Р Е Ш
Е Н И Е
№ 260137 23.04.2021г. гр.Стара Загора
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СТАРОЗАГОРСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, Гражданско отделение, II-ри състав
на тринадесети април две хиляди двадесет и първа година
в публично съдебно заседание,
в следния съдебен състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ПЛАМЕН ЗЛАТЕВ
ЧЛЕНОВЕ : МАРИАНА МАВРОДИЕВА
ВЕСЕЛИНА
МИШОВА
секретар: Катерина Маджова
като разгледа докладваното от съдията-докладчик Златев
в.гр.д.№ 1095 по описа за 2021 година,
за да се произнесе, съобрази следното :
Производството е на
основание чл.258 и чл.422,ал.1 от ГПК във връзка с чл.232, ал.3 от КТ и във
връзка с чл.79, ал.1 и чл.82- 86 от ЗЗД.
Въззивното дело е образувано по повод постъпила в законния
2-седмичен срок по чл.259, ал.1 от ГПК въззивна жалба
от работника- ответник Д.П.В. от ***против изцяло негативно за него Решение № 260497/30.12.2020г., постановено по гр.д.№ 2320/2019г. по описа на РС- Ст.Загора, с което е било установено
по отношение на него, че дължи обезщетение за неизпълнение по договор за
обучение от 15.02.2016г. и трудов договор от 31.03.2016г. в размер на 3000 лв. на
ищцовото дружество “Ю.”- ООД, и е осъден да заплати разноски в първоинстанционното
производство. Жалбоподателят излага съображения за неправилност, необоснованост
и незаконосъобразност на първоинстанционния акт,
както и, че е постановен в противоречие с материалния закон, като подробни
фактически и правни доводи в подкрепа на тезата си. Не споделя доводите на РС
по отношение на дължимата неустойка и приема, че липсват законови предпоставки
за присъждането й, и позовавайки се на съдебна практика твърди, че размерът на
търсеното обезщетение не може да надхвърля 6- кратния размер на брутното
трудово възнаграждение в страната за съответната длъжност, а в процесния случай то би надхвърляло допустимия предел. Счита,
че работодателят бил неизправната страна по трудовото правоотношение, т.к. не
бил заплащал всички дължими суми и командировъчни пари в пълен размер, поради
което работодателят нямал право да претендира неустойка. Моли настоящия въззивен състав да отмени обжалвания акт и да постанови
нов, с който да отхвърли предявения иск против него, ведно със законните
последици от това. Претендира разноските си пред настоящата съдебна инстанция.
В законния 2- седмичен
срок по чл.263, ал.1 от ГПК е постъпил писмен отговор на въззивната
жалба от работодателя-ищец “Ю.”- ООД , ***, в който се
сочи, че първоинстнационният акт бил правилен, мотивиран
и законосъобразен. Счита,че в случая не ставало въпрос за трудов спор, а за облигационен
такъв. Сочи, че неустойката е форма на договорната отговорност и случаите, в които
тя се дължи, както и нейния размер се определя от страните с договор и
настоящият случай бил такъв. Твърди, че с неустойката се обезпечава
изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват. Също така безспорен бил
фактът, че работникът е подписал договора за повишаване на квалификация и се е
задължил с клаузите, съдържащи се в него. С оглед на твърдяното, моли да се
отхвърли в.жалба и да се потвърди изцяло атакуваното Решение на РС- Ст.Загора.
Въззивният съд, като обсъди оплакванията изложени във въззивната жалба, взе предвид направените от страните
доводи, прецени събраните пред първата инстанция доказателства,мотивите на
Районния съд и се съобрази с изискванията на закона, намира за установено
следното :
Първоинстанционният съд е бил сезиран с установителен
иск с правно основание по чл.422, ал.1 от ГПК във вр.
с чл.232, ал.3 от КТ и във вр. с чл.79, ал.1 от ЗЗД,
и съответно искане за осъждане на въззивника за
възстановяване на вземане на ищцовото дружество,
представляващо обезщетение съгласно
договор за обучение и трудов договор на основание издадена заповед за
изпълнение на парично задължение в полза на кредитора за сумата в размер на общо
3 000 лв. В исковата молба се твърди, че между страните е сключен Договор
за обучение за международен шофьор- теория и практика от 15.02.2016г.
Стойностите на курса за обучение били поети от ищеца и съгласно клаузите на
договора, обучаващият се задължавал да премине курса на обучение, като е било
уговорено работникът да работи при работодателя след приключване на обучението
в рамките на 2 г. след назначаването му и изтичане на срока за изпитване по
трудовия му договор. Ищецът твърди,че като работодател е изпълнил своите
договорни задължения, като е заплатил таксите по обучението, но ответникът- работник
не е изпълнил своите задължения и не се е явил на работа след приключване на
курса без уважителна причина, и по негово искане съгласно чл.326, ал.1 от КТ е
издадена заповед за прекратяване на трудово правоотношение. Ответникът е
оспорил предявения иск и счита, че не дължи обезщетение,
тъй като не той е неизправната страна по договора, а
работодателя му- ищец.
С обжалвания първоинстанционен акт е признато за установено, че бившият
работник Д.В. дължи на работодателя си “Ю.”- ООД
обезщетение поради неизпълнение на задължение по договор за обучение от
завършване на курса в размер на 3 000 лв., ведно със законна лихва върху сумата,
като РС е приел, че отговорността за неизпълнение на задълженията по трудовия
договор изрично са регламентирани в разпоредбите на Кодекса на труда/КТ/.
При така
установената фактическа обстановка, въззивният съд
приема от правна страна следното :
Въззивната жалба се явява подадена в законоустановения
2- седмичен срок за обжалване по чл.259, ал.1 от ГПК от датата на връчването на
първоинстанционното Решение на съответната страна,
която има пряк и непосредствен правен интерес от обжалването му, и е подадена
чрез надлежния първоинстанционен РС- Ст.Загора, до
надлежния настоящ въззивен ОС- Ст.Загора.
Разгледана по
същество жалбата се явява неоснователна и недоказана, тъй като безспорно по
делото се установи, че по силата на Трудов договор № 55/31.03.2016г. между страните е възникнало трудово правоотношение/ТПО/,
а с Договор за повишаване на квалификация и на основание чл.235 от КТ, страните
са постигнали съглашение работникът да премине курс на обучение за придобиване на
професионална компетентност за превоз на товари, като е било уговорено всички
преки разходи по обучението да бъдат за сметка на работодателя му. Няма спор между
страните по делото и по това, че обучаващото се лице/работник/ е поело писменото договорно задължение да работи при
работодателя за срок 2 г., считано от приключването на обучението. Страните са
се съгласили, че при прекратяване на договора, както при незавършване на курса
от страна на работника преди изтичане на срока, по искане, по вина или причина
на работника, последният дължи на работодателя си разходите, направени във
връзка с обучението, като е била уговорена и пърична неустойка
на обща стойност 3 000 лв.
Договорът за
повишаване на квалификацията по принцип цели постигането на благоприятни за
страните последици чрез повишаване на равнището, степента, на знанията и
уменията на работника или служителя в рамките на определена професия или специалност,
като обучението за повишаване на квалификацията се осъществява извън рамките на
обичайния трудов процес по предоставяне на работна сила. Минималното задължително
съдържание на договора е определено в нормата на чл.234, ал.2 от КТ, а разпоредбата
на чл.234, ал.3 от КТ дава възможност на страните по договора да уговарят и
допълнителни условия, свързани със задължението на работника или служителя да
работи при работодателя за определен срок, както и каква отговорност се носи
при неизпълнението на първото условие или при незавършване на обучението.
Договорът има характер на трудов, но що се касае до въпросите с неговото
изпълнение и последиците от това, приложими са общите правила за договорите и
изпълнението, и следва да се приложи общия граждански закон /ЗЗД/ относно
отговорността при неизпълнение- главница и лихви. В случая гражданскоправните
отношения между страните, каквито са тези по договора се уреждат от
разпоредбите на чл.79 и сл. от ЗЗД, като задължение на работодателя- въззиваем в настоящото
производство, предвидено в договора, е било да обучи работника- ответник, както
и да изготви необходимото удостоверение за извършеното обучение, като заплати
всички необходими разноски, а той от своя страна да продължи да работи при
работодателя си в срок от поне 2 г. занапред. РС е приел, че работодателят е
изпълнил задължението си по договора, тъй като видно от представеното
удостоверение, обучаващият се работник е преминал обучението и издържал изпита
за придобиване на професионална квалификация, но той от своя страна не е
изпълнил поетото договорно задължение да започне работа след завършване на
обучението при изпратилия го на обучение свой работодател.
Наред с това въззивният съд намира, че трудовото правоотношение между
тях е прекратено по вина на самия обучаем- работник, тъй като същият е подал
молба за прекратяване на ТПО по взаимно съгласие на осн.
чл.325, ал.1, т.1 от КТ- следователно макар трудовият договор да е бил със срок
на изпитване, работодателят е създал условия на работника да изпълни условията
на договора за обучение, поради което ТПО е било прекратено по вина на самия
работник след завършване на обучението му,
заплатено от работодателя. Поради което неизпълнението на условията на договора
за обучение е също по вина на работника, който съответно е нарушил клаузата в
договора за продължаване на работа за срок от 2 г. след преминаване на обучението,
като договорената между тях парична санкция при неизпълнение на това задължение
се изразява в задължение на работника да заплати обезщетение на работодателя в
размер на 3 000 лв. В този смисъл необосновано и недоказано се явява
оплакването във въззивната жалба на работника, че
работодателят бил неизправната страна по този договор. Следователно в настоящия
случай не е изпълнено задължението от страна на работника и това е основанието работодателят
да потърси своята защита по исков ред. Веднъж закрепена уговорка между страните(относно срока за, който работникът се е задължил да
работи при ищеца и относно последиците от неизпълнението на това му задължение)
тя има силата на закон за страните по договора/ ищеца-работодател
и за ответника- работник/ съгласно разпоредбата на чл.20, ал.1 от ЗЗД. Правилно
РС е преценил, че работникът не е изпълнил поетите задължения виновно, тъй като
по делото нито пред РС, нито пред ОС не се установиха уважителни причини за
неявяването му на работа след приключване на обучението му, заплатено от
работодателя. Нарушения от негова страна са безспорно налице, като в
тази връзка са неоснователни доводите във въззивната
жалба. Отпадането на отговорността възниква, ако възможността на неизпълнението
се дължи на причина, която не може да му се вмени във вина, като правилно в
тази връзка първоинстанционният съд е приел, че е
налице основание за работодателя да реализира отговорност за неизпълнение на
задължението на работника, както й се претендира в исковата молба и се
потвърждава в Отговора на в.жалба. При неизпълнение на това задължение/какъвто е настоящия случай/, за обучаемия възниква задължение да заплати обезщетение
на работодателя. Очевидно, точно и безспорно работникът е поел своето
задължение да компенсира вредите до реалния им размер, съответстващ на
неизпълнението ми, под формата на парична неустойка, имаща пряко и
непосредствено отношение към размера на тези разходи. Съгласно разпоредбата на чл.92,
ал.1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението и служи като обезщетение за
вредите от неизпълнението, без да е необходимо те да се доказват. Фактическият
състав, който следва да се осъществи, за да възникне основанието за заплащане
на неустойка за неизпълнение на договор е:
наличие на валидно договорно задължение;
неизпълнение на задължението;
уговорена неустойка, като дължимата неустойка се
начислява, когато вземането е станало изискуемо. Съгласно клаузата на т.6 от
Договор за повишаване на квалификацията от 15.02.2016г., при неизпълнение на
задължението на работника да постъпи на работа в уговорения срок или не
продължи да работи при работодателя си за срок 2 г., той има задължение да
заплати неустойка в размер на 3 000 лв. В конкретния случай, работникът се
явява неизправната страна по договора, тъй като не е изпълнил точно
задължението си да работи 2 г. след завършване на обучението в ищцовото дружество. Поради това за него възниква и
задължението да обезщети изправната страна по договора, така както е договорено
с клаузата от договора.
Поради което въззивният съд намира, че процесната
в.жалба се явява изцяло неоснователна и недоказана, поради което атакуваното Решение
на РС- Ст.Загора е напълно мотивирано, правилно и законосъобразно, и следва да
бъде потвърдено, ведно с всички законни последици от това.
На основание
чл.280, ал.1 от ГПК настоящото Решение не подлежи на касационно обжалване,тъй
като цената на иска в размер на 3 000 лв. е под законовата граница от 5 000
лева.
Ето защо водим от
гореизложените мотиви и на осн чл.258 и чл.422,ал.1
от ГПК във връзка с чл.232, ал.3 от КТ и във връзка с чл.79, ал.1 и чл.82- 86
от ЗЗД, въззивният ОС- Ст.Загора
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 260497/30.12.2020г., постановено по гр.д.№ 2320/2019г. по описа на РС- Стара Загора.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно и не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ
: ЧЛЕНОВЕ
: