№ 315
гр. Стара Загора, 04.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети април през две хиляди двадесет и втора
година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20215530103842 по описа за 2021 година
Предявени са искове с правно основание чл.26, ал.1, т.3 ЗЗД, чл.22, вр. с чл. 11 и чл.
19, ал.4 от ЗПК, и чл. 143, ал.1 от ЗЗП, както и насрещен иск с правно основание чл.240 ЗЗД,
вр. с чл.9 ЗПК.
Ищцата М. К. Р. твърди в исковата си молба, че е страна по договор за потребителски
кредит № 542684 от 30.06.2021г., сключен със „Сити Кеш“ ООД. Съгласно чл.3 от договора
трябвало да върне сумата по кредита от 699.11 лева, при сума на получаване 600.00 лева,
при ГПР 49.76 %, годишен лихвен процент- 40.05%, при срок на кредита от 37 седмици.
Спрямо чл.11, ал.1 от договора трябвало да заплати неустойка в размер на 521.89 лева,
разсрочена на 37 седмични вноски, като по този начин общото задължение по договора за
паричен заем било в размер на 1221.00 лева. Счита, че така уговорената клауза за неустойка
е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД и поради това, че е сключена при неспазване на
нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от
ЗЗП. Поддържа, че накърняването на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, предл.3 от
ЗЗД е налице именно когато се нарушава правен принцип, било той изрично формулиран
или пък проведен чрез създаването на конкретни други разпоредби. Такъв основен принцип
бил добросъвестността в гражданските и търговски взаимоотношения, а целта на неговото
спазване, както и на принципа на справедливостта била да се предотврати несправедливото
облагодетелстване на едната страна за сметка на другата. Поради накърняването на
принципа на добри нрави по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достигало до значителна
нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, до злепоставяне на
интересите на ищцата с цел извличане на собствена изгода на кредитора. Клаузата за
неустойка била нищожна като противоречаща на добрите нрави и принципа на
1
съразмерността, тъй като сумата която се претендира чрез нея в размер на 521.89 лева, била
почти равна на сумата на отпуснатия кредит в размер на 600.00 лева. По този начин
безспорно се нарушавал принципът на добросъвестност и справедливост. Съгласно чл. 21,
ал. 1 ЗПК всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне на изискванията на закона била нищожна. Предвидената клауза била и
неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди сключване на
договор за кредит, да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В този смисъл било съображение 26 от
Преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008г.
относно договорите за потребителски кредити. Разгледана в този аспект, клаузата в чл.11
ал.1 от договор за потребителски кредит № 542684, според която се дължи неустойка в
размер на 521.89 лева, при неосигуряване в 3-дневен срок от датата на сключване на
договора на обезпечения чрез поръчителство/гарант или банкова гаранция се намирала в
пряко противоречие с преследваната с целта на транспонираната в ЗПК директива. Подобни
уговорки прехвърляли риска от неизпълнение на задълженията на финансовата институция
за извършване на предварителна оценка на платежоспособността на длъжника върху самия
длъжник и водело до допълнително увеличаване на размера на задълженията. Неустойка за
неизпълнение на акцесорно задължение, което не е свързано пряко с претърпените вреди
/нямало данни за кредитора да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение/,
било пример за неустойка, която излизала извън присъщите си функции и целяла единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Според т. 3 от Тълкувателно решение № 1 от
15.06.2010г. на ВКС по тълк. дело № 1/2009г., ОСТК, нищожна, поради накърняване на
добрите нрави, била тази клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функции. По посочения начин се заобикалял чл. 33, ал. 1 от
ЗПК. С процесната калуза в полза на кредитора се уговаряло още едно допълнително
обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено обезпечение, от което
обаче не произтичат вреди. Наред с изложеното предвидената клауза за неустойка била
неравноправна по смисъла на чл.143,т.5 от ЗЗП, тъй като същата била необосновано висока-
в този смисъл била и т.32 от извлечение от протокол №44 на заседание на КЗП от
05.11.2015г. Неустойката по съществото си била добавък към възнаградителната лихва и в
този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила
стойността на договора. Основната цел на така уговорената клауза била да доведе до
неоснователно обогатяване на кредитодателя за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума допълнително с още % от предоставената
главница. С предвиждането на такива разходи, посочени в чл.11 ал.1 от договор за
потребителски кредит № 542684, се заобикаляла и разпоредбата на чл.19, ал.4 ЗПК.
Събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и следвало
да се включи в годишния процент на разходите. Налице било заобикаляне на разпоредбата
на чл.19, ал.4 от ЗПК, като се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с
2
ПМС№426/2014г. Реално, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на
императивната норма на чл.19, ал.4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен
принцип, забраняващ неоснователно обогатяване, се калкулирала допълнителна печалба към
договорената възнаградителна лихва. Поради невключване на уговорката за неустойка в
размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално
прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т. 1 от Закона за защита на потребителите. С
преюдициално заключение по дело С-453/10 било прието, че използването на заблуждаващи
търговски практики, изразяващи се в непосочването в кредитния контракт на действителния
размер на ГПР представлява един от елементите, на които можело да се основе преценката
за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл.143 и сл.ЗЗП.
Същевременно посочването на по-нисък от действителния ГПР представлявало невярна
информация относно общите разходи по кредита и следвало да се окачестви като нелоялна и
заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, параграф 1 от Директива
2005/29/ЕО. Това от своя страна означавало, че клаузата за неустойка е неравноправна по
смисъла на член 4, параграф 1 от Директива 93/13/ЕО. Също така имало и нарушение на
Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, транспонирана в българското законодателство с § 13 а, т. 9 от ДР
на ЗЗП. Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО неравноправни клаузи били договорни
клаузи, които не са индивидуално договорени и които въпреки изискванията за
добросъвестност създавали в ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между
правата и задълженията, произтичащи от договора. В Директива 93/13/ЕИО било
регламентирано, че не се счита за индивидуално уговорена клауза, която е съставена
предварително и следователно потребителят не е имал възможност да влияе на нейното
съдържание, каквато била клаузата за неустойка уговорена в Договор за потребителски
кредит № 542684. Изтъква и още едно нарушение, а именно на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. В
договор за потребителски кредит № 542684 била посочена само абсолютна стойност на ГПР.
Липсвало ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита /кои компоненти точно са включени в него и как се формира същият/. Не ставало
ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото е
предвидена дължимост и на неустойка. От изложеното не можело да се направи еднозначен
извод, че разходите са включени при формиране на ГПР, нито че същите са изключени.
Именно и поради това договор за потребителски кредит № 542684 бил недействителен,
недействителна била и клаузата за неустойка, поради неспазване на изискването на чл.11,
ал.1, т.10 от ЗПК. Моли съда да приеме, че клаузата предвидена в чл.11 ал.1 от договор за
потребителски кредит № 542684, сключен между нея и „Сити Кеш“ ООД, предвиждаща
заплащането на неустойка в размер на 521.89 лева, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД и поради това че е сключена при неспазване на нормите на чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК
във вр. с чл. 22 от ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, чиято невалидност моли да бъде
прогласена. Моли съда да осъди и ответната страна да заплати направените в настоящото
3
производство разноски.
Ответникът „СИТИ КЕШ“ ООД, гр. София оспорва твърдението на ищеца, че
клаузата за неустойка е нищожна поради противоречие с добрите нрави. Подобна уговорка
не нарушавала принципа на добросъвестността в гражданското право, както твърдял
ищецът. Ищецът обосновавал това свое твърдение с нееквивалентност на престациите.
Първо, в случая ставало въпрос за договор за заем за потребление, който по характера си бил
едностранен, т.е. при него изобщо не можело да става въпрос за две насрещни престации, за
да се поставя въпроса дали са еквивалентни. На второ място, дори и да се възприемела
някаква конструкция за две насрещни престации, то в случая за нееквивалентност не
можело да става въпрос. Неустойката не представлявала насрещна престация, а санкция за
неизпълнение на поето с договора задължение. Ако длъжникът изпълнел точно
задълженията си, за него нямало да възникне задължение за плащане на неустойка. В чл. 6,
ал. 4 от договора изрично било предвидено, че неустойка се дължи само за периоди, в които
кредитът е бил без осигурена гаранция. Кредитополучателят имал възможност да осигури
гаранция и след изтичането на срока по чл. 4, ал. 3 от договора. От тук следвало, че
кредитополучателят можел да избегне възникването на задължението за неустойка или да
ограничи неговия размер, в случай че предостави надлежно обезпечение и след изтичането
на срока по чл. 4, ал. 3 от договора. Сочи, че след като ищецът е направил изрично
волеизявление за сключването на договор за кредит, било безспорно, че той е поел и
задължението да даде и надлежно обезпечение, като е имал достатъчно време да прецени
дали може да изпълни това задължение в предвидения срок. Моли да се има предвид и че
ищецът е разполагал и с правото по чл. 29 ЗПК да се откаже от сключения договор за
потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му, без да дава обяснения за това и
без да дължи обезщетение и неустойки. Това негово право било предвидено и в чл. 4, ал. 1,
т. 4 от договора. След като не упражнил правото си да се откаже от договора в предвидения
в закона срок, можело да се направи обоснованото предположение, че той не смята клаузата
на чл. 4, ал. 3 от договора за неизпълнима. На следващото място, уговорената неустойка не
излизала извън присъщите й три функции. Напротив - тя целяла единствено да обезщети
кредитора при едно евентуално неизпълнение. Погрешно било твърдението на ищцовата
страна, че неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение не би водело до
никакви вреди в тежест на заемодателя. Ответното дружество по занятие предоставяло
кредити и постоянно било изложено на опасността от невръщане на заетата сума, респ. от
неплащане на дължимите лихви. Нормална търговска практика било заемодателят да
потърси обезпечение на вземането си. Не отговаряло на действителността твърдението на
ищеца, че заемодателят не е извършил преценка на кредитоспособността на длъжника. Не
било вярно, че уговорената неустойка представлявала добавък към възнаградителната лихва.
Не било вярно, че неустойката имала за цел да доведе до неоснователно обогатяване на
кредитора. Неустойката се дължала само при неизпълнение на задължението на заемателя, и
то само за периода на неизпълнението. В тази връзка не било вярно твърдението, че с
уговорката за неустойка се нарушавала чл. 19, ал. 4 ЗПК. Не било вярно, че уговорената
неустойка променя размера на ГПР. Видно от систематическото тълкуване на чл. 19, ал. 1,
4
във връзка с чл. 19, ал. 3 ЗПК, дължимата при неизпълнение неустойка не се включвала в
годишния процент на разходите. Тя не се дължала при едно нормално и законосъобразно
развитие на облигационното отношение. Счита, че да се приеме противното и неизправният
длъжник да може да твърди нищожност на договора поради собственото си
недобросъвестно поведение (каквото безспорно било договорното неизпълнение), би
противоречало на принципа на добросъвестността в гражданското право. Неустойката и
другите възможни санкционни последици при неизпълнение нямало как да бъдат считани
като компоненти при изчисляването на ГПР. Методиката за изчисляване на ГПР била ясно
определена. Моли съда да отхвърли предявения иск като неоснователен, както и да му
присъди направените по делото разноски.
По делото е постъпила насрещна искова молба от „СИТИ КЕШ“ ООД против М. К.
Р., в която се твърди, че ответната страна била извършила плащания по договора на
следните дати: 19.08.2021г. за сумата в размер на 100 лв.; 01.11.2021г., за сумата в размер на
100 лв. Извършените плащания не били достатъчни за погасяване на задължението по
договор № 542684 от 30.06.2021г. С извършване на процесните плащания с общ размер 200
лв. били погасени задължения за възнаградителна лихва и част от главницата.
Кредитополучателят бил в забава на вноска № 1 с падеж 07.07.2021г., вноска № 2 с падеж
14.07.2021 г, вноска № 3 с падеж 21.07.2021 г., вноска № 4 с падеж 28.07.2021г., вноска № 5
с падеж 04.08.2021 г., вноска № 6 с падеж 11.08.2021 г., №7 с падеж 18.08.2021 г., №8 с
падеж 25.08.2021г., №9 с падеж 01.09.2021г., № 10, с падеж 08.09.2021 г., № 11, с падеж
15.09.2021 г., № 12, с падеж 22.09.2021 г., в частично неизпълнение на вноска № 13, с падеж
29.09.2021 г., и в пълно неизпълнение на вноска № 14, с падеж 06.10.2021 г., № 15, с падеж
13.10.2021 г., № 16, с падеж 20.10.2021г., № 17 с падеж 27.10.2021г. и № 18 с падеж
03.11.2021 г. С оглед на уговореното в чл. 6, ал. 3, предложение трето от договора, считано
от 08.07.2021г. за ищеца възникнало правото да направи кредита предсрочно изискуем. С
насрещната искова молба обявява за предсрочно изискуем непадежиралият остатък от
задължението по процесния договор за вноските № 19 с падеж 10.11.2021г., вноска № 20 с
падеж 17.11.2021г., вноска № 21 с падеж 24.11.2021г., вноска № 22 с падеж 01.12.2021г.,
вноска № 23 с падеж 08.12.2021г., вноска № 24 с падеж 15.12.2021г., вноска № 25 с падеж
22.12.2021г., вноска № 26 с падеж 29.12.2021г., вноска № 27 с падеж 05.01.2022г., вноска №
28 с падеж 12.01.2022г., вноска № 29 с падеж 19.01.2022г., вноска № 30 с падеж 26.01.2022г.,
вноска № 31 с падеж 02.02.2022г., вноска № 32 с падеж 09.02.2022г., вноска № 33 с падеж
16.02.2022г., вноска № 34 с падеж 23.02.2022г., вноска № 35 с падеж 02.03.2022г., вноска №
36 с падеж 09.03.2022г., вноска № 37 с падеж 16.03.2022г. Моли съда да постанови решение,
с което да осъди ответника да му заплати следните суми: сумата в размер на 129,01 лева,
представляваща сбор от непогасените части от главницата по падежиралите вноски по
договор за паричен № 542684 от 30.06.2021г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на исковата молба до окончателното плащане, като с определение от19.04.2022 г. е
производството е прекратено поради оттегляне на този иск над размера 39,24 лв.; сумата от
354.73 лева, представляваща непогасен остатък от главницата по непадежиралите
5
предсрочно изискуеми вноски по договор за паричен заем № 542684 от 30.06.2021 г., ведно
със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. В
условията на евентуалност, в случай че съдът обяви договора за заем № 542684 от
30.06.2021г. за недействителен, моли съда да осъди М. К. Р. да заплати сумата от 400 лева,
представляваща подлежаща на връщане чиста стойност на кредита, формирана като остатък
от непогасената главница по падежирали и непадежирали вноски, ведно със законната лихва
от дата на подаване на исковата молба до окончателното плащане. Моли в негова полза да
бъдат присъдени сторените в настоящото производство разноски.
Ответницата М. К. Р. по насрещната искова молба счита, че не са налице
предпоставките за предсрочна изискуемост на договора за потребителски кредит. Така
формулираният чл.6 ал.3 от договор за заем бил изцяло в нарушение на чл.146 от ЗЗП.
Сключеният договор за потребителски кредит № 542684 от 30.06.2021г. бил недействителен
на специалните основания по чл.22 от ЗПК. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с
чл.11,ал.1,т.9 от ЗПК договор за потребителски кредит бил нищожен, ако не са посочени
приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. В случая в Договор за
потребителски кредит № 542684 от 30.06.2021г. бил посочен ГПР-49.76 %., както и годишен
лихвен процент 40.05%. Липсвали обаче каквито и да било условия за прилагането му.
Липсвало изрично посочване дали лихвеният процент е фиксиран за целият срок за кредита,
или е променлив. Съгласно чл.22 от ЗПК, във връзка с чл.11,ал.1,т.10 от ЗПК, договорът за
потребителски кредит бил недействителен, ако в същият не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19,ал.1 от ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Действително в договор за потребителски кредит № 542684 от 30.06.2021г. било
посочено, че ГПР е 49.76 %. Липсвало обаче каквото и да е уточнение, какви точно разходи
се включват в посочения процент. Посоченият годишен лихвен процент 40.05%, не било
ясно как точно се съдържа и как се изчислява по отношение на общия ГПР. По този начин
била поставена в невъзможност да разбере какъв реално бил процентът на оскъпяване на
ползвания от нея финансов продукт. В случая имало погасителен план, но той изцяло не
отговарял на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК, в него липсвало задължителната информация по
ЗПК. Нарушен бил чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, тъй като не е посочен реалният годишен лихвен
процент, което представлявало самостоятелно основание за нищожност на договора за
паричен заем. Освен това, доколкото лихвата е част от ГПР, следвало да се посочи и друг
размер на ГПР, различен от този в договора. В този размер следвало да участва и сумата от
521.89 лева, изразена като процент. Това не било сторено, поради което бил нарушен чл.11,
ал.1, т.10 ЗПК. По този щяло да се наруши и правилото ГПР да не надвишава пет пъти
размера на законна лихва /чл.19, ал.4 ЗПК/. Поради невключване на уговорката за заплащане
на неустойка в ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не
е реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща
търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2, т.1 от Закона за защита на
6
потребителите. Нищожността на неравноправната клауза в договора, сочеща неверен ГПР,
водела до недействителност на кредитната сделка поради неспазване на изискванията на
чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Моли съда да отхвърли заявените от "Сити Кеш“ ООД искови
претенции като неоснователни и недоказани. Моли съда да осъди насрещния ищец "Сити
Кеш“ ООД да му заплати и разноските в настоящото производство.
Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното.
На 30.06.2021 г. страните са сключили договор за потребителски кредит № 542684, по
силата на който ответникът е предоставил на ищцата потребителски кредит под формата на
заем в размер на 600 лв. Съгласно чл.3 от договора ищцата е следвало да върне сумата по
кредита в размер на 699,11 лева, при ГПР - 49.76%, годишен лихвен процент – 40.05% и 37
погасителни вноски.
В чл.11, ал.1 от договор за потребителски кредит № 542684 е уговорено задължение
на ищцата да заплати неустойка в размер на 521,89 лева, в случай че не предостави на
кредитора договореното обезпечение в тридневен срок от сключването му или
представеното обезпечение не отговаря на условията, посочени в договора. Според чл. 5 от
договора обезпечението може да бъде безусловна банкова гаранция или поръчителство.
Ищецът претендира нищожност на клаузата за неустойка поради противоречие с
добрите нрави, което е основание за нищожност на сделките, уредено в чл.26, ал.1, предл.3
от ЗЗД. По естеството си добрите нрави представляват морални норми, на които законът е
придал правно значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е приравнена с
тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД). Добрите нрави не са
писани, систематизирани и конкретизирани правила, а съществуват като общи принципи
или произтичат от тях /в този смисъл е Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. на ВКС
по т. д. № 1/2009 г., ОСTK/. Съдържанието на понятието "добри нрави" следва да се търси в
обективните морални категории, които са възприети в обществото, но поради своя
социално-етичен характер не са скрепени със закон. В посочената категория попадат онези
наложили се правила и норми, които бранят принципи, права и ценности които са общи за
всички правни субекти и чието зачитане е в интерес на обществените отношения като цяло,
а не само на интереса на някоя от договарящите се страни. Такива са например принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските отношения,
намерили израз в отделни правни норми, като целта е предотвратяване на несправедливо
облагодетелстване /в този смисъл е решение № 288/29.12.2015 г. на ВКС по гр.д.№
2293/2015 г., ІІІ г.о., ГК/. Според правната теория нищожни поради противоречие с добрите
нрави са сделките, които по своето явно съдържание, по външно установими мотиви за
сключване противоречат на етичните правила, като не е необходимо страните по сделката да
знаят за тези правила /В. Таджер - „Гражданско право на НРБ. Обща част. Дял ІІ”, стр.254/.
Очевидно в случая неустойката е уговорена не като обезщетение за неизпълнение на
същинско задължение на длъжника по договора за паричен заем, а за допълнително
изискване на кредитора за обезпечаване на задължението. С оглед на това неустойката
7
противоречи на разпоредбата на чл.92 ЗЗД, дефинираща неустойката като предварително
уговорено обезщетение за неизпълнението на договорно задължение, служещо за
обезпечаване изпълнението на задължението. Процесната неустойка не обезпечава
изпълнението и не обезщетява кредитора за неизпълнението на основното договорно
задължение за връщане на заетата сума, а за друго наложено от заемодателя изискване във
връзка с обезпечаването на задължението. Така заемополучателят би дължал неустойка дори
и при изпълнение на същинското си задължение по заемния договор, ако не осигури
банкова гаранция в тридневен срок от сключване на договора. Подобна уговорка
противоречи на добрите нрави, тъй като излиза извън рамките на присъщите на неустойката
обезщетителна и обезпечителна функции и се превръща в необоснована санкция за
длъжника, необусловена от неизпълнение на същинско договорно задължение, както и в
средство за неоснователно обогатяване на кредитора.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск за нищожност на клаузата за
неустойка по чл.11, ал.1 от договор за потребителски кредит № 54268430.06.2021 г. поради
накърняване на добрите нрави е основателен и следва да бъде уважен.
Наред основанието с чл.26, ал.1, предл.3 от ЗЗД ищецът е обосновава нищожността
на неустоечната клауза и с основания по чл.22, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК, и чл. 143,
ал.1 от ЗЗП.
С оглед на така заявеното кумулативно съединяване на искове за нищожност следва
да се отбележи, че при въведени няколко основания за нищожност, всяко от които произтича
от различни факти и може да съществува самостоятелно, правен интерес от кумулативното
обективно съединение на исковете не е налице, ако правните последици, които законът
свързва с обявяването на нищожността за идентични. В този случай, независимо от
поддържано от ищеца кумулативно съединяване на исковете, съдът следва да разгледа
исковете при условия на евентуално съединяване и да се произнесе по всеки един от тях в
поредност, съобразно естеството на твърдяния порок според основанията по чл.26 ЗЗД. С
уважаването на иска за обявяване на нищожност на едно от тези основания, съдът не дължи
произнасяне по исковете, предявени на други въведени в процеса основания и не следва да
ги разглежда. Допустимо е кумулативно обективно съединяване на искове на обявяване на
нищожност на няколко различни основания, ако прогласената от съда нищожност на
сделката ще има различни правни последици за страните с оглед на всяко едно въведено
основание /в този смисъл е решение № 97 от 08.02.2013 г. по търг. д. № 196/2011 г. на ВКС/.
Същият проблем е засегнат и в определение № 494 от 05.08.2011 г. по ч. гр. д. №
267/2011 г. на ВКС, в което се казва следното: „Предметът на иска се определя от страните,
правопораждащи юридически факти /основание/ и петитум. При иск за нищожност на
сделка, основанието му се определя от твърденията за съответния порок и, когато
основанията са повече от едно /напр. липса на форма, липса на съгласие, заобикаляне на
закона и т.н./, има множество искове. Възможно е те да бъдат предявени в самостоятелни,
отделни искови производства или с една искова молба. Във втория случай ще е налице
обективно съединяване на искове, като според настоящия състав, то е в евентуалност,
8
независимо от поддържаното от ищеца и съдът дължи разглеждане в поредност, съответна
на естеството на поддържания порок. Нищожната сделка не съществува за правния мир и
след като това е признато, няма правен интерес от установяване на същото, но на друго
основание. Ето защо, дори искове за нищожност на една и съща сделка да са предявени от
едни и същи страни в различни процеси, те ще са допустими с оглед чл. 95, ал. 1 и чл. 224
ГПК от 1952 г. /отм./ и съответно чл. 126, ал. 1 и чл. 299 ГПК от 2007 г., но ако един от
исковете бъде уважен с влязло в сила решение, тогава второто висящо или новопредявено
дело, ще се яви недопустимо поради липса на правен интерес. Търсеният резултат е вече
постигнат. Същото правило важи и когато исковете за нищожност на една и съща сделка са
предявени в общ процес. Съдът в този случай е длъжен са събере доказателства и изслуша
доводите и становищата на страните по всички наведени пороци на сделката, като
решението ще се постанови по правилата за евентуално обективно съединяване на искове.“.
В разглеждания случай правните последици, с които законът свързва нищожността
на всяко от заявените от ищеца основания са едни и същи и се свеждат до недължимост на
неустойката, уредена в клаузата по чл.11, ал.1 от договор за потребителски кредит №
542684/30.06.2021 г. С оглед на това и съобразявайки изложението по-горе съображения на
ВКС, съдът намира, че не следва да се произнася по нищожността на неустоечната клауза на
основанията по чл.22, вр. с чл. 11 и чл. 19, ал.4 от ЗПК, и чл. 143, ал.1 от ЗЗП.
Ответникът е предявил насрещен иск за заплащане на сумата 393,97 лв.,
представляваща главница по договор за потребителски кредит № 542684/30.06.2021 г.,
включваща сумата 39,24 лв. - сбор от непогасените части от главницата по падежирали
вноски и сумата 354,73 лв. – непогасен остатък от главницата по падежиралите предсрочно
изискуеми вноски.
В случая спорното материално правоотношение попада в легалната дефиниция на
договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1 ЗПК, според която това е договор, въз
основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на процесния договор намират
приложение разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено и
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
9
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер 49,76 %/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези съставни елементи
са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото
е предвидена дължимост и на неустойка. Липсва яснота дали тези разходи са включени при
формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК при недействителност на договора за кредит,
длъжникът дължи да възстанови на кредитора чистата стойност на предоставения финансов
ресурс.
В случая чистата стойност на кредита е в размер на 600 лв., която сума е реално
получена от ответницата. От заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото е
видно, че ответницата е заплатила по кредита суми в общ размер на 300 лв. Следователно от
дължимата от ответницата чиста стойност на кредита следва да бъде приспадната сумата 300
лева, в резултат на което дължимата от ответницата по договора за кредит сума е в размер
на 300 лв., представляваща неплатена част от главницата.
Ето защо предявеният насрещен иск за заплащане на главница по договор за
потребителски кредит № 542684/30.06.2021 г. се явява основателен и следва да бъде уважен
до размера на 300 лв., а в останалата част до претендирания размер 393,97 лв. следва да бъде
отхвърлен като неоснователен.
10
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищцата направените по делото разноски в размер на 50 лв., представляващи държавна такса.
На процесуалния представител на ищцата се дължи адвокатско възнаграждение, което
следва да бъде определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. С оглед чл. 7,
ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения на адвоката на ищцата се следва сумата 300 лв. На основание чл.78, ал.3
ГПК, вр. чл.38, ал.2 ЗА и чл. 7, ал.2, т.1 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения на адвокат М.М. се дължи и възнаграждение
съобразно отхвърлената част от насрещния иск в размер на 71,56 лв.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК следва да бъде осъдена ответницата по насрещния
иск М. К. Р. да заплати на ищеца „СИТИ КЕШ“ ООД, гр.София направените по делото
разноски съобразно уважената част от иска в размер на 150,37 лв., представляващи
държавна такса, юрисконсултско възнаграждение и възнаграждение на вещо лице.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ОБЯВЯВА за нищожна по иск на М. К. Р. от гр.Стара Загора, ..... против „СИТИ КЕШ“
ООД, гр.София, ул. „Славянска“ 29, ет.7, ЕИК *********, представлявано от Николай
Пенчев Пенчев, клаузата за неустойка по чл.11, ал.1 от договор за потребителски кредит №
542684/30.06.2021 г. поради накърняване на добрите нрави.
ОСЪЖДА М. К. Р. от гр.Стара Загора, ..... да заплати на „СИТИ КЕШ“ ООД,
гр.София, ул. „Славянска“ 29, ет.7, ЕИК *********, представлявано от Николай Пенчев
Пенчев, сумата 300 лева, представляваща главница по договор за потребителски кредит №
542684/30.06.2021 г., като ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част до претендирания размер
393,97 лева като неоснователен.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, гр.София, ул. „Славянска“ 29, ет.7, ЕИК *********,
представлявано от Николай Пенчев Пенчев, да заплати на М. К. Р. от гр.Стара Загора, .....
сумата 50 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „СИТИ КЕШ“ ООД, гр.София, ул. „Славянска“ 29, ет.7, ЕИК *********,
представлявано от Николай Пенчев Пенчев, да заплати на адвокат М.В. М. от АК –
Пловдив, с адрес на кантората гр.Пловдив, бул.“Пещерско шосе“ 81, ет.3, ап.Б сумата 371,56
лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
ОСЪЖДА М. К. Р. от гр.Стара Загора, ..... да заплати на „СИТИ КЕШ“ ООД,
гр.София, ул. „Славянска“ 29, ет.7, ЕИК *********, представлявано от Николай Пенчев
Пенчев, сумата 150,37 лева, представляваща разноски по делото.
Присъдените в полза на „СИТИ КЕШ“ ООД, гр.София, ул. „Славянска“ 29, ет.7, ЕИК
*********, представлявано от Николай Пенчев Пенчев, суми могат да се заплатят по
11
банкова сметка BG58IORT80481090001900
Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му пред Старозагорския окръжен
съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
12