РЕШЕНИЕ
№ 212 17.07.2020 г. гр. Хасково
В ИМЕТО НА НАРОДА
Хасковският окръжен
съд, въззивна гражданска колегия, в открито заседание на седемнадесети юни, две хиляди и
деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДЕЛЯНА ПЕЙКОВА
ЧЛЕНОВЕ: 1. ГЕОРГИ ГОЧЕВ
2. МИЛУШ ЦВЕТАНОВ,
при участието на секретаря Р.К.,
като разгледа докладваното от мл. съдия Милуш
Цветанов в. гр. д. № 352 по описа за 2020 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба, подадена
от името на Община *** с ЕИК:*********, чрез адв. З.З. ***, против решение № 846/13.12.2019г.,
постановено по гр. д. № 1885/2019г. по описа на РС- Хасково, с което са уважени
обективно кумулативно съединени искове на Т.Е.К. за осъждане на жалбоподателя
да й заплати: на основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД – обща сума от 1659 лева – сбор
от неизплатени части от брутни възнаграждения за работа в комисии, в които е
била назначена с 6 заповеди на Кмета на Община ***, ведно със законната лихва
от датата на подаване на исковата молба – 09.07.2019г. до окончателното изплащане
на сумата; както и на основание чл. 86, ал.1 от ЗЗД – сума от 404,14 лева от
общо претендирани 909,52лв. – сбор от мораторни лихви върху неплатените части
от възнагражденията по първия иск за периода от 09.07.2016г. до 08.07.2019г.
В жалба въззивникът излага доводи, че
решението на РС- Хасково е неправилно поради нарушения на съдопроизводствените
правила, незаконосъобразност и необосновност. При съображения, че задълженията
на ищцата по трудовото й правоотношение изцяло съвпадат с възложените й с процесните
заповеди дейности се твърди нищожност на заповедите на кмета. Признава се за
безспорен гражданскоправният характер на възнагражденията за участие в комисии,
но едновременно се сочи, че съгласно издадено от кмета удостоверение - те са
отбелязани като „допълнителни възнаграждения за постигнати резултати“ по смисъла на чл. 19 от Наредба за
заплатите на служителите в държавната администрация. Оспорва се извода на
първоинстанционния съд, че съдържанието на същото удостоверение (с изх. №
3330/03.07.2015г.) представлява признание на иска, прекъсващо давността - по
смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД , тъй като то не е отправено до кредитора –
ищец, а до трето лице - банка. С аргумент, че осъдително решение се изпълнява
въз основа на диспозитива му - се твърди неправилност на първоинстанционния акт
в частта му, с която е присъдена като главници общата искана сума на брутните
възнаграждения, без да са приспаднати от тях дължимите към бюджета данъци и
осигуровки. Моли се за отмяна на обжалваното решение и решаване на спора по
същество – като се отхвърлят предявените искове. Претендират се разноски.
В
депозирания в срока по чл. 263 ГПК писмен отговор от процесуалния представител
на Т.Е.К. подадената въззивна жалба се оспорва като неоснователна. Изтъква се,
че посредством цитиране конкретна практика на ОС-Хасково, в първоинстанционния
акт са обсъдени и оборени доводите на въззиваемата страна за нищожност на
заповедите поради съвпадане на възложените с тях дейности с трудовите задължения
на Т.К.. Поддържа се, че с издаденото от кмета на Община *** удостоверение № 3330/03.07.2015г.,
освен че не е възразил срещу качеството на изпълнената работа, той е признал
спрямо ищцата дължимостта на исканите възнаграждения, с което е била прекъсната
погасителната давност и е започнала да тече нова – съгласно чл. 117, ал.1 от ЗЗД. Твърди се за правилен извода на първата инстанция, че няма пречка да се
присъди брутното възнаграждение по заповедите, след като в решението е ясно, че
то се присъжда именно като брутно. Сочи се и че насрещната страна не е
представила доказателства относно размера на дължимите данъци и осигуровки.
Моли се за потвърждаване на въззивното решение и се претендират направените пред
настоящата инстанция разноски.
В съдебно заседание процесуалният
представител на редовно призованата въззивна страна не се явява, в представена
молба поддържа жалбата - както е подадена. Въззиваемият се явява лично и с
пълномощника си, оспорва жалбата, препращайки към изложените в отговора й
съображения.
Хасковският окръжен съд, след преценка
доводите на страните и анализ на събраните по делото доказателства, поотделно и
в тяхната съвкупност, приема за установено от фактическа и правна страна
следното:
По делото не се спори, а и от приложените
доказателства се установява, че кметът на Община ***, посредством 6 свои
заповеди с номера 445/17.10.2013г., 479/30.10.2013г., 500/25.11.2013г.,
522/07.12.2013г., 547/27.12.2013г. и 548/27.12.2013г. е възлагал на
въззиваемата Т.Е.К. извършването на работа свързана с
участие в комисии, назначени по повод процедури по ЗОП и ЗОС.
Съгласно чл. 34, ал. 7, изр. 2 от действалия към онзи момент (2013г.) Закон
за обществените поръчки - за участие в работата на комисия членовете й
получават определено със заповедта за назначаване на комисията възнаграждение,
освен ако в закон е предвидено друго, както и командировъчни пари – пътни,
дневни и квартирни.
Както правилно е посочил и
първоинстанционния съд – такова възнаграждение, което по
силата на специалните закони се дължи за участие в комисии, не е трудово, а има
гражданскоправен характер. То се дължи за трудов резултат - извършването на
определена работа - провеждане на търг или конкурс, а не за престиране на
работна сила. Независимо, че участието в извършването на този тип процедури по ЗОП, ЗОС и други е елемент от трудовите задължения на ищцата, такива възнаграждения
се дължат само за случая (ad hoc), нямат постоянен характер и не са елемент от трудовото правоотношение (дължат се
независимо от наличието трудовоправна връзка между
възложителя и участника – арг. от чл. 34, ал. 3 ЗОП /отм./), поради което и не могат да се
определят като трудови.
Предвид изложеното доводите на въззивната
страна за нищожност на заповедите поради дублиране на възложените с тях
дейности с трудовите задължения на въззиваемата коректно са обсъдени от първата
инстанция като несъстоятелни.
В същия смисъл - обстоятелството, че в
Удостоверение Изх. № 3330-03.07.2015г. кметът
на Община *** е определил неправилно тези възнаграждения като допълнителни към трудови
(за постигнати резултати по смисъла на чл. 107а, ал.14 КТ и чл. 19 от Наредбата
за заплатите на служителите в държавната администрация) е без значение за
същинския им гражданскоправен характер и дължимостта им.
Несъстоятелен е и доводът за изтекла погасителна
давност на вземанията за възнагражденията по заповедите. С посоченото
Удостоверение Изх. № 3330-03.07.2015г., тази давност е прекъсната по смисъла на
чл. 116,б. „а“ от ЗЗД, тъй като в документа се съдържа извънсъдебно признание
на задълженията, предмет на главните искове. За този вид признание съществено е
само, че не е направено пред съда, а няма значение дали е направено пред
противната страна или пред трети лица. След като признанието е доказано (с
приложения по делото документ) – съдът е длъжен да го вземе предвид и то със
същата доказателствена стойност, както ако е направено пред съда (така – стр.
271, т.4 „Българско гражданско процесуално право“ проф. Живко Сталев и
колектив; девето издание).
Безспорно
е по делото, че Т.К. е извършила възложената й със заповедите работа и
резултатите от нея са приети без възражения от страна на въззивника. Ето защо
на въззиваемата – ищца в първоинстанционното производство, се дължат посочените
в заповедите възнаграждения за извършената работа. Възнагражденията обаче са
посочени в заповедите в брутни размери. В тази връзка, основателно позовавайки
се на практика на ВКС (Решение №166/25.02.2010 по гр. д. № 220/2009, III г.о. на ВКС) първоинстанционният състав коректно е посочил, че няма
пречка да бъдат присъждани брутни трудови възнаграждения, доколкото от произнасянето
става ясно, че те са присъдени именно като брутни. Изпълнителната сила на
осъдителен диспозитив в такъв смисъл не може да надделее над императивните
законови норми, задължаващи работодателя да удържа съответните данъци и
осигурителни вноски ( чл. 43, ал.4 ЗДДФЛ; чл. 6 КСО). Дори в хипотеза на
изпълнително производство съдебният изпълнител ще е обвързан от
обстоятелството, че държавата се счита за присъединен взискател за дължимите й
публични вземания (чл. 458 ГПК), поради което ще е длъжен да отдели сумите за
изплащане на тези задължения. Ето защо присъждането на посочените като брутни
възнаграждения не предпоставя воденето обратен иск от страна на работодателя за
удръжките, освен ако сам не се постави в такава ситуация, плащайки ги.
От
гореизложеното се налага извод, че исковете за главници ( по чл. 79, ал.1 от ЗЗД) са основателни в пълния предявен размер. По отношение вземанията по
акцесорните искове (по чл. 86, ал.1 от ЗЗД) се прилага тригодишна погасителна
давност по чл. 111 от ЗЗД, за което своевременно е направил възражение
въззивникът. Ето защо претендираните от въззиваемата страна мораторни лихви се
дължат за период до 3 години назад, считано от датата на подаване на исковата
молба (от 09.07.2016г. до 08.07.2019г.). Районният съд коректно е отчел, че
размерите им следва да се начисляват върху нетните размери на възнагражденията
по заповедите. Тъй като тези лихви се изчисляват процентно – то няма
практическо значение дали ще бъдат смятани поотделно за всяко възнаграждение
или като обща сума върху сбора от възнагражденията. Предвид обстоятелството, че
във въззивната жалба изрично се потвърждава като правилен изчисленият от първата
инстанция размер на сбора от нетните възнаграждения по заповедите (1328,71лв.)
- то следва да се приеме и че вярно
пресметнатите спрямо този размер непогасени по давност мораторни лихви възлизат
общо на 404,14лв. Следователно исковете по чл. 86, ал.1 от ЗЗД за сумата над 404,14
– до претендираните общо 909,14лв. правилно са били отхвърлени.
Предвид
всичко гореизложено първоинстанционният съд е дал на видовете предявени искове
коректна правната квалификация с оглед прилагането на материалния закон, макар
да не е отчел, че се касае за по няколко главни и акцесорни иска. Доколкото обаче
се е произнесъл по целия предмет на исковете, крайният му акт е допустим, и
следва да бъде потвърден като правилен.
С оглед крайния
извод за неосноснователност на въззивната жалба - разноски по разглеждането на
делото пред настоящата инстанция се дължат, на основание чл. 78, ал.3 ГПК, само
на въззиваемата страна. Макар да е претендирала такива в отговора на жалбата,
тя не е представила доказателства за сторени във въззивното производство
разноски и размерът им, поради което не следва да й се присъждат.
Във връзка с дължимата държавна такса за разглеждане на делото - от страна на Т.К. са били предявени общо 12 иска - 6 главни
и 6 съответстващи им акцесорни – съобразно броя на заповедите. Обстоятелството,
че главните искове имат една и съща правна квалификация (чл. 79, ал.1 от ЗЗД), което се отнася и за акцесорните
(чл.86, ал.1 от ЗЗД), не променя факта, че с всеки от тях се преследва отделен
правен интерес. А съгласно чл. 72, ал.2 ГПК - За предявените с една молба
искове в защита на различни интереси минималната такса се събира от всички
интереси. Ето защо дължимите за разглеждане на делото държавни такси са 12 на
брой. Размерът им за въззивното производство, определен съобразно чл. 18 във
вр. с чл. 1 от Тарифа за държавните такси, събирани от съдилищата по ГПК
възлиза на общо 300лв. (12 х 25лв.). По делото е приложен документ за внесена
от Община *** държавна такса в размер на 58,90лв. Следователно въззивната
страна следва да бъде осъдена, на основание чл. 77 ГПК, да доплати разликата до
пълния дължим размер на държавната такса от 300лв., а именно – 241,10лв.
Мотивиран от
горното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА
решение № 846 от 13.12.2019г., постановено по гр. д. № 1885 по описа за 2019г.
на Районен съд – Хасково.
ОСЪЖДА, на основание чл. 77 ГПК, Община *** с ЕИК:
********* да заплати по сметка на ОС-Хасково сумата от 241,10лв. – остатък от
недовнесена държавна такса за въззивното производство.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.