Р Е Ш Е Н И Е
№ …
гр. София, 24.10.2017 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 20 състав, в публичното съдебно заседание на пети юли две хиляди и седемнадесета година в състав:
СЪДИЯ: ТАТЯНА
КОСТАДИНОВА
при секретаря Д. Такова, като разгледа т.д. № 4899/2013 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно
основание чл. 422 ГПК вр. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 345 ТЗ и чл. 86 ЗЗД. и
чл. 138 ЗЗД.
Ищецът Л.Ф. ЕАД твърди, че по силата на сключен с ответника С.м. ЕООД договор за Л.№ 04344-001/2008 г. е кредитор на вземане за лизингови вноски в размер на 58 170,07 евро, от които 47 480,22 eвро, представляваща вноски за стойността на лизинговата вещ, дължими за периода октомври-юни 2012 г. /от 26-та до 46-та вноска/, и 10 689,85 евро – стойност на оскъпяване на вещта /лихва/, дължима за периода 01.12.2009 г. – 30.06.2012. г. /от 16-та до 46-та вноска съгласно уточнителна молба от 24.07.2014 г./, както и на вземане в размер на 2435,97 лв., представляващо съгласно уточнителна молба от 24.07.2014 г. разноски във връзка с ползване на вещта /пътен данък за периода 2010 г. – 2012 г./ и разходи във връзка с неизпълнението /разноски за нотариална покана и разноски за връщане на вещта/. Наред с това в резултат от забавата в негова полза е възникнало и вземане за лихва в размер на 11 005,22 евро за периода 01.02.2012 г. – 31.07.2012 г. Твърди, че договорът за лизинг е развален поради неплащане на дължимите вноски. Поддържа, че задълженията на лизингополучателя са обезпечени с поръчителство от ответника Д.Б. ЕООД. За солидарното заплащане от лизингополучателя и поръчителя на горепосочените задължения, ведно със законна лихва, ищецът е подал заявление по чл. 417 ГПК. След постъпили възражения са предявени настоящите установителни искове. Ищецът моли съда да установи вземанията в размера, в който е издадена заповедта по чл. 417 ГПК. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на заплатените от ответниците разноски за адвокат.
Ответникът С.м. ЕООД оспорва иска с твърдението, че ищецът не е изпълнил задължението си за предоставяне ползването на лизинговата вещ; задълженията са погасени чрез плащане и по давност; споразумението, с което падежът на вноските е разсрочен, е нищожно поради противоречие на закона и заобикалянето му. При условията на евентуалност прави възражение за съдебно прихващане със сумата от 4655,72 лв., представляваща стойността направените върху лизинговата вещ подобрения, а именно – монтиране на GPS система, сензор за измерване на гориво; покриваща конструкция за кош; капачка. Претендира разноски.
Ответникът Д.Б. ЕООД поддържа възраженията срещу иска, направени от лизингополучателя, като същевременно твърди, че неговата отговорност не може да бъде ангажирана поради изтичане на срока по чл. 147 ЗЗД. Претендира разноски.
Съдът, като отчете събраните по
делото доказателства, достигна до следните правни и фактически изводи:
По исковете по чл. 345, ал. 1 и
2 ТЗ:
Предявени са искове за установяване съществуването на вземане за лизингови вноски, дължими солидарно от лизингополучателя и поръчителя по договор за Ф.ов лизинг. По волята на страните лизинговата вноска е определена като сбор от две величини – т.нар. главница /определена според пазарната цена на вещта/ и „договорна лихва“ /определена според лихвените проценти на възнаградителната лихва/. И двете обаче съставляват цената за осигуреното ползване, т.е. лизинговата цена, поради което искът за заплащането им е един. Въпросът е с практическо значение с оглед възражението на ответника, че от дължимата сума следва да се приспадне стойността на вещта, което ще бъде разгледано в настоящите мотиви.
Безспорно между страните е, че на 22.07.2008 г. е сключен договор за финансов лизинг, по силата на който ищецът в качеството си на лизингодател закупува посочена от лизингополучателя вещ – товарен автомобил, и предоставя ползването му срещу задължението на лизингополучателя да заплаща лизингова цена на месечни вноски. Отговорност за задълженията като поръчител е поел Д.Б. ЕООД.
На 29.12.2009 г. между страните е сключено споразумение, съгласно което лизинговият период е продължен на 58 месеца; уговорено е първите десет месечни вноски да включват само стойността на т.нар. лихва, а броят на лизинговите вноски е увеличен съответно от 48 на 58. Подписан е погасителен план. Възражението за нищожност на споразумението е неоснователно – същото не противоречи на закона и не го заобикаля. В него страните са уговорили предоставяне на заем, каквато сделка няма пречка да бъде сключена между търговци, независимо от липсата у заемодателя на качеството „финансова институция“.
С нотариални покани, връчени на лизингополучателя и поръчителя, ищецът е волеизявил за разваляне на договора поради неплащане на дължимите съгласно споразумението суми, като е дал подходящ срок за изпълнението. Поканите са връчени на 22.06.2012 г., като срокът за изпълнението е изтекъл на 27.06.2012 г. След тази дата договорът е развален.
Договорът за лизинг е с периодично действие, поради което с развалянето не отпада задължението за заплащане на лизингова цена до датата на разваляне. След тази дата, дори ползването да продължи въпреки противопоставянето, лизингополучателят не дължи лизингова цена, а обезщетение за ползване без основание съгласно чл. 236, ал. 2 ЗЗД.
Ето защо в полза на лизингодателя е възникнало вземане за лизингова цена /с каквото основание е предявената прететнция/ за периода до датата на развалянето. Съгласно заключението на ССчЕ размерът на дължимите съгласно споразумението суми е 47 480,22 евро „главница“ и 10 689,85 евро „лихва“. Съгласно уточнението, дадено в молба от 24.07.2014 г. /л. 180/, посочените суми съставляват вноски от 26-та до 46-та за „главница“ и от 16-та до 46-та за „лихва“ съгласно погасителния план към споразумението от 29.12.2009 г. /л. 11/. Видно от договора, страните са уговорили месечните вноски да се дължат за предстоящо ползване – съгласно чл. 10 от договора /л. 41/ и раздел „Извършване на плащанията по договора“ от общите условия на договора /л. 285/„всяка лизингова вноска става изискуема на първо число от съответния месец“. Този извод се извлича и от текста на споразумението – видно от чл. ІІ.2 „лизингодателят дава съгласие през първите десет месеца, започвайки от първо число на месеца, следващ датата на сключване на настоящото споразумение, да заплаща само договорната лихва, като броят на лизинговите вноски се увеличава с десет. Споразумението е сключено на 29.12.2009 г., т.е. първата вноска, включваща само възнаградителна лихва, е дължима за януари 2010 г. Видно от погасителния план /л. 11 от делото/, тази вноска е посочена с падеж 31.12.2009 г. Това потвърждава фактическия извод, че падежът на вноската прехожда периода на ползването, за което се отнася.
Поради изложеното съдът приема, че лизинговата вноска, включваща 2399,74 евро „главница“ /19978,78 евро без ДДС/ и 193,55 евро „лихва“, с падеж 30.06.2012 г. се дължи за ползване, което ще се осъществи през месец юли 2012 г., т.е. за период след разваляне на договора. Ето защо за нейната стойност ищецът няма вземане, основано на лизизнговия договор, независимо от продължилото след развалянето ползване.
След приспадане на лизинговата вноска с падеж 30.06.2012 г. размерът на дължимата лизингова цена възлиза на 55 585,28 евро, от които 45 080,48 евро „главница“ /без 46-та вноска, дължима за ползването след развалянето/ и 10 496,30 евро „лихва“ /без 46-та вноска в размер на 193,55 евро/.
Възражението за недължимост поради неизпълнение от страна на лизингодателя на задължението за предоставяне на ползването е неоснователно – с подписаното споразумение лизингополучателят признава съществуването на дълг, възникнал по процесния договор. Това съставлява признание, че е получил държането на лизинговата вещ.
Възражението на лизингополучателя за погасяване чрез плащане не се доказа /според разпита на вещото лице осчетоводяванията на извършените плащания са извършени съобразно чл. 76 ЗЗД/. Неоснователно е и възражението за погасяване на дълга по давност – от падежа на първата вноска след сключване на споразумението, имащо и характер на признание на дълга по смисъла на чл. 116, б. „а“ ЗЗД /31.12.2009 г./, до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК /27.12.2012 г./ не е изтекъл предвиденият в закона тригодишен давностен срок.
Неоснователно е възражението, че дължимите лизингови вноски следва да бъдат намалени със стойността, която лизингодателят е получил при последващо отчуждаване на вещта. По силата на договора за лизинг лизингополучателят заплаща лизингова цена – тя се дължи за ползването на вещта. Ако лизингополучателят не придобие правото на собственост върху вещта, той няма право да получи обратно част от платените лизингови вноски, съответна на пазарната стойност на вещта. Ето защо обстоятелството, дали ищецът се е разпоредил с вещта след разваляне на договора и е получил за нея продажна цена /или нов размер на лизингови вноски/ няма отношение към дължимостта на вноските по процесния договор за периода на осъщественото ползване.
Поради изложеното в тежест на лизингополучателя към момента на устните състезания съществува задължение за лизингови вноски с падеж, настъпил в периода 31.12.2009 г. – 31.05.2012 г. в горепосочения размер /или за ползване, осъществено в периода до 27.06.2012 г./. За това задължение обаче поръчителят не отговаря на основание чл. 147 ЗЗД. От падежа на всички претендирани в настоящото производство вземания /последното – от 31.05.2012 г./ до предявяване на иска срещу главния длъжник /27.12.2012 г./ е изтекъл срок, по-голям от предвидения в чл. 147 ЗЗД. Неоснователно е твърдението на ищеца, че цялото задължение е станало изискуемо с настъпване на развалянето /27.06.2012 г./ – развалянето е извършено именно поради наличието на непогасени към този момент задължения /последното – с падеж 31.05.2012 г./ и считано от падежа на всяко отделно вземане за вноска започва да тече шестмесечният срок за него. Ето защо исковете срещу поръчителя следва да бъдат отхвърлени.
Съгласно договора за лизинг лизингополучателят се задължава да заплаща дължимите суми за пътен данък за автомобила. Предмет на настоящото производство е дължимият данък за периода 2010 г. – 2012 г. /молба от 19.04.2017 г. /л. 258/, който възлиза на 623,67 лв. годишно. Доколкото сумата, дължима за заплащане на пътен данък, съставлява разход, свързан с ползването на вещта, то тя се дължат само за периода на предоставеното ползване независимо от причината за прекратяване на правната връзка /разваляне, прекратяване по взаимно съгласие и т.н./. Следователно лизингополучателят има задължение да плати такава част от пътния данък, каквато отговаря на времето на ползване на автомобила. Поради това задължението за заплащане на пътен данък за 2010 г. и 2011 г. е възникнало в пълен размер, а задължението за 2012 г. – за съответната част от действието на договора или за сумата от 311,83 лв. За посочените вземания отговорността на поръчителя не може да бъде ангажирана на основание чл. 147 ЗЗД /данъкът за 2012 г. е следвало да бъде заплатен съгласно фактурата от 30.04.2012 г., от който момент до предявяване на иска е изтекъл шестмесечният срок/.
Разходите за отправяне на нотариална покана за плащане не следва да се присъждат – касае се за обезщетяване на вредите от забавеното изпълнение /поради забавата на длъжника кредиторът е извършил действия, насочени към събиране на вземането/, но извършването им не се явява предвидимо по смисъла на чл. 82 ЗЗД – съгласно раздел Заключителни разпоредби от договора, страните са уговорили изявленията да се извършват в писмена форма на посочените адреси. При липса на изискване изявлението да е връчено чрез нотариална покана и при липса на доказана необходимост от това /няма данни лизингодателят да е правил опит за връчване на изявлението по друг, указан в договора начин, и да не е могъл поради неоткриване на адресата/, извършването на разход за отправяне на нотариална покана е единствено по волята на лизингодателя и не може да се възложи в тежест на лизингополучателя.
Не се установява и вземане за разходи във връзка с връщане на вещта – няма данни лизингодателят да е извършвал такива разходи по отношение на конкретната вещ /напротив – установява се, че вещите са били върнати с приемо-предавателен протокол по пр.пр. № 14300/2013 г. /л. 122/. Правото на лизингодателя, уговорено в чл. 44 от Общите условия, не е неустоечно, т.е. за ищеца е налице необходимост от доказване извършването на такива разходи и техния размер и при недоказването им искът следва да бъде отхвърлен.
По иска по чл. 86 ЗЗД:
Задължението за заплащане на лизингови вноски е срочно и с настъпване на уговорения падеж лизингополучателят изпада в забава. Съгласно заключението на ССчЕ размерът на дължимата лихва възлиза на 11 005,22 евро, но от тази сума следва да се приспадне обезщетението за забавата на плащането на 46-тата вноска, доколкото съдът установи нейната недължимост. Това обезщетение възлиза на 22,69 евро, поради което искът срещу лизизнгополучателя е основателен за сумата от 10 982,53 евро.
По възражението за прихващане:
Ответникът е направил възражение за прихващане с вземане, произтичащо от извършените от него подобрения върху лизинговата вещ, а именно – монтаж на GPS система, сензор за измерване на гориво; покриваща конструкция за кош; капачка.
В тежест на ответника е да докаже, че е извършил действия, с които е подобрил вещта /повишил е нейната стойност обективно/ и че подобренията са трайно прикрепени към вещта. Размерът на вземането се определя според по-малката стойност – на извършените разходи или на увеличението на стойността на подобрената вещ.
Съгласно раздел Лизингова вещ от Общите условия /293/, „лизингованата вещ е предварително избрана от лизингополучателя и ще бъде отдадена на лизинг такава, каквато е, ….и без гаранции от лизингодателя относно възможността за търговска реализация, състояние, дизайн“ и т.н. Съгласно раздел Задължения на лизингополучателя от общите условия /л. 294/, „съществена модификация или присъединяване на друга вещ към лизингованата вещ може да се извърши само с предварителното писмено съгласие на лизингодателя“. При тълкуване на посочените клаузи съдът счита, че страните са уговорили задължение за лизингодателя да изравни обогатяването, само ако подобрението е извършено с писменото му съгласие. И обратно – при липса на изразено съгласие стойността на подобренията е за сметка на лизингополучателя. Това тълкуване се налага и от повишената грижа, с която търговецът следва да договаря условията на облигационните отношения – поемайки задължение да извършва подобрения след съгласие на собственика на вещта, търговецът следва да е в готовност да поеме разходите по ремонта, ако той е извършен без осигурено съгласие.
В настоящия случай ответникът не доказа съгласие на лизингодателя за извършване на подмяна на части на автомобила /ако се приеме че такава е извършена/. Дори да се приеме обаче, че цитираната норма в общите условия не може да дерогира чл. 59 ЗЗД, то възражението за прихващане отново би било неоснователно – ответникът не доказа трайното прикрепване на сочените за вложени нови части, нито обстоятелството, че тези промени подобряват вещта. Същите са монтирани за индивидуалните нужди на ползвателя на вещта, като от това не следва пряк извод, че те увеличават пазарната й стойност по принцип. Т.е. ответникът не доказа обогатяване по смисъла на чл. 59 ЗЗД, а именно – или че пазарната стойност на вещта е увеличена, или че ищецът се е разпоредил с вещта на цена, включваща и стойността на направените подобрения. Евентуалното приложение на чл. 57, ал. 2 ЗЗД не следва да бъде обсъждано, тъй като такава претенция нито е заявявана, нито има данни за отчуждаване на вещите, вложени като части в лизинговата вещ, които не са трайно прикрепени към нея.
Поради изложеното активно вземане не е налице.
По разноските:
Ответникът С.м. ЕООД следва да заплати на ищеца разноски в заповедното производство в размер на 2635,09 лв. и 2742,74 лв. разноски в исковото производство.
Ищецът следва да заплати на ответника Д.Б. ЕООД разноски за адвокат в заповедното и исковото производство в размер на 10000 лв. Възражението за прекомерност е неоснователно – възнаграждението е съответно на материалния интерес, броя проведени заседания и извършените процесуални действия.
Ответникът С.м. ЕООД не е направил разноски, поради което такива не следва да му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че С.м. ЕООД, ЕИК********, дължи на Л.Ф.ЕАД, ЕИК ********, на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 345, ал. 1 ТЗ сумата от 55 576,78 евро, от които 45 080,48 евро главница и 10496,30 евро лихва, дължими по договор за финансов лизинг № 04344-001/22.07.2008 г., представляващи вноски от 26-та до 45-та вкл. за главницата и от 16-та до 45-та вкл. за лихвата съгласно погасителен план към споразумение от 29.12.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата от 04.01.2013 г. до погасяването, на основание чл. 345, ал. 2 ТЗ сумата от 1559,17 лв. разноски за пътен данък за периода 2010 г. – юни 2012 г., на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 10 982,53 евро лихва за забава за периода 01.02.2012 г. – 31.07.2012 г. , като ОТХВЪРЛЯ иска за лизингови вноски до пълния предявен размер от 58 170,07 евро, от които: за сумата от 2399,74 евро главница и 193,55 евро лихва, дължими на падеж 30.06.2012 г., иска за разходи във връзка с неизпълнението за сумата от 876,80 лв. и иска за лихва за забава до пълния размер от 11 005,22 евро.
ОТХВЪРЛЯ предявените от П.Л.Б.АД, ЕИК ********, срещу Д.Б. ЕООД, ЕИК********, искове с правно основание чл. 422 ГПК вр. чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. чл. 345, ал. 1 и 2 ТЗ вр. чл. 138 ЗЗД за установяване съществуване на вземане в размер на 58 170,07 евро, от които 47 480,22 eвро, представляваща вноски за стойността на лизинговата вещ, дължими за периода октомври-юни 2012 г. /от 26-та до 46-та вноска/, и 10 689,85 евро – стойност на оскъпяване на вещта /лихва/, дължима за периода 01.12.2009 г. – 30.06.2012. г. /от 16-та до 46-та вноска/, както и на вземане в размер на 2435,97 лв., представляващо разноски във връзка с ползване на вещта /данък МПС за периода 2010 г. – 2012 г./ и разходи във връзка с неизпълнението /разноски за нотариална такса и разноски за връщане на вещта/.
ОТХВЪРЛЯ направеното от С.м. ЕООД, ЕИК********, възражение за прихващане с вземане с правно основание чл. 59 ЗЗД в размер на 4655,72 лв., представляваща стойността на направените подобрения на лизинговата вещ – монтиране на GPS система, сензор за измерване на гориво; покриваща конструкция за кош; капачка.
ОСЪЖДА С.м. ЕООД, ЕИК********, да заплати на П.Л.Б.АД, ЕИК ********, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата от 2635,09 лв. разноски в заповедното производство и 2742,74 лв. разноски в исковото производство.
ОСЪЖДА П.Л.Б.АД, ЕИК ********, да заплати на Д.Б. ЕООД, ЕИК********, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК сумата от 10000 лв. разноски.
Решението може да бъде обжалвано пред Софийски градски съд в двуседмичен срок от връчване на препис.
СЪДИЯ: