№ 218
гр. Стара Загора, 10.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, IV-ТИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Велина Пенева
при участието на секретаря Тонка Т. Вълчева
като разгледа докладваното от Велина Пенева Гражданско дело №
20245530102829 по описа за 2024 година
Предявени са осъдителни искове с правно основание чл. 55 от ЗЗД.
Ищецът П. К. П. твърди, че между него в качеството му на кредитополучател и
„Фератум България“ ЕООД с ЕИК *********, в качеството на кредитор, бил сключен
Договор за предоставяне на потребителски кредит с № *** от *** година. По силата на този
договор, последният следвало да предостави заемни средства в размер на BGN 2000лв.
Съгласно чл. 3, б. „б“ - годишният лихвен процент на заема бил 23% процента, а годишният
процент на разходите бил 49.11% процента. Уговорени били срок и начин на плащане - 12
вноски. На следващо място, между същите страни бил сключен и Договор за предоставяне
на потребителски кредит с № *** от ***г. По силата на този договор, кредиторът „Фератум
България“ ЕООД, ЕИК ********* следвало да предостави заемни средства на
кредитополучателя П. К. П. в размер на BGN 3000лв. Съгласно чл. 3, б. „б“ - годишният
лихвен процент на заема е 35% процента, а годишният процент на разходите е 49.66%
процента. Уговорени били срок и начин на плащане - 18 вноски. Ищецът заплатил
доброволно и извънсъдебно заемите. Договор за предоставяне на потребителски кредит с №
*** от ***г. и Договор за предоставяне на потребителски кредит с № *** от ***г. погасил по
банков път по сметка на „Фератум България“ ЕООД, и по сметка на същото дружество чрез
системата на Изи Пей. С плащанията от страна на П. К. П. по договорите за заем били
погасени възнаградителните лихви за периода, в който заемните суми са се използвали.
Ежемесечно и кумулативно с месечната си вноска, ищецът плащал такси „гарант“, въпреки,
че такива не били предвидени в посочените договори. Видно от договорите за заем, в чл. 5
от всеки от последните се сочело, че има предоставено по кредита обезпечение от страна на
Ferratum Bank, като никъде не било посочено, че то е възмездно. Счита, че и по двата
1
договора има надплатен суми, понеже процесните договори били недействителни. Това е
така, защото не отговаряли на изискванията на ЗПК и съгласно чл. 23 от ЗПК, следвало да
върне само чистата стойност на кредитите, без да дължи лихва и други разходи. Счита, че
процесните договори за кредит са недействителни на основание чл. 19, ал. 1 и ал. 4 ЗПК във
връзка с чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 4 ЗПК, тъй като заемодателят изискал и събрал от ищеца
лихви, такси и комисионни, свързани с договорите за кредит, които не били предвидени в
сключените договори за потребителски кредит. Макар да са посочени в договорите лихвен
процент и годишен процент на разходите, ответникът не бил пояснил по ясен и разбираем
начин какви са компонентите на ГПР. В договорите не били включени такси, комисионни и
други видове плащания, освен договорения лихвен процент, поради което ответникът нямал
право да Формира ГПР в размер на 49.11 % по Договор за предоставяне на потребителски
кредит с № *** от ***г. и ГПР в размер на 49.66 % по Договор за предоставяне на
потребителски кредит с № *** от ***г. Видно от приложените изчисления на годишен
процент на разходите в електронни калкулатори в интернет, годишния процент на разходите
при включена възнаградителната лихва като единствен разход по кредитите следвало да
бъде 25.5859% при Договор за предоставяне на потребителски кредит с № *** от ***г. и
41.1976 % при Договор за предоставяне на потребителски кредит с № *** от ***г. Това
нарушение имало за правна последица съгласно разпоредбата на чл. 22 ЗПК
недействителност на договорите за заем и дължимост единствено на чистата стойност по
кредитите. Следвало да се изтъкне и, че действително приложената възнаградителна лихва
по двата договора за заем била двойно по-голяма от тази, която била посочена в чл. 3, б. „б“
от договорите за кредит. Действително приложения размер на възнаградителната лихва по
Договор за предоставяне на потребителски кредит с № *** от ***г. бил 40.44%, а при
Договор за предоставяне на потребителски кредит с № *** от ***г. действително
приложената лихва била 40.05 %. Това се потвърждавало от приложената калкулация по
двата договора. Предвид липсата на други видими от договорите разходи по заемите и
наличието само на 1 - договорената в чл. 3, б. „б“ от всеки от договорите възнаградителна
лихва, можело да се заключи, че последната, която е приложена по договорите е в по-голям
размер от посочената в договорите. В тази връзка ако годишният лихвен процент е по-
голям, то и годишният процент на разходите щял да бъде със значително по-голяма
стойност, а това означавало, че той бил некоректно посочен в процесните договори. Поради
некоректно посочения размер на годишния процент на разходите била нарушена
разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и съответно клаузата от всеки от договорите следвало
да бъде обявена за нищожна на основание алинея 5 от същия член. Дори и да не се
приемело, че възнаградителната лихва е по-висока, то за да бъде такава съответната вноска
по всеки от заемите, кредиторът инкорпорирал във вноската допълнителна сума, която
оскъпила кредитите за кредитополучателя и съответно от „Фератум България“ ЕООД с ЕИК
********* не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с Договор за
предоставяне на потребителски кредит с № *** от *** година и Договор за предоставяне на
потребителски кредит с № *** от *** година. Разпоредбата сочела, че договорът трябва да
съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
2
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като следвало да
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент
на разходите по определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите
следвало да включва всички преки и косвени разходи във връзка с кредитното
правоотношение, включително, но не само таксите по отпускане и управление на кредита,
възнаградителната лихва и други. Спазването на това изчисление и даването на тази
информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР и общо дължимата сума по
договора са вменени като императивно разпоредба в ЗПК. Като съгласно чл. 22 от ЗПК, ако
това условие не е изпълнено, договорът за заем бил недействителен. Нарушение на ЗПК
следвало да е налице и поради обстоятелството, че във всеки от процесните договори,
кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни стойности на лихвения
процент по заема и ГПР. Липсвала обаче ясно разписана методика на формиране годишния
процент на разходите по кредитите /кои компоненти точно са включени в него и как се
формира същият от 49.11 % при всеки от процесните договори/ по Договор за предоставяне
на потребителски кредит с № *** от ***г. и 49.66 % по Договор за предоставяне на
потребителски кредит с № *** от ***г. В този порядък следвало да се посочи, че съобразно
разпоредбите на ЗПК, годишният процент на разходите изразява общите разходи по кредита
за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони,
възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на
договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест,
в посочената величина, следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са
инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В случая, в договорите за кредит яснота досежно тези обстоятелства
липсвала. Следвало да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по
начин, различен от законовия, било недопустимо. Тези съставни елементи обаче, както се
сочело и по-горе, оставали неизвестни, при което се създават предпоставки кредиторът да ги
кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се включва в общите
разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Не ставало ясно и как възнаградителната
лихва е в много по-голям размер от действително дължимия съгласно договорените условия,
тъй като видно от приложените извлечения от кредитния калкулатор, с действително
приложения лихвен процент върху главницата, годишния процент на разходите по всеки от
кредитите бил различен от посочения в договорите, което се явявало в противоречие с
императивната норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. В продължение на горното следвало да се
изтъкне и, че завишаването на възнаградителната лихва, без да е уговорена такава,
представлява нелоялна търговска практика. Разпоредбата на чл. 68г от ЗЗП давала легалната
дефиницията на нелоялната търговска практика, която се използва в настоящия случай, с цел
свръхпечалба на кредитора. Такава практика от страна на търговец към потребител се
извършва, ако противоречи на изискването за добросъвестност и професионална
компетентност и е възможно да промени съществено икономическото поведение на средния
потребител. Член 68д от същия закон гласял, че заблуждаваща е такава търговска практика,
3
при която се съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или когато по
някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в състояние
да въведе в заблуждение средния потребител, дори и ако представената информация е
фактически точна и има за резултат или е възможно да има за резултат вземането на
търговско решение, което той не би взел без използването на търговската практика. Така в
двата процесни договора, било уговорено размерът на оскъпяването по кредитите да е в
един размер, а в действителност е друг, като по този начин се целяло неоснователно
обогатяване. На следващо място, съгласно чл. 5 от всеки от двата процесни договора за
кредит, заемът се обезпечавал с поръчителство, предоставено от Ferratum Bank, в полза на
ответника. Съгласно него с одобрението на обезпечението се одобрявал и кредита. Тоест, за
да бъде отпуснат заема, следвало обезпечението да бъде предоставено, но в договорите не е
описано, че се дължи такса „гарант“ или, че поръчителството е възмездно. За такава такса се
разбирало при сключването на Договор за гаранция (поръчителство) с Ferratum Bank. В
годишния процент на разходите не било включено плащането към дружеството гарант, а
това плащане било съставна част от ГПР по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. Получаването
на кредита било обусловено от получаването на гаранция. Таксата за предоставяне на
гаранция/поръчителство, която се задължавал да заплати потребителят била в по-голям
размер от размера на предоставените главници по всеки от двата договора. Невключването
на плащането по гаранцията в размера на ГПР представлявало заблуждаваща търговска
практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от ЗЗП, което от своя страна водело до
неравноправен характер, респ. до недействителност на клаузите /цитира съдебна практика в
този смисъл/. В тази връзка, моли да се приеме, че и СЕС се е произнесъл по сходен въпрос,
който е приложим и към настоящото дело- Решение № 15 от 15.03.2012г. по дело С-453 от
2010г. било прието, че посочването в договора на ГПР, което е под размера на
действителния такъв, следвало да се окачестви като заблуждаваща практика по смисъла на
Директива 2005/29 на ЕС. Видно от цитираното решение неравноправните клаузи били
нищожни и не пораждали действия. Също така под неправилно посочване на годишния
процент на разходите можело да се има предвид както по-нисък процент, така и по-висок
процент. Предвид факта, че с договора за гаранция /поръчителство/ се договаряло
допълнително плащане във връзка с основния договор, нямало как да не се приеме, че тези
суми са част от основния предмет на последния и следвало да се включат в годишния
процент на разходите, а това от своя страна означавало, че приложимия ГПР по процесиите
договори бил над допустимия максимум от 50%, предвид факта, че само с калкулирането на
действително прилаганата възнаградителна лихва, последният бил 48.28%. Това
обстоятелство се потвърждавало и от приложените калкулации на годишния процент на
разходите по договора. На следващо място, нищожността на кредитните сделки не
произвела правен ефект и уговорките за заплащане на възнаграждения на Ferratum Bank за
учредяване от негова страна на лични обезпечения също се явявала нищожна. Договорът за
поръчителство бил с акцесорен характер, поради което същият могъл да съществува валидно
само при действителен главен дълг. Конкретните договори били недействителни и на
самостоятелно основание. Договорът за поръчителство е уреден в чл. 138 ЗЗД и
4
представлявал съглашение между кредитора и поръчителя. За този договор длъжникът е
трето, неучастващо лице. Договорът е възмезден и каузален, като целта му е кредиторът да
бъде обезпечен срещу евентуалното неизпълнение на задълженията на длъжника.
Сключеният договор за поръчителство с длъжника, а не с кредитора на практика лишавал от
основание самия договор. Освен това, поставянето на изискване към потребителя да заплати
възнаграждение за покриване на риска от неизпълнение на кредитора на задължението му за
предварителна оценка на платежоспособността, водел до допълнително увеличение на
задълженията и противоречал на Директива 2008/48. С оглед гореизложеното, моли да се
приеме, че предявените искове в настоящото производство, във връзка с двата процесни
договора за кредит са по чл. 55, ал. 1, пред. 1 от ЗЗД, а именно искове за връщане на
платеното при начална липса на основание. В случай, че основните договори са
недействителни, то и акцесорните /договори за поръчителство/ също щели да бъдат, като
всички пари платени във връзка с тях също подлежали на възстановяване. Съгласно
цитираната хипотеза, моли съдът да приеме, че за да е основателен предявеният иск, следва
да се установи, че плащането на претендираните суми е при начална липса на основание,
поради наличие на някое от специалните основания за недействителност на договорите по
чл. 22 ЗПК или защото уговорените възнаградителни лихви са нищожни като
противоречащи на добрите нрави. Моли се съдът да обсъди наведените от ищеца доводи за
недействителност на договорите за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго
основание за нищожност на договорите в кръга на описаните, за които съдът, дори и без
довод по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, следял служебно. Заявява, че бил
заплатил без основание суми във връзка с възнаградителната лихва и таксата за
предоставяне на гаранция /поръчителство/, уговорени във връзка с Договор за предоставяне
на потребителски кредит с № *** от ***г. и Договор за предоставяне на потребителски
кредит с № *** от ***г., сключени с „Фератум България“ ЕООД с ЕИК *********. В тази
връзка моли да бъде осъден ответникът „Фератум България“ ЕООД с ЕИК ********* да
възстанови недължимо платеното от страна на ищеца П. К. П. по двата договора за кредит.
Процесните суми представлявали сбор от платена възнаградителна лихва и такса за
гаранция /поръчителство/. Искането до съда е да постанови решение, с което да осъди
„Фератум България“ ЕООД, ЕИК ********* да заплати на П. К. П. сумите, както следва:
BGN 50лева, на основание чл. 55 от ЗЗД, представляваща недължимо платени суми от
страна на ищеца към ответника във връзка с Договор за предоставяне на потребителски
кредит с № *** от ***г., както и BGN 50 лева, на основание чл. 55 от ЗЗД, представляваща
недължимо платени суми от страна на ищеца към ответника във връзка с Договор за
предоставяне на потребителски кредит с № *** от ***г. Претендират се разноски.
В законоустановения срок по чл. 131 ГПК ответникът депозира писмен отговор.
Счита исковата молба за нередовна. Предвид факта, че предявените искове били осъдителни,
съгласно чл. 127 ал. 4 ГПК по осъдителен иск за парично вземане следвало ищецът да
посочи банкова сметка или друг начин за плащане, което в конкретния случай не било
сторено. Моли исковата молба да бъде оставена без движение, като се укаже на ищеца да
приведе същата в съответствие с чл. 127 ал. 4 ГПК. Счита за неясна и противоречива
5
обстоятелствената част на исковата молба. Били изложени твърдения, че сключените
договори са погасени чрез Изи пей и банков/и преводи. Обаче на коя дата, по кои сметки, кой
титуляр, не става ясно, поради което ответникът се явявал възпрепятстван да осъществи в
пълен обем правото си на защита, предвид липса на каквато и да е било конкретика относно
предявените искове. Не ставало ясно каква сума е погасена по тези кредити. Моли исковата
молба да бъде оставена без движение, като се укаже на ищеца да конкретизира твърденията
си, относно спорното право. Моли да се приеме иска за неоснователен. Ищецът твърдял, че
са сключени два договора с номера *** и *** респективно за сумата в размер на 2 000 лв. и 3
000 лв., като същият платил някакви суми по банка и Изи пей. Липсвал и приложен договор
към исковата молба, от където да се извърши проверка в системата за наличието или липсата
на такъв договор, поради което следвало ответникът да вземе становище „по принцип“,
каквито са и твърденията в исковата молба - „по принцип“, при липса на каквато и да е
конкретика. Намира за неоснователно твърдението, че предоставяне на поръчителство от
Фератум Банк (Малта) е условие за сключване на договор за кредит. Напротив, при
кандидатстване, всеки кредитополучател, включително ищецът в настоящото производство,
могъл да избере да сключи договор за гаранция с гарант (поръчител), предложен от
кредитора, за да обезпечи задълженията си по кредита, или да посочи поръчител, избран от
него. Сключването на договор за гаранция от кредитополучателя не се явявало
задължително условие за сключването на договор за кредит и не увеличавало
възможностите на кредитополучателя за отпускане на кредит в желания от него размер и
при предлаганите от кредитора условия, като това правоотношение било отделно от
договора за кредит. Фератум Банк било самостоятелно юридическо лице, кредитна
институция, лицензирана в Малта, която предоставяла услуги на територията на Република
България по силата на свободата на предоставяне на услуги, съгласно взаимното признаване
на единния европейски паспорт, и е вписана под № 178 в нарочния регистър на БНБ.
Договорът за гаранция се явявал отделно облигационно правоотношение, по което Фератум
България не било страна, а кредитополучателят сам избрал да се ползва от услугите на
банката, като техните отношения не засягали отношенията между кредитора и
кредитополучателя. Ищецът сам избрал в електронния формуляр като обезпечение
поръчителство от Фератум Банк (Малта) и след като се запознал с дължимите от него такси
по договора за гаранция, подал заявлението за сключване на договор за потребителски
кредит. След това, ищецът получил по e-mail преддоговорна информация, в която било
посочено изрично, че за сключването на договора за кредит „Фератум България“ ЕООД
изисква от ищеца да обезпечи задълженията си чрез поръчителство, заедно с проекти на
Договора за кредит. Отделно потребителят получил по електронна поща и цялата
документация от Фератум Банк (Малта), а именно договора за гаранция и прилежащите му
документи. Ищецът, след като първо сам посочил Фератум Банк (Малта) като поръчител и
получил информацията, съответно проектите на договорите, потвърдил изрично чрез CMC,
че желае да сключи договора за потребителски кредит при посочените условия. С оглед
изложеното, не била налице твърдяната от ищеца заблуждаваща търговска практика по
смисъла на чл. 68е от ЗЗП. По никакъв начин и с нито едно от действията си, ответникът не
6
въвел в заблуждаване ищеца относно условията по сключване на договора за кредит,
възможността за избор на гарант (лично избран от ищеца) или дължимите от ищеца суми
при всяка една от опциите. При всяка една от стъпките за сключване на договора за кредит,
ищецът бил информиран изцяло относно последиците от неговия избор, като дори са
посочени сумите, които той би дължал спрямо Фератум Банк (Малта), ако избере
дружеството за поръчител и сключи договор за гаранция с него. Исковата молба съдържала
бланкетни и голословни твърдения, неподкрепени с конкретни факти и документи, като
същата била лишена и от конкретика по отношение на извършени плащания, възникнали
облигационни правоотношения, суми и проценти. Относно твърдяното нарушение на чл. 19,
ал. 4 от ЗПК заявява, че договорът за гаранция е възмездна услуга, предоставяна от лице,
различно от кредитодателя. Ако кредитополучателят изберял да сключи договор за гаранция
с гарант, предложен от кредитодателя, кредитополучателят получавал незабавна
информация за размера на разхода. Този разход не се включвал в ГПР по кредита, тъй като
не влизал в общия разход по кредита съгласно § 1.1. от Закона за потребителския кредит,
доколкото касаело услуга, предоставяна от трето лице Фератум Банк (Малта), която била с
незадължителен характер по смисъла на закона. Твърдението на ищеца, че сключването на
Договор за гаранция с Фератум Банк (Малта) имало за цел единствено начисляване на
допълнителни разходи по кредита било напълно неоснователно. Необходимостта от
обезпечение за кредитора се явявало следствие на извършваната от него оценка на
кредитоспособността на потребителя (съгласно чл. 16 от ЗПК, кредиторите са длъжни да
извършат такава оценка във всеки отделен случай) и имало за цел да гарантира финансовия
риск, който „Фератум България“ ЕООД носел от възможността да има неизпълнение от
страна на ищеца. „Фератум България“ ЕООД имало интерес от получаването на обезпечение
именно за да си гарантира, че няма да търпи вреди от неплатежоспособността на длъжника.
По тази причина счита за неоснователни твърденията на ищеца, че договарянето на
обезпечение е незаконосъобразно. Счита, че в случая е налице опит на ищеца да заобиколи
закона и да избегне изпълнението на задълженията си по процесния договор за кредит.
Посоченият ГПР от 49.66 % или 49.11% в договора за кредит бил в съответствие с чл. 19, ал.
4 ЗПК, тъй като не е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове и във валута. Възнаграждението за предоставената от Фератум Банк
(Малта) услуга за гаранция, от своя страна, не се включвало в размера на ГПР, тъй като не е
задължителна за сключването на договора за кредит. Твърденията на ищеца, че е бил
принуден да сключи договор за гаранция с Фератум Банк не отговаряли на обективната
действителност. В допълнение внася уточнението, че на всеки етап от процеса потребителят
разполагал с необходимата информация и време, за да прецени дали посоченият договор е
подходящ за него или не. Приемането на условията се осъществявало по два начина - чрез
CMC на 1917 с текст FER PRIEMAM или чрез WEB код на онлайн страницата на
дружеството кредитодател. Срокът за въвеждането на този код бил 48 часа - два дни (чл. 6.4.
от Общите условия). Потребителят имал повече от достатъчно време да се запознае с
условията на договора, в това число да ангажира консултант за преглед. Нещо повече, в
конкретния случай посоченият кредит дори не бил първи за ищеца, ищецът разполагал и с
7
правото по чл. 29 ЗПК, съгласно което той имал субективно, потестативното право да се
откаже от сключения договор за потребителски кредит в срок от 14 дни от сключването му
без да дава обяснения за това и без да дължи обезщетение и неустойки. Това негово право
било предвидено и в чл. 9 от договора. Дори да се приемело, че ищецът узнал едва след
сключването на договора за кредит (въпреки неколкократно предоставяната информация), че
трябва да обезпечи кредита, използвайки допълнителна и незадължителна възмездна услуга,
той имал на разположение 14 дни, в които да вземе решение за отказване от договора без да
се дължат обезщетения или неустойки. Ищецът не упражнил това свое право. След като не
упражнил правото си да се откаже от договора в предвидения в закона срок, могло да се
направи обоснованото предположение, че той разбрал и приел клаузата на чл. 5 от договора
за кредит. Счита, че в случая е налице опит на ищеца да заобиколи закона и да избегне
изпълнението на задълженията си по процесния договор за кредит за заплащане на
договорна лихва, което било дължимо възнаграждение за използване на финансовия ресурс.
С оглед изложеното и доколкото не било налице разминаване между посочения в договора
ГПР и този, действително дължим от страна на ищеца, то моли изложените от ищеца
твърдения да се приемат за неоснователни. Искането до съда е да се постанови решение, с
което да отхвърли предявения иск като неоснователен. Претендират се разноски.
В съдебно заседание ищеца се представлява от адв. М. М., ответника не се
представлява.
От фактическа страна:
Приложено по делото е копие от Договор №*** за предоставяне на потребителски
кредит, сключен на ***г., между ищеца и ответното дружество, в който са отразени: размер
на отпуснатия кредит-2000лв, брой вноски-12, ГПР: 49.11%, за целия период на кредита
кредитополучателя следвало да върне сума в размер на 2460лв.
Приложено по делото е копие на договор №*** за предоставяне на потребителски
кредит, сключен на ***г., между ищеца и ответното дружество, в който са отразени: размер
на отпуснатия кредит-3000лв, брой вноски-18, ГПР: 49.66%, за целия период на кредита
кредитополучателя следвало да върне сума в размер на 4050лв.
Приложена по делото е 2 бр. преддоговорна информация /СЕФ/.
Налице по делото е извлечение за период от 10.11.2017г. до 01.11.2022г. издадено от
Банка ДСК АД на ищеца.
Налице по делото е Разписка №***/***. с наредител –ищеца и получател ответното
дружество за сумата от 450лв, Разписка №***/***. с наредител –ищеца и получател
ответното дружество за сумата от 30лв, Разписка №***/***. с наредител –ищеца и
получател ответното дружество за сумата от 390лв, Разписка №***/***. с наредител –ищеца
и получател ответното дружество за сумата от 3238,59лв.
Видно от заключението на вещото лице по изготвената съдебно-счетоводна
експертиза и допълнителната съдебно-счетоводна експертиза е, че възнаградителната
лихва по Договор №*** съгласно погасителен план е 460лв, а по договор №*** съгласно
погасителен план е в размер на 1050лв. Съгласно т.4 от Договор №*** ГПР е в размер на
49,11 % включва лихвата 460лв, а по договор №*** ГПР е в размер на 49,66 % включвал
лихвата 1050лв. Според вещото лице размера на ГПР по договор №***- ако се вземе
предвид представената от страните преддоговорна информация т.4.3-друг разход свързан с
договора за кредит сумата за допълнително избрана незадължителна услуга 1860лв, то ГПР
8
би бил 142,11%, а по договор №*** -ако се вземе предвид представената от страните
преддоговорна информация т.4.3-друг разход свързан с договора за кредит сумата за
допълнително избрана незадължителна услуга е 2970лв, то ГПР би бил 103,44%. Според
вещото лице по договор №*** са заплатени следните суми: главница -2000лв, лихва-
93,69лв, плащания по тарифа и ОУ- 60лв, предвид представено по делото извлечение от
Банка ДСК на сметка с титуляр -ищеца с данни за направено плащане до „Фератум
България“ ЕООД в размер на 2449,21лв с основание пълно погасяване на потребителски
кредит дог. *** П. К. П., експертизата приела, че по посочения договор за кредит 295,52лв е
сума евентуално платена за гаранция. Според вещото лице по договор №*** са заплатени
следните суми: главница- 3000лв, лихва -281,32лв, плащания по тарифа и ОУ -60лв.
Предвид представените по делото разписки издадени от Изи Пей за платени от ищеца на
ответника без уточнение за кредита общо 4108,59лв, въз основа на същите експертизата
приела, че по посочения договор за потребителски кредит 767,27лв е сума евентуално
платена за гаранция. По делото липсва информация кога и каква сума евентуално е
постъпила в полза на Фератум банк, предвид и гореизложеното и по двата процесни
договора се обосновава извод, че процесните суми са постъпили по сметка на ответника.
В съдебно заседание е допуснато поискано от процесуалния представител на ищеца,
изменение на размера на предявените искове по чл.55 ЗЗД в насока тяхното увеличаване
като се претендира както следва: по Договор №*** – сумата от 449,21лв, по договор №***-
сумата от 1108,59лв.
От правна страна:
Установява се, че между „Фератум България“ ЕООД и ищеца били сключени както
следва Договор №*** за предоставяне на потребителски кредит, сключен на ***г., договор
№*** за предоставяне на потребителски кредит, сключен на ***г. Съгласно сключените
договори, Кредиторът се е задължил да предостави на Кредитополучателя като кредит
определена в договора сума, която кредитополучателя е следвало да върне.
По изложените съображения съдът приема, че в случая са възникнали валидни
правоотношение по такъв тип договор за потребителски кредит, по всяко от което всяко
едно от лицата дължи изпълнение. Не се оспорва факта на получаване на сумите по
договорите от кредитополучателя.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т.
7-12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7- 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.
Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване на последиците
по чл. 22 ЗПК – недействителност на договора за потребителски кредит, като последиците са
уредени в чл. 23 ЗПК - отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане
само на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.
Доколкото се касае за императивни разпоредби, нарушението на които влече нищожност на
целия договор за потребителски кредит, съдът следва служебно да провери съответствието
на договора със същите. Това е така, защото ищецът има качеството потребител по смисъла
на § 13, т. 1 от ДР на Закона за защита на потребителите. Разпоредбата на чл.11, ал.1 ЗПК,
регламентираща съдържанието на договора за потребителски кредит, в т.10 въвежда
изискване за посочване в договора на годишния процент на разходите по кредита и общата
сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит.
Това изискване е въведено, за да гарантира на потребителя яснота и прозрачност как се
формира задължението му, какво е оскъпяването на кредита, както и да му даде възможност
да извърши съпоставка с други кредитни продукти и направи своя избор. По правилата на
чл.19, ал.1-3 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по
кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи,
комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за
9
сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. По смисъла на ЗПК §1, т.1 "Общ разход по кредита за потребителя" са всички
разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни
посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариалните такси.
Тоест годишният процент на разходите следва да включва всички разходи на
кредитната институция по отпускане и управление на кредита, като спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР. Действително
в процесните Договор №*** /***г., договор №***/***г., са посочени процент на ГПР по
всеки един от договорите 49.11%, т.е. формално е изпълнено изискването на чл.11, ал.1, т.10
ГПК. Кредитора обаче се е задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на
ГПР, като липсва ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по
кредита. Този размер не надвишава максималния по чл.19 ал.4 ЗПК, но не отразява
действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно таксата за
предоставена гаранция от гарант, която следва да се включи в общите разходи по кредита по
смисъла на §1 т.1 от ДР на ЗПК. Сумата за такса гаранция-видно и от заключението на
вещото лице следва да бъде включена в ГПР. Прибавянето на тази сума към ГПР несъмнено
води до надвишаване на ограничението на чл.19 ал.4 ЗПК, а от там до нищожност на
основание чл.19 ал.5 ЗПК. Освен горното поради това, че е формално посочен, не по начин,
който достатъчно пълно, точно и ясно да позволи на потребителя да разбере реалното
значение на посочените цифрови величини-не става ясно кои компоненти са включени в ГПР
и как се формира, се налага извод, че процесните договори за потребителски кредит са
недействителни, като не отговарящи на изискванията и на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК.
Предвид изложеното се налага извод, че двата процесни договора за потребителски
кредит не отговарят на изискванията на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, тъй като в тях липсва посочване
на действителният процент на ГПР. След като в договора не е посочен ГПР при
съобразяване на всички участващи при формирането му елементи не може да се приеме, че е
спазена нормата на чл.11 ал.1 т.10 ЗПК, което представлява на нарушение по чл.22 ЗПК,
водещо до недействителност на същия/те.
Съгласно разпоредбата на чл.55 ал.1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с
оглед на неосъществено, или отпаднало основание, е длъжен да го върне. В тежест на ищеца
е да докаже факта на плащането, /факт, който не е спорен по делото-видно и от
експертизата/, а задължение на ответника е да установи, че е налице правнозначимо
основание за получаването на сумата, респ. за задържането й. Предвид установената
недействителност на процесните договори за кредит и с оглед правилото на чл.23 ЗПК,
съдът намира, че за ответника не е налице основание за задържане на платените по договора
суми над чистата стойност на кредита: по Договор №*** за предоставяне на потребителски
кредит, сключен на ***г.-сумата от 449,21лв включваща 93,69лв-лихва, 295,52лв –такса
гарант, 60 лв –плащания съгласно Тарифа и Общи условия и, по договор №*** за
предоставяне на потребителски кредит, сключен на ***г.–сумата от 1108,59лв, която сума
включва: 281,32лв –възнаградителна лихва, 767,27лв-такса гарант, 60лв плащания съгласно
10
Тарифа и Общи условия. За получена от ответника при начална липса на основание и
подлежаща на връщане, съдът приема и сумата за такса за гаранция от гарант, доколкото по
делото се установи, че са платени такива суми от ищеца на ответника и по двата договора.
Предвид гореизложеното съдът намира, че предявения иск за сумата от 449,21 лв., получена
от ответника по Договор за потребителски кредит №***/***г. и иска за сумата от 1108,59лв
получена от ответника по Договор за потребителски кредит №***/***г. при начална липса
на основание се явяват основателни и доказани и следва да бъдат уважени.
По разноските:
Ищецът е направил искане за присъждане на разноски в размер на 100 лв. държавна
такса и 350 лв. възнаграждение за вещо лице. Пълномощника на ищеца е поискал
определяне и присъждане на възнаграждение при условията на чл.38 ал.2 от ЗА. По делото е
представен договор за правна защита и съдействие, в който е обективирано изявление, че
договореното възнаграждение е съгласно чл.38 ал.1 т.2 от ЗА. Съдът счита, че следва да
уважи искането. Правото на адвокат да окаже безплатна адвокатска помощ на лице от кръга
на визираните в т.1–т.3 на чл.38 ал.1 ЗА, е установено със закон. В конкретния случай са
налице всички необходими предпоставки за възникване на право в полза на процесуален
представител на ищеца да претендира и да получи възнаграждение за оказаната безплатно
адвокатска помощ и съдействие, на основание чл.38 от ЗА - реално осъществена безплатна
правна помощ и основание за ангажиране на отговорността на насрещната страна - ответник
за разноски за процесуално представителство на ищеца. Предвид горното предвид на това,
че са разгледани искове по два различни договора съдът счита, че следва да определи в полза
на процесуалния представител на ищеца адвокатско възнаграждение в размер на 480 лв. с
ДДС - Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
що се касае до предявеният иск по Договор №***/***г. за предоставяне на потребителски
кредит и адв. възнаграждение 484,34лв с ДДС-Наредба №1 от 09.07.2004г. за минималните
размери на адвокатските възнаграждения/ що се касае до предявеният иск по Договор
№***/***г. за предоставяне на потребителски кредит. Що се касае до искането да бъдат
присъдени в полза на адв. М. сумата от 250лв за явяване в пет броя съдебни заседания,
съдът намира, че предвид обилна съдебна практика по идентични казуси, което намалява
правната и фактическата сложност на делото, не може да се приеме, че при осъществяване
защита на интересите на ищеца са положени по-специални усилия, поради и което не следва
да присъжда сумата от 250 лв адв. хонорар за явяване в съдебни заседания към вече
определеното адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Старозагорски районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД София, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, р-н Младост, жк Младост-3, ул.Александър Малинов №51
вх.А ет.9 офис 20, представлявано от Ивет В.а Димитрова и Десислава В.а Николова, да
заплати на П. К. П., ЕГН **********, ***, сумата от 449,21лв. включваща следните суми:
11
93,69лв-лихва, 295,52лв –такса гарант, 60 лв –плащания съгласно Тарифа и Общи условия,
дадена без основание по недействителен Договор за потребителски кредит
№***/20.12.2020г.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД София, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, р-н Младост, жк Младост-3, ул.Александър Малинов №51
вх.А ет.9 офис 20, представлявано от Ивет В.а Димитрова и Десислава В.а Николова, да
заплати на П. К. П., ЕГН **********, ***, сумата от 1108,59лв. включваща следните суми:
281,32лв –възнаградителна лихва, 767,27лв-такса гарант, 60лв плащания съгласно Тарифа и
Общи условия, дадена без основание по недействителен Договор за потребителски кредит
№***/***г.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД София, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, р-н Младост, жк Младост-3, ул.Александър Малинов №51
вх.А ет.9 офис 20, представлявано от Ивет В.а Димитрова и Десислава В.а Николова, да
заплати на П. К. П., ЕГН **********, ***, сумата 450лв- направените по делото разноски.
ОСЪЖДА „ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ“ ЕООД София, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр.София, р-н Младост, жк Младост-3, ул.Александър Малинов №51
вх.А ет.9 офис 20, представлявано от Ивет В.а Димитрова и Десислава В.а Николова, да
заплати на ЕДНОЛИЧНО АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО М. Ст.Загора, със седалище и адрес
на управление гр.Ст.Загора, бул.Княз Александър Батенберг №28 ет.5 офис 42, БУЛСТАТ
*********, представлявано от адвокат М. В. М., ЛН **********, при условията на чл.38 ал.2
от ЗА сумата от 964,34лв. адвокатско възнаграждение за осъществено от адвокат М. В. М.
процесуално представителство на ищеца П. К. П..
Решението подлежи на въззивно обжалване в двуседмичен срок от връчването му на
страните, пред Старозагорски Окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
12