решение
№
гр. Плевен, 16.12.2020 г.
в
името на народа
плевенски окръжен съд, гражданско отделение, в
закритото заседание на петнадесети декември през
две хиляди и двадесета година,
в състав:
Председател: Жанета Димитрова
при секретаря десислава
гюзелева
при прокурора анна
баракова
като разгледа докладваното от съдията Ж. Димитрова гражданско дело № 592 по описа на съда за 2020 г.,
на основание данните по делото и закона, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството
е по реда на чл. 336 и сл. ГПК.
Постъпила е
искова молба /ИМ/ от Т.В.М. чрез пълномощника й адвокат Б. П. от ПлАК против Д.К.М.,
с която се иска поставяне на ответницата под пълно запрещение.
В молбата
се твърди, че ответницата е майка на молителката, която към момента на подаване на молбата е на
лечение в „*** - К.“. Твърди се, че от дълги години ответницата страда от
заболяване „Параноидна шизофрения. Непрекъснато протичане.
Параноидно-халюцинаторен синдром. Промяна на личността с емоционално-волеви
когнитивен дефицит.“, като в резултат на заболяването си ответницата не може да
се ориентира за собствената си личност, както и за място и време, поради което
многократно е лекувана в различни болнични заведения. Според молителката
ответницата не разбира действията си и не може да ръководи постъпките си, не
може да се грижи сама за себе си, поради което следва да бъде поставена под пълно
запрещение.
В срока по
чл. 131 ал. 2 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответницата по молбата Д.К.М..
В с.з. молителката лично и чрез
пълномощника си адвокат П. поддържа подадената молба.
Ответницата
Д.К.М. чрез назначения по реда на безплатната правна помощ служебен адвокат М.К.
от ПлАК изразява становище за основателност на молбата.
ОКРЪЖНА ПРОКУРАТУРА – ПЛЕВЕН чрез процесуалния си представител изразява
становище за основателност на молбата.
Съдът, като съобрази становищата на страните
и представените по делото доказателства, прецени ги по реда на чл. 12 и чл. 235 ГПК поотделно и в тяхната съвкупност и прие за установено от фактическа и
правна страна следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 5 ЗЛС
предпоставките за поставяне на едно лице под пълно или ограничено запрещение са
две и същите следва да са налице кумулативно – лицето следва да страда от
душевна болест или от слабоумие /медицински критерий/ и състоянието му да води
до пълна или частична невъзможност да разбира своите интереси и да се грижи за
своите работи /юридически критерий/.
Съгласно разпоредбата на чл. 336 ал. 1 ГПК
поставяне на едно лице под пълно или ограничено запрещение може да бъде
поискано с искова молба от съпруга, от близки роднини, от прокурора и от всеки,
който има правен интерес от това.
Установява се от представените по делото удостоверение за наследници на В.Т.М.
от 06.07.2020 г., издадено от Община Плевен и удостоверение за раждане на
молителката, издадено на 20.12.2004 г. от Община Плевен, че ответницата е вдовица и майка на молителката.
Молбата за поставяне на ответницата под
пълно запрещение, като подадена от нейната дъщеря е допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Установява се от представените по делото писмени доказателства – етапна епикриза, издадена от „ИПСИМП по психиатрия – д-р ***“,
гр. Б., КТ – изследване на ответницата от 25.10.2019 г., изготвено от Катедра
„Рентгенология и Радиология“ при МУ – Плевен, психологично изследване от
09.03.2020 г., извършено на ответницата от „Център за психично здраве – Б.“,
ЕООД, епикризи на ответницата, издадени от ДПБ – Ловеч - ИЗ№291/2010 г., изд.
на 09.11.2010 г., ИЗ№552/2013 г., изд. на 24.11.2013 г., ИЗ№752/2013 г., изд.
на 30.03.2014 г., епикриза по ИЗ №11944/05 г., изд. на 11.05.2005 г. от
ОНКПДРДС при УМБАЛ Плевен, социална оценка на ответницата от 22.05.2005 г., ЕР
на ТЕЛК № ***/136/27.11.2002 г., епикриза от ДБТ – К. по ИЗ № 117/2020 г., изд.
на 18.09.2020 г., че на ответницата още през 1983 г. е поставена диагноза за заболяване
„Параноидна шизофрения“, за което й е оказвана медицинска помощ през периода
2002 г. – 2020 г. чрез лечението й в различни лечебни заведения и центрове за
психично здраве.
На
изследване подлежи обстоятелството дали с оглед заболяването си ответницата
разбира свойството и значението на постъпките си и може ли да ги ръководи в
защита на своите и на близките си интереси.
Установява
се от обясненията на молителката, че ответницата е в неадекватно състояние, не
разпознава близките си, вкл. нея като нейна дъщеря, не може да се грижи сама за
себе си, агресивна е към хората около себе си и има мании за преследване.
Установява, че заболяването на майка й се е проявило още в детството й, което е
влошило семейните им отношения. Установява е опитала да се грижи сама за майка
си, че поради това, че тя се нуждае от грижи 24 часа в денонощието, каквито тя
не може да й осигури я е настанила в хоспис „***“ гр. В., където се полагат
добри и адекватни грижи за нея.
Установява
се от разговора по телефона с ответницата чрез телефон на хоспис „***“ гр. В.,
че същата разпознава името си и реагира положително на въпроса дали се казва Д.К.М.
и и има ли дъщеря на име Т., но не успя да отговори на въпросите на колко
години е и на коя дата е родена, къде се намира, като отговори с „не знам“, а
на останалите въпроси на съда относно
това знае ли за воденото срещу нея дело от дъщеря й и има ли други деца не даде
разбираеми отговори.
Установява
се от заключението на приетата съдебно – психиатрична експертиза, изготвено от
вещото лице д-р Н.Л., което не се оспори от страните и като безпристрастно и
компетентно изготвено съдът възприема изцяло, че ответницата страда от „Параноидна шизофрения.
Непрекъснато протичане.“, като през последната година при ответницата се
развива и дементен процес, което води до трайна личностова деградация въпреки
провежданото лечение. Вещото
лице заключава, че при
този ход на заболяването поради изменението на личността, трайните разстройства
на мисленето и волевите нарушения, ответницата не е в състояние правилно да се
ориентира в човешките отношения и в обкръжаващата я среда, поведението при нея
е непредсказуемо и социално неприемливо и в конфликт с околните. Вещото лице
заключава, че при непрекъснато протичащите форми на шизофренията каквато се
очертава при ответницата не отчитат ремисии /по-добри или по-лоши с или без
изменения на личността/ и контактът на болния с външния свят е трайно нарушен
както е при ответницата. Според вещото лице деменцията допълнително
дезориентира ответницата и настъпилите паметови нарушения и засягания на
интелекта й са необратими. Вещото
лице заключава, че поради
душевната болест, от която страда ответницата не може сама да се грижи за своите работи, не разбира своите и на близките
си интереси и не разбира свойството и значението на постъпките си и не може да ги ръководи.
Съдът,
като съобрази представените по делото доказателства, които кореспондират
помежду си, приема за установено, че ответницата страда от заболяването „Параноидна шизофрения. Непрекъснато
протичане.“, в резултат на
което поради душевна
болест не разбира свойството и
значението на постъпките си и не може да се грижи за своите работи и интереси,
както и за тези на своите близки.
Конституцията на РБ предвижда, че „лицата с физически и психически увреждания се намират
под особена закрила на държавата и обществото“ (чл. 51, ал. 4). По отношение на
лицата с психически увреждания особената защита включва и предпазването на тези
лица от извършването на правни действия, с които те биха могли да увредят
собствените си интереси. Важен елемент от тази защита е институтът на
поставянето под запрещение. Чрез него се осигурява, че лицата с психически
увреждания ще бъдат ограничени в извършването на правни действия, доколкото
поради естеството на тяхното състояние няма друг, по-ефективен начин за защита
на техните интереси. Тези ограничения имат и друг ефект – охраняват и правата
на третите лица, които също могат да бъдат засегнати от правните действия на
лицата с психически увреждания, защитават сигурността на гражданския оборот.
Съдът съобрази противоречието на института
на запрещението с европейското законодателство и приема следното: Считано от
21.04.2012 г. в сила за Р България е Конвенцията на ООН от 2006 г. за правата
на хората с уврежданията, ратифицирана от РБ със закон, приет от НС на
26.01.2012 г.. Следва да се посочи също, че с решение на Съвета на ЕС 210/48/ЕС
от 26.11.2009 г., Конвенцията е ратифицирана от Европейския съюз и този момент
следва да се прилага пряко във всички страни – членки на съюза. С Конвенцията
са установени принципни световни правни стандарти за права на хората с
увреждания, като се променят класическите правни принципи относно правоспособността
и дееспособността на хората с увреждания. Съгласно чл. 1 от Конвенцията хора с
увреждания са „лица с трайна физическа, психическа, интелектуална и сетивна
недостатъчност, която при взаимодействие с обкръжаващата ги среда би могла да
възпрепятства тяхното пълноценно и ефективно участие в обществото, равноправно
с останалите”. Разпоредбата на чл. 12 от Конвенцията установява
равнопоставеност като правни субекти на хората с увреждания, притежаващи пълна
правоспособност и дееспособност наравно с всички останали хора във всички сфери
на живота и тяхно право да упражняват правата си чрез лични действия.
Конвенцията предвижда намесата на държавата в ограничаване на тези права да е
силно ограничена само до осигуряване на мерки за защита и мерки за подкрепа, чрез
които да се осигурява лични избор на лицето според неговите желания и
предпочитания. Считано от 07.09.1992 г. в сила
за Р България е и Европейската конвенцията за правата на човека и
основните свободи от 1963 г., ратифицирана от РБ със закон, приет от НС на
31.07.1992 г.. В редица свои решения Европейският съд по правата на човека се е
произнасял във връзка с установени нарушения на конкретни права на поставените
под запрещение лица. С препоръка № R/99/4 от 23.02.1999 г. Комитетът на
министрите на Съвета на Европа прeпоръчва на държавите – членки, в т.ч. и
България да приемат в законодателството си всички необходими мерки за запазване
в максимална степен на дееспособността на лицата, като ограничаването на
дееспособността да се извършва само в случаи, в които е необходимо за защита на
интересите на лицето.
Институтът на запрещението по българското
право е в безспорно противоречие с принципите на европейското право, въведени с
цитираните по – горе Конвенции и Препоръки, както е безспорно, че дори при пряко
приложение на нормите от по – висок ранг в българското законодателство липсват
механизми, които да определят конкретни мерки за защита и подкрепа на хората с
увреждания и съществува риск при отхвърляне на искането за поставяне на едно
лице под запрещение да не се даде изобщо защита на правата на такова лице.
Поставянето на ответницата под ограничено
запрещение в действителност би охранило интересите й в случай, че се касае за
разпоредителни сделки с имущество, тъй като назначеният попечител би могъл да окаже
защита на нейните интереси и да потвърди волята й или да откаже да направи
това. В ситуация обаче, в която ответницата изобщо не може да изрази воля в
защита на интересите си, няма правен механизъм същата да бъде задължена да
изрази адекватна такава, а евентуално назначен попечител не би могъл да замести
нейното волеизявление и липсва правна възможност съдебна или друга институция
да осигури защита на правата й. Съдът, като съобрази, че с оглед душевната болест, от която страда, състоянието на ответницата
е такова, че изобщо не разбира свойството и значението на постъпките си, а като
цяло същата не може да се грижи за своите работи, приема, че са налице
основанията на чл. 5 ал. 1 ЗЛС и ответницата следва да бъде поставена под пълно
запрещение, за да се охранят в пълна степен нейните интереси.
Водим от
горното, Съдът
Р е ш и:
поставя
на основание чл. 5 ал. 1 ЗЛС Д.К.М., ЕГН **********,***, представлявана в производството
от назначения й служебен адвокат М.К. от ПлАК под пълно запрещение по молба на
нейната дъщеря Т.В.М.,
ЕГН ********** от с. гр., с. адр., със съдебен адрес:***,
офис 5, адвокат Б. П. от ПлАК.
Препис от решението след влизането му в
сила да се изпрати на Органа по настойничеството и попечителство при Община
Плевен по постоянното местожителство на ответницата във връзка с отразяване на
настойничеството по чл. 173 ал. 2 СК в съответния регистър по чл. 174 от СК или
при липса на настойник по право за назначаване на настойнически съвет и
вписването му в посочения регистър.
Решението
подлежи на обжалване пред Апелативен съд – гр. Велико Търново в двуседмичен
срок от връчването му на страните, с въззивна жалба.
Окръжен
съдия: