Решение по дело №1137/2023 на Административен съд - Варна

Производството е по реда на чл.285 ал.1 изр.2 от ЗИНЗС вр.чл.208 и сл. от АПК и е образувано по касационни жалби от ГД „Изпълнение на наказанията“ – София чрез процесуалния им представител ст.ю.к.С.С., и от Г.С.Н.,***, чрез пълномощник аму адв.Ю.Г. ***, против решение №258/28.02.2023г по адм.д. № 1342/2021г по описа на Административен съд – Варна, VІ с-в. С решението ГДИН е осъдена да заплати на Г.Н. сумата от 8 000лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди вследствие пребиваване в Затвора гр. Варна през периода от 01.06.2009г. до 24.06.2016г. вкл., настъпили в резултат от бездействието на органи по изпълнение на наказанието, които в нарушение на ЗИНЗС са го поставили при лоши хигиенно-битови условия, водещи до затруднения в ежедневието с интензивност, превишаващи неизбежното ниво на страдание, съпътстващо и присъщо на този вид задържане и наказание, за нарушени минимални изисквания за живот в килиите, за санитарно-битови условия в тях, които не съответстват и са под минималните стандарти, необходими за опазване на здравето и чувството за лично достойнство, уронващи човешкото достойнство, пораждащи чувство на страх, малоценност и незащитеност, водещи до психически, физически и емоционален дискомфорт и унижаване на човешкото достойнство по смисъла на чл.3 КЗПЧОС, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 23.06.2016г. до окончателното  изплащане; искът на Н. е отхвърлен в останалата му част, като са му присъдени разноски в размер на 2 060лв.

Касационният жалбоподател ГДИН поддържа касационните основания по чл.209 т.3 от АПК – неправилност поради нарушение на материалния закон, и необоснованост. На първо място твърди, че ищецът не е доказал наличието на никоя от кумулативните предпоставки по чл.284 ал.1 от ЗИНЗС, вкл. реално претърпени вреди, конкретно – не е доказал настъпила отрицателна промяна в емоционалното и здравословното му състояние в следствие на престоя му в ОЗ – Варна, които при това да са в пряка връзка с действия/бездействия на ответника. Счита, че съдът не е преценил представените от ответника писмени доказателства, от които е видно, че са предприети всички възможни действия за осигуряване на оптимални условия на ищеца по време на престоя му в затвора, с цел да удовлетворят в максимална степен нуждите и потребностите му като лишен от свобода, в изпълнение на законово регламентираното му задължение за опазване здравето и човешкото достойнство на Г., както и че по делото не е установено извършването на умишлени действия или бездействия на длъжностни лица, довели до целенасочено поставяне на ищеца в неблагоприятни условия. Същевременно се твърди, че неправилно съдът не е уважил и възражението им за изтекла давност по отношение на предявения иск, както и че определеният от съда размер на обезщетението не е съобразен с разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, и е несправедливо завишен предвид краткия процесен период. Претендира се отмяна на обжалваното решение в осъдителната му част като неправилно, както и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В съдебно заседание ГДИН не изпраща представител; ю.к.С. с писмено становище поддържа изцяло жалбата по изложените в нея съображения.

Касационният жалбоподател Г.Н. счита, че съдът принципно е обсъдил всички събрани в производството доказателства, извършил е дължимата преценка, но оспорва присъденото му обезщетение за претъпрени неимуществени вреди като занижено и несъответно на принципа на справедливостта по чл.52 от ЗЗД. Излага конкретни съображения за неотчетени релевантни факти (продължителността на процесния период; поставената му диагноза за наличие на психично разстройство; неотчитане на продължителното надлежаване на наложеното му наказание лишаване от свобода; неправилното позоваване на решението на ВОС за присъденото обезщетение по чл.2 от ЗОДОВ; установеното тежка пренаселеност в затвора в процесния период; приетата за недоказана липса на дезинфекция, дезинсекция и дератизация в затвора в противоречие с факта на извършена операция поради гнойно възпаление на средното ухо на Н., предизвикано именно от такъв вредител), въз основа на които претендира двойно увеличение на присъденото му обезщетение – 16 000лв, при отчитане на променените икономическа обстановка и минималната работна заплата в страната; претендира и присъждане на разноски за тази инстанция. В съдебно заседание този касатор не се явява и не се представлява; с писмени бележки адв. Ю.Г. развива доводите, изложени в касационната си жалба и настоява за уважаването й.

С отговора си по касационната жалба на ГДИН Н. я оспорва изцяло, като счита, че липсва конкретика на релевираните касационни основания, излага съображения за тяхната неоснователност с аргументите, изложени в неговата касационна жалба, и настоява за оставянето й без уважение.

Участващият в производството представител на Окръжна прокуратура – Варна счита жалбата на ГДИН за основателна, а решението в осъдителната му част – за незаконосъобразно като постановено при неправилно приложение на материалния закон; по жалбата на Г.Н. изразява становище за неоснователност и настоява за отхвърлянето й.

Касационният съд счита и двете предявени жалби за неоснователни.

Касационните жалбоподатели не оспорват възприетата от предходния съдебен състав фактическа обстановка. В хода на съдебното дирене съдът е събрал огромен обем доказателства от различен характер – писмени, гласни и медицински експертизи. Извършен е систематичен, подробен и пунктуален анализ на доказателствата, като са описани подробно приетите за установени релевантни факти в различните аспекти, от значение за доказаността на заявената от Г.Н. претенция – относно периодите, в които е бил задържан в следствения арест и в Затвора –Варна; развитието и приключването на наказателното производство против него в периода 2007 – 2016г; промените в режима на изтърпяване на наказанието, съответно – и на помещенията за това съобразно произнасянията на всички седем съдебни инстанции до окончателната му присъда през 2016г; условията на изтърпяване на наказанието – видове помещения, квадратура, осветеност, лицата, с които е пребивавал там; състоянието на помещенията, предоставеното постелъчно бельо, миещи средства и перилни препарати; наличието на различни условия за удовлетворяване на физиологичните нужди на лишения от свобода в целия процесен период, както и условията за поддържане на лична хигиена (график за ползване на баня); данните за здравословните му състояния – отделно психическите оплаквания и чисто физическите такива, като са цитирани и коментирани справките и данните от запазените медицински документи в Затвора – Варна за провежданите консултации с лекарите там и извън него (ортопеди, гастроентеролози, психиатри, очни лекари и други), за поставените диагнози, извършени оперативни интервенции и предписаното лечение; провежданите дезинфекции и сключените договори за дератизация на Затвора – Варна за целия процесен период; данните от двете медицински експертизи; свидетелските показания на сестрата на Н. и на двама лишени от свобода, които са били в по-близки отношения и имат наблюдения върху физическото и психично състояние на този касатор, вкл. възможността за свиждания със семейството и децата му, ограничената възможност да ползва телефон, затрудненията да спазва предписания му диетичен хранителен режим във връзка със заболяването на стомашно-чревния тракт. При събирането и преценката на доказателствата първоинстанционният съд не е допуснат съществени нарушения на процесуалните правила – такива, чието избягване би резултирало в различно произнасяне по същество на предявения иск. Доколкото и двамата касатори не оспорват така възприетата от съда фактическа обстановка, предвид липсата на допуснати съществени процесуални нарушения при събирането и преценката на доказателствата по делото и с оглед изричната забрана на чл.220 от АПК за нови фактически установявания, настоящият съдебен състав възприема изцяло фактологията, изследвана, подробно описана и възприета от първоинстанционния съд.

Въз основа на така установените релевантни факти въззивният съд е извел съответстващите им правни изводи: От една страна за допустимост на иска поради предявяването му от легитимиран субект, при наличие на правен интерес, в рамките на общия 5-годишен давностен срок, считано от прекратяването на незаконосъобразните действия, срещу правилно избран пасивно легитимиран ответник – юридическото лице, представлявано от органа, от чиито незаконосъобразен акт, действие или бездействие са причинени вредите, което за исковия период до 01.06.2009г. е Министерство на правосъдието, а за периода от 01.06.2009 г. до 24.06.2016г. е ГДИН. В тази връзка съдът правилно е преценил, че избрания от Н. ответник Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“ е ненадлежна страна относно претендираното обезщетение за неимуществени вреди при пребиваването му в ареста на ОслО – Варна и в Затвора - Варна през периода от задържането му на 19.05.2007г. до 01.06.2009г. в резултат от бездействието на органи по изпълнение на наказанието в ареста на ОслО - Варна и Затвора – Варна, поради което законосъобразно е преценил предявеният от Г.Н. иск в тази му част за неоснователен.

От друга страна съдът е преценил допустимия иск на Н. против ГДИН за обезщетение за периода от 01.06.2009г. до 24.06.2016г. и като основателен. Така на първо място съдът е очертал правната рамка на спора – чл.3 ал.1 и ал.2 от ЗИНЗС, съответно – приложимите редакции на ЗИН (отм.), общите чл.284 от ЗИНЗС и чл.3 от КЗПЧОС, конкретните норми на ЗИН ЗИНЗС (чл.43, ), както и специалните приложими норми на ППЗИН/ППЗИНЗС.

Предходният съдебен състав посочил, че за да бъде реализирана отговорността по чл.284 ал.1 ЗИНЗС е необходимо кумулативното наличие на следните предпоставки: 1). акт, действие и/или бездействие на специализираните органи по изпълнение на наказанията, с което се нарушава чл.3 от закона; 2). настъпила неимуществена вреда в правната сфера на ищеца, която се предполага до доказване на противното съгл.законоустановената презумпция на чл.284 ал.5 от ЗИНЗС; и 3). пряка и непосредствена причинна връзка между незаконния акт, незаконосъобразното действие и/или бездействие и настъпилата вреда. Настоящият касатор Н. в качеството си на ищец е твърдял, че са му причинени неимуществени вреди вследствие пребиваване в Затвора - Варна през процесния период, настъпили в резултат от бездействието на органи по изпълнение на наказанието, които в нарушение на ЗИНЗС са го поставили при лоши хигиенно-битови условия, водещи до затруднения в ежедневието с интензивност, превишаващи неизбежното ниво на страдание, съпътстващо и присъщо на този вид задържане и наказание, за нарушени минимални изисквания за живот в килиите, за санитарно-битовите условия в тях, които не съответстват и са под минималните стандарти, необходими за опазване на здравето и чувството за лично достойнство, като задържан и затворник без присъда, уронващи човешкото достойнство, пораждащи чувство на страх, малоценност и незащитеност, водещи до психически, физически и емоционален дискомфорт и унижаване на човешкото достойнство по смисъла на чл.3 КЗПЧОС. Съобразявайки правилата за разпределяне на доказателствената тежест съдът е приел, че в тежест на ответното ЮЛ е да установи, че е предоставил на ищеца като задържано под стража лице подходящи битови и здравословни условия, а именно достатъчно жилищна площ, храна, облекло, отопление, осветление, проветряване, медицинско обслужване, условия за двигателна активност и др., като при непредставяне на такива доказателства следва, че тези задължения на администрацията на Затвора – Варна не се изпълнени.

По-нататък съдът обсъдил всяко от твърденията на Н. по отделно, като приел, че не са ангажирани доказателства в кои точно спални помещения е пребивавал той в различните периоди и с колко други лица, поради което и с оглед твърденията с исковата молба, че помещение от 10 кв.м. е било споделяно от 5 човека, съотв. помещение от 4 кв.м. – от 2 души, е приел за недоказано предоставянето на достатъчно жилищна площ по време на престоя в Затвора Варна съобразно стандартите, възприети от Съвета на Европа и от Съда по правата на човека в размер на минимум 4 кв.м. Тези обстоятелства, съгласно практиката на Съда по правата на човека съставляват самостоятелно и достатъчно основание да се приеме, че ищецът е бил подложен на унизително отношение в разрез с разпоредбата на чл.3 ЕКЗПЧОС. Поради същата причина съдът приел, че помещението, в което е бил настанен, не е отговаряло и на условията относно отопление, проветряване, осветление, както и че не са осигурени условия за двигателна активност на Н.. По-нататък съдът приел, че не са представени доказателства за предоставени му спални принадлежности, на каквито е имал право за периода до 01.01.2013г., до когато правото на безплатно облекло, обувки и спални принадлежности на лишените от свобода е безусловно, а след посочената дата безусловно е правото на самостоятелно легло и спални принадлежности, като безплатни облекло и обувки се полагат при липса на собствени такива (чл.31 ал.1 б.“в“ от ЗИН (отм.), съотв. чл.84 ал.2 т.3 ЗИНЗС до изменението му с ДВ 103/2012г.). Не са представени и доказателства за осигурени условия във връзка с заболяванията на Н. – дисекиращ остеохондрит, скъсване на мениск и увреда на предна кръстна връзка на дясно коляно, като липсата на тоалетна и най-вече на тоалетна чиния, при установена по делото невъзможност да кляка, му е създавала безспорно силни болки, дискомфорт и чувство на безпомощност при необходимостта да моли други затворници да го подпомагат при удовлетворяването на естествените му нужди.

На следващо място съдът приел, че е доказано и твърдяното нарушение на изискването по чл.20 ал.3 от ППЗИНЗС, съгласно което на лишените от свобода се осигурява постоянен достъп до санитарен възел и ползване на течаща вода в спалните помещения. Обсъждайки липса на доказателства за противното, съдът приел, че според свидетелските показания едва през 2015г., или малко преди освобождаването на Н., в килията е била монтирана мивка с течаща вода; не е установен точния момент на монтиране на тоалетна, но от показанията на св. Цветанов е установено, че до освобождаването на ищеца не е била поставена преграда между тоалетната и останалата част от помещението. Не е било изпълнено и изискването по чл.151 ал.1 т.2 от ЗИНЗС за осигуряване на условия за поддържане на личната хигиена, понеже въпреки посочения в справка №2003/25.08.21г. график за разпределение на времето на групите в ЗПС, включително ползване на баня, такъв не е представени. Поради това съдът е приел, че наличието на организация за ползване на обща баня и тоалетна не може да замести изискването санитарният възел да е разположен в самите спални помещения, съответно – и да санира нарушението на чл.3 ал.2 ЗИНЗС. Първоинстанционният съд е приел, че липсата на вода за елементарни нужди винаги води до накърняване на човешкото достойнството. Невъзможността да се поддържа лична хигиена в условията на ограниченията, наложени от режима на изтърпяване на наказанието, в среда, в която живеят и други лица със същата лоша хигиена, винаги е съпътствано с чувство на дискомфорт, психическо натоварване, непълноценност, гняв, малоценност, тревожност и за това не са необходими нарочни доказателства, като в случая дори са налице такива. Установените обстоятелства в своята съвкупност могат да се определят като уронващи човешкото достойнство, което предпоставя наличието на увреждане на ищеца като последица от претърпените лишения, унижения и неудобства от неблагоприятната жизнена среда. В този смисъл досежно осигурените условия на живот в мястото за лишаване от свобода съдът приел, че са налице нарушения по см.чл.3 ал.2 от ЗИНЗС, които са въздействали негативно върху личността на ищеца и са в пряка причинна връзка с изпитаните от него отрицателни чувства и изживявания, които пък приел за доказани от една страна с оглед разпоредбата на чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, а от друга – и с позоваване на събраните безпротиворечиви свидетелски показания.

На следващо място отново с позоваване на събраните писмени доказателства по делото, съдът приел за недоказано твърдението на Н. за липса на осигуряване на дезинфекция и дезинсекция на помещенията в затвора Варна за исковия период. Така от една страна посочил, че самият ищец не оспорва извършването на такива действия, които обаче счита за недостатъчни, а от друга счел, че по аргумент от чл.21 ал.2 ППЗИНЗС задължението за полагане на грижи и поддържане на хигиена в спалните помещения е възложено на самите лишени от свобода, което би спомогнало за избягване или намаляване на вредители в тези помещения.

Съдът приел за недоказани и твърдените неимуществени вреди на ищеца във връзка с изолирането му и лишаването му от контакт с останалите лишени от свобода лица, като посочил, че държането на Н. в постоянно заключени помещения при засилен надзор и охрана съответства изцяло на предвижданията на чл.213 от ППЗИНЗС и чл.246 ал.4 от ЗИНЗС пред периодите, в които той е бил подсъдим с невлязла в сила присъда и осъден на доживотен затвор. Така първоинстанционният съд е приел, че ограничаването на контактите на ищеца с други лица не е следствие на бездействие от страна на администрацията на затвора – Варна, а представлява надлежно изпълнение на режима на изтърпяване на наказанието му лишаване от свобода. В този смисъл наложените му ограничителни мерки напълно съответстват на предписания със ЗИНЗС и Правилника за прилагането му режим, поради което не превишават неправомерно въздействието върху ищеца, произтичащо пряко от наложеното му с осъдителната присъда наказание „доживотен затвор“. По идентични съображения съдът приел за неоснователна претенция на Н. и в частта относно твърденията за недостатъчност на осигурените му един час разходка на ден, свиждания с роднини не по–малко от два пъти месечно и телефонна връзка по установен ред, защото такива са му осигурени в рамките, очертани с чл.86 ал.1 ЗИНЗС, а след като тези ограничения са установени от закона, а не са вследствие на бездействие на администрацията на затвора Варна, те не представляват незаконосъобразни действия; още повече, че според доказателствата по делото за поведението си Н. многократно е награждаван с удължено свиждане.

Предходният съд преценил твърденията, че ако не му е било повдигнато обвинение по чл.116 НК, по което в крайна сметка е оправдан, то и мярката му за неотклонение би била различна и е нямало да бъде настанен в зоната за повишена сигурност, за предположения и за неотносими в настоящото производство, като посочил, че повдигането на конкретно обвинение, постановяване на присъда по него и определяне режима на изтърпяване на наказанието не са действия/бездействия на затворническата администрация по изпълнение на същото; в този смисъл счел претенцията в тази част за неоснователна. По идентичен начин съдът приел, че вредите, причинени от надлежаването и режима на изтърпяване на наказанието, не са вследствие бездействие на администрацията на ответника, а обезщетяването за тях е по друг ред, и в случая е присъдено на Г.Н. с влязло сила решение по гр.д.№ 2316/2018г. на ОС - Варна, ГО.

Отделно и подробно съдът се е произнесъл и по твърденията и доказателствата за различните здравословни проблеми на Н., част от които установени или възникнали в резултат на престоя му в Затвора – Варна. Изброени са: диагнозата „Рецидивиращо депресивно разстройство”, установена по време на престоя на ищеца в затвора, съгласно заключението на съдебно-психиатричната експертиза, както и общо 66 регистрирани в психиатричните журнали на МЦ – Затвора Варна терапевтични интервенции, вкл. психотерапевтична подкрепа и медикаментозна терапия. Изброени са и установените с писмените доказателства и заключенията на вещите лица по СМЕ диагнози на Н. в периода на престоя му затвора Варна: 2008год. – травма на дясната колянна става, получена при игра на футбол в затвора; 28.08.2009г. –Артроскопска диагноза – Дисициращ остеохондрит на медиалния (вътрешния) кондил на дясната бедрена кост; 19.01.2015г. – Бурсит на дясно рамо; 06.04.2015г. – Увреждания на междупрешленните дискове в поясния и другите отдели на гръбначния стълб с радикулопатия. Коксартроза, неуточнена и недоказана.; 28.03.2011г. – Консулт с офталмолог; 15.12.2014г. – Намалено зрение, очен. Вещите лица са посочили, че дисециращия остеохондрит се лекува само оперативно, а след операцията е наложително провеждане на рехабилитация и физиолечение в специализирано отделение; бурситът на рамото и увреждането на междупрешленните дискове с радикулопатия също изискват провеждане на физиотерапия освен лечението с противовъзпалителни средства. Извършването на офталмологичен преглед и изписването на очила за четене би могло да се извърши и в условията на затвора при наличие на необходимото оборудване. Относно установените с клинични, анамнестични и рентгенови данни заболявания на храносмилателния тракт – гастрит, гастро-езофагиална рефлуксна болест и язвена болест, клиничния им ход, тежест и прогноза зависят от режима и начина на хранене, прием на медикаменти и общия психичен фон. Въз основа на експертното заключение съдът е приел, че предписаните физиотерапевтични и рехабилитационни процедури са били необходими за лечението на увреждането на дясната колянна става и увреждането на междупрешленните дискове в поясния отдел с радикулопатия, но не са ангажирани медицински документи за проведени такива. Съдът е посочил, че правомощията на администрацията във връзка с медицински въпроси са регламентирани в чл. 128 и следващите от ЗИНЗС, като задължението на ГДИН е свързано със създаването на условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода, какъвто е ищеца, и по същество съставлява административна дейност. Правото на медицинско обслужване на лишени от свобода е изрично регламентирано, като задължение на ГДИН е да осигури условия за опазване на физическото и психическото здраве на лишените от свобода. В този контекст предходният съдебен състав е посочил, че от приобщените доказателства е видно, че по време на престоя му в Затвора – Варна на Н. е предоставяна медицинска грижа, воден е на външни прегледи, провеждани са му изследвания и лечения. При това е приел за безспорно, и че условията на живот в затвора са оказали влияние върху здравословното му състояние, проявено в заболявания, чиито клиничен ход, тежест и прогноза зависят от режима и начина на хранене, прием на медикаменти и общия психичен фон, в случая – установената диагнозата „Рецидивиращо депресивно разстройство“, която несъмнено е свързана с условията на живот в затвора, като при това не е доказано да са му осигурени рехабилитация, физиотерапия и режим на хранене, предписани от медицинските специалисти.

В обобщение на изложеното съдът приел, че в случая е налице незаконосъобразно бездействие, което противоречи на чл.2 т.3 и чл.3 ал.2 ЗИНЗС, както и на чл.3 от Конвенцията. Длъжностните лица от затворническата администрация извършват правно регламентирана дейност, уредена в ЗИНЗС, като при осъществяването й са длъжни да спазват изискванията му. В случая бездействието на администрацията на затвора се изразява в нарушението на изискването на чл.2 т.3 ЗИНЗС, рефлектирало върху личната сфера на ищеца, накърнявайки общочовешките ценности, защитени по чл.3 Конвенцията. Понесеното от него унижение превишава унижението, което е присъщо в такава ситуация поради самия факт на осъждането и привеждането в изпълнение на наказанието лишаване от свобода, а цитираният текст забранява нечовешкото или унизително отношение или наказание. Бездействието на затворническата администрация да осигури минимална жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел и до течаща вода, осветление, проветрение, подходяща за заболяванията на ищеца храна и медицинско обслужване съобразно изискванията на закона, води но ниво на страдание, което надвишава присъщото за задържането. Престоят на ищеца в тези условия за процесния период неизбежно му е причинил неудобства и притеснения, от естество да унижат достойнството му и да породят в него чувство на малоценност. По отношение на доказаността претърпените имуществени вреди съдът се позовал и на презумпцията по чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, и счел, че в случая са доказани и трите кумулативно изискуеми предпоставки за основателност на предявения иск – незаконосъборазни бездействия на администрацията на Затвора – Варна, претърпени от Н. имуществени вреди и пряка причинно-следствена връзка между тях.

Първоинстанционният съд е обсъдил подробно и възражението на ГДИН за изтекла погасителна давност на правото на иск. С позоваване на чл.110 от ЗЗД, приложим по изричното препращане на §1 от ЗР на ЗОДОВ, и т.4 от Тълкувателно решение № 3 от 22.04.2005г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004г., ОСГК, предходният съдебен състав е приел, че при незаконни действия или бездействия на административните органи началният момент на забавата, и съответно на дължимостта на законната лихва върху сумата на обезщетението, както и началният момент на погасителната давност за предявяване на иска за неговото заплащане е моментът на тяхното преустановяване. В случая е налице незаконосъобразно бездействие от страна на служители на ГДИН за периода на престоя на ищеца в затвора от 01.06.2009г. до 24.06.2016г., непрекъснато. От последната дата е започнал да тече 5-годишният давностен срок, който не е бил изтекъл към датата на подаване на исковата молба 22.06.2021г.

При определяне размера на обезщетението за претърпените неимуществени вреди първоинстанционният съд се е позовал на чл.52 от ЗЗД, приложим на осн. §1 от ЗР на ЗОДОВ, и е съобразил следните обстоятелства: от една страна периода, в който са търпени вредите – 01.06.2009г.- 24.06.2016г., и в който не са осигурени минимална жилищна площ, постоянен достъп до санитарен възел и до течаща вода, осветление, проветрение, подходяща храна, медицинско обслужване в пълен обем, реално претърпените за този период неудобства и унижение, продължителността на бездействие на административния орган, и кумулативният ефект от тези условия върху личността на осъдения; а от друга страна – фактът, че в този период все пак са му предоставяни медицински грижи, извършвани са му прегледи, предписвани са му терапии и пр., както и присъденото му обезщетение по граждански ред за претърпените неимуществени вреди, изразяващи се в преживян психически стрес, емоционално отдалечаване от близките, влошено психично здраве и лишаване от право на труд, представляващи последица от неправомерно повдигнато и поддържано обвинение за престъпление по чл.116 НК. В обобщение съдът е преценил, че обезщетение в размер на 8 000лв. е справедливо и достатъчно за претърпените от Н. неимуществени вреди.

Касационната инстанция преценява така достигнатите правни изводи като доказателствено обвързани, обосновани и законосъобразни, изцяло ги споделя и се позовава на тях на осн.чл.221 ал.2 изр.2 от АПК.

Същевременно съдът преценява всички възражения за касаторите, по които дължи произнасяне съгл.чл.218 ал.1 от АПК, като неоснователни.

По касационната жалба на ГДИН

На първо място предходният съдебен състав е изложил подробно мотивирани съображения за неоснователност на възражението за изтекла давност за предявяване на настоящия иск, които бяха цитирани по-горе в изложението. Изводът му, че исковата молба е депозирана два дни преди изтичане на 5-годишния срок, считано от 24.06.2016г, когато Н. ***, т.е. в рамките на този срок, е съответен на доказателствата по делото, на приложимите материално-правни норми и на задължителното за съдилищата разрешение по този въпрос, дадено с ТР № 3/22.04.2005г. на ВКС по т. гр. д. № 3/2004г., ОСГК, както и на константната съдебна практика, поради което липсва основание за преразглеждане на това възражение в различен смисъл. Впрочем възражението е принципно, не е обвързано с конкретика относно начален и краен момент на давностния срок, различни от възприетите от решаващия състав на АС – Варна, нито с позоваване на различни приложими правни норми, обуславящи различен извод от този за спазен срок за предявяване на иска, което лишава касационната инстанция от възможност да коментира конкретно същото.

По идентичен начин неконкретизирани са и твърденията, че в случая не било доказано кумулативното наличие на трите предпоставки за уважаване на предявения иск за обезщетение на неимуществени вреди. Те са и опровергани от горецитираното съдържание на решението, в което последователно и подробно са изложени съображенията на предходния съдебен състав за безспорна доказаност на всяка една от тях. Твърдението за недоказаност на настъпилата неблагоприятна промяна в правната сфера на ищеца е несподеляемо и предвид наличието на изричен текст – чл.284 ал.5 от ЗИНЗС, според която при доказаните незаконосъобразни бездействия на ГДИН настъпилата вреда се предполага до доказване на противното. Уважаването на това възражение би довело до разместване на установената от законодателя доказателствена тежест досежно настъпилите неимуществени вреди, което е недопустимо.

Невярно е и последното възражение – че съдът не бил съобразил представените многобройни писмени доказателства, според които липсвало виновно поведение на служители на Затвора – Варна и неизпълнение на задълженията им по ЗИНЗС и приложимия подзаконов нормативен акт. Напротив – наличието на такива доказателства е съобразено от първоинстанционния съд, който изрично е приел, че на ищеца са осигурени медицинско обслужване под формата на прегледи, консултации и дори осигурена оперативна интервенция, както и предписани медикаменти, но не са му осигурени предписаните му и необходими рехабилитация, физиотерапия и подходяща за стомашните му заболявания храна, и именно това му е дало основание да приеме, че не е налице пълно бездействие на администрацията. Нещо повече – съдът е счел за неоснователна претенцията и в други нейни части – относно твърдяната липса на дезинфекция и дезинсекция на помещенията в затвора Варна за исковия период, за изолирането на ищеца, лишаването му от контакт с останалите лишени от свобода лица и ограничаване на контактите със семейството му; относно неимуществените вреди във връзка с повдигането на обвинение по чл.116 от НК, постановяване на присъда по него и последващото му окончателно оправдаване, и определяне режима на изтърпяване на наказанието, както и за вредите от надлежаването и конкретния режим на изтърпяване на наказанието. Именно при съобразяване на всички тези представени от ответника доказателства съдът е определил обезщетението в размер, значително по-нисък от претендираните от Н. 35 000лв.

По касационната жалба на Г.Н.:

Единственото възражение по същество на този касатор е несъответствието на присъденото обезщетение от 8 000лв. на принципа за справедливост по чл.52 от ЗЗД. Гореизложеното относно последното от възраженията на касатора ГДИН е приложимо изцяло и относно това възражение, но в обратен смисъл. Т.е. за да определи размер на обезщетението, значително по-нисък от претендирания, съдът е съобразил от една страна, че искът е недоказан за периода 2007-2009г, т.е. доказан е за седем вместо за заявените девет години, и е отчел в съвкупност събраните доказателства, за да приеме, че част от твърденията на Н. – изброени в предходния абзац, на които той обосновава претенцията си, са опровергани с наличните доказателства. Липсват основания за преразглеждане на разрешения от първоинстанционния съд въпрос за надлежаването на наказанието с 25 месеца и 4 дни, и за това, че той неправилно е търпял наказанието в тежкия коридор, понеже по тях касаторът е овъзмезден по реда на чл.2 от ЗОДОВ. Не съответства на съдържанието на решението възражението, че съдът бил приел, че Н. бил лекуван от тревожност – напротив, изрично е посочено, че диагнозата „Рецидивиращо депресивно разстройство“ му е поставена още при престоя му в Затвора – Варна, както и че лечението му е започнало също там, т.е. правилно е прието, че точно в това отношение на ищеца е осигурена адекватна медицинска помощ. В допълнение тук следва да бъде посочено, че промените в психичното състояние на лишените от свобода вследствие пребиваването им в местата за изтърпяване на наказанието са обяснима последица от ограничаването на личните им права и свободи и в този смисъл са широко разпространени, като не се дължат единствено на неблагоприятните условия на живот в тези места. Третирането на гнойно възпаление на средното ухо на Н. не доказва, че администрацията на Затвора – Варна е бездействала да изпълни задълженията си по дезинфекция, дезинсекция и дератификация, за чието изпълнение са представени множество документи, описани на стр.17 от решението на предходния съдебен състав. Промяната във физиологичното и в психичното състояние на ищеца в резултат на престоя му в Затвора – Варна е безспорно доказана с наличните по делото доказателства, но от една страна тя е отчетена при определяне размер на обезщетението, а от друга – принос за нея има без съмнение и самото ограничаване на личните права и свободи на Н. във връзка с воденото досъдебно и съдебно производство против него, завършило с налагане на наказание лишаване от свобода за квалифицирано тежко умишлено престъпление по чл.142 от НК. Не на последно място – за разлика от редица текстове по НК, където размерът на минималната работна заплата за страната е официално възприет като критерий за квалификация на вредите като такива в големи и в особено големи размери, той не е обявен официално от законодателя за обективна мярка за определяне размера на дължимото обезщетение в казуси по ЗИНЗС по реда на ЗОДОВ. Минимална работна заплата получават лица, които не са лишени от свобода, но работят на пълен работен ден, и сами заплащат разходите си за живот и лечение, а никое от тези условия не е изпълнено по отношение на лишените от свобода, изтърпяващи наказания за извършени престъпления от общ характер. Поради това според настоящия съдебен състав обвързването на размера на обезщетението с размера на минималната работна заплата за страната няма задължителен характер, и не може да има превес над принципа за определяне на обезщетението по справедливост. Определеното в случая обезщетение е съответно на претърпените от Н. физически, емоционални и психически болки и страдания в резултат на условията в Затвора – Варна, за процесния седемгодишен период от време, и е определено при отчитане на всички безспорно доказани релевантни факти в хода на съдебното производство, поради което липсва основание за изменението му.

В обобщение на изложеното касационният съд намира, че проверяваното първоинстанционно съдебно решение не е обременено с поддържаните от касаторите пороци, а други основания за неговата отмяна или ревизия не бяха установени и в хода на задължителната проверка по реда на чл.218 ал.2 от АПК. Изложеното квалифицира касационните жалби като неоснователни и налага отхвърлянето им.

При този изход на делото претенциите за присъждане на разноски са неоснователни.

Така мотивиран и на осн.чл.221 ал.2 от АПК касационният съд

Р Е Ш И :

ОСТАВЯ В СИЛА решение №258/28.02.2023г по адм.д. № 1342/2021г по описа на Административен съд – Варна, VІ с-в.

Решението е окончателно.

Председател:
Членове: