Р Е Ш Е Н И
Е
гр. София, 11.12.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, II Е въззивен състав, в публичното съдебно заседание на петнадесети
ноември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИВАНКА И.
ЧЛЕНОВЕ: ПЕТЪР
САНТИРОВ
мл. с. АДРИАНА
АТАНАСОВА
при участието на секретаря Елеонора Георгиева, като
разгледа докладваното от съдия Иванка И. гр. д. № 2495 по описа за 2019 г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 -
чл.273 от ГПК.
С решение № 456262/ 23.07.2018 г.
постановено по гр. д. № 46330/2017 г. по описа на СРС, І ГО, 28 състав, е
отхвърлен иска с правно основание чл.270, ал.2 ГПК, предявен от А.И. Я.– Д.срещу
„Т.С.“ ЕАД – за прогласяване на нищожност на издадена заповед за изпълнение от
28.08.2015 г. по ч. гр. д. № 32449 на СРС, ІІ ГО, 72 състав, „поради противоречие със
свръхповелителни и повелителни разпоредби на закона от публичен ред, налагащи
правила в интерес на обществото“, като неоснователен. Ищцата е осъдена да
заплати на ответника юрисконсултско възнаграждение в размер на 150 лв.
Срещу постановеното съдебно решение
е депозирана въззивна жалба от ищцата – А.И. Я.- Д., която го обжалва изцяло.
Излага съображения, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно. Счита, че
обжалваният съдебен акт не е съобразен с правото на Европейския съюз, което се
ползва с предимство пред националното право. Атакуваната заповед за изпълнение е
нищожна като постановена при липса на компетентност съгласно практиката на СЕС,
както и като последица от неприлагане на правото на ЕС. Счита, че заповедта за
изпълнение е издадена в нарушение на т. 2б ТР 4/2013 на ОСГТК на ВКС, доколкото
вземането не е било индивидуализирано в заповедта. Твърди, че не е съставен
писмен акт - разпореждане, от което да е видно, че не са налице предпоставките
по чл. 411, ал.2 ГПК. Основание за нищожност на заповедта за изпълнение жалбоподателката
намира и в чл.26 от ЗЗД, доколкото Общите условия на „Т.С.“ ЕАД не са
нормативен акт. Излага доводи, че са нарушени чл.17, ал.3 от Конституцията на
РБ, доколкото частната собственост е неприкосновена, както и чл.122, ал.1 КРБ,
отнасящ се до правото на защита на лицата във всички стадии на процеса. Излага
доводи, че издадената заповед от 28.08.2015г. не съответства на заявлението за
издаването ѝ. Същата е официален документ, но с невярно съдържание,
поради което няма място в правния мир. Излага доводи, че в заявлението не е
посочен правопораждащият договорното отношение юридически факт. Моли съда да отмени
атакуваното съдебно решение и да прогласи нищожността на заповедта за
изпълнение по чл. 410 от ГПК. Претендира сторени по делото разноски.
В срока по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещната страна „Т.С.“ ЕАД.
Съдът, след
като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на страните, с
оглед разпоредбата на чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, намира следното:
Първоинстанционният
съд е сезиран с иск с правно основание чл.270, ал.2 ГПК - за прогласяване за
нищожна на заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК, постановена
на 28.08.2015 г. по гр. д. № 32449/2015 г. на СРС, 72 състав. Счита, че заповедта е постановена в противоречие с повелителната норма на
чл.411, ал.2, т.2 ГПК, както и противоречи на закона и добрите нрави. Поддържа,
че същата е издадена при липса на компетентност, поради неспазване на
императивни правила на Общностното право, както и в нарушение на ТР по ТД
4/2013 г. на ОСГТК, тъй като липса индивидуализация на дълга. Заповедният съд е
бил длъжен да констатира, че претендираното от заявителя вземане е възникнало
въз основа на противоречащи на общностното право национални закони, а
неизпълнението на това задължение счита, че води до нищожност на постановената издадената
заповед за изпълнение. Поддържа, че общите условия на ответника не съставляват
нормативен акт, а едно предварително установено типизирано за окончателния
договор предложение, което може да бъде прието от другата страна, само ако
желае. Счита, че са нарушени основни принципи в правото – договаряне между
частноправни субекти. Нарушени са и изискванията на правото на ЕС за договаряне
от разстояние. На основание чл.17, ал.3 КРБ частната собственост е
неприкосновена, поради което задължение към търговско дружество по силата на
закона е недопустимо и противоконституционно. Постановената заповед не
съответства на заявлението и посоченото в т.12 от него. Моли съда да прогласи
нищожност на постановената заповед на 28.08.2015 г. по ч. гр. д. № 32449/2015
г. на СРС, ГО, 72 състав, като й присъди сторените по делото разноски.
В срока по
чл.131 ГПК ответникът „Т.С.“ ЕАД е депозирал писмен
отговор, с който оспорва предявения иск. Излага съображения, че същият е
недопустим, а в условията на евентуалност – неоснователен. Твърди,че е налице
влязло в сила съдебно решение, постановено във връзка с предявен по реда на чл.422 ГПК иск във връзка с оспорената заповед. В чл.303, а1 ГПК са посочени
изчерпателно хипотезите, при което заинтересованата страна е легитимираната да
подаде молба за отмяна на влязлото в сила съдебно решение. Излага съображения,
че по отношение оспорената заповед не е налице порок, който да доведе до
нейната нищожност. Съгласно решение № 95/1956 на ОСГК и решение № 30/1975 г. на
ОСГК противоречието на решението със свръх повелителни и повелителни норми не
прави решението нищожно. Материалната незаконосъобразност на съдебното решение
е основание за неговата отмяна по реда на инстанционния контрол. Изложените
съображения относно възникването на облигационно правоотношение въз основа на
Общи условия счита, че нямат отношение към предявения иск. Отделно от това
същите са и неоснователни. Моли съда да отхвърли предявения иск, като му
присъди сторените по делото разноски.
На 09.06.2017
г. „Т.С.“ ЕАД е депозирала пред СРС заявление за издаване на заповед за
изпълнение по чл.410 ГПК срещу А.И. Я.- Д., за сумата от 357, 53 лв. -
главница, както и 67,60 лв. – мораторна лихва за периода 31.12.2012 г. – 25.05.2015
г. В т.12 от заявлението е пояснено, че длъжникът е ползвал доставена от топлопреносното
дружество топлинна енергия за периода м.11.2012 г. – м.04.2014 г. за
топлоснабден имот, находящ се в гр. София, ж. к. „*******.
С разпореждане
от 28.08.2015 г. по ч. гр. д. № 32449/2015 г. по описа на СРС, 72 състав, съдът
е постановил исканата заповед за изпълнение, като е разпоредил длъжникът А.И. Я.-
Д.да заплати на кредитора сумата от 357, 53 лв. за доставена от дружеството топлинна
енергия през периода м.11.2012 г. – м.04.2014 г., ведно със законна лихва от 09.06.2015
г. до изплащане на вземането, лихва в размер на 67, 60 лв. за периода 31.12.2012
г. –25.05.2015 г. и 325 лв. - разноски по делото, а именно: 25 лв. - държавна
такса и 300 лв. - възнаграждение на юрисконсулт. По делото е посътпило
възражение от длъжника А.И. Я.- Д., с което вземанията по издадената заповед за
изпълнение са оспорени.
Във връзка с
указания на заповедния съд „Т.С.“ ЕАД е предявила на 23.11.2015 г. по реда на
чл.422 ГПК иск за установяване съществуване на вземанията, за които е постановена
оспорената заповед.
При така установената фактическа
обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Въззивната жалба е депозирана в срока по чл.259, ал.1 ГПК, от легитимирана
страна, като същата е процесуално допустима. Разгледана по същество, е
неоснователна.
Съгласно нормата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
При извършена служебна проверка въззивният съд установи, че обжалваното
съдебно решение е валидно и процесуално допустимо.
В предмета на делото е включен иск за прогласяване нищожност на заповед за
изпълнение. Разпоредбата на чл.270 ал.2 ГПК регламентира, че нищожността може
да се предяви от страна по делото и по исков ред безсрочно или чрез възражение,
като липсва изрична уредба относно прогласяване на нищожност на други актове на
съда, включително заповеди за изпълнение по чл.410 ГПК. Тези актове обаче също
може да страдат от пороци, които да препятстват пораждането на правните им
последици. Същевременно всеки от тези актове може да създаде привидност за
формирана воля на правораздавателен орган със съществени неблагоприятни
последици за лицето, от което трябва да бъдат изпълнени. Съгласно разясненията,
дадени с определение № 64/23.01.2015 г., постановено по ч. гр. д. № 141/2915 г.
по описа на ВКС, ГК, ІV ГО, постановено по реда на чл.274, ар.3 ГПК, няма
основание на това лице да се откаже правото да иска установяване на нищожността
на акта по същия ред, който законодателството предвижда изрично за един от
видовете съдебни актове (решенията на съда). Законът не съдържа изрично
разрешение, но това следва да се приеме при аналогично приложение на разпоредбата
на чл.270 ал.2 ГПК на основание чл.46 ал.2 изр.1 ЗНА. С оглед на това е прието,
че нищожността на заповед за изпълнение, издадена по реда на глава 37 ГПК, може
да бъде установявана по иск на длъжника, предявен против заявителя, на същите
основания, на които нищожно би било издаденото за същото вземане осъдително
съдебно решение. Ето защо искът, предмет на делото, е процесуално допустим. С
оглед на това, като го е разгледал по същество, решаващият съд е постановил
допустим съдебен акт.
Процесуалният закон не дефинира кога съдебното решение
е нищожно. Съгласно константната съдебна практика нищожно е онова съдебно
решение, което не дава възможност да бъде припознато като валиден съдебен акт
поради липса на надлежно волеизявление. Съдебното решение е нищожно, когато е
постановено от ненадлежен съдебен орган или в незаконен състав на съда, когато
излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, когато решението
не е изразено в писмена форма, когато волята на съда не може да бъде разкрита
по пътя на тълкуването, поради абсолютна неразбираемост (решение № 73 от
18.05.2015 г. на ВКС по гр. д. № 5113/2014 г., ГК, III ГО; решение № 668 от
15.11.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1790/2009 г., ГК, I ГО; решение №
123/04.04.2012 г. по гр. д. № 777/2011 г. на ВКС, ГК, І ГО, постановени по реда
на чл.290 ГПК). Нищожно е и решението на административен съд по спор, по който
компетентен да се произнесе е бил гражданския съд, така и решението на
гражданския съд по административен спор, подведомствен на специализираните административни
съдилища. Липсата на компетентност на съда в тези случаи е дотолкова
съществена, че предопределя нищожността на постановеното от некомпетентния съд
решение (решение № 370/30.10.2012 г. по гр. д. № 480/2012 г. на ВКС, ГК, І ГО,
постановено по реда на чл.290 ГПК). Тези разяснения следва да намерят
приложение и по отношение на постановената заповед за изпълнение.
В случа не е налице някоя от посочените хипотези. Заповедта за изпълнение е
постановена в изискуемата писмена форма. Същата е подписана от надлежен съдебен
орган, който функционира в законен съдебен състав. Спорът, предмет на делото, по което
е постановена оспорената заповед, е гражданскоправен. С оглед на това сезираният
с него съд е компетентен е да го разгледа и да се произнесе по заявлението за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Заповедта е
постановена в рамките на правораздавателната власт на съда. Също така волята на
съда е изразена по начин, който позволява да се изведе ясно и разбираемо.
Неоснователен е релевираният довод, че в нарушение на чл.411, ал.2 ГПК СРС,
не е съставил писмен акт – разпореждане, от което да е видно, че не са налице
отрицателните предпоставки, посочени в същия текст. Съгласно формираната трайна
съдебна практика съдът издава изрично и отделно разпореждане в случаите, когато
изцяло или отчасти отхвърля заявлението за издаване на заповед за изпълнение, а
в останалите случаи, когато подаденото заявление изцяло се уважава, съдът
издава разпореждане, което инкорпорира в самата заповед (определение № 300 от
27.03.2018 г. по гр. д. № 3842/2017 г. на ВКС, ГК, ІV ГО).
Нарушението на материалния закон, на което се позовава жалбоподателката, е
порок, който няма за последица нищожност на съдебния акт поради липса на
валидно формирана правораздавателна воля, а би могло да обуслови единствено
неправилност, която се релевира в хода на исковото производство по реда на
чл.422 ГПК, както и по пътя на инстанционния контрол в рамките на преклузивните
срокове за подаване на въззивна жалба (определение № 143 от 21.03.2019 г. по
гр. д. № 4800/2018 г., на ВКС, ГК, ІІ ГО).
Следва да се отбележи също така, че съгласно разясненията, дадени с решение
№ 15 от 26.01.2015 г. на ВКС по гр. д. № 3298/2014 г., ГК, І ГО, нарушаването
на императивна материалноправна или процесуалноправна норма при постановяване
на съдебно решение може да доведе до неговата недопустимост или неправилност,
но не и до нищожността му.
Без значение за валидността на заповедта за изпълнение е дали в същата
претендираните вземания са точно описани съобразно посоченото в заявлението за
издаване на заповед за изпълнение. При евентуалното наличие на такова
несъответствие страната е могла да релевира доводи за това в хода на исковия
процес. Същото обаче няма отношение към валидността на съдебния акт.
Изложените съображения намирал приложение и относно доводите за допуснати
нарушения на материално - правни норми от правото на Европейския съюз.
Неотносими към валидността на постановената заповед са и доводите за
нарушение на горепосочените норми от Конституцията на Република България,
поради което не следва да се обсъждат по същество.
По изложените съображения въззивният съд счита, че постановената заповед за
изпълнение на парично задължение от 28.08.2015 г. по гр. д. № 32449/2015 г. на
СРС, 72 състав, не е нищожна, поради което предявеният иск се явява
неоснователен.
Тъй като изводите на двете инстанции съвпадат, обжалваното съдебно решение следва
да се потвърди.
По разноските
по производството:
Ответникът
по жалбата претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение за
осъществяване на процесуално представителство в настоящото производство.
Предвид
обстоятелството, че „Т.С.“ ЕАД не е депозирала писмен отговор на въззивната
жалба, не е представлявана в проведеното открито съдебно заседание от юрисконсулт,
следва да се приеме, че страната не е защитавана от юрисконсулт по делото,
поради което не са налице предпоставките на чл.78, ал.8 вр. с ал.3 ГПК и не
следва да й се присъжда юрисконсултско възнаграждение.
Воден от гореизложеното, съдът
Р
Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 456262 от 23.07.2018 г., постановено по гр. д. № 46330/2017 г., по описа на СРС, I ГО, 28
състав.
Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен
срок от връчването му на страните, при условията на чл.280, ал.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
1.
2.