Решение по дело №217/2019 на Софийски окръжен съд

РЕШЕНИЕ № 283

 

гр. С., 24.07.2019 г.

 

В  И М Е Т О  Н А  Н А Р О Д А

 

СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, втори въззивен състав, в публично заседание, проведено на петнадесети май две хиляди и деветнадесета година, в състав:

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА СЛАВЧЕВА                                             

                                                                     ЧЛЕНОВЕ: ИВАЙЛО Г.

                  ВАНЯ ИВАНОВА

 

при секретаря Цветанка Павлов, като разгледа докладваното от съдия Иванова гр.д. № 217 по описа на съда за 2019 година, за да се произнесе взе предвид следното:

 

Производството е по  чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 234/22.10.2018 г., постановено по гр.д. № 129/2018 г., Костинбродският районен съд е признал за установено, че З.А.Г. дължи на К. М. Г. сумата 4400 лева, получена  в заем, и сумата 2235,59 лева обезщетение за забава от падежа до подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, ведно със законната лихва, считано от 09.02.2018 г. до окончателното изплащане на сумата.

Решението е обжалвано от ответника в първоинстанционното производство като неправилно, необосновано и постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. В жалбата се излага оплакване, че съдът неправилно е тълкувал представената по делото разписка, приемайки, че същата доказва даването от ищеца на ответника на сумата от 4440 лева в заем.  Твърди се, че от тази разписка е видно, че не З.А.Г. е дължал пари на К. М. Г., както невярно и необосновано е твърдял ищецът, а К. М. Г. през 2011 г. е дължал на З.А.Г. сума в размер на 4440 лева, и тази сума е била върната от него на З.Г. предсрочно.  Иска се обжалваното решение да бъде отменено.

В писмения си отговор ответникът по жалбата оспорва същата и настоява обжалваното решение да бъде потвърдено.

За да се произнесе, въззивният съд взе предвид следното:

Ищецът К. М. Г. е предявил срещу З.А.Г. иск за признаване за установено, че ответникът му дължи сумата 4400 лева, получена от последния в заем, както и сумата 2235,59 лева, представляваща обезщетение за забава от падежа на задължението до депозиране на заявление по чл. 410 от ГПК, ведно със законната лихва върху сумите от подаване на заявлението до окончателното им изплащане. Ищецът твърди в исковата молба, че на 08.11.2011 г. предоставил на ответника в заем сумата 4400 лева, а последният се задължил да му върне заетата сума до 21.07.2012 г. Поетото задължение било оформено в разписка, удостоверяваща предаването и получаването на сумата. Твърди, че ответникът не е върнал заетата сума.

С отговора на исковата молба ответникът оспорва исковете с възражение, че не дължи на ищеца процесната сума, тъй като изложеното в исковата молба не отговаря на действителните отношения между страните. Излага се твърдение, че през 2011 г. между страните е сключен договор за заем, по силата на който ответникът  З.А.Г.  /заемодател/ е предоставил на ищеца К. М. Г. /заемател/ сума в размер на 4400 лева със срок на връщане 21.07.2012 г. Заемната сума била върната от ищеца на ответника на 08.12.2011 г., за което е съставена представената по делото разписка. Ответникът сочи, че от тази разписка е видно, че не З.Г. дължи пари на К.Г., а К.Г. през 2011 г. е дължал на З.Г. сумата 4400 лева, и тази сума е била върната от него на З.Г. предсрочно. В отговора са изложени факти за наличие на неуредени отношения между страните във връзка съществувало между тях наемно правоотношение и водени съдебни производства.

  Софийски окръжен съд, след като прецени събраните по делото доказателства, намира  следното от фактическа страна:

  Ищецът е представил разписка със следното съдържание: „ Днес 08.12.2011 г. долуподписаният З.А.Г. получих от К. М. Г. сумата в размер на 4440 лева, представляваща заем, предоставен му със срок на връщане 21.07.2012 г., на адрес в гр. С., ул. „О. П.” № 75, впх. 1, ет.2, ап. 5.”  На разписката са положени подписи за „предал” и „получил сумата”, за които не се спори, че са на страните по делото.

 Според показанията на водения от ищеца свидетел Хр. С.,  на 08.12.2011 г.  той имал среща с ищеца на площад „М.” в гр.  С. и спрял с колата си до колата на ищеца, който бил с непознат за свидетеля човек. От разговора им свидетелят чул, че ищецът се обръща към това лице с името „З.”, както и реплики между двамата относно даване на пари в заем. Свидетелят видял К. да предава на З. някакъв плик. Видял също, че двамата подписали нещо на капака на колата. След срещата К. казал на свидетеля, че е дал на другото лице някаква сума, която не знае колко точно е.

  Според показанията на водения от ответника свидетел В. А.,  през м. юли 2011 г. ответникът го помолил да го закара с колата до С.. Свидетелят присъствал на среща между З. и друго лице, което впоследствие разбрал, че е наемател на З., състояла се на бензиностанция „ОМВ” на ул. „С.” и „О.”. Свидетелят видял З. да дава плик на другото лице, за което впоследствие от З. разбрал, че му е дал назаем 4000 лева. Около Нова година З. почерпил и казал „Човекът ми върна парите“.

От приложеното ч.гр.д. № 1074/2017 г. на Костинбродски районен съд се установява, че по заявление на К. М. Г. е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК срещу З.А.Г. за сумата 4400 лева, представляваща невърнат заем, предоставен на 08.12.2011 г.; сумата 2234,35 лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 21.07.2012 г. до 17.07.2017 г., ведно със законната лихва от подаване на заявлението. Срещу така издадената заповед за изпълнение длъжникът е подал възражение в срока по чл. 414, ал. 2 от ГПК и ищецът е представил доказателства за предявяване на иск за установяване съществуването на вземането му в срока по чл. 415, ал. 1 от ГПК.

Софийският окръжен съд, при така установеното от фактическа страна, намира от правна страна следното:

Предявени са искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД – за признаване съществуването на вземания на ищеца по издадената заповед за изпълнение за сумата 4400 лв., представляваща невърнат заем, предоставен на 08.12.2011 г., и сумата 2235,59 лв. -  мораторна лихва за периода от 21.07.2012 г. до подаване на заявлението на 17.07.2017 г., ведно със законната лихва върху сумите от подаване на заявлението до окончателното им изплащане.

Исковете са неоснователни.

Заемът за потребление е реален договор, който се счита сключен в момента, когато въз основа на постигнато между страните съгласие едната страна даде, а другата - получи в заем пари. В тежест на ищеца е да докаже при условията на главно и  пълно доказване, че е предоставил на ответника конкретна парична сума в заем.

В случая от ангажираните от ищеца доказателства не може да се направи категоричен извод за постигнато между страните съгласие за предоставяне на ответника  на претендираната сума от 4400 лв. в заем.  За доказване на това обстоятелство ищецът е представил горецитираната разписка, авторството на която не е оспорено в процеса. Ответникът е оспорил твърдението на ищеца, за доказване на което последният се е позовал на така представената разписка, че предадената от ищеца, респ. получена от ответника сума представлява предоставен от ищеца на ответника в заем сума. Съдържанието на представената разписка удостоверява по недвусмислен начин единствено неоспорения от страните факт, че на посочената в нея дата ищецът е предал, а ответникът е получил сума от 4400 лева, както и че тази сума е предоставена във връзка със заемни отношения между страните. Граматическото и логическо тълкуване на съдържанието на разписката в частта й, обективираща изявленията на подписалите я лица „представляваща заем, предоставен му…” не обосновава несъмнен извод, че получената от ответника сума от 4400 лева му е предоставена от ищеца в заем. С това си съдържание и предвид направените от ответника възражения, така представената разписка самостоятелно не може да служи като доказателство за релевантното за спора обстоятелство, че ищецът е предоставил сумата от 4400 лева в заем на ответника. Не е ясно от текста на разписката дали сумата от 4400 лв. е предадена от К. М. на З.Г. в заем,  или тази сума е предадена като изпълнение на сключен между страните преди това договор за заем, т. е. връщане на заета от ищеца сума. Твърдението на  ищеца за предаване на посочената сума на ответника  именно в заем, което според него е документирано в посочената разписка, не се установява от други доказателства по делото. Безспорно е между страните, че на посочената от ищеца дата 08.12.2011 г., К.Г. е предал на З. К. сума от 4400 лева. Именно наличие на среща между страните и предаване на плик /вероятно с пари/ се установява от показанията на водения от ищеца свидетел Хр. С. - обстоятелства, които не са спорни. Свидетелските показания обаче не могат да докажат съществения за спора факт, че тази сума е предадена от ищеца на ответника в резултат на постигнато съгласие за предоставянето й в заем.  Предвид мястото, на което самият свидетел твърди, че се е намирал и наблюдавал срещата между ищеца и ответника /в колата си, паркирана зад колата, в която били страните/, обективно невъзможно е свидетелят да е възприел  проведения между  страните разговор във връзка с причините за предаването на плика. Същевременно по делото са налице доказателства в подкрепа на направеното ответника насрещно възражение, че именно той е предоставил на ищеца пари в заем, които впоследствие ищецът му е върнал. Данни за такива отношения между страните се съдържат показанията на свидетеля В. А.. Тези показания, преценени с оглед гореобсъденото съдържание на представената разписка, опровергават твърденията на ищеца, че той е предоставил на ответника исковата сума в заем на посочената в разписката дата. С оглед на това следва да се приеме, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на твърдението си за сключен с ответника договор за заем, поради което претенцията му за връщане на процесната сума е неоснователна.

С оглед на неоснователността на главния иск за установяване съществуването на вземане на ищеца за сумата 4400 лева, представляваща невърнат паричен заем, неоснователна е и акцесорната претенция за обезщетение за забава до подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК, както и лихва за забава от подаване на заявлението до окончателното изплащане на вземанията.

Поради несъвпадане на изводите на настоящата инстанция с тези на първоинстанционния съд, обжалваното решение следва да бъде изцяло отменено и вместо него постановено друго, с което предявените искове се отхвърлят.

С оглед изхода на делото пред настоящата инстанция и направеното от жалбоподателя искане за разноски, ответникът по жалбата следва да бъде осъден да му заплати направените разноски в двете съдебни инстанции, както и в заповедното производство. Жалбоподателят е направил разноски в заповедното производство в размер на 269 лева за процесуално представителство за подаване на възражение срещу издадената заповед за изпълнение, а в първоинстанционното производство – 1000 лева за заплатено адвокатско възнаграждение. Във въззивното производство същият е направил разноски за внесена държавна такса за въззивната жалба в размер на 75 лева и 1000 лева адвокатско възнаграждение. Ответникът по жалба е направил възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение, което е основателно предвид действителната фактическа и правна сложност на делото и приключването му в едно съдебно заседание без събиране на доказателства, поради което така заплатеното адвокатско възнаграждение следва да бъде намалено на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК до минималния му размер от 661,75 лева,  определен съобразно чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Така общият размер на дължимите от ответника по жалба разноски възлиза на сумата 2005,75 лева.

 

По изложените съображения Софийски окръжен съд

 

Р Е Ш И :

 

ОТМЕНЯ решение № 234 от 22.10.2018 г. по гр.д. № 129/2018 г. на Костинбродски  районен съд, И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ предявените от К. М. Г. срещу З.А.Г. искове с правно основание чл. 422, ал.1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240 от ЗЗД и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД искове за установяване съществуването на вземания на К. М. Г. по заповед за изпълнение на парично задължение от 17.11.2017 г., постановена по ч.гр.д. № 1074/2017 г. на Костинбродски районен съд, за сумата 4400 лева, представляваща невърнат заем, предоставен на 08.12.2011 г., и сумата 2235,59 лева, представляваща мораторна лихва за периода от 21.07.2012 г. до подаване на заявлението на 17.07.2017 г., ведно със законната лихва върху сумите от подаване на заявлението до окончателното им изплащане.

 

ОСЪЖДА К. М. Г. да заплати на З.А.Г. а сумата 2005,75 лева за разноски по делото.

Решението не подлежи на обжалване.

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ: 1.                      2.