо число
на следващата година до 14.07.2017 г., както следва: а) върху наема за 2013 г. – 16 866,87 лв.
за периода 1.01.2014 г. – 14.07.2017 г., б) върху наема за 2014 г. – 12 095,77 лв. за периода
1.01.2015 г. – 14.07.2017 г., в) върху наема за 2015 г. – 7 329,43 лв. за периода 1.01.2016 г. –
14.07.2017 г., г) върху наема за 2016 г. – 2 547,66 лв. за периода 1.01.2017 г. – 14.07.2017 г.;
ищецът е осъден да заплати държавна такса в размер на 9 036,98 лв.
Във въззивната жалба се твърди, че неправилно и необосновано СГС е приел за установено, че
процесните вземания съществуват. Сочи се, че въпреки, че твърдението за абсолютна симулация
на процесния договор е на ищеца, то не той е трябвало да го доказва, а в тежест на ответниците е
било да го оборят, като докажат липсата на симулация, което те не били направили. Твърди се, че
1
ответниците не били доказали своята добросъвестност с оглед на установената помежду им
свързаност. Не било доказано, че те са договаряли съобразно обичайните пазарни условия, което
било опровергано от обстоятелството, че процесният имот след сключване на наемния договор е
бил апортиран в полза на трето свързано лице „Лофт Пропъртис“ АД, а сключеното с него
споразумение от 25.07.2013 г. не било с достоверна дата, като същото не било включено и в
правопораждащите факти на вземанията в молбата по чл. 685 ТЗ. Твърди се, че не било доказано,
че процесният наемен договор е икономически обоснован и свързан с конкретна необходимост на
наемателя за наемане на имота, доколкото наемателят от 2013 г. не развивал никаква строителна
дейност, а наемната цена не била съобразена със средните пазарни цени. Не било доказано, че
наетият имот е надлежно предаден на наемателя и през целия наемен срок е ползван от него, а
същевременно в отклонение от обичайното наемодателят не си е търсил наема и не е предприел
действия в защита на интереса си. Не било доказано и, че ответниците са водели редовно
счетоводство по отношение отчитането на процесния наемен договор – фактурите за наема били
издадени и осчетоводени 3 години по-късно, което било индиция, че наемните услуги не били
реално предоставени. Твърди се, че неправилно съдът е придал решаваща тежест на свидетелските
показания за реалното изпълнение на договора. Неправилно било прието и, че вземанията не са
погасени по давност, тъй като тази давност била прекъсната с признаването на вземанията,
извършено през 2016 г. от ликвидатора на „Тера Айкон“ ООД, което надхвърляло правомощията
на същия.
Предвид изложеното жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалвания съдебен акт и
да уважи предявените искове, както и да му присъди направените разноски по делото.
Въззиваемият „Тера Брава“ ЕООД – ответник по исковете – чрез процесуалния му представител
оспорва жалбата и моли съда да я остави без уважение, а обжалваното с нея решение – в сила, като
правилно и законосъобразно.
Въззиваемият „Тера Айкон“ ООД /в несъстоятелност/ – ответник по исковете – чрез единия от
управителите му /К.К./, заявява становище за неоснователност на жалбата.
Синдикът на „Тера Айкон“ ООД /в несъстоятелност, участващ в производството на осн. чл. 694,
ал. 4 ТЗ, редовно уведомен, не взема становище по жалбата.
Софийският апелативен съд, като прецени събраните по делото доказателства по свое
убеждение и съобразно чл. 12 от ГПК във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на въззиваемите, намира за установено следното:
Жалбата е подадена в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и е допустима. Разгледана по същество е
неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото
в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо. Същото е и правилно, като
въззивният състав споделя мотивите му, поради което и на осн. чл. 272 ГПК препраща към
същите. В допълнение и във връзка с оплакванията в жалбата следва да се посочи и следното:
1. Предмет на разглеждане в настоящото производство са отрицателни установителни искове по
чл. 694, ал. 3, т. 1 ТЗ за липсата на вземания на ответника „Тера Брава“ ЕООД срещу ответника
„Тера Айкон“ ООД /в несъстоятелност/, произтичащи от договор за наем от 11.01.2013 г., а именно
2
– главница в размер на 187 759,68 лв., представляваща наемна цена за 2013 – 2016 г., и законни
лихви до 14.07.2017 г. в размер на 38 839,73 лв. Същите са предявени с молба с вх. №
107485/14.08.2017 г. и са включени в списъка на приетите вземания, одобрен по реда на на чл. 692
ТЗ с определение от 8.12.2017 г. по т.д. № 1666/2017 г. на СГС, обявено в ТР на 11.12.2017 г. В
същия списък са включени и предявени от ищеца „Стоком 3“ ЕООД вземания, спрямо които не е
бил предявен иск по чл. 694 ТЗ, т.е. те са окончателно приети вземания по смисъла на чл. 693 ТЗ,
което обосновава и процесуалната легитимация на ищеца като кредитор за водене на настоящите
искове по чл. 694, ал. 3 ТЗ.
Ищецът не оспорва наличието на сключения между ответниците наемен договор от 11.01.2013
г., но поддържа, че той е нищожен поради изтъкнати обстоятелства, а евентуално – че част от
вземанията /за 2013 г. и 2014 г./, дори и възникнали, са погасени по давност. Тези доводи са
разгледани в обжалваното решение и се поддържат и във въззивната жалба. Наред с това в
жалбата е изтъкнато и друго, ненаведено в първоначалната искова молба обстоятелство – че
процесният имот след сключване на наемния договор е бил апортиран в полза на трето свързано
лице „Лофт Пропъртис“ АД. Това обстоятелство е наведено както във връзка с аргументацията за
привидност на договора, така и във връзка с ново възражение за липса на титулярство на
процесните вземания за ответника „Тера Брава“ ЕООД на това основание. В първия аспект то
следва да се разгледа от въззивния съд с оглед изследването за твърдяната привидност, но във
втория аспект се явява преклудирано, доколкото не е било своевременно заявено в исковата молба,
а е изтъкнато едва в допълнителната искова молба. Според чл. 372, ал. 2 ГПК в допълнителната
искова молба ищецът може да поясни и допълни първоначалната, както и да измени предявения
иск. В настоящата допълнителна искова молба не е направено искане за изменение на основанието
на предявения иск, а новото изтъкнато материалноправно възражение не съставлява поясняване
или допълване на първоначалния иск.
При отрицателен установителен иск ищецът трябва да посочи в исковата молба отричаното от
него право и възраженията си срещу неговото съществуване, тъй като неговото положение е
идентично с това на ответник по положителен установителен, осъдителен или конститутивен
иск[1]. Тези възражения се преклудират с първото процесуално действия – с исковата молба при
отрицателен установителен иск или с отговора на исковата молба при други видове искове.
Противно на доводите в жалбата нямат отношение към този въпрос постановките на ТР №
8/27.11.2013 г. на ВКС – ОСГТК, според което при отрицателния установителен иск за собственост
основанието на иска /чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК/ не е негов индивидуализиращ белег. Видно от
мотивите този извод е направен единствено във връзка с придобивното основание на отричаното
вещно право на ответника, което е предмет на този иск. За това придобивно основание
/правопораждащите факти/ е прието, че е задължение на ответника да го посочи, а не на ищеца.
Възраженията срещу отричаното право ищецът следва да изчерпи с първото процесуално
действие, след което му е станало известно придобивното основание. Ако то е било наведено в
процеса едва с отговора на исковата молба, то възраженията на ищеца следва да се наведат най-
късно в първото заседание или допълнителната искова молба /при спорове по глава 32 от ГПК/.
Ако правопораждащото основание обаче е било известно на ищеца и е посочено в исковата молба,
а ответникът не е изтъкнал в отговора на исковата молба друго правопораждащо основание, а се е
позовал на същото, то ищецът е длъжен да изчерпи в исковата молба възраженията си срещу
правото на ответника.
В случая правата, които ищецът отрича са облигационни – вземания, като техният
3
правопораждащ източник /договора за наем от 11.01.2013 г./ е бил посочен в исковата молба, тъй
като е станал известен на ищеца още в процедурата по чл. 685 – чл. 692 ТЗ. По тази причина не е
имало пречка всички възражения на ищеца срещу съществуването на тези вземания да бъдат
наведени в исковата молба. Ето защо допълнително наведени възражения /факти/ в
допълнителната искова молба се явяват преклудирани и не следва да се разглеждат, освен с
аспекта на поясняване и допълнително аргументиране на вече изтъкнатите доводи по исковата
молба. По тази причина на разглеждане подлежат възраженията за нищожност на договора и за
погасяване по давност на вземанията. Въззивният съд намира същите за неоснователни, поради
следното:
2. В обжалваното решение е прието, че всички изтъкнати от ищеца основания за нищожност на
договора, могат да се подведат под едно – абсолютна симулация на договора. В жалбата тази
квалификация не се оспорва, като тя се споделя и от въззивния съд.
По смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД привидна е сделката, при която се извършват външно
изявления, които по съдържание и форма отговарят на изискванията за даден вид сделка, но
участниците в нея уговарят, че не желаят правните последици на сделката. При всяка симулативна
сделка липсва волеизявление, насочено към пораждане на определено правно действие в областта
на частното право. Вътрешната вола на участниците в симулативната сделка е да не се породят
правните последици, които съответстват на външното изявление, поради това тези сделки не
пораждат правни последици, те са нищожни. Симулацията може да бъде абсолютна, т. е. страните
да не желаят пораждането на никакви правни последици, или относителна, при която нищожната
привидна сделка прикрива друга сделка, като прикритата сделка е действителна – арг. от чл. 17,
ал. 1 ЗЗД. Житейската презумпция е, че външно изявените волеизявления на страните съответстват
на действителната им воля, тъй като това е и обичайното, нормалното в гражданския и стопанския
оборот, а привидността е изключение. Поради това привидността не се предполага, а подлежи на
доказване от този, който се позовава на нея. Несподелима е тезата на ищеца, че не той, а
ответниците трябвало да докажат липсата на симулативност на договора.
Доказването следва да е пълно – да води до несъмненост в извода за съществуването или
несъществуването на дадено релевантно за спора обстоятелство. Същото може да бъде
осъществено както чрез преки, така и чрез косвени доказателства. Прякото доказателство
непосредствено установява основния правнорелевантен факт. Косвените доказателства
установяват странични обстоятелства /доказателствени факти/, чрез които съдът може да направи
логически извод за осъществяването на основния факт. За да се постигне чрез косвени
доказателства пълно доказване е необходима такава система от доказателствени факти, която да
създаде сигурност, че основният факт наистина се е осъществил[2]. Доказването на привидност на
волеизявление означава установяване на намерение на страната, което е различно от външно
изявеното – липсващо или друго такова. Пряко доказателство за симулативност на сделка би могло
да бъде т.нар. обратно писмо, в което страните разкриват истинските си намерения.
Симулативност може да се доказва и чрез косвени доказателства, т.е. чрез установяването на
индиции, водещи несъмнено до извод за липса на намерение на страните за обвързване със
съответната сделка. В настоящия казус оспорващият ищец твърди абсолютна привидност на
процесния договор, т.е. че страните по него не са имали намерение за каквото и да било
обвързване, а не че са имали друго прикрито намерение за обвързване с друго съдържание. В
тежест на ищеца е било да докаже това си твърдение, което според въззивния съд не е направил по
безспорен и категоричен начин.
4
Ищецът обосновава претендираната симулативност със следните твърдени обстоятелства: 1)
свързаността на страните по договора от 11.01.2013 г. – към датата на сключването му единият от
управителите на ответника „Тера Айкон“ ООД е бил и съдружник в „Тера Брава“ ЕООД, а именно
– К.К.; 2) не е имало икономическа необходимост от наемане на процесния имот за строителна
площадка и газово стопанство, тъй като наемателят не развивал дейност; 3) липсвало фактическо
предаване на имота за ползване; 4) ответниците не водели редовно счетоводство по отношение
отчитането на процесния наемен договор – не били издадени фактури за наема за 2015 г. и 2016 г.,
а за част от предходния период /2014 г./ фактурата била издадена и осчетоводена 3 години по-
късно, а освен това не бил начислен ДДС във фактурите за 2013 г. и 2014 г., което било индиция,
че наемните услуги не били реално предоставени.
Въззивният съд намира, че действително, тези обстоятелства, и най-вече първите три от тях, в
тяхната съвкупност биха били сериозни индиции за доказването по косвен път на симулативността
на наемния договор, стига да се установят и в определен контекст. Действително, към датата на
сключване на процесния договор от 11.01.2013 г. съдружник на наемодателя „Тера Брава“ ООД е
бил К.К. с дялово участие в капитала от 52 %, като е бил такъв до 1.11.2013 г. /според вписванията
в ТР/, който от името на наемателя „Тера Айкон“ ООД е подписал договора като един от двамата
негови управители с право на самостоятелно представителство. Същият е бил и бивш управител на
наемодателя – до 10.12.2012 г. Това сочи на определена свързаност между двете дружества към
този момент, от вида на тази по § 1, ал. 1, т. 6 от ДР на ТЗ – лица, чиято дейност се контролира
пряко или косвено от трето лице /такъв контрол очевидно К.К. е могъл да упражнява и в двете
дружества – в едното като управител, а в другото като мажоритарен съдружник/. Все пак и
противно на застъпената пред въззивния съд позиция на ищеца тази свързаност не се изразява във
формиране от едно и също физическо лице на волята на двете юридически лица, доколкото при
подписване на процесния договор от 11.01.2013 г. двете дружества са били представлявани от
различни физически лица – наемодателят „Тера Брава“ ООД от тогавашния му управител Л. С..
Не се установяват останалите две твърдени от ищеца обстоятелства – че липсвало фактическо
предаване на имота за ползване и, че нямало икономическа необходимост от наемането му. От
приетото заключение на СТЕ и разясненията на вещото лице в съдебното заседание на 9.07.2019 г.,
както и от показанията на свидетелите Р. П. и А. К., разпитани в същото заседание, се установява,
че процесният нает имот е съседен на поземления имот на „Тера Айкон“ ООД, като двата имота и
през 2013 г. били оградени с обща масивна каменна ограда, а между тях няма ограда. Това
означава, че те фактически са били стопанисвани като общ парцел, т.е. върху тях е била
упражнявана обща фактическа власт. Доколкото собственият на наемателя парцел е бил в процес
на застрояване по цялата му площ, а наетият съседен процесен парцел е незастроен, то е очевидно,
че наемателят също е упражнявал фактическа власт върху свободния парцел в рамките на общо
ограденото пространство. Ето защо и противно на твърденията на ищеца фактическата власт върху
наетия имот е била предадена на наемателя.
От същите доказателства се установява и причината за наемане на процесния имот – като
обслужващ терен във връзка със строителството на „Шато Кукуряк“ в съседния парцел,
собственост на наемателя „Тера Айкон“ ООД. Още от преди сключване на процесния договор този
имот е бил използван като терен за временни строителни постройки и склад за строителни
материали, а впоследствие е възникнала необходимост и за изграждането в него на част от
съоръженията за газово стопанство, нужно за снабдяването на изграждащите се жилищни сгради в
5
имота на наемателя. Действително, това второ предназначение на наетия имот не е упоменато в
процесния наемен договор, в който е посочено, че имотът ще се използва като склад и временна
строителна площадка. Няма пречка обаче страните неформално да уговорят друго предназначение
за ползване, което не е част от същественото съдържание на договора за наем, който при това е
неформален. Противно на доводите на ищеца не се установява към момента на сключване на
договора /11.01.2013 г./ строителните дейности в парцела на наемателя да са били изцяло
приключени. От показанията на свидетелите, които няма основание да не бъдат кредитирани, се
установява, че строителни дейности са били извършвани поне до средата на 2013 г., докогато те са
работели на този обект. Обстоятелството, че през 2010 г. за двете сгради са били съставени актове
обр. 15 не означава, че строителството е окончателно приключило тогава. В самите актове са
описани забележки, които е трябвало да бъдат отстранени, като са продължавали довършителни
работи. Освен това – възникналата необходимост от изграждане на съоръженията на
газоснабдителното дружество за снабдяване с газ на сградите в имота на наемателя, които
технически е могло да се изградят само в съседен парцел, е достатъчна икономическа причина за
наемането на процесния имот. Следователно, установена е стопанската необходимост за наемателя
от сключването на процесния наемен договор, както и, че той фактически е ползвал наетия имот
/поне през 2013 г./, което е аргумент, че договорът не е симулативен.
Наред с това – договорът е с достоверна дата, тъй като е сключен с нотариална заверка на
подписите и е вписан. Достоверната дата /11.01.2013 г./ предхожда датата на подаване на молбата
по чл. 625 ТЗ /28.04.2017 г./, по която е постановено решението за откриване на производство по
несъстоятелност спрямо наемателя „Тера Айкон“ ООД – решение от 12.07.2017 г. по т.д. №
1666/2017 г. на СГС. Не се установява към м. 01.2013 г. спрямо дружеството да е имало друго
висящо производство по друга молба по чл. 625 ТЗ, нито производство по прекратяване на
дружеството – такова е било образувано по подадена от настоящия ищец искова молба от
4.12.2013 г. по чл. 517, ал. 4 ГПК, по която дружеството е прекратено с решение от 6.06.2014 г. по
т.д. № 7980/2013 г. на СГС, и впоследствие е назначен ликвидатор, вписан на 1.08.2014 г.
Доколкото процесният договор от 11.01.2013 г. е сключен далеч преди образуването на тези
производства, то това изключва мотивацията за уговаряне на симулация на договора – подобна
симулация би имала смисъл, ако чрез нея длъжникът цели чрез участието на привидни кредитори
да си осигури контрол върху развитието и крайния изход от това производство, вкл. и с цел
запазване на част от имуществените си активи или паричната им равностойност чрез конкуриране
при разпределението. При положение обаче, че към момента на сключване на договора срещу нито
една страна по договора не е имало образувани подобни прекратителни процедури, то неясен
остава мотивът за сключване на абсолютно привиден договор.
Преценени в съвкупност горните обстоятелства опровергават тезата на ищеца за привидност на
процесния договор. Единствената индиция за това /свързаността на страните/ не е достатъчна за
пълното доказване на твърдяната симулация.
Всички останали изтъкнати от ищеца обстоятелства /начина и времето на счетоводното
отчитане на този договор, последващото прехвърляне на имота, последващо сключени
споразумения във връзка с това/ са ирелевантни към доказване на твърдяната симулация, която се
преценява само към момента на сключване на договора, и не са в състояние да убедят въззивния
съд в това. Същите са подробно анализирани в обжалваното решение, който анализ се споделя от
настоящия състав.
6
Изцяло неотносим към предмета на доказване по иска е доводът, че договорът увреждал
кредиторите на наемателя, тъй като наемната цена надхвърляла средната пазарна наемна цена.
Средство за защита срещу подобно увреждане е отменителният иск, какъвто не е предявен по
настоящото дело.
Ето защо въззивният съд намира за недоказана привидността на процесния наемен договор.
3. Неоснователно е и възражението за погасяване по давност на процесните вземания. Както бе
посочено, същите са предявени по реда на чл. 685 ТЗ с молба с вх. № 107485/14.08.2017 г., която е
довела до спиране и прекъсване на неизтеклата давност за тях – чл. 685а, ал. 1 ТЗ.
Не е спорно, че приложима за вземанията е 3-годишната давност по чл. 111, буква „в“ ЗЗД. За
главниците за наемна цена давността тече от датата на изискуемостта на всяка годишна вноска,
падежът на която настъпва на 1.01 на следващата година – раздел ІІ от договора. Процесните
вземания за главници са за периода 2013 – 2016 г. в размер на по 46 939,92 лв. на година, т.е. общо
187 759,68 лв. Главниците за периода 2014 – 2016 г. са с падежи в рамките на 3-годишния период,
предхождащ 14.08.2017 г. /падежът на вноската за 2014 г. е настъпил на 1.01.2015 г./.
Следователно, обективно давностният срок е могъл да изтече само за първата вноска – за 2013 г.,
чийто падеж е 1.01.2014 г. Правилно обаче СГС е приел, че за тази вноска давността е била
прекъсната на осн. чл. 116, буква „а“ ЗЗД, тъй като вземането е било признато от длъжника преди
изтичане на давността. Това е станало с представеното по делото уведомително писмо от
31.10.2016 г. /л. 101 от делото на СГС/, с което ликвидаторът на наемателя „Тера „Айкон“ ООД е
потвърдил, че по процесния договор от 11.01.2013 г. има задължение към наемодателя „Тера
Брава“ ЕООД за 2013 г. в размер на 46 939,92 лв. Признанието е направено от законния
представител на дружеството – длъжник и то е валидно. Несподелима е тезата на жалбоподателя,
че признаването надхвърляло правомощията на ликвидатора. Тези правомощия обхващат всички
права и задължения на изпълнителния орган на дружеството /чл. 269, ал. 1 ТЗ/, а спрямо трети
лица представителната власт е неограничена. Уведомителното писмо от 31.10.2016 г. е изявление
спрямо трето лице и като такова е породило правни последици, част от които са и тези по чл. 116,
буква „а“ ЗЗД. Ето защо вземането за 2013 г. също не е погасено по давност.
При това положение предявените отрицателни установителни искове са неоснователни.
Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по
отношение на предявените искове въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като
неоснователна, а обжалваното с нея решение – потвърдено.
При този изход на спора право на присъждане на разноски биха имали само ответниците.
Претенция за такива е заявил само ответника „Тера Брава“ ЕООД, като е доказал такива в размер
на 600 лв. – за заплатеното адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция по представената
фактура № 47/17.01.2022 г.
На осн. чл. 694, ал. 7 ТЗ ищецът следва да бъде осъден да заплати върху 1/4 от спорните
вземания държавна такса за въззивното производство – в размер на 1 133 лв. (при обща цена на
исковете 226 599,41 лв.).
Така мотивиран Софийският апелативен съд,
[1] така Ж. С., БГПП, изд. 2020 г., стр. 192.
7
[2] така решение № 221/12.07.2011 г. по гр. д. № 921/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; решение № 31/9.03.2012 г. по гр. д. № 502/2011 г. на ВКС,
ІІІ г.о.; решение № 61/1.03.2016 г. по гр. д. № 4578/2015 г. на ВКС, ІV г.о. и др.
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решението от 11.08.2021 г. по т.д. № 3494/2017 г. на Софийския градски съд,
VІ-10 състав.
ОСЪЖДА „Стоком 3“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр.
Самоков, ул. „Подридна“ № 106, да заплати на „Тера Брава“ ЕООД с ЕИК – *********, със
седалище и адрес на управление – гр. София, бул. „Васил Левски“ № 90, ет. 2, ап. 6, на осн. чл.
78, ал. 3 ГПК сумата 600 лв. – разноски за производството пред САС.
ОСЪЖДА „Стоком 3“ ЕООД с ЕИК – *********, със седалище и адрес на управление – гр.
Самоков, ул. „Подридна“ № 106, да заплати на осн. чл. 694, ал. 7 ТЗ по сметка на Софийския
апелативен съд държавна такса в размер на 1 133 лв., дължима за въззивното производство по
търг. дело № 1122/2021 г. на Софийския апелативен съд.
Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280
ГПК в 1-месечен срок от връчването му на страните.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
8