РЕШЕНИЕ №
гр. П.. , 14.04.2020
г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Пазарджишкият окръжен съд, търговско отделение, на двадесет и осми
февруари през две хиляди и двадесета година в публично съдебно заседание в състав:
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: ВЕНЦИСЛАВ ПЕТРОВ
секретар Катя Кентова
като разгледа
докладваното от съдията гр. д. № 571/2019 г., за да се
произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по предявен иск от Е.В.Х., ЕГН **********,***, срещу В.А.А., ЕГН **********,***,
с правно основание чл. 55, пр. 1 от ЗЗД, за заплащане на сумата от 60 000 лева, получена без основание, ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване на иска – 17.05.2019 г. до окончателното
плащане, както и законната лихва за забава върху главницата в размер на 18 266.69 лева, за период
16.05.2016 г. – 16.05.2019 г., на основание чл. 86 от ЗЗД. Претендират се направените по делото разноски, вкл.
разходите, направени в обезпечително производство – сочи се ч. гр. д. №
992/2019 г. на ОС - П..
Предявените искове се основават на следните фактически твърдения:
Ищцата твърди,
че по повод на предоставени на ответника на 23.01.2015 г. парични средства в
размер на 60 000 лева е било образувано гр. д. № 312/2017 г. на ОС – П.. ,
като с влязло в сила решение се отхвърля предявеният иск за връщане на сумата
на договорно основание – сключен на 23.01.2015 г. договор за временна финансова
помощ. Излага, че сумата е предоставена на ответника без основание, поради
което моли съда да уважи предявения иск на основание неоснователно обогатяване.
С уточнителна молба от 16.10.2019 г. ищцата уточнява, че вземането за законна
лихва за забава принципно се дължи от датата на недължимото плащане –
23.01.2015 г., но предвид тригодишната давност за погасяване на този вид вземане,
претендира същата три години назад от предявяване на иска.
В
срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът В.А.А. е подал отговор
на исковата молба. Оспорва иска. Твърди, че е налице основание за плащане на
процесната сума от 60 000 лева, като излага подробни съображения: ищцата е
изпълнила задължение на МБАЛ „Св.К“ ЕАД – П., ЕИК *********. Поддържа, че е бил
член на Съвета на директорите и изпълнявал длъжността изпълнителен директор на
дружеството за период от 16.07.2010 г. до 01.07.2015 г., когато е бил заличен
от ТР. Твърди, че е сключил договор за възлагане на управлението на
дружеството, в който било уговорено, че възнаграждението му се определя от
решение на Съвета на директорите. Такова писмено решение обаче нямало.
Възнаграждението му като изпълнителен директор било договорено в размер на
20 000 лева годишно. Във връзка с полагащото му се такова за изпълняваната
от него длъжност за период от три години (2012 – 2014 г. вкл.) ответникът е
получил от ищцата именно сумата от 60 000 лева на 23.01.2015 г. По това
време тя била вписана също като изпълнителен директор на МБАЛ „Св.К“ ЕАД,
заедно със съпруга си М.Х.Х.. Ищцата заявила на ответника, че вместо да му се
плати възнаграждението от името на болницата, тя щяла да му плати дължимото под
формата на договор за финансова помощ с цел избягване плащането на данъци и
осигуровки. Излага, че никога не е връщал част от тази сума, тъй като е знаел,
че тя не е заемна, а е дължимото му се възнаграждение.
В пледоарията по
същество ответникът, чрез процесуалния си представител, навежда довод за
приложимост на т. 10 от ППВС № 1/79 г., т. е. понеже ищецът е имал на
разположение друг иск – на заемодателя по договора за финансова помощ,
обстоятелството, че лошо е водил това гр. д. № 312/2017 г. на ОС - П.. не му дава правото да предяви настоящия иск.
По допустимостта на производството:
Легитимацията
на страните съответства на твърденията на ищцата. Сезиран
е родовокомпетентният
съд – чл. 104, т. 4 и т. 6 от ГПК.
От фактическа страна съдът приема следното:
По делото не се спори между страните, че на 23.01.2015 г.
ответникът е получил от ищцата сумата от 60 000 лева, което се подкрепя и
от приети по делото доказателства: авизо по платежно нареждане с основание за
плащането „договор за финансова помощ“ и изслушана по делото експертиза.
Приет е по делото и Договор от 23.01.2015
г. за временна финансова помощ, съгласно който ищцата се
задължава при необходимост да предостави на ответника заемна сума от
60 000 лева, която ответникът се задължава да върне в изрично уговорен
срок, заедно с годишна възнаградителна лихва от 1 % върху заемната сума. По
делото не е спорно, че с влязло в сила решение по в. гр. д. № 335/2018 г. на П.ския
апелативен съд, потвърждаващо решение по гр. д. № 312/2017 г. на ОС – П.. е отхвърлен иск на ищцата срещу ответника за
връщане на предоставена заемна сума на основание описания договор
за временна
финансова помощ от 23.01.2015
г.
По същество със сила на пресъдено нещо е установено, че между страните не
съществува заемно облигационно правоотношение на основание този договор.
Видно от
публичния Търговски регистър към Агенция по вписванията и на основание чл. 23,
ал. 6 от ЗТРРЮЛНЦ, съдът установява, че ответникът В.А. е вписан като изпълнителен
директор на МБАЛ „Св.К“ ЕАД, ЕИК *********, за периода от 16.07.2010 г. до
01.07.2015 г. Ищцата Е.Х. е представлявала дружеството, като
изпълнителен директор, заедно и поотделно с ответника, за периода от 27.10.2014
г. до 01.07.2015 г., когато остава единствен представител на дружеството.
По делото е
приет Договор за възлагане на управление от 07.07.2010 г., сключен на основание
чл. 244, ал. 7 от ТЗ, с който МБАЛ „Св.К“ ЕАД възлага на ответника В.А.
управлението и представителството на дружеството, като е уговорено, че
изпълнителният директор има право на възнаграждение, изчислено съобразно
задълженията и отговорностите, които поема съгласно договора, в размер,
определен от Съвета на директорите.
Не се спори
между страните по делото, а и изрично се признава от ответника фактът, че
Съветът на директорите на дружеството не е определило възнаграждение на
изпълнителния директор съгласно чл. 244, ал. 4, изр. 1 от ТЗ.
С влязло в сила
решение № 190 от 15.02.2019 г. по гр. д. № 1012/2017 г. на ОС – П., прието по
делото, със сила на пресъдено нещо (СПН) е установено по предявен насрещен иск от В.А., че не
съществува в негова полза вземане от МБАЛ „Св.К“ ЕАД за възнаграждение като
изпълнителен директор за периода ноември 2012 г. – юни 2015 г. по договора за
възлагане на управление от 07.07.2010 г.
По направеното по това гр. д. №
1012/2017 г. от
В.А.
възражение за
прихващане с вземането му за възнаграждение като изпълнителен директор на болницата за
периода март 2011 – октомври 2012 г. по договора за възлагане на управление
от 07.07.2010 г. липсва СПН, поради следното:
Тъй като по възражението
за прихващане се формира сила на пресъдено нещо – чл. 298, ал. 4 от ГПК, съдът е длъжен да отрази
произнасянето си по него в диспозитива на решението (т. 18 от ТР № 1 от 4.01.2001 г. на ВКС
по т. гр. д. № 1/2000 г., ОСГК), вкл. когато го отхвърля изцяло/частично, при сбъдване на
условието. В случая условието се е сбъднало, тъй като съдът е приел иска на
болницата по чл. 240, ал. 1 от ЗЗД за основателен, но пропуска му да се произнесе по възражението в диспозитива на решението /прието за неоснователно в
мотивите – стр. 11 от решението/ обосновава извод за липса на формирана СПН по
това вземане за посочения период март 2011 – октомври 2012 г. (мислима е
хипотеза на очевидна фактическа грешка, която към настоящия момент не е
отстранена по предвидения в чл. 247 от ГПК ред).
От изслушаните
по делото гласни доказателства се установява следното:
Свидетелят П.И.Г.,
извършвал счетоводни услуги на МБАЛ „Св.К“ ЕАД за периода 2010-2018 г. чрез
собствена фирма, сочи, че познава страните по делото. Спомня си, че са
осчетоводявани суми, изплащани от болницата към ищцата, към М.Х.и към ответника
с основание договори за финансова помощ. Не си спомня размера на същите, нито
периода, когато са предоставени. Доктор В.А. е имал задачата да организира
дейността на болницата – набор на лекари и т. н. Спомня си, че на изпълнителния
директор е плащано възнаграждение само за 2010 г. или най-късно до януари 2011
г., по-късно не е предвиждано да се плаща възнаграждение, само такова по
трудово правоотношение.
Свидетелят Р.Н.А.
, обслужвал юридически страните по делото. Доктор В.А. е набирал персонал за
МБАЛ „Св.К“ ЕАД. Излага, че знае ответникът, че е искал заем от ищцата във
връзка със закупуване на недвижим имот от Община П. Ищцата и М.Х.имали за цел
създаване на МБАЛ, която да сключи договор с НЗОК, като ответникът е имал
задачата да набере персонал – лекари, сестри, охрана и т. н., което той правел
през 2010 г. Болницата сключва договор със здравната каса в началото на 2011 г.
Твърди, че никога членовете на СД не са получавали възнаграждения, вкл.
изпълнителният директор. Като доктор ответникът е получавал само трудово
възнаграждение.
От изслушаното
по делото заключение по назначената съдебносчетоводна експертиза, приета от
съда за компетенто изготвена и обоснована, неоспорена от страните, се
установява следното:
На 23.01.2015 г.
ищцата е превела, а ответникът е получил по банковата си сметка сумата от
60 000 лева с основание на превода „договор за финансова помощ“. На
03.02.2015 г. сумата е усвоена от ответника изцяло. За процесния период 16.05.2016 г. – 16.05.2019 г.
законната лихва върху главница от 60 000 лева е в размер на 18 267.45
лева. Установява се, че МБАЛ „Св.К“ ЕАД е превело на ответника суми през 2010 и
2011 г. с основание „заплата“ и „Договор за управление и контрол“ (ДУК), като според
експерта „заплатата“ в размер на 3 000 лева за м. август 2010 г. се отнася
до ДУК, тъй като трудовият договор е от 01.09.2010 г., т. е. няма основание да
е платено за август по трудов договор, сключен на 01.09.2010 г. Съответно
счита, че дължимото /наречено от експерта трудово/ възнаграждение е в размер на
3 000 лева и същото е дължимо по Договор за управление и контрол. На
14.10.2010 г. ответникът е получил от болничното заведение сумата от 668.87
лева, която представлява нетната (чиста) сума за получаване, след приспадане на данъци и осигуровки,
при брутно възнаграждение от 3 000 лева. Общата сума, която ответникът е
получил по ДУК за периода 16.07.2010 г. – 23.01.2015 г. е в размер на
21 001.87 лева.
По делото е
прието ч. гр. д. № 992/2019 г. на ОС – П.. за допускане на
обезпечение на бъдещи искове, предмет на настоящия процес, видно от което
разноските по делото са в размер на 2 260 лева /2 200 лева адв. възнаграждение,
платени в брой, 45 лева – държавна такса и 15 лева за вписване на
обезпечителната заповед в СлВ/.
Правни изводи:
Предявени са искове по
чл. 55, ал. 1, пр. 1 и чл. 86 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, който е получил
нещо без основание е длъжен да го върне.
Съгласно т. 10
от ППВС № 1/79 г., с иска по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД разполага само този,
който въобще не може и не е могъл да защити своето право с друг иск, а не и
този, който е разполагал с друг иск, но е пропуснал да стори това в
установените от закона преклузивни или давностни срокове.
В разглежданата
от постановлението хипотеза се касае до иск с правно основание чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, докато по настоящото дело е предявен иск по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
Съгласно т. 8 от постановлението, субсидиарен е само искът по чл. 59, ал. 1 от ЗЗД, а не и исковете по чл. 55, ал. 1
от ЗЗД. На това
основание, възражението на ответника е неоснователно.
Първият фактически състав
на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД изисква предаване, съответно получаване, на нещо при
начална липса на основание, т. е. когато още при самото получаване липсва
основание за преминаване на блага от имуществото на едно лице в имуществото на
друго. Начална липса на основание е налице в случаите, когато е получено нещо
въз основа на нищожен акт, а в случаите на унищожаемост - когато предаването е
станало след прогласяването на унищожаемостта. Възможно е също предаването да е
станало и без наличието на някакво правоотношение (т. 1 от ППВС №
1/79 г.).
Повдигнатият правен спор
по чл. 55, пр. 1 от ЗЗД възлага в
тежест на ищеца да установи
по делото факта, че е дал имуществено
благо на ответника, а в тежест на ответника е да докаже, че полученото от него
имущественото благо не е лишено от основание, т.
е. че съществува правно призната причина за разместването на благата, което му
дава право да задържи полученото.
В тази връзка по
делото безпорно се установи, че ищцата е превела на 23.01.2015 г. сумата от
60 000 лева по банковата сметка на ответника, която той е усвоил на
03.02.2015 г. изцяло.
Ответникът
твърди, че има основание за получаването.
Сочи като такова
възнаграждение от 20 000 лева годишно за изпълняваната от него длъжност
изпълнителен директор на МБАЛ „Св.К“ ЕАД за тригодишен период 2012 – 2014 г.,
получавано на основание договор за възлагане на управление от 07.07.2010 г.
Симулативно обаче, като основание на превода от ищцата, било посочено договор
за финансова помощ. Това твърдение се оказва вярно, доколкото със СПН е
установено, че между Е.Х. и В.А. не съществува заемно облигационно
правоотношение на основание договор за временна
финансова помощ от 23.01.2015
г.,
съгласно влязлото в сила решение по в. гр. д. № 335/2018 г. на П.ския
апелативен съд, потвърждаващо решение по гр. д. № 312/2017 г. на ОС – П.. .
От друга страна,
с влязло в сила решение по гр. д. № 1012/2017 г. по описа на ОС – П., със СПН е
отречено
съществуването в полза на ответника на вземане от МБАЛ „Св.К“ ЕАД за
възнаграждение като изпълнителен директор за периода ноември 2012 – юни 2015 г.
по договора за възлагане на управление от 07.07.2010 г.
Съгласно чл. 297 от ГПК, влязлото в сила решение е
задължително за съда, който го е постановил, и за всички съдилища,
учреждения и общини в Република България.
А съгласно чл. 299, ал. 1
от ГПК, спор, разрешен с влязло в сила решение, не може да бъде пререшаван
освен в случаите, когато законът разпорежда друго.
Следователно, по възраженията
на ответника, на основание чл. 297 и чл. 299, ал. 1 от ГПК съдът е длъжен да приеме, че
процесната сума от 60 000 лева не е получена от ответника нито като заем
от ищцата, нито като изпълнено от нейна страна чуждо задължение на МБАЛ „Св.К“
ЕАД – за възнаграждение на ответника като изпълнителен директор по договора за възлагане на
управление на болничното заведение за периода ноември 2012 – юни 2015 г., тъй като
такова не съществува.
Предвид
релевираното в настоящия процес твърдение от ответника, че сумата от 60 000
лева представлява възнаграждението му като изпълнителен директор за тригодишен
период 2012-2014 г. и с оглед гореизложения обхват на СПН и задължителност на
влезлите в сила решения за настоящия съдебен състав, като основание за
получаване на сумата остава период на изследване от 01.01.2012 г. до
31.10.2012 г. Този период се включва в периода, разгледан по гр. д. №
1012/2017 г. на ОС – П. (март 2011 – октомври 2012 г.), но предвид, че за същия не е формирана
СПН по изложени вече съображения, съдът следва да разгледа възражението на
ответника в тази част.
По този въпрос
съдът намира следното:
Няма спор, че Общото
събрание на акционерите на МБАЛ „Св.К“ ЕАД е избрало съгласно правомощието си
по чл. 221, т. 4 от ТЗ тричленен Съвет на директорите, един от които е ответникът
В.А. - обстоятелство, вписано в ТРРЮЛНЦ на 16.07.2010 г.
Сключеният между
МБАЛ „Св.К“ ЕАД и ответника договор за възлагане на управление от 07.07.2010 г.
предвижда, че осъществяваното от него управление и представителство на
дружеството ще е възмездно, срещу възнаграждение. Договорът обаче не определя
размера на това възнаграждение, а само, че той зависи от задълженията и
отговорностите, които поема В.А. по договора, и в размер, определен от Съвета
на директорите на дружеството, което е и законоворегламентирано правомощие на
органа, видно от чл. 244, ал. 4, изр. 1 от ТЗ.
По
отношение на решения, с които от името на АД се поемат права и задължения е
релевантно изявяването на воля от съответния орган на управление.
Мандатното
правоотношение с изпълнителен член на Съвета на
директорите съдържа задължително изискване за уговаряне на
възнаграждението с писмен договор съгласно
чл. 244, ал. 7, изр. 1 от ТЗ (направи разлика с факултативната
възможност за сключване на договор с останалите членове на Съвета на
директорите, на които не се възлага управление на дружеството и органа, който определя
възнаграждението им – чл. 244, ал. 7, изр. 2 вр. чл. 221, т. 5 от ТЗ).
В случая ответникът следваше да
докаже наличието на взето решение от СД за определяне
на възнаграждението му, съобразно уговорката в договора за възлагане на
управление, което не е сторено. Напротив, сам ответникът твърди,
че няма такова решение. Задължение на доверителя при договор
за поръчка е да заплати на довереника уговореното възнаграждение, а в случая не
е доказано, че такова е било уговорено. Ответникът в качеството си на член
на Съвета
на директорите и изпълнителен директор /довереник/ е разполагал с
правната възможност да поиска от СД свикване на заседание, за
да се вземе решение за определяне на размер на възнаграждението му или
да поиска преустановяване на договорната връзка, но не би могъл да замества
волята на другата страна при определяне на възнаграждението (вж. Решение
№ 646 от 28.04.2010 г. на ВКС по т. д. № 431/2009 г., I т. о.)
Следователно и
за периода март
2011 – октомври 2012 г. липсва основание за получаване на суми от ответника като
възнаграждение по договора за възлагане на управление от 07.07.2010 г., като обстоятелството,
че ответникът реално е получавал такива - от по 3 000 лева месечно, не
може да санира липсата на решение от СД на основание чл. 301 от ТЗ (по аргумент от
Решение № 222 от 10.05.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2972/2017 г., І т. о.).
Или, не може да се приеме, че и без
взето решение на компетентния затова орган (Съвет на директорите),
само поради житейска логика за принципна дължимост, надлежно
е възникнало правото на възнаграждение на ответника като изпълнителен член за
релевирания период. Като обобщение, липсата на основание за получаване на
процесната сума от 60 000 лева от ответника, води до извод за основателност
на иска по чл. 55, ал. 1,
пр. 1 ЗЗД.
По акцесорната претенция
за лихви за забава върху главницата:
Съгласно ТР № 5/2017 г. на
ОСГТК на ВКС, при
връщане на дадено при начална липса на основание в хипотезата на чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД, длъжникът дължи
обезщетение за забава от
поканата да изпълни. В случая няма данни ищцата да е
поканила ответника да върне 60 000 лева, като платени без основание, поради
което претенцията за законна лихва за забава в размер на 18 266.69 лв за период 16.05.2016 г. – 16.05.2019 г.
е неоснователна.
По разноските:
Съгласно чл. 78, ал. 1 от ГПК заплатените от ищцата такси, разноски по
производството и възнаграждение за
един адвокат, ако е имал такъв, се заплащат от ответника съразмерно с уважената
част от иска. Претендира се сумата от 6 702.78
лева – разноски за настоящото исково производство, от които 3 410 лева –
адв. хонорар /платен в брой/, 150 лева – депозит за експертиза и 3 142.78
лева – държавна такса за исковете.
Дължима е обаче сумата от 6 690.67 лева, от които
3 410 лева – адв. хонорар /платен в брой/, 150 лева – депозит за
експертиза и 3 130.67 лева – държавна такса за исковете съгл. чл. 1 от
Тарифата по ГПК (обстоятелството, че молителят е платил по-голяма от дължимата такса не е
основание за възлагането й върху насрещната страна; същият може да си иска
недължимо платената такса по реда на чл. 4б от ЗДТ).
II. Направените
от страните в обезпечителното производство разноски се присъждат с
окончателното съдебно решение по съществото на спора, с оглед крайният му изход
– т. 5 от ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС.
В случая
искането е основателно за сумата от 2 255 лева, от които 2 200 лева за адв. възнаграждение за обезпечителното
производство /платено в брой/, 40 лева – държавна такса, съгласно чл. 22 от
Тарифата по ГПК, а не 45 лева (обстоятелството, че молителят е платил по-голяма от дължимата
такса не е основание за възлагането й върху насрещната страна; същият може да
си иска недължимо платената такса по реда на чл. 4б от ЗДТ) и 15 лева -
такса за вписване на обезпечителната заповед в Служба по вписванията.
Или общо сумата за
разноски е в размер на 8 945.67 лева.
Като обобщение,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК съразмерно с уважената част от исковете, върху
ответника следва да се възложат разноски общо в размер на 6 857.84 лева.
Ответникът също
претендира разноски на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК в размер на 2 928
лева, от които 50 лева – депозит и 2 878 лева – адв. хонорар, платен по
банков път. Сързмерно с отхвърляната част от исковете, върху ищцата следва да
се възложи сумата от 683.37 лева.
Водим от
горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА В.А.А., ЕГН **********,***, да заплати на Е.В.Х., ЕГН **********,***, сумата от 60 000 (шестдесет хиляди) лева, получена без
основание, ведно със законната лихва върху нея от датата на предявяване
на иска – 17.05.2019 г. до окончателното
плащане, на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.
ОТХВЪРЛЯ иска на
Е.В.Х., ЕГН **********,***, срещу В.А.А., ЕГН **********,***, за заплащане на сумата от 18 266.69 лева, представляваща законна лихва за забава върху главницата от 60 000 лева, за периода
16.05.2016 г. – 16.05.2019 г., на основание чл. 86 от ЗЗД,
като неоснователен.
ОСЪЖДА В.А.А., ЕГН **********,***, да заплати
на Е.В.Х., ЕГН **********,***, сумата от 6 857.84 лева (шест хиляди осемстотин
петдесет и седем лева и осемдесет и четири стотинки),
съдебно-деловодни разноски за първа инстанция, на осн. чл. 78, ал. 1 от ГПК.
ОСЪЖДА Е.В.Х., ЕГН **********,***, да заплати
на В.А.А., ЕГН **********,***, сумата от 683.37 лева (шестстотин осемдесет и три лева и тридесет и
седем стотинки), съдебно-деловодни разноски за първа инстанция, на
осн. чл. 78, ал. 3 от ГПК.
Решението
може да бъде обжалвано пред П. апелативен съд в двуседмичен срок от връчването
му на страните.
ОКРЪЖЕН СЪДИЯ: