Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 20.02.2020 г.
В И
М Е Т
О Н А Н
А Р О
Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Г.О., ІІІ-В състав в публично съдебно заседание на двадесети ноември през
две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
Мл.с-я: РОСИ
МИХАЙЛОВА
при
секретаря Юлия Асенова, като разгледа докладваното от съдия ДИМОВ в.гр.дело № 16305 по описа за 2018
год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.258 и сл. ГПК.
С решение № 456315 от 23.07.2018 год., постановено
по гр.дело № 44552/2016 г. на СРС, І Г.О., 49 състав, е осъдено „ Г.А.“
ЕООД, ЕИК *******, със седалище и адрес на управление:***, със съдебен адрес:***,
чрез адв.П.,***, на основание чл.232, ал.2 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД, сумата
от 10321,20 лв., представляваща главница от неизплатени наемни вноски за
периода от 11.02.2014 г. до 04.02.2015 г. по договор за наем № РД-566-05-7/11.02.2014
г., ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното
изплащане, и сумата от 704,15 лв.- лихва за забава за периода от 28.02.2014 г.
до 08.08.2016 г. С решението на съда е осъдено „Г.А.“ ЕООД, ЕИК *******, със
седалище и адрес на управление:***, със съдебен адрес:***, чрез адв.П.,***, на
основание чл.78, ал.1 от ГПК, сумата от 662,85 лв.-разноски по делото.
Срещу
решението на СРС, 49 с-в е постъпила
въззивна жалба от
„ Г.А.“ ЕООД, ***, подадена чрез пълномощника адв. М.П., с искане същото да бъде отменено изцяло и вместо това
да бъде постановено друго, с което бъдат отхвърлени предявените искове. В
жалбата се излагат доводи, че решението е неправилно и незаконосъобразно, постановено в
нарушение на материалноправните
разпоредби на закона, по съображения
изложени в жалбата. Претендира присъждане на направени разноски по делото.
Въззиваемата страна- ответник СО- район „Сердика“,
чрез своя процесуален представител юрк. Н.К.оспорва жалбата, като
неоснователна. Моли съда, жалбата като неоснователна да бъде отхвърлена, а
първоинстанционното решение -потвърдено, като правилно и законосъобразно.
Претендира присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 от ГПК, намира за установено от фактическа и
правна страна следното:
Въззивната
жалба е допустима - подадена е в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от легитимирана
страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на
въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.
Съгласно чл.269
от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по
допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен
от посоченото в жалбата.
Обжалваното
първоинстанционно решение е валидно, но недопустимо, поради следните
съображения:
В настоящия случай безспорно е
по делото обстоятелството, че
исковата молба е подадена от С.О.- район “Сердика“, чрез кмета на СО- район „Сердика“-
инж.Тодор Кръстев, който не е носител на процесуална
правоспособност, поради което в негова полза липсва право на иск.
В конкретния случай, настоящият въззивен състав
намира, че първоинстанционния съд неправилно е приел, че посоченият в исковата
молба ищец - С.О.- район „Сердика” е надлежна страна в гражданския процес,
поради което е постановил недопустим съдебен акт. Съдът приема, че С.О.- район „Сердика” няма надлежна процесуална
легитимация в искови граждански производства, същият може да бъде надлежна
страна само в административни производства – в случай на обжалване на
административни актове по реда на АПК в производство пред административните
съдилища. Надлежна процесуална легитимация в искови граждански
производства има единствено и само С.О.. Но в процесния случай ищец по делото
не е С.О., като исковата молба не е подадена от С.О., чрез кмета на СО, а
безспорно е подадена от С.О.- район „ Сердика“, чрез кмета на района.
Първоинстанционният съд е следвало да отчете, че съгласно
чл.136, ал.3 от Конституцията и чл.14 от ЗМСМА, като субект на гражданското
право е С.О., която е юридическо лице и има
право на собственост и самостоятелен общински бюджет. Съгласно разпоредбата на
чл.2, ал.2 от ЗМСМА, районите са съставни административно- териториални единици
в общините, но те не са обявени изрично, като юридически лица, нито с този
закон, нито със Закона за териториалното деление на Столичната община и
големите градове. Юридически лица, съгласно разпоредбата на чл.14 от ЗМСМА са
общините, но не и създадените в тях райони, поради което последните нямат
самостоятелна правосубектност/ кметовете на райони действат от тяхно име, но
само при осъществяване на административната дейност на района, като
административно- териториална единица/. По аргумент от противното и при липсата
на изрична разпоредба в закона, следва да се приеме, че макар да е
административно-териториална единица в общината, районът/ в случая район „Сердика” на С.О./ не е юридическо лице. В тази връзка съдът
приема, че СО- район „Сердика” не притежава самостоятелна правосубектност.
Процесуалната правоспособност представлява абсолютна процесуална предпоставка и
обуславя възникването на право на иск. Съдът следи служебно за наличността,
както за процесуалната правоспособност, така и за процесуалната дееспособност,
като изхожда не от твърденията на страните, а от обективното им съществуване,
като техни правни качества. Съгласно разпоредбата на чл.27, ал.1 с процесуална
правоспособност се ползват само юридическите лица. Последиците от липса на процесуална правоспособност са различни в
зависимост от това, дали порокът засяга самото предявяване на иска или
следващите го процесуални действия. Ако страната е загубила процесуалната си
правоспособност в хода на процеса, извършените от нея действия могат да бъдат
валидирани/ чл.101 ГПК/. В случая, обаче, още исковата молба е подадена от С.О.-
район „Сердика“, който не е носител на процесуална правоспособност, поради
което в негова полза липсва право на иск. Забраната за предявяване пред
съда на чужди права, освен в изрично посочените от закона случаи, се извежда от
нормата на чл.26, ал.2 ГПК. При предявен иск от страна без процесуална
правоспособност, съдът няма право да разгледа и реши спора по същество, а е
длъжен да прекрати делото. Първоинстанционният съд не е отчел факта, че
процесуалните предпоставки са условия за допустимост на търсената правна
защита, и само при наличието им съдът може да пристъпи към разглеждане и
решаване на спора по същество. Значението на процесуалната правоспособност се свързва с
възникването на правото на иск, за което съдът е длъжен да следи служебно. Тя е
и условие за допустимост на процеса. Затова и процесуалната правоспособност
представлява абсолютна процесуална предпоставка. При липсата на такава
правоспособност, несъмнено е, че съдът не може да разгледа делото и да
постанови решение по същество на релевирания правен спор. При предявен иск от страна без
процесуална правоспособност, съдът няма право да разгледа и реши спора по
същество, а е длъжен да прекрати делото.
Съгласно разпоредбата на чл.270, ал.3, изр.1 от ГПК, когато решението е
недопустимо, въззивният съд го обезсилва, като прекратява делото.
Поради изложените съображения за недопустимост на
обжалвания съдебен акт и на основание чл.270,
ал.3, изр.1 от ГПК решението на Софийския районен съд следва да бъде обезсилено, като процесуално недопустимо, без да се обсъждат
доводите по същество във въззивната жалба, а производството по делото - прекратено.
При този изход на спора, на въззивника-
ответник, въпреки направеното искане, разноски по делото не следва да му бъдат
присъдени на основание чл.78, ал.3 от ГПК, поради липса на самостоятелна
правосубектност на СО- район „Сердика”. Т.е. в случая, поради липсата на
правосубектност на СО- район „ Сердика“,
с оглед изхода на делото и на основание чл.78, ал.3 от ГПК, същия и не може да
бъде осъден да заплати на въззивника- ответник сторени по делото разноски.
Настоящето
решение е окончателно и не подлежи на касационно обжалване по арг. на чл.280,
ал.3 от ГПК. Съдът приема, че съгласно разпоредбата на чл.280,
ал.3, т.1 от ГПК /Изм. - ДВ, бр. 100 от 2010 г., в сила от 21.12.2010 г.,
изм. - ДВ, бр. 50 от 2015 г., предишна ал. 2 - ДВ, бр. 86 от 2017 г./, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до
5000 лв. - за граждански дела, и до 20000 лв. - за търговски дела. Необжалваемостта следва да се преценява
спрямо цената на всеки един от обективно съединените искове. В настоящия случай
искът за дължимия наем е с цена под обжалваемия минимум за търговски дела, а
искът за дължимите лихви за забава е с цена дори и под обжалваемия минимум и за
двата вида дела. Настоящето дело е търговско по смисъла на чл.280, ал.3 от ГПК,
тъй като претендираното с исковата молба вземане за наем произтича от търговска
сделка за ответника по смисъла на чл.286, ал.1 от ТЗ. Предмет на спора е
вземане срещу търговец, произтичащо от договор за наем, т.е. от сделка сключена
във връзка с упражняваното от него занятие- чл.286, ал.1 от ТЗ, което определя
и търговския характер на настоящето дело. На основание чл.287 от ТЗ,
разпоредбите за търговските сделки са приложими и за двете страни по делото.
Така
мотивиран Софийски градски съд, Г.О., ІІІ-В с-в,
Р
Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА
решение
№ 456315 от
23.07.2018 год., постановено по гр.дело № 44552/2016 г. на СРС, І Г.О., 49 състав.
ПРЕКРАТЯВА
производството по делото.
РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване по арг. на чл.280, ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ : 1.
2.