Решение по дело №1333/2023 на Административен съд - Хасково

Производството е по реда на чл.145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/, вр. чл.118 от Кодекса за социално осигуряване КСО/.

Образувано е по жалба на Т. К. К. от [населено място] , с посочен съдебен адрес: [населено място], [улица][адрес], подадена чрез пълномощник, против Решение № 1012-26-332-1/05.12.2023г. на Директора на ТП на НОИ – Хасково, отхвърлящо жалбата му срещу Разпореждане №261-00-2782-5/03.11.2023г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Хасково.

Жалбоподателят счита, че решението е неправилно и незаконосъобразно, поради издаването му при неправилно приложение на материалния закон – Регламент (ЕО) №883/2004 и Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета. Излага подробни съображения за неправилност на извода, че България не е страна по неговото обичайно пребиваване, респ. че ТП на НОИ - Хасково не е компетентната институция за отпускане на обезщетение за безработица от трудово правоотношение възникнало и прекратено в Германия. Неправилно била тълкувана подадената от него декларация относно определяне на пребиваване във връзка с чл.65 §2 от Регламент (ЕО) №883/2004. Административният орган давал приоритет единствено и само на свързаността му с Германия, поради наличие на трудово-правна връзка, продължила повече от пет години и възникналото за него право на постоянно пребиваване там, в резултат на което достигнал до неправилно решение относно преценката за държавата, компетентна да се произнесе по искането му за отпускане на обезщетение за безработица. Жалбоподателят заявява, че макар и да е полагал труд като заето лице в Германия, не е прекъсвал връзката си с България, където пребивавали трайно и постоянно родителите му, както и семейството му, състоящо се от съпругата му и двете му деца, учащи в [населено място] от 01.10.2022г. Всички членове на семейството му, както и той, били български граждани по смисъла на чл.1, б.“и“ от Регламент (ЕО) №883/2004, които постоянно живеят и пребивават в България. Сочи, че след прекратяване на трудовия му договор в Германия, прекратил адресната им регистрация там на 30.09.2022г. и всички се завърнали трайно в България, където имали собствено жилище. Причината да пребивават със съпругата си временно в Германия била единствено и само наличието на трудови договори, даващи им по-големи заплати. След прекратяването им се завърнали в България заедно с децата си с намерението да се установят трайно и да започнат работа. Жалбоподателят твърди, че на съпругата му било отпуснато обезщетение за безработица. Счита, че неправилно по отношение на него било прието, че центърът на жизнените му интереси не се явява РБългария, както и че не следва основният критерий за определяне държавата на пребиваване да е срокът на прекратеното трудово правоотношение.

Жалбоподателят посочва още, че Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза. Разпоредбите на ЕС определяли общите правила и принципи, които трябвало да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящия момент тези общи правила и принципи се съдържали в Регламент(ЕО) №883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г., за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилагал пряко във всички държави – членки т.е. съдържащите се в него правила били задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата, и имали приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Жалбоподателят се позовава на чл.3 от Регламент (ЕО) №883/2004 г., като счита, разпоредбите му се прилагат към всички законодателства относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в това число и относно обезщетенията за безработица (чл.3, §1, б.“з“). Като гражданин на държава членка на ЕС, спрямо него намирал приложение Регламент (ЕО) № 883/2004 г. и по точно чл. 2 от същия.

Според жалбоподателя, в случая липсвали мотиви и конкретна преценка от страна на административния орган за определяне мястото на обичайното му пребиваване.

При определянето, че Германия държавата по обичайното му местопребиваване, не било взето предвид намерението му да се установи трайно в България, където било установено и цялото му семейство, въпреки изискването на чл.11§2 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Фактори като семейството, законен брак с български гражданин, трайно пребиваващ на територията на Р. България, две деца, които учат в български училища, постоянен характер на имота, семейно жилище, регистрация в Бюро по труда в България и търсене на работа тук, и най-вече намерението цялото му семейство да се установи трайно в България, водели до единствения извод, че жалбоподателят е с обичайно трайно пребиваване в България. Последното правело страната и център на жизнените му интереси, съотв. държава, различна от тази на последната му заетост, с която го свързвало единствено срочен трудов договор. респ. обосновавало, че компетентна да отпусне парично обезщетение за безработица била именно институцията в РБългария. Жалбоподателят счита, че макар в периода на заетост в Германия да е бил на територията на тази страна, времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, поради което това пребиваване не покрива критериите, въз основа на които се обосновавал извод за „обичайно пребиваване“.

Предвид изложеното, жалбоподателят счита, че незаконосъобразно и неправилно в оспорваното решение се съдържа позоваване на чл.65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004. Сочи, че не бил пограничен работник и бил напълно безработно лице, освен това пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в Германия. Безспорно било установено, че не продължава да пребивава , нито се е върнал в тази държава-членка (Германия), на чието законодателство за последно е бил подчинен, поради което и не бил и регистриран в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване за времето на трудова заетост - Германия, а се регистрирал в РБългария като лице търсещо работа в бюрото по труда, където се завърнал трайно и където обичайно пребивавал. Сочи също, че е регистрирал и притежаваните от него автомобил и ремарке в РБългария с български номера.

Жалбоподателят счита, че приложимото в случая законодателство е това на държавата-членка по обичайното му местопребиваване - законодателството на РБългария , респ. обезщетението за безработица следва да бъде поискано именно по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това. Позовава се на т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност.

По подробно изложените съображения, жалбоподателят моли за отмяна на Решение № 1012-26-332-1/05.12.2023г. на Директора на ТП на НОИ - Хасково и връщане на преписката за ново произнасяне. Претендира разноски, вкл. направените в административното производство.

В съдебно заседание жалбата се поддържа от процесуален представител.

Ответникът - Директор на ТП на НОИ – Хасково, чрез процесуален представител, навежда доводи за неоснователност и недоказаност на жалбата, като моли за нейното отхвърляне. Претендира присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Съдът, като обсъди доводите на страните в производството и събраните по делото доказателства приема за установено от фактическа страна следното:

Със Заявление за отпускане на парично обезщетение за безработица с вх.№ 261-00-2782 от 05.10.2022г. Т. К. К. е поискал да му бъде отпуснато парично обезщетение за безработица на основание чл.54а от КСО. Със Заявлението е декларирал че е упражнявал трудова дейност в Германия за периода от 02.03.2015г. – до 01.10.2022г.

С писмо изх.№У-261-00-2782-1/06.10.2022г. от заявителя са изискани допълнителни документи, вкл. Декларация, относно определяне на пребиваване във връзка с прилагане на чл.65(2) от Регламент (ЕО) №883/2004. Такава е представена с вх.№ 261-00-2782-2 от 12.10.2022г. В декларацията Т. К. е посочил последен период на заетост - 02.03.2015г. – до 30.09.2022г. в Германия. Посочил е , че през този период съпругата му и децата му са живели в държавата по последна заетост, а преобладаващата част от роднините му са живели в РБългария. Отбелязал е също, че притежава собствено жилище в РБългария, както и че преобладаващата част от социалните му контакти са в РБългария, Посочил е, че възнамерява де се установи или е установен трайно в Република България.

С Разпореждане №261-00-2782-1 от 17.10.2022г., на основание чл.54г, ал.4 от КСО, във връзка с чл.54, ал.1, т.5 от АПК, Ръководителят на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково е спрял производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от Т. К. заявление. Като мотиви за спирането е посочил „образувано производство по удостоверяване на осигурителни периоди, доходи от осигурена заетост, причина за прекратяване на трудовото правоотношение и удостоверяване на държавата на пребиваване по законодателството на Германия“.

С Разпореждане №261-00-2782-2 от 22.02.2023г., на основание чл.55 от АПК Ръководителят на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково е възобновил производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от Т. К. заявление, поради удостоверени осигурителни периоди, доходи от осигурена заетост, причина за прекратяване на трудовото правоотношение и удостоверяване на държавата на пребиваване по законодателството на Германия.

С Разпореждане №261-00-2782-3 от 24.02.2023г. на основание чл.54г, ал.4 от КСО, производството по отпускане на парично обезщетение за безработица, образувано по подаденото от Т. К. заявление вх.№ 261-00-2782/05.10.2022г. отново е спряно, поради образувано производство по удостоверяване на държавата на пребиваване, след което, поради получен отговор Н006, с Разпореждане №261-00-2782-4 от 31.20.2023г. е възобновено.

С Разпореждане №261-00-2782-5 от 03.11.2023г. на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково, на основание чл.54ж ал.1 от КСО и във връзка с чл.11, §3, буква „а“ и чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, на Т. К. К. е отказано отпускане на парично обезщетение за безработица по чл.54а от КСО. При позоваване на разпоредбите на чл.61 и чл.65, ал.2 от Регламент (ЕО) 883/2004, е посочено, че по правило обезщетението за безработица може да се търси само в държавата на последната заетост, която е и компетентната такава. Посочени са съображенията, при които Регламентът предвижда възможност за изместване на тази принципна компетентност към държавата на пребиваване по време на последната заетост, ако тя е различна, определяна като тази, в която се намира центърът на жизнените интереси на лицето. Прието е, че основен критерий при определяне държавата на пребиваване за трудовоактивните лица е трудово-правната връзка със съответната държава, характерът й и нейната продължителност. Установено е, че в случая трудовата заетост на жалбоподателя в Германия е с продължителност 7г.и 7м. Посочено е, че според правилата по глава IV на Директива 2004/38/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004г., граждани на съюза , пребивавали законно в приемаща държава-членка в продължение на непрекъснат срок от 5 години, имат право на постоянно пребиваване в тази държава. Извършено е и позоваване на становище по дело С-30/22 на Европейската комисия, основано на тази директива, възприемащо, че след изтичане на 5 години, през които дадено лице работи/пребивава в държава – членка, за него е възникнало правото на постоянно пребиваване в тази държава и същата се явява държава по пребиваване по време на последната заетост, от която би следвало да се претендират обезщетенията за безработица. В разпореждането е посочено, че въз основа на събраните доказателства и налични данни, се обосновава извод, че държавата по пребиваване съвпада с държавата по последна заетост. На основание чл.61 и по аргумент от чл.65, ал.2 и ал.5, б.“а“ от Регламент (ЕО) 883/2004, е прието, че България не е компетентната държава нито по последна заетост, нито по пребиваване, поради което няма основание да се извършва преценка на право на парично обезщетение за безработица по българското законодателство.

Разпореждане №261-00-2782-5 от 03.11.2023г. е обжалвано от Т.К. пред Директора на ТП на НИ-Хасково. С жалбата последният е приложил редица писмени доказателства - удостоверение от 26.06.2010г. за сключен граждански брак с К. Н. М.; 2 бр. удостоверения за раждане на децата К. Т. К. и В. Т. К.; 2 бр. удостоверения от Сектор „Пътна полиция“ към ОДМВР-Хасково относно регистрация на лек автомобил и ремарке; Удостоверения с изх.№4-80/20.11.23г. и изх.№4-81/20.11.23г. от ОУ ПС, според които К. Т. К. и В. Т. К. са записани за редовни ученички за учебната 2022/2023г. от м.10.2022г. , съответно - в VIд клас и в ПГ; н.а. №159, том 3, рег.№6738, дело 502/20219г. за придобит по дарение недвижим имот – апартамент; Служебна бележка от 20.11.2023г. Агенция по заетостта, видно от която К. Н. К. за периода от 05.10.2022г. – 12.11.2023г. е регистрирана като безработно, търсещо работа лице; Служебна бележка от 21.11.2023г. от Агенция по заетостта, видно от която Т. К. К. е регистриран, считано от 05.10.2022г. като безработно, търсещо работа лице; Разпореждане №261-00-3196-3 от 01.02.2023г., видно от което на К. Н. К., на основание чл.54ж, ал.1 вр. чл.54а, ал.1 и чл.54б, ал.3 от КСО е отпуснато парично обезщетение за безработица в минимален размер от 18.00 лв дневно за срок от 4 месеца , считано от 01.10.2022г. до 31.01.2023г. ; Удостоверение от 05.10.2022г. , издадено от длъжностно лице към община Гераборн, за отписване на 30.09.2022г. от регистриран адрес в Германия;

С Решение №1012-26-332-1 от 05.12.2023г., Директорът на ТП на НОИ – Хасково е отхвърлил жалбата на Т.К. срещу Разпореждане №261-00-2782-5 от 03.11.2023г.

Приел е , че жалбоподателят не попада в обхвата на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004. Посочил е, че във връзка с приложението на разпоредбата, от съществено значение е определянето на две понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Приел е, че компетентна държава-членка е тази , в която лицето осъществява дейност като наето такова и в случая това е Германия.

Относно определяне на държавата по пребиваване се е позовал на определението за „пребиваване“, дадено в чл.1, б.“й“ от Регламент (ЕО) 883/2004, както и на правилата за определяне на пребиваване по чл.11 от Регламент (ЕО) № 987/2009. Приел е, че съобразно тези правила и с оглед събраните в административното производство доказателства, държавата по пребиваване на жалбоподателя в периода на последната му заетост е Германия. В тази връзка е посочил, че жалбоподателят е живял там за дълъг период от време като е осъществявал и трудова дейност, което сочи на трайно /обичайно/ установяване в тази държава. Възприел е, че действително, след м.септември 2022г. жалбоподателят е променил обичайното си пребиваване като се е завърнал дълготрайно в РБългария, на което сочи фактът, че е заживял със семейството си в България като в този смисъл е и заявеното му намерение, попълнено в представената пред административния орган декларация. Посочил е, че критерият „намерение на лицето“ е приложим след невъзможност едната институция да определи еднозначно държавата на пребиваване по време на последната заетост и наличието на разногласие в становищата на институциите на двете държави. Според административния орган, главният критерий при определяне държавата на пребиваване по време на последната заетост за целите на преценка правото на обезщетение за безработица е наличието на стабилна/дългосрочна заетост и когато работникът има стабилна/дългосрочна работа в държава- членка, е налице презумпция, че той пребивава в тази държава, дори и когато е оставил семейството си в друга-държава-членка.

Директорът на ТП на НОИ-Хасково е приел, че по отношение на жалбоподателя не е налице хипотезата на чл.65, §2 от Регламент (ЕО) 883/2004, изискваща безработното лице по време на последната си заетост да е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната и да продължава да пребивава, или да се е завърнало в нея. Посочил е, че в случая жалбоподателят по време на последната си трудова заетост е пребивавал в Германия, а не в държава-членка, различна от компетентната /също Германия/, при което не може да се приеме, че се е завърнал в държавата си по пребиваване, а всъщност е променил пребиваването си след приключване на заетостта като се е завърнал в държавата си по произход.

Въз основа на гореизложеното и при позоваване на определение по дело С-30/22 на СЕС, горестоящият административен орган е приел, че в конкретния случай държавата по пребиваване на жалбоподателя съвпада с държавата по последната му заетост и това не е България, а Германия, поради което е споделил изцяло съображенията в обжалваното пред него разпореждане, вкл. извода, че няма основание да се извършва преценка на право на парично обезщетение за безработица по българското законодателство.

Решението е съобщено на жалбоподателя на 07.12.2023г., видно от представеното по делото известие за доставяне.

Жалбата до съда е подадена на 13.12.2023г. чрез административния орган, видно от поставения входящ номер.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Жалбата е подадена от лице с правен интерес, срещу годен за обжалване административен акт и в законоустановения срок, поради което същата е допустима. Разгледана по същество е основателна.

Оспореното решение, постановено по реда и условията на чл.117 от КСО, представлява валиден административен акт, издаден от материално и териториално компетентен орган. Обективирано е в изискуемата писмена форма, като е подписано от издателя си.

Решението съдържа посочване на фактически и прави основания за издаването му, поради което оплакването на жалбоподателя за немотивираността му е неоснователно.

Съдът счита, че същото е издадено при допуснато съществено нарушение на административнопроизводствените правила, довело и до неправилно прилагане на материалния закон.

Спорният въпрос по делото въпрос се свежда до това коя е компетентната държава по отпускане и изплащане на поисканото парично обезщетение за безработица.

На първо място следва да се отбележи, че Република България е част от ЕС и като такава е длъжна да прилага европейските правила за координация на системите за социална сигурност на държавите членки на Съюза, като всяка членка е свободна да решава кои категории лица подлежат на осигуряване съгласно нейното законодателство; кои са осигурените социални рискове; какви обезщетения се отпускат и при какви условия; как се изчислява размера на обезщетенията и т.н. Разпоредбите на ЕС определят общите правила и принципи, които трябва да бъдат спазвани от всички национални органи, институции за социална сигурност и от съда, при прилагането на националните закони, като към настоящият момент тези общи правила и принципи се съдържат в Регламент(ЕО) № 883/2004 на Европейския парламент и на Съвета от 29.04.2004 г. за координация на системите за социална сигурност, в сила от 01.05.2010 г., както и в Регламент (ЕО) № 987/2009 на Европейския парламент и на Съвета от 16.09.2009 г. за установяване на процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 г. Като източник на вторичното право на ЕС регламентът се прилага пряко, т.е съдържащите се в регламента правила, като нормативни разпоредби с обща правна сила, са пряко приложими във всички държави - членки (чл. 288 от ДФЕС) и са задължителни за спазване от националните органи и администрации, от институциите за социална сигурност и от съдилищата , и имат приоритет в случаите на противоречие с разпоредби от националните законодателства. Съгласно чл. 3 от Регламент (ЕО) № 883/2004 г. разпоредбите му се прилагат към всички законодателства (по см. на чл. 1, параграф "л" ) относно посочените клонове на социална сигурност (обезщетения и помощи) в т.ч. и относно обезщетенията за безработица (чл. 3, параграф 1, б."з").

Няма спор по делото, че жалбоподателят като български гражданин е такъв на държава - членка на ЕС, поради което е лице, спрямо което намира приложение Регламент (ЕО) № 883/2004г. (чл. 2 от Регламента).

С Регламент (ЕО) № 883/2004г. са въведени материалноправните правила, принципи и разпоредби в сферата на координацията на системите за социална сигурност на държавите членки. Механизмът на координация на системите за социална сигурност, включващ и обезщетенията за безработица, се основава на четири основни принципа: определяне на приложимото законодателство; равенство в третирането; сумиране на периоди на заетост, осигуряване или пребиваване и износ на обезщетения. По отношение на обезщетенията за безработица общият принцип за определяне на приложимото законодателство е, че лице, упражняващо доходоносна дейност, следва да принадлежи към схема за социална сигурност на държавата, на чиято територия е заето или самостоятелно заето. Специални правила, представляващи изключения от общия принцип, че държавата - членка по последна заетост като компетентна държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл. 65 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004г.

Спорът в случая е свързан с тълкуването термина "пребиваване", което е от съществено значение за определяне на компетентната институция по исканото обезщетение за безработица, и в тази връзка - с приложението на чл.65 §2 от Регламент (ЕО) № 883/ 2004 г.

Легалната дефиниция на понятието "пребиваване" се съдържа в чл. 1, §3, б. "й" от цитирания Регламент - мястото, където лицето обичайно пребивава. Това място (на обичайно пребиваване на лицето) се определя, съгласно чл. 11, §1 от Регламент (ЕО) № 987/2009 (регламента по прилагането) с оглед центъра на интересите на съответното лице въз основа на цялостна оценка на наличната информация относно релевантните факти - продължителността и непрекъснатото пребиваване на територията на съответните държави-членки, семейното положение и роднинските връзки на лицето, жилищното му положение и доколко постоянно е то, както и естеството и специфичните характеристики на упражняваната дейност, в т. ч. постоянният характер на дейността и продължителността на всеки договор за заетост, мястото, където обичайно се упражнява тази дейност и др. примерно изброени в цитираната норма. Съгласно разпоредбата на чл. 11, §2 от Регламента по прилагането, решаващо значение при определяне на действителното място на обичайно пребиваване на дадено лице е намерението на лицето, което намерение произтича от горепосочените факти и обстоятелства, особено причините за преместването на лицето.

В член 1, букви й) и к) от Регламент (ЕО) № 883/2004 се прави разграничение между "пребиваване" и "престой".

В изготвения съвместно с държавите-членки наръчник се изясняват понятията "обичайно пребиваване", "временно пребиваване" и "престой". Тези определения, посочени в законодателството на ЕС (Регламент (ЕО) № 883/2004, последно изменен с Регламент (ЕО) № 465/2012), са необходими, за да се установи коя държава членка е отговорна за предоставянето на обезщетения по социалноосигурителни схеми на граждани на ЕС, които пребивават в различни държави членки. Съгласно правото на ЕС може да има само едно обичайно място на пребиваване и съответно само една държава - членка, която отговаря за плащанията на обезщетения по социално осигурителните схеми, отпускани по местожителство. Заетите и самостоятелно заетите лица отговарят на условията за социална сигурност в държавата по месторабота, а неактивните (напр. пенсионери, студенти) - в държавата членка по обичайно пребиваване. Определянето на държавата членка по обичайно пребиваване на лицата е важно и по отношение на лицата, които работят в повече от една държава членка. В наръчника се разглеждат специфичните критерии, които трябва да бъдат взети под внимание, за да се определи мястото на обичайно пребиваване на дадено лице, като например: семейното положение и роднинските връзки на лицето; продължителността и непрекъснатото пребиваване в съответната държава членка; състоянието на трудова заетост (по-специално мястото, където обичайно се упражнява съответната дейност, постоянният характер, както и продължителността на договора за работа); упражняването на неплатена дейност; в случай на студенти - източникът на доходите им; доколко постоянно е жилищното положение на лицето; държавата членка, в която лицето плаща данъци; причини за преместването; намеренията на лицето въз основа на всички обстоятелства и подкрепени с конкретни доказателства. При необходимост могат да се вземат предвид и други факти.

Наръчникът предоставя също така конкретни примери и насоки за случаите, в които е трудно определянето на мястото на пребиваване - например при погранични, сезонни или командировани работници, студенти, пенсионери, както и при неактивни хора, за които е характерна голяма мобилност.

В оспореното решение е посочено, че държавата по пребиваване на лицето и тази по последната му заетост съвпадат, като се има предвид Германия, и въз основа на това е прието, че центърът на жизнените интереси на жалбоподателя по време на последната му трудова заетост не е България. Тези изводи на административния орган касаят по-скоро мястото на временно пребиваване на жалбоподателя, но не и това на обичайното му пребиваване. Действително в периода на заетост в Германия, оспорващият е бил на територията на тази страна, но времетраенето на това пребиваване е било обусловено от съществуването на трудово правоотношение, поради което не покрива критериите, въз основа на които се обосновава извод за "обичайно пребиваване".

Жалбоподателят е български гражданин и има сключен валиден граждански брак с българска гражданка, от който брак имат две деца, като и двете деца са редовни ученици в българска образователна институция - ОУ ПС. Видно е също от представения нотариален акт, че жалбоподателят притежава собствено жилище в [населено място], придобито през 2019г. Налице са и доказателства за отписване от регистриран адрес в Германия, както и доказателства за регистрирани в България лек автомобил и ремарке. Също така жалбоподателят е регистриран в Дирекция „Бюро по труда –Димитровград към Агенцията по заетостта като търсещо работа лице . Следва също да се отчете и неспорното обстоятелство , че съпругата на жалбоподателя също е поискала обезщетение за безработица след завръщането си от Германия и искането й е било удовлетворено, видно от представеното Разпореждане №261-00-3196-3 от 01.02.2023г.

При така установеното, се налага извод, че действително жалбоподателят има намерение трайно да се установи в България, където вече се явява и центърът на жизнените му интереси. Това му намерение се подкрепя от обективни факти и обстоятелства, и доказателства за тях, въз основа на които в случая следва да се приеме, че мястото на обичайно пребиваване на оспорващия е в Република България. Тези факти и обстоятелства са посочени в жалбата срещу Разпореждане№261-00-2782-5 от 03.11.2023г., но не са преценени от административния орган, а изводите му са направени единствено въз основа на представения СЕД U017 и декларацията за определяне на пребиваването на лицето. Не е спазено изискването по чл.35 от АПК за издаване на акта след изясняване на всички факти и обстоятелства от значение за случая. Допуснатото нарушение е съществено, доколкото събраните по делото доказателства налагат извод, различен от постановения с оспореното решение.

В оспорваното решение и в потвърденото с него разпореждане незаконосъобразно и неправилно е позоваването на чл. 65, параграф 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004, съгласно който напълно безработно лице, което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. Безработно лице, без да е пограничен работник, което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието законодателство за последно е било подчинено.

По делото няма спор, че жалбоподателят не е пограничен работник и е напълно безработно лице. Не е спорно също, че е пребивавал за времето на трудовата си заетост в държава-членка, различна от компетентната държава-членка, а именно в Германия. Безспорно е установено, че жалбоподателят не продължава да пребивава в тази държава-членка, нито се е върнал там, поради което и не се е регистрирал (т.е. не се е поставил на разположение) в службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване (за времето на трудова заетост) в Германия, а се е регистрирал в Р България, където се е завърнал със семейството си с намерение за трайно установяване и където е обичайното му пребиваване.

Приложимото законодателство в настоящия казус е това на държавата-членка по обичайното местопребиваване на оспорващия, а именно - законодателството на Република България, респ. НОИ чрез ТП си поделение в [населено място] се явява компетентната институция, която да се произнесе по заявлението за отпускане на поисканото парично обезщетение по реда и при условията на действащото българско законодателство, в съответствие с приложимите европейски регламенти за това.

В този смисъл е и т.3 от Решение № U3 от 12.06.2009 г. на Административната комисия за координация на системите за социална сигурност, съгласно която, ако при отсъствието на каквото и да е трудово-правно договорно отношение, дадено лице вече не поддържа никаква връзка с държавата-членка на заетост (например понеже трудово-правното договорно отношение вече е прекратено или срокът му е изтекъл), то се разглежда като напълно безработно в съответствие с член 65, параграф 2 от посочения регламент, а обезщетенията се предоставят от институцията по местопребиваване.

Обратен извод не следва и от приетото в определение на Съда на ЕС от 24.03.2023 г. по дело C 30/22, постановено по преюдициално запитване от Административен съд – Велико Търново по адм.д.№643/2021г. Съдът на ЕС е приел, че член 65, § 2 от Регламент (ЕО) № 883/2004 трябва да се тълкува в смисъл, че не се прилага към положение, в което дадено лице подава заявление за получаване на обезщетения за безработица до компетентния орган на държава членка, в която не е завършило периоди на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост, и на територията на която се връща след завършен период на осигуряване, заетост или самостоятелна заетост в друга държава, в която то е пребивавало по смисъла на тази разпоредба през целия този период. Това заключение на СЕС обаче е прието при липса на спор относно държавата по пребиваване на лицето /жалбоподателката по адм.д.№643/2021г. / , която е била Обединеното кралство като следва да се отчете, че Административен съд – Велико Търново не е формулирал преюдициален въпрос във връзка с начина на определяне на пребиваването.

С оглед различното решаване на въпроса за пребиваването на жалбоподателя по настоящото дело и в случая, по който е постановено посоченото определение на СЕС, даденото с него задължително тълкуване на съюзното законодателство в конкретния казус се явява неприложимо.

По изложените съображения съдът намира, че обжалваното решение на Директора на ТП на НОИ - Хасково, с която е отхвърлена жалбата на Т. К. К. срещу Разпореждане №261-00-2782-5/03.11.2023г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Хасково, е незаконосъобразно като постановено при съществено нарушение на административнопроизводственитге правила, довело и нарушение на материалния закон, и следва да бъде отменено.

Тъй като естеството на спора не позволява решаването на въпроса по същество, на основание чл. 173, ал.2 предл.3 АПК, делото следва да бъде изпратено като преписка на административния орган за ново произнасяне по заявлението на жалбоподателя, при отчитане на относимите факти и обстоятелства от значения за случая, и при съобразяване с даденото в мотивите на настоящото решение тълкуване по прилагането на материалния закон.

При този изход на производството, основателна е претенцията на жалбоподателя за присъждане на направените по делото разноски в размер на 660.00 лв , от които 10.00 лв – внесена държавна такса и 650.00 лв – договорено и изплатено адвокатско възнаграждение, платими от бюджета на ответника. Направените в административното производство разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 350.00 лв не следва да се присъждат, предвид изричната разпоредба на чл.120, ал.2 от КСО.

Водим от горното и на основание чл. 118, ал.2 от КСО, във вр.с чл. 172, ал.2, пр. второ от АПК и чл. 173, ал.2 от АПК, съдът

 

РЕШИ :

 

ОТМЕНЯ Решение № 1012-26-332-1/05.12.2023г. на Директора на ТП на НОИ – Хасково и потвърденото с него Разпореждане №261-00-2782-5/03.11.2023г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ-Хасково.

ВРЪЩА делото като преписка на Ръководителя на осигуряването за безработица към ТП на НОИ – Хасково за ново произнасяне по подаденото от Т. К. К. З. за отпускане на парично обезщетение за безработица с вх.№ 261-00-2782 от 05.10.2022г., съобразно даденото в мотивите на настоящото решение тълкуване по прилагане на закона.

ОСЪЖДА Териториално поделение на НОИ – Хасково да заплати на Т. К. К. със съдебен адрес: [населено място], [улица][адрес], направените по делото разноски в размер 660.00 (шестстотин и шестдесет) лева.

Решението не подлежи на обжалване съгласно чл. 119 вр. чл. 117, ал. 1, т. 2 бук. "б" от КСО.