Р Е Ш
Е Н И Е
№……………/ 15.04.2021 г., гр. София
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на деветнадесети февруари през 2021 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ
НАЙДЕНОВА
мл.съдия КРИСТИНА ГЮРОВА
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 1016 по описа
за 2020
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение № 271457 от 11.11.2019 г., по гр. д. № 5606/2019
г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 33 състав, отхвърлен предявения отрицателен установителен иск с правно основание чл.439 вр. чл. 124 от ГПК за признаване за установено,
че О.Ц.А. не дължи на ответника „Е.М.” ЕООД сума от 1 250 лв., частично от сума
в размер на
7 349.95 лв., представляваща главница по договор за кредит от 12.08.2008 г.,
сключен с «ОББ» АД, чието вземане е цедирано на ищеца „Е.М.” ЕООД,
поради погасяването й по давност, като е осъден ищеца да заплати на ответника
100 лв., разноски по делото.
Срещу така
постановеното решение е подадена въззивна жалба от ищеца О.Ц.А. чрез пълномощник адв. К.Б., с оплаквания за
незаконосъобразност и неправилност на атакувания акт поради нарушение на материалния
и процесуалния закон и несъобразяване с ТР на ВКС. Отправено е искане
първоинстанционното решение да бъде отменено, а исковата претенция да бъде
уважена изцяло. Твърди се, че първоинстанционният съд не е обсъдил въобще
факта, че на 13.4.2011 г. по
изп. дело е било извършено последното годно да породи правни последици изп.
действие - запор на трудовото възнаграждение на ищеца-длъжник в изпълнението, и
до следващото извършено по време изп. действие - подадена на дата 09.07.2014г.
молба от „ОББ” АД за налагане на запор на трудовото възнаграждение на длъжника,
е изминал период, по- дълъг от 2 години, и изпълнителното производство се счита
прекратено по силата на закона поради перемпция на 13.04.2013 г., като
последващите молби и искания от страна на взискателя „ОББ” АД, вкл. и тези по последващото-поради
прехвърляне на друг ЧСИ, изп.д.№84/2016
г. по описа на ЧСИ И.Д., което не е ново такова, а продължение на първото
изп.дело, са без правно значение, тъй като са предприети по прекратено вече изпълнително
дело. Счита, че по казуса е приложимо решението по т. 10 от ТР №2/2013 г.,
постановено на 26.06.2015 г. по т.д.№2/2013 г. от ОСГТК на ВКС, и давността по изпълнителния титул е започнала
да тече от последното предприето изпълнително действие по изп.д. №111/2011 г., 13.04.2011г. и е
изтекла на 13.4.2016 г. Оспорва извода на първоинстанционния съд давността да е била
„прекъсната” на 04.04.2018 г. поради признание от длъжника-настоящ ищец на дължимостта
на процесната сума, като е сключил споразумение от 04.04.2018 г., с което
страните са уредили отношенията си по сключените три договора за кредит, вкл. и
по процесния договор, което представлявало действие, прекъсващо давността
според чл. 116, б. А от ЗЗД, тъй като това споразумение било сключено след като давността е изтекла изложени по-горе
доводи, и с това споразумение не можело
да се прекъсне вече изтекла погасителна давност. Възразява още, че това
споразумение било прекратено поради неизпълнение, а и било недействително, тъй
като изп. дело вече било прекратено преди това поради настъпило погасяване на
вземането по давност на 13.04.2013 г., ответникът нямал вече качеството
взискател по тази причина и бил икономически по-силната страна. Претендира разноски по списък по чл.80 от ГПК.
В срока по чл.
263, ал. 1 ГПК ответникът Е.М.” ЕООД оспорва
жалбата с писмен отговор с доводите, че решението е правилно, защото
взискателян не е бездействал, а със споразумението от 2018 г. длъжникът е
направил валиден отказ от изтекла погасителна давност, а не признание на
задължението, който отказ е валидно едностранно изявление на дължника че не
желае да се ползва от изтекла погасителна давност, и не е налице сочената в
жалбата недействителност или прекратяване на това споразумение.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното :
Ищецът О.Ц.А. твърди, че
не дължи на ответника „Е.М.” ЕООД
сума от 1 250 лв., частично от сума в размер на 7 349.95 лв., главница по
договор за кредит от 12.08.2008 г.
сключен с «ОББ» АД, чието вземане е цедирано на ищеца, поради погасяването й по
давност. Твърди още, че в полза на „ОББ“ ЕАД е издадена заповед за незабавно изпълнение по реда на чл. 417 от ГПК от
22.11.2010 г. по ч.гр.д. № 53667/2010 г. на
СРС, 29 с-в и издаден по нея изпълнителен
лист, и е образувано изп.д. № 111/2011 г.
на ЧСИ Е.П., а впоследствие прехвърлено като изп.д. № 84/2016 г. на ЧСИ И.Д., peг. №
922. Ищецът твърди, че вземането е
погасено по давност поради изтичането на
5-годишния давностен срок, считано от 13.04.2011
г. - когато било извършено последното валидно изпълнително действие, и иска съда да
признае за установено, че не дължи на ответника сума от 1 250 лв., представляваща
непогасена част от сума
в размер на 7 349.95 лв. -главница
по договор за кредит от 12.08.2008 г„ сключен е «ОББ» АД, чието вземане е
цедирано на ищеца „Е.М.” ЕООД, поради погасяването й по давност. Претендира
деловодни разноски.
В срока
по чл.131 ГПК ответното дружество „Е.М.” ЕООД, оспорва иска по основание, със
следните възражения: вземането не е
погасено по давност, тъй като са предприемани от взискателя действия,
прекъсващи давността по образуваното изп.д. № 111/2011 г. на ЧСИ Е.П., а
впоследствие и по изп.д. № 84/2016 г. на ЧСИ И.Д., peг. № 922, че ищецът е признал
дължимостта на процесната сума като е сключил споразумение от 04.04.2018 г. с
което страните са уредили отношенията си по сключените три договора за кредит,
сред които и процесния договор, и със същото е заявил отказ от изтекла
погасителна давност съгласно чл.113 от ЗЗД, и от това споразумение е започнала
да тече нова давност. Ищецът оспорва валидността на това споразумение и на
отказа от давност по него.
Обжалваното решение е валидно и допустимо, постановено по
предявен иск с основание чл.439, ал.1 от ГПК.
Искът по чл. 439, ал. 1 ГПК е предоставена на страните, в
рамките на изпълнителния процес, възможност за оспорване на предприетото срещу
длъжника изпълнение по конкретното образувано въз основа на съдебно
изпълнително основание, изпълнително дело, като изискването на чл. 439, ал. 2 ГПК е искът да се основава на непреклудирани от силата на пресъдено нещо факти
и обстоятелства, настъпили след приключване на съдебното дирене. В този смисъл,
когато е предявен отрицателен установителен иск, в който ищецът се основава
само на факти и обстоятелства настъпили до изтичането на срока по чл. 414, ал.
2 ГПК, то същият би бил недопустим /така определение № 292 от 3.06.2011 г. на
ВКС по ч. гр. д. № 156/2011 г., III г. о. и определение № 480 от 27.07.2010 г.
на ВКС по ч. гр. д. № 221/2010 г., IV г. о./.
В настоящия случай, ищецът се позовава на изтекла след
издаване на заповедта за изпълнение, погасителна давност. Настъпилите след този
момент факти не се преклудират от влязлата в сила заповед. Ето защо и длъжникът, позовавайки се на новонастъпил факт - на периода от време настъпил след влизане в
сила на заповедта за изпълнение, не заобикаля реда за оспорване на вземането по
чл. 424 ГПК.
При произнасянето си по правилността на обжалваното
решение,
съгласно чл.269, изр. второ
от ГПК и задължителните
указания, дадени с т.
1 от ТР №
1/09.12.2013 г. по т.д. №
1/2013 г. на ОСГТК на
ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба оплаквания за допуснати нарушения на
процесуалните правила при приемане за установени на относими към спора факти и приложимите материално правните норми,
както и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Спорни и пред въззивния съд за
въпросите за действията на взискателя, които прекъсват давността, и за правното
значение на споразумение от 04.04.2018 г. между страните по делото към
прекъсване на давността или отказ от изтекла давност, очертани с въззивната
жалба и отговора на въззивната жалба.
За да отхвърли иска, първоинстанционният съд е приел, че съгласно
ППВС № 3/1980г., погасителна давност не тече и докато трае изпълнителният
процес относно вземането, а в случая не е и настъпило перемиране на
изпълнението съгласно чл. 330, ал. 1,6. “д” от ГПК (отм.) / чл. 433, ал. 1, т.
8 от действащия ГПК. Изложил е мотиви, че в случая давността е била прекъсната
с молбата за издаване на изпълнителен лист на 22.11.2010 г., съгласно чл. 116,
б. “в” от ЗЗД, и то тази дата тече нова давност, която е била прекъсната на
14.02.2011 година, когато е образувано изпълнителното дело, по което изп. дело са предприемани действия,
които са прекъсвали давността- на 23.03.2011 г. с връачване на ищеца покана за
доброволно изпълнение, на 12.03.2015 г. с налагане запор на трудовото
възнаграждение на ищеца в „Е.“ ООД, по които са удържани суми от трудовото
възнаграждение, и такива по продълженото изп.д. № 84/2016 г. на ЧСИ И.Д. -на
16.06.2017 г. наложен запор на трудовото възнаграждение на ищеца в „Е.А.С.“
ЕООД. Приел е още, че ищецът е признал дължимостта на процесната сума като е
сключил споразумение от 04.04.2018 г.,с което страните са уредили отношенията
си по сключените три договора за кредит, сред които и процесния договор, което
представлява действие прекъсващо давността, според чл. 116, б. а от ЗЗД, и давността -5 и 3 годишна, не е изтекла към
29.01.2019 г. когато е подадена исковата молба по чл.439, ал.1 от ГПК.
Настоящият въззивен състав не
споделя изводите на СРС. Заповедта по чл. 410 и чл. 417 от ГПК и издаденият
изпълнителен лист по тях, нямат последиците на съдебно решение за установяване
на съществуването на вземането на кредитора по смисъла на чл. 117, ал. 2 ЗЗД.
Това е така, защото изпълнителният лист, издаден по реда на тези производства
се издава без да се провежда исково производство, в което със сила на пресъдено
нещо да е установено съществуването на вземането на кредитора. Срокът на новата
давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД съвпада с давностния срок за погасяване на
вземането, предмет на това производство, като разпоредбата на чл. 117, ал. 2 ЗЗД не намира приложение. В настоящия случай вземанията на ответника са
установени със заповед за незабавно изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК, срещу която няма данни да е подадено възражение по чл. 414 ГПК, съответно
да е проведено исково производство по чл. 422 ГПК, и която макар да притежава
сила, аналогична на силата на пресъдено нещо, не е акт, постановен в резултат
на спорно и състезателно исково производство, и от влизането й в сила не може
да започва да тече нова давност.
Съгласно мотивите на ТР № 2 по т.д.№ 2/2013г. на ОСГТК на
ВКС започването на производство, в което длъжникът не участва (каквото действие
е подаването на заявление по чл. 410 ГПК), не може да прекъсне давността, а
разпоредбата на чл. 116, б. "б" ЗЗД е изключителна и не може да бъде
тълкувана посредством аналогия на правото. Поради това подаването на заявление
за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва давността, която е започнала
да тече за съответното вземане съобразно общите правила, нито с влизането в
сила на заповедта за изпълнение, респ. с издаването на изпълнителния лист,
поради неподаване на възражение в срок започва да тече нова давност. Това
разрешение се осланя на императивните норми на чл. 115 и чл. 116 ЗЗД, в които
основания за спиране и/или прекъсване на давността свързани с инициирането на
заповедното производство и издаването на изпълнителен лист въз основа на
заповед за изпълнение, не са предвидени, а както се посочи по-горе последиците
на чл. 117, ал.2 ЗЗД, са неприложими в настоящия случай, тъй като заповедта за
изпълнение е влязла в сила без провеждане на исково производство, т. е. без
вземанията да са установени с влязло в сила решение. Съгласно ТР № 2/2013 г. на
ОСГТК на ВКС новият ГПК урежда заповедното производство като част от изпълнителния
процес и затова заявлението за издаване на заповед за изпълнение не прекъсва
давността. Тя се прекъсва с предявяването на иска за съществуване на вземането,
но съгласно чл. 422, ал. 1 ГПК предявяването на този иск има обратно действие,
само ако е спазен срока по чл. 415, ал. 1 ГПК. Ако иск не е предявен или ако е
предявен след изтичането на срока по чл. 415, ал. 1 ГПК, давността не се счита
прекъсната със заявлението. Отмененият ГПК не съдържа подобна уредба, поради
което на молбата за издаване на изпълнителен лист не може да бъде придадено
действие да прекъсва давността. Такова действие е неприемливо и поради
едностранния характер на производството за издаване на изпълнителен лист.
Длъжникът узнава за това производство едва при връчването на призовката за
доброволно изпълнение, когато давността е прекъсната със започването на
изпълнителния процес. При действието на ЗЗД, давността се прекъсва само със
започването на производство, в което длъжникът участва. Давността не може да
бъде прекъсната, без длъжникът да узнае това. Не би могло да се стигне до
прекъсването й със започването на производство, в което длъжникът не участва и
няма как да узнае за него, освен при започването на друго производство – това
за принудително изпълнение.
Стабилизирането на
заповедта за изпълнение, нейното влизане в сила некоректно се приравнява на
силата на пресъдено нещо при съдебните решения с оглед момента, в който същата
настъпва. Соченият момент е без значение за прекъсването на давността, не би
могъл да е от значение и за началния момент на нова давност, след като по
действащия ГПК самото заповедно производство не се приравнява с исковото, то е
част от изпълнителния процес (т. 14 от ТР № 2/2013 г. ОСГТК на ВКС).
Кредиторът може да прекъсне давността с действия по чл.116
б. ”б” ЗЗД, към които действия не се числи заявлението за снабдяване с
изпълнителен лист в заповедно производство. Както бе посочено по-горе,
съобразно мотивите на цитираното ТР, разпоредбата на чл. 116, б. „б“ ЗЗД е
изключителна и поради това тя не може да бъде тълкувана чрез аналогия, но дори
да се допусне аналогичен ефект спрямо давността с този при исковия процес за
вземането – какъвто е възприетият от районният съд извод, момента на влизане в
сила на осъдителното решение не е датата, на която се прекъсва давността. /така
Определение №334/24.04.2019 по дело №281/2019 на ВКС, ГК, III г.о./
Относно спирането и
прекъсването на давността в изпълнителното производство, съгласно чл.116 б. „в” ЗЗД и разясненията, дадени в мотивите по т.10 от ТР №2/2013г. на ОСГТК на ВКС,
давността се прекъсва от предприемането на кое да е изпълнително действие в
рамките на определен изпълнителен способ. Прекъсва давността предприемането на
кое да е изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ
(независимо от това дали прилагането му е поискано от взискателя и или е
предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от
взискателя съгласно чл. 18, ал. 1 ЗЧСИ): насочването на изпълнението чрез
налагане на запор или възбрана, присъединяването на кредитора, възлагането на
вземане за събиране или вместо плащане, извършването на опис и оценка на вещ,
назначаването на пазач, насрочването и извършването на продан и т.н. до
постъпването на парични суми от проданта или на плащания от трети задължени лица.
Не са изпълнителни действия и не прекъсват давността образуването на
изпълнително дело, изпращането и връчването на покана за доброволно изпълнение,
проучването на имущественото състояние на длъжника, извършването на справки,
набавянето на документи, книжа и др., назначаването на експертиза за определяне
на непогасения остатък от дълга, извършването на разпределение, плащането въз
основа на влязлото в сила разпределение и др. Затова е нередовна молбата за
изпълнение (освен при наличието на възлагане по чл. 18 ЗЧСИ), в която
взискателят не е посочил изпълнителен способ (чл. 426, ал. 2 ГПК) и такава
молба подлежи на връщане съгласно чл. 23 426, ал. 3 вр.чл. 129 ГПК.
Не се споделя извода на първоинстанционния съд, че с
действията на взискателя – подаване на редовна молба за образуване на
изпълнително дело, давността е била прекъсвана. Както бе посочено по-горе
прекъсва давността предприемането на кое да е изпълнително действие в рамките
на определен изпълнителен способ, като в случая това е налагането на запора на
трудовото възнаграждение на 13.04.2011 г. по образуваното от първоначалния взискателя и кредитор по изп. лист «ОББ» ЕАД изп.д.№ 111/2011 г. на ЧСИ Е.П.. В
продължение на повече от две години след 13.04.2011 г. по изп.дело не са
извършени същински изпълнителни действия, а от взискателя не са сочени
изпълнителни способи, поради което с изтичане на срока по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК на 13.04.2013 г. изпълнителното производство е прекратено по силата на
закона, без за това да е необходим нарочен акт на съдебния изпълнител.
Извършените след тази дата действия от от взискателя- подаване на молба за
запор от 09.07.2014 г. запор от 10.09.2014 г. и следващи, са правно ирелевантни. Като извършени след
прекратяването по силата на закона на изпълнителното производство, те не
съставляват годни действия за принудително изпълнение по смисъла на чл. 116, б.
"в" ЗЗД, В този смисъл е и практиката на ВКС, вкл. и т.10 от ТР
2/2016 г. по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, което ТР настоящият въззивен
състав намира за приложимо в случая. Така новата давност ще се счита да тече от
последното валидно изп. действие- 13.04.2011 г. и г. до подаване на исковата
молба по чл.439, ал.1 от ГПК на 29.01.2019 г. е изтекла 5 годишната погасителна
давност на главното вземане по договора за кредит, вкл. и 3 годишната такава по другите
вземания по изп. лист за лихви, макар вземанията за лихви да не са предмет на
настоящия иск по чл.439, ал.1 от ГПК. Неприложимо в случая се явява решението
по ППВС № 3/1980 г., сочещо, че давност не тече докато трае изп. процес, тъй
като дори и при неговото приложение, ако е налице бездействие, настъпва
перемпция по силата на закона съгласно
чл.433, ал.1, т.8 от ГПК, в който смисълр има формирана съдебна практика
и преди ТР № 2 по т.д.№ 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Не се споделя от настоящия въззивен състав и извода по
обжалваното решение, че със споразумението от 04.04.2018 г. длъжникът е признал
задължението си, предмет на процесния договор за кредит от 12.08.2008 г., вкл.
и вземането, предмет на иска по чл.439, ал.1 от ГПК, и от това признание
започва да тече нова 5 годишна погасителна давност. Както вече бе посочено от
въззивния съд по-горе в настоящето решение, вземането по изп. лист е погасено
по давност на 13.04.2016 г. и направено по-късно признание на вземането не
прекъсва вече изтеклата погасителна давност / така решение № 65 от 03.06.2011
г. по т. д. № 600/2010 г., Т. К., І т. о. на ВКС /. Направеното с това
споразумение изявление по т.9 е общо :
«ДЛЪЖНИКЪТ на основание чл.113 ЗЗД упражнява правото си на отказ от последиците
по чл.110 и чл.111 ЗЗД, настъпили до датата
на подписване на Споразумението» и така не може да се счита за валиден
отказ от изтекла погасителна давност, тъй като то е неопределено, не съдържа
изявление на длъжника, че не желае да се ползва от
последиците на погасителната давност било относно цялото парично задължение,
било само за част от него. Ето защо доводът н атоветника, че с т.9 на това
споразумение длъжникът е направил валиден отказ от изтекла вече погасителна давност,
е неоснователен. / така решение № 186 от 19.06.2013 г. по гр.
д. № 927/2012 г., Г. К., ІV г. о. на ВКС/. Ето защо към подаване на настоящата искова
молба по чл.439, ал.1 от ГПК е изтекла погасителната давност за вземането в размер на 1250 лв. - част от
вземането за главница 7349,95 лв. по изп. лист съгласно удостоверение от
08.01.2019 г. на ЧСИ Ив.Дамова по изп. д.84/2016 г. Искът по чл.439, ал.1 от ГПК е основателен и подлежи на уважаване.
Другите излогжени
оплаквания на ищеца с въззината жалба относно прекратяване на на споразумението
от 04.04.2018 г. поради неизпълнение на същото и неговата недействителност
поради участие на икономически неравноправна страна, въззивинят съд намира за неоснователни.
Поради несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции,
обжалваното решение следва да се отмени и искът да се уважи.
По разноските по настоящето дело : Като последица
от изхода на спора, следва да се определят от въззивния съд и разноските. За
първата инстанция основание чл.78, ал.1 от ГПК ответникът дължи заплащане на
разноски съгласно списъка по чл.80 от ГПК на ищеца- сумата 52,50 лв., а на
пълномощника му пред СРС- адв.К.Б.- сумата 317,50 лв. за оказаната безплатна
правна защита по чл.38, ал.1, т.2 от Задв. За въззивната инстанция ответникът
дължи съгласно списъка по чл.80 от ГПК сумата 300 лв. на пълномощника АС «Бул
Лекс» за оказаната безплатна правна защита по чл.38, ал.1, т.2
от Задв.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ОТМЕНЯ решение № 271457 от 11.11.2019 г., по гр. д. №
5606/2019 г. по описа на Софийски районен съд, І ГО, 33 състав, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по предявения иск с правно основание чл. 439, ал.1 от ГПК, че О.Ц.А. ЕГН **********, със съд. адрес ***, офис партер,
чрез
адв. Б., не дължи на ответника „Е.М.” ЕООД ЕИК *****, със
седалище и адрес на управление *** *****,
сграда *****, поради погасяването й по давност сума от 1 250 лв.-част от сума в
размер на7 349.95 лв., представляваща главница по договор за кредит от
12.08.2008 г., сключен с «ОББ» АД, чието вземане е цедирано на ищеца „Е.М.”
ЕООД и е предмет на изп.д. № 111/2011 г. на ЧСИ Е.П., прехвърлено като изп.д. №
84/2016г. на ЧСИ И.Д., peг.№922.
ОСЪЖДА „Е.М.”
ЕООД ЕИК *****, да
заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК на О.Ц.А. ЕГН **********, с горните адреси, сумата 52,50 лв разноски за
първата инстанция.
ОСЪЖДА „Е.М.”
ЕООД ЕИК *****, с
горния адрес, да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК, вр. чл.38, ал.2 от ГПК, на адвокат К.И.Б. ЕГН **********
адрес на упражняване на дейността гр.София, ул. *****, офис партер, сумата
317,50 лв. за адвокатско възнаграждение за първата инстанция.
ОСЪЖДА
„Е.М.” ЕООД ЕИК *****, с горния адрес, да заплати на основание чл.78, ал.1 от ГПК, вр. чл.38, ал.2 от ГПК, на АС „Б. Л.“ с Булстат ********** адрес на
упражняване на дейността гр.София, ул. *****, офис партер, сумата 300 лв. за
адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.
РЕШЕНИЕТО е окончателно
съгласно чл.280, ал.3, т.1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.