№ 365
гр. София, 23.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 8-МИ ГРАЖДАНСКИ, в публично
заседание на двадесет и осми февруари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Красимир Машев
Членове:Златина Рубиева
Петя Алексиева
при участието на секретаря Ирена М. Дянкова
като разгледа докладваното от Петя Алексиева Въззивно гражданско дело №
20221000501302 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.258-чл.273 от ГПК.
С решение № 260017 от 04.01.2022 г., постановено по гр.дело №
3163/2020 г. по описа на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-1
състав, ответникът ЗК „Лев инс“ АД е осъден да заплати на Л. Т. Т. сумата от
119 000 лв. на основание чл.432, ал.1 КЗ, представляваща обезщетение за
претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания от
смъртта на сина му П. Л. Т., следствие на ПТП настъпило на 13.10.2019 г.,
ведно със законната лихва от 05.11.2019 г. до изплащането, като предявеният
иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер 200 000 лв., на
основание чл.78, ал.1 от ГПК да заплати и разноски по делото в размер на
267.75 лв.
С решението застрахователното дружество е осъдено да заплати на
адвокат Я. Д. - САК, адвокатско възнаграждение на основание чл.38, ал.2 ЗА
от 3 290,35 лв.
Ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото на
основание чл.78, ал.3 ГПК от 101,25 лв., а ответникът да заплати по сметка на
Софийски градски съд на основание чл.78, ал.6 ГПК сумата от 4 760 лв.
1
Срещу така постановеното решение, в срок по пощата на 31.01.2022 г. е
постъпила въззивна жалба от ответника ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД, чрез
процесуалния му представител адвокат Т.а с надлежно учредена
представителна власт с пълномощно приложено по първоинстанционното
дело /л.27/, с която решението се обжалва в неговата цялост с твърдението за
незаконосъобразност, необоснованост и неправилност.
Поддържа се, че обжалваното решение е незаконосъобразно, поради
противоречие с материалния закон и с относимата по предмета на правния
спор тълкувателна практика и необосновано, тъй като от мотивите, заявени за
обосноваване на правните изводи за основателност на претенцията не
кореспондират с доказаното относно настъпването на юридически факти,
релевантни към претенцията. Счита определената с обжалваното решение
парична сума за недължима. При условията на евентуалност твърди
изключителна завишеност на размера на присъденото обезщетение. Счита, че
единствено виновен за настъпване на произшествието е синът на ищеца, а не
водачът на лекия автомобил. При условията на евентуалност и в случай, че
водачът на лекия автомобил има някакъв принос за настъпване на
вредоносния резултат, то той би бил в значително по-малка степен от
приноса на пострадалия.
В законоустановения срок по чл. 263, ал.1 от ГПК е постъпил отговор
от въззиваемата страна-ищеца Л. Т. Т., чрез процесуалния му представител
адвокат Я. Д., надлежно упълномощен с пълномощно приложено по
първоинстанционното дело /л.6/. Отговорът е депозиран и по въззивната
жалба на третото лице помагач. Моли съда да остави без уважение въззивните
жалби на ответника и третото лице помагач, като счита решението на съда за
правилно в частта, с която е прието, че вина за настъпване на пътния
инцидент има С. Д. П., който е бил неправоспособен водач към датата на
ПТП. Претендира разноски, включително за адвокатско възнаграждение.
Отговор е постъпил и от третото лице помагач С. Д. П. чрез
процесуалния му представител адвокат К. И..
Поддържа основателност на въззивната жалба на ответното
застрахователно дружество по подробни аргументи изложени във въззивната
му жалба.
Срещу така постановеното решение, в срок по пощата на 01.02.2022 г. е
2
постъпила въззивна жалба от ищеца Л. Т. Т., чрез процесуалния му
представител адвокат Я. Д., надлежно упълномощен с пълномощно
приложено по първоинстанционното дело /л.6/, с която обжалва решението в
отхвърлителната му част за сумата от 81000 лв., представляваща разликата
над присъдената сума от 119 000 лв. до пълния претендиран размер от 200 000
лв., ведно със законната лихва.
Моли съда да отмени решението в обжалваната част и вместо него
постанови друго, с което присъди на ищеца още сума от 81000 лв., ведно със
законната лихва от 05.11.2019 г. до окончателното изплащане на
задължението. При условията на евентуалност, в случай че съдът приеме, че
П. Т. е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, да определи по-
нисък процент на съпричиняване от този, който е приел първоинстанционния
съд.
Претендира разноските и пред двете инстанции.
Твърди се, че съдът при определяне размера на обезщетението не е взел
под внимание възрастта на ищеца и тази на починалия му син, който е бил на
34 години към датата на ПТП, не е имал собствено семейство и е живял
заедно със своите родители в едно домакинство. След смъртта на сина си
ищецът е лишен както от него, неговите грижи, компания, подкрепа, така и от
възможността да има внуци. Счита за неправилен извода на съда за наличие
на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на П. Т. и дори да се
приеме, че е налице съпричиняване, счита че определеният размер от 30% е
прекомерно завишен, тъй като поведението на делинквента спрямо
пострадалия е много по-укоримо.
По въззивната жалба на ищеца е депозиран отговор само от третото
лице помагач, чрез процесуалните му представители адвокати И. и Н..
Оспорва въззивната жалба на ищеца с твърдения за неоснователност на
поддържаните в жалбата му оплаквания за допуснати нарушения на
материалния закон при определяне на размера на обезщетението за
неимуществени вреди и при редуциране на същото, поради приноса на
пострадалия за настъпване на вредоносния резултат.
Моли съда да постанови решение, с което да остави без уважение
жалбата на ищеца и да потвърди решението в обжалваната му част.
Срещу решението е подадена в срок и въззивна жалба вх.№
3
269003/15.02.2022 г. на третото лице помагач С. Д. П. чрез процесуалния му
представител адвокат К. И..
Третото лице обжалва решението изцяло в осъдителната му част за
сумата от 119 000 лв. Твърди се, че в обжалваната му част решението е
неправилно като постановено при допуснати нарушения на материалния
закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Твърди, че водачът
на застрахования при ответното дружество лек автомобил не е виновен за
настъпване на процесното ПТП. Твърди се, че в решението не е отчетено, че
злополуката е пряка последица единствено от рязкото отклоняване на
посоката на движение на велосипеда. Поддържа се, че съдът е занижил
приноса на пострадалия за настъпване на произшествието. Твърди още, че
обжалваното решение е постановено при допуснати множество нарушения на
съдопроизводствените правила, водещи до неговата неправилност.
Моли съда да отмени решението в обжалваната му част и вместо него
постанови друго, с което да отхвърли предявените искове.
В съдебно заседание въззивникът-ищец чрез процесуалния си
представител поддържа своята въззивна жалба и по съображенията изложени
в нея. Претендира разноски, съобразно списък по чл.80 ГПК.
В съдебно заседание въззивникът-ответник чрез своя процесуален
представител моли съда да уважи неговата въззивна жалба и да постанови
решение, с което да отхвърли изцяло предявените срещу ответното дружество
искове. Претендира разноски, за което представя списък по чл.80 от ГПК.
В съдебно заседание въззивникът-трето лице помагач чрез своите
процесуални представители моли съда да постанови решение, с което да
отхвърли изцяло исковите претенция по съображения подробно изложени в
представената по делото писмена защита.
Апелативен съд-София, 8-ми граждански състав, след преценка по
реда на въззивното производство на твърденията и доводите на страните и
на събраните по делото доказателства, намира следното от фактическа
страна:
Софийски градски съд е бил сезиран с обективно кумулативно
съединени искове с правно основание чл. 432, ал.1 от КЗ, в сила от 01.01.2016
г., във връзка с чл.45 от ЗЗД и чл.86, ал.1 от ЗЗД предявени от Л. Т. Т. против
ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД.
4
От събраните пред първоинстанционния съд доказателства, въззивният
съд приема за установени и доказани следните факти и обстоятелства:
От констативен протокол № К-602 от 13.10.2019 г., протокол оглед на
местопроизшествие от 13.10.2019 г., скица и фотоалбума към него, както и от
заключението на основната и допълнителна САТЕ, изготвени от инж. Е., се
установява, че на 13.10.2019 г. около 18,45 часа в гр.София, л.а.м. „Ауди А3“
с рег.№ ********, управляван от третото лице помагач С. П., се е движил по
основното платно на ул. „Околовръстен път“ с посока на движение от бул.
„Ломско шосе“ към бул. „Сливница“. В района на 1-ви км предприема
навлизане в спомагателното платно за движение на ул. „Околовръстен път“
със скорост от порядъка на 76 км/ч. В този момент по спомагателното платно
на ул. „Околовръстен път“, в обратна посока от бул. „Сливница“ към бул.
„Ломско шосе“ се движи велосипед марка „Кубе“, модел „А ИМ“, управляван
от П. Т. - син на ищеца (установява се с приетото по делото удостоверение за
наследници изх.№ 1492/18.10.2019 г. на Столична община, район Връбница),
със скорост от 20 км/ч. Велосипедистът се е придвижвал срещу посоката, за
която е предназначено спомагателното платно, в лявата част на разрешената
посока, респ. дясната част по посока на движение на велосипеда. При
пресичане на коридорите на движение на двете превозни средства, следва
удар с предната част на автомобила, в зоната на предния регистрационен
номер и предната гума на велосипеда. От удара, който е под масовия център
на системата велосипедист-велосипед, последните са повдигнати нагоре,
тялото на велосипедиста достига челното стъкло и го чупи в зоната над
дясната чистачка. Велосипедът чупи челното стъкло с кормилото, при което е
образувано второто счупване пред огледалото за обратно виждане и достига
тавана на автомобила. В даден момент велосипедистът и велосипедът
получават скоростта на автомобила и са отхвърлени до местата на който са
намерени при огледа. След удара автомобилът спира на мястото на което е
описано в протокола за оглед на местопроизшествието. Вследствие на удара
между велосипеда и автомобила на двете превозни средства са нанесени
счупванията и деформациите описани в протокола за оглед на
местопроизшествието.
Процесното ПТП е настъпило при добра видимост на дневна С.а, прав
участък от пътя, асфалт, сух.
5
В момента на навлизане на автомобила върху спомагателното платно,
двамата участници са отстояли един от друг на разстояние 84,60 м., при
дължина на опасната зона за спиране на автомобила от 63,47 м.
Свидетелят очевидец Б. Т. Б. установява, че той П. Т. и още двама души
се прибирали от Банкя, като и четиримата били с велосипеди. Установява, че
както той, така и П. във времето от 12 часа докъм 18 часа изпили по около
три-четири бири. Установява, че П. се движел в дясната част на платното по
посоката на неговото движение, а срещу него в ляво обратно на посоката на
движение на П. се движел лекия автомобил. Ударът станал челно. Свидетелят
установява, че П. бил без светлоотразителна жилетка и не помни дали
велосипедът му е бил оборудван със С.и, но нито едно от двете в този момент
не е било необходимо, тъй като било светло.
Пред въззивната инстанция са събрани свидетелските показания на друг
свидетел очевидец И. П. Т.. Свидетелят установява, че бил заедно със С., Б. и
П., когато станало процесното ПТП. Прибирали се от Банкя с велосипеди.
Били в локалното платно и те се движели по него в насрещната за
автомобилите посока. Платното има две ленти за движение само в една
посока. Свидетелят се движел най-вляво по посоката на своето движение,
респ.обратно по посоката на движение на леките автомобили. П. бил най-
вдясно по посоката на своето движение. Свидетелят установява, че когато П.
видял автомобила да влиза в локалното, предприел маневра да се прибере в
ляво по посока на своето движение, преди лекия автомобил и тогава
последвал удара.
От допълнителното заключение на вещото лице Е. и след извършена
симулация на настъпване на процесното ПТП, при съобразяване на
отразеното в огледния протокол се установява, че преди инициалния удар,
действително велосипедистът се е насочил на дясно спрямо посоката на
движение на лекия автомобил, респ.наляво спрямо неговата посока на
движение. При всички други положения (изместване на мястото на удара,
положение на участниците един спрямо друг и скорости на движение),
велосипедистът и автомобилът не застават там, където са намерени при
огледа на местопроизшествието. При тази хипотеза изводът на вещото лице е,
че в момента на отклоняване на велосипеда, при предприемане на аварийно
спиране от страна на водача на лекия автомобил, ударът е непредотвратим
6
посредством аварийно спиране.
В пряка причинна връзка от така настъпилото произшествие,
велосипедистът е починал. От приетото по делото и неоспорено от страните
заключение на СМЕ се установява, че непосредствена причина за
настъпилата смърт на велосипедиста, са получената крайно тежка съчетана
травма, довела до настъпили усложнения в сърдечно-съдовата и дихателна
дейност. Уврежданията, които е получил П. Л. Т. са били крайно тежки и
несъвместими с човешкия живот.
Между страните е прието за безспорно, че към датата на настъпване на
произшествието-13.10.2019 г., лекият автомобил „Ауди А3“ с рег.№ ********
е имал валидна задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при
ответното дружество, обективирана в застрахователна полица №
BG/22/119000577677, с начална дата на покритие - 28.02.2019 г. и крайна дата
на покритие - 28.02.2020 г.
От приетото по делото и неоспорено от страните заключение на съдебна
химико-токсикологична експертиза се установява, че към 18,45 часа на
13.10.2019 г. концентрацията на алкохол в кръвта на пострадалия се определя
ретроспективно като 1.0 g/L (на хиляда, промил). Тази концентрация отговаря
на класификацията по Dubowski на фаза на еуфория, характеризираща се с
лека еуфория, разговорливост, повишена самоувереност, намалени задръжки,
отслабено внимание, преценка и контрол, известно сензорно-моторно
повлияване, забавено отработване на информацията, загуба на ефективност
при тестове за реакция.
За установяване на търпените от ищеца болки и страдания пред
първоинстанционния съд, са събрани свидетелските показания на Ц. Н. М..
Свидетелят установява, че е съпруг на дъщерята на ищеца, съответно
сестра на починалия П.. Познава ищеца и сина му от 22 години. Установява,
че П. живеел при родителите си и се разбирал с тях. Родителите на П. тежко
приели съобщението за неговата смърт. Още в болницата ищецът започнал да
бие по стената и да реве, както и да се обвинява, че е купил колелото на сина
си. Ищецът започнал да пуши, въпреки че е с диагноза рак на гърлото и от
година и половина преди това не е пушил и оттогава не е спрял пушенето.
Всеки път когато се видят и стане дума за П., сълзите му потичат, не вижда
смисъл да живее. На гробища се ходи независимо от времето.
7
От приетото по делото писмено доказателство се установява, че на
05.11.2019 г. ищецът е предявил извънсъдебно претенция за изплащане на
обезщетение пред ответното застрахователно дружество, което в
законоустановения срок не е определило и не е предложило за плащане
обезщетение.
При така установената фактическа обстановка, първоинстанционният
съд е приел, че от водачът на лекия автомобил е осъществен фактическия
състав на чл.45 от ЗЗД. Приел, че водачът е нарушил нормата на чл.20, ал.2 от
ЗДвП, тъй като обективно е могъл да възприеме намиращите на
спомагателното платно няколко велосипедисти, включително пострадалия,
придвижващи се срещу него от двете му страни и да ги отчете като възможна
опасност. Приел също така, че не е налице хипотезата на чл.15 от НК, тъй
като е налице предхождащо виновно поведение от страна на водача на
превозното средство. Приел за основателно възражението за принос от страна
на пострадалия и определил приносът в размер на 30%. Определил
справедливият размер за обезщетение в размер на сумата от 170 000 лв., която
редуцирал съобразно приетия принос.
Пред въззивния съд е изслушано заключението на САТЕ, неоспорено от
страните, от което се установява, за да получи описаните в медицинската
документация травми в лявата част на тялото на П. Т. е било необходимо в
момента на удара тялото да е било завъртяно с лявата си страна към
автомобила. От това следва, че в момента на удара велосипедистът се е
намирал в завой надясно спрямо посоката си на движение.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд
приема следното от правна страна:
Въззивните жалби са подадени в срока по чл.259, ал.1 от ГПК от
легитимирани да обжалват страни и са насочени срещу валиден и допустим
съдебен акт, подлежащ на обжалване, съгласно чл.258, ал.1 ГПК. В този
смисъл подадените въззивни жалби си процесуално допустими.
На основание чл. 269 от ГПК, въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. По
останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.
Обжалваното решение е валидно и допустимо.
От правна страна предявеният иск за заплащане на обезщетение за
8
претърпени неимуществени вреди, съдът квалифицира по чл.432, ал.1 от КЗ, в
сила от 01.01.2016 г., във връзка с чл.45 от ЗЗД.
На първо място така предявените искове са процесуално допустими.
На 05.11.2019 г. ищецът е предявил извънсъдебно претенциите си пред
ответното дружество, като в законоустановения тримесечен срок по чл.496,
ал.1 от КЗ, изтекъл на 05.02.2020 г., ответникът не е определил и не е
изплатил застрахователни обезщетения. Исковете са предявени пред
първоинстанционния съд на 12.03.2020 г. т.е. след изтичане на
законоустановения тримесечен срок, поради което се явяват процесуално
допустими.
По същество на предявените искове:
Отговорността на застрахователя е функционално обусловена и по
правило тъждествена по обем с отговорността на делинквента. За да се
ангажира отговорността на застрахователя по чл. 432, ал. 1 от КЗ е
необходимо към момента на увреждането да съществува валидно
застрахователно правоотношение, породено от договор за застраховка
"Гражданска отговорност", между прекия причинител на вредата и
застрахователя. Наред с това следва да са налице и всички кумулативни
предпоставки от фактическия състав на чл. 45 от ЗЗД, пораждащи основание
за отговорност на прекия причинител - застрахован спрямо увредения за
обезщетяване на причинените вреди.
С оглед събраните по делото писмени и гласни доказателства обсъдени
по-горе, въззивният съд намира, че виновното и противоправно поведение на
водача на лекия автомобил „Ауди А3“ с рег.№ ******** е доказано главно и
пълно.
С поведението си водачът на превозното средство е нарушил правилата
за движение по пътищата, визирани в чл. 5, ал. 2, т.1 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП.
Безспорно от доказателствата по делото се установява, че водачът на лекия
автомобил се е движил с несъобразена скорост от 76 км/час, не е намалил
скоростта си на движение при възникналата опасност на платното – наличие
на велосипедист, в пряка причинна връзка от което поведение е причинил
смъртта на намиращия се там велосипедист П. Т., който се е движил в
обратна на неговата посока, като по това време водачът на процесното МПС
не е притежавал необходимата правоспособност за управление на МПС за
9
категория „В 1“, тъй като е бил непълнолетен.
С оглед събраните по делото доказателства въззивният съд приема, че
процесното ПТП е настъпило при хипотеза 2, посочена в заключението на
САТЕ, прието пред настоящата инстанция, както и в допълнителното
заключение на вещото лице Е., прието пред първоинстанционния съд и
установено с показанията на разпитания пред настоящата инстанция свидетел
И. П. Т., а именно, че преди инициалния удар, велосипедистът П. Т. се е
насочил надясно спрямо посоката на движение на лекия автомобил, респ.
наляво спрямо собствената си посока на движение, като безспорно в този
момент е попаднал в опасната зона за спиране на лекия автомобил и ударът е
бил непредотвратим, доколкото в този момент автомобилът е отстоял от
мястото на удара на 12,26 м., при дължина на опасна зона за спиране при
скорост 76 км/ч от 63,47 м.
Застрахованият водач наистина е бил изненадан от пострадалия, който
при насочване на управлявания от него велосипед надясно спрямо посоката
на движение на лекия автомобил в нарушение на чл.25, ал.1 от ЗДвП, е
попаднал в опасната зона за спиране на движещия се автомобил, водачът на
който обаче преди това е допуснал нарушение на установените правила за
движение по пътищата, поради което и допуснатото от велосипедиста грубо
нарушение не може да обоснове правни изводи за оневиняване на
застрахования при ответното дружество водач при условията на чл. 15 НК. В
този смисъл неоснователен е доводът на въззивникът-трето лице помагач във
въззивната му жалба, че злополуката е пряка последица единствено от рязкото
отклоняване на посоката на движение на велосипеда, доколкото и преди този
момент е налице нарушение на установените в ЗДвП правила за движение и
от водача на застрахованото МПС.
В правната теория и съдебна практика е изяснено, че деянието е
случайно, когато водачът на МПС не е могъл, нито е бил длъжен да предвиди
настъпването на обществено-опасните последици и обективно каквото и да
направи да не е в състояние да ги предотврати. Но тази невъзможност да
предвиди и предотврати престъпните последици не следва да се дължи на
предходното му собствено виновно неспазване на правилата за движение.
Само когато липсват всички елементи на непредпазливата вина, ще е налице
"случайно събитие" по см. на чл. 15 НК.
10
При преценката дали има виновно поведение на водача и нарушаване
разпоредбата на чл. 20, ал. 2 ЗДвП трябва да се изследва конкретната пътна
обстановка, мястото на удара, както и поведението на пострадалия с оглед
възможността обективно и субективно да се възприеме дадено препятствие
като опасност за движението. Необходимо е да се даде отговор дали водачът
на МПС е бил длъжен да очаква възникване на опасност на пътя съобразно
конкретната пътна обстановка и поведението на пострадалия, възможно ли е
било от обективната и субективна страна той да е възприел пострадалия като
опасност и дали има виновно нарушение на конкретни правила за движение.
В този смисъл решение № 185 от 15.07.2013 г. по гр. д. № 889/2012 г. на ІV Г.
О. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Началният момент, от който възниква задължението на водача да
предприеме мерки за безопасност, е този, в който той обективно е имал
възможност да възприеме опасността за движение.
Съобразно горно и установените факти по делото, въззивният съд
намира, че до навлизането в спомагателното платно, водачът на лекия
автомобил се е движел с разрешената за пътния участък скорост до 80 км/ч.
След навлизането и на 2,60 метра преди ориентира има поставен пътен знак
В26 „Забранено е движението със скорост по-висока от 40 км/ч. С оглед така
поставения знак, за водачът е възникнало задължението да предприеме
действия по намаляване на скоростта до разрешената и това е следвало да
стане от момента на навлизането в спомагателното платно. Това е следвало да
стане от една страна поради наличие на поставен пътен знак, въвеждащ
ограничение на скоростта, а от друга страна защото в момента на навлизането
на автомобила в спомагателното платно, там и насрещно за автомобила са се
движели четирима велосипедисти, които са били видими за водача с оглед
конкретната пътна обстановка - добра видимост на дневна С.а, прав участък
от пътя. Следователно опасността за водача на автомобила е възникнала от
този момент (от момента на отклоняване на автомобила и навлизането му
върху спомагателното платно, когато е отстоял на 66,97 м. от мястото на
удара и на 84,60 м. от велосипедиста), а не от момента, в който
велосипедистът е предприел неправомерно отклоняване на велосипеда в
дясно по посока на движение на автомобила.
Водачът обаче не е предприел действия по намаляване на скоростта с
11
оглед безспорно установеното по делото, че в момента на удара скоростта му
на движение е била 76 км/ч. Безспорно също така се установява, че мястото
на удара е преди зоната с ограничение на скоростта и на 9,1 м преди знак В26
(видно от мащабната скица изготвена от инж. И., мястото на удара отстои на
11,70 м от ориентира, а знак В26 на 2,60 м преди ориентира). Очевидно е че
при разстояние от 9,1 м оставащо до ограничителния знак, водачът не би
могъл да намали скоростта на автомобила до разрешената от 40 км/ч и това
безспорно се установява с допълнителното заключение на САТЕ на инж. Е.
прието пред първоинстанционния съд, от което е видно, че необходимото на
водача на лекия автомобил разстояние да намали скоростта си до разрешената
от 40 км/ч (с оглед наличието на знак В26), е 67 метра, което разстояние е
равно на разстоянието, което автомобилът следва да измине от момента на
отклоняване на автомобила и навлизането му върху спомагателното платно до
мястото на удара (66,97 м), т.е. ако водачът на лекия автомобил беше
предприел действия за намаляване на скоростта си до разрешената 40 км/ч от
момента на промяната на посоката за движение надясно за навлизане в
спомагателното платно за движение, то той е разполагал с техническа
възможност да спре преди мястото на удара.
Т.е. в конкретния случай водачът на лек автомобил Ауди, при наличие
на знак В26 и възникналата опасност (велосипедисти на пътното платно,
движещи се неправомерно в неразрешена посока, която опасност е била
видима за водача на 84,60 м.), е бил длъжен да изпълни задълженията си,
вменени му от чл. 20, ал. 2 ЗДВП по отношение режима на скоростта, като
извърши действия по нейното намаляване или спиране на превозното
средство. Ако бе сторил това, то е могъл да спре преди мястото на удара,
респ. нямаше да настъпи смъртта на велосипедиста. В конкретния случай
велосипедистите са били видими за водача на разстояние от 66,97 м, при
опасна зона за спиране 63,47 м.
С оглед на горното доводът на ответното застрахователно дружество и
на третото лице помагач, че вината на делинквента е изключена, е
неоснователен. Този довод щеше да е относим само в хипотезата, при която
водачът на лек автомобил Ауди бе изпълнил горепосоченото задължение и
въпреки това настъпи смърт на велосипедиста, създал с нарушението си
конфликтна ситуация, в която единственият отговорен щеше да бъде
пострадалия.
12
Безспорно и в пряка причинна връзка от поведението на водача, е
настъпила смъртта на П. Л. Т.-син на ищеца.
По възражението за принос от страна на пострадалия.
Неоснователни са въведените от ищеца с въззивната му жалба
възражения за липса на виновно поведение от страна на велосипедиста,
евентуално за висок процент на приноса определен от първоинстанционния
съд.
Съобразно разпоредбата на §6, т.19 от ДР на ЗДвП, велосипед е пътно
превозно средство най-малко с две колела, което се привежда в движение с
мускулната сила на лицето, което го управлява, с изключение на инвалидните
колички. В този смисъл неоснователен е доводът във въззивната жалба за
неотносимост на разпоредбата на чл.8, ал.1 от ЗДвП, с която се въвежда
правило за водачите на пътни превозни средства, каквото е и велосипеда по
смисъла на цитираната по-горе разпоредба, да използват дясната половина на
пътя по посока на движението си, освен в случаите, когато с пътен знак или
със С.ен сигнал е указано нещо друго. Не се установява друго, следователно
използвайки дясната половина на пътя по посока обратна на движението си и
забранена за движение, пострадалият е нарушил ЗДвП и посочената
разпоредба. Пострадалият е допуснал и грубо нарушение на чл.5, ал.3, т.1 от
ЗДвП да управлява двуколесно пътно превозно средство с концентрация на
алкохол в кръвта от 1 промил, т.е. над 0,5 на хиляда, при която и съобразно
заключението на приетата по делото експертиза е налице отслабено внимание,
преценка и контрол, известно сензорно-моторно повлияване, забавено
отработване на информацията, което състояние с оглед доказателствата по
делото очевидно е повлияло поведението и преценката на пострадалия и е
довело до предприемане в нарушение на чл.25, ал.1 от ЗДвП неадекватна
маневра пред приближаващия го автомобил.
Безспорно горните действия представляват грубо нарушение на
установените със ЗДвП правила за движение и се намират в пряка причинна
връзка с настъпили вредоносен резултат.
От своя страна водачът на лекия автомобил е нарушил изискването на
чл.5, ал.2, т.1 от ЗДвП да бъде особено внимателен към уязвимите участници
в движението, какъвто е велосипедиста в качеството му на водач на
двуколесно пътно превозно средство, нарушил задължението си по чл.20,
13
ал.2, изр.2 ЗДвП, както и нормите на чл.150 и чл.150 а ЗДвП, управлявайки
лекия автомобил без свидетелство за управление, валидно за категорията, към
която спада управляваното от него моторно превозно средство.
С оглед на така установените нарушения, въззивният съд намира, че
правилно първоинстанционният съд е определил приноса на велосипедиста на
30%. Въззивният съд намира, че приносът на водача на МПС е по-голям от
този на велосипедиста, който безспорно и с оглед разпоредбата на чл.5, ал.2,
т.1 от ЗДвП е уязвим участник в движението, поради което законодателят е
възложил по-голямата отговорност на водачите на МПС, включително и с
оглед обстоятелството, че същите са преминали курс на обучение и
притежават знания, и умения в степен значително по-голяма от тази на
велосипедиста. Обстоятелството, че водачът на процесното МПС не е
притежавал необходимата правоспособност, не може да го оневини,
доколкото сам се е поставил в това положение, нарушавайки закона.
С оглед на горното въззивният съд приема, че предявените искове са
основателни, съответно основателно е въведеното възражение за принос от
страна на пострадалия, както правилно е приел и първоинстанционния съд.
С оглед на горното въззивните жалби на ответника и третото лице
относно неоснователността на исковата претенция се явяват неоснователни.
По отношение на размера на дължимото обезщетение, който също е
спорен между страните и по отношение на който са релевирани възражения и
в трите въззивни жалби.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди
съдът се ръководи от принципите на справедливостта и от своето вътрешно
убеждение. Неимуществените вреди, макар да имат стойностен еквивалент, са
в сферата на субективните преживявания на пострадалия, затова за тяхното
определяне имат значение различни обстоятелства.
Съобразно разпоредбата на чл. 52 ЗЗД и за да се реализира справедливо
възмездяване на претърпени от деликт болки и страдания, е необходимо да се
отчете действителният размер на моралните вреди, като се съобразят
характерът и тежестта на уврежданията, интензитетът, степента,
продължителността на болките и страданията, дали същите продължават или
са приключили, както и икономическата конюнктура в страната и
общественото възприемане на критерия за "справедливост" на съответния
14
етап от развитие на обществото в държавата във връзка с нормативно
определените лимити по застраховка "Гражданска отговорност" на
автомобилистите.
Настоящият съдебен състав намира, че определеният от
първоинстанционния съд размер на обезщетението от 170 000 лв. е
справедливи.
Спрямо датата на застрахователното събитие и съобразявайки
присъдими обезщетения в сходни случаи (така например Решение № 50010 от
22.02.2023 г. по т. д. № 2471/2021 г., ТК, І т.о. на ВКС) настоящият състав
намира, че това е справедлив размер на обезщетение.
При определяне на тези размери съдът съобразява обстоятелството, че в
следствие на претърпяното ПТП ищецът-баща на починалия, съответно на 62
г. към датата на произшествието, е претърпял изключително силни по
интензитет болки и страдания от неочакваната загуба на своя син, който към
деня на смъртта си е бил само на 34 години. Обезщетението следва да
възмезди страданията на бащата на загиналия от неговата смърт,
включително загубата на морална опора и подкрепа, която понася. Безспорно
се установява, че ищецът изключително тежко приел загубата на сина си,
включително обвинявайки се, че му е купил колелото, с което станал и
инцидента, пропушил отново, всеки път когато стане дума за сина му, очите
му се пълнят със сълзи, редовно ходи на гробища. Установяват се
изключително близки и топли взаимоотношения, поради факта, че
починалият не е имал свое семейство (бил е неженен) и е живял до смъртта си
в едно домакинство със своите родители.
Така установените по-горе неимуществени вреди са типичните,
обичайните при неочаквана загуба на изключително близък родственик,
който въпреки годините си (34) остава дете за своя баща. В хода на делото
въззивникът-ищец не е провел успешно доказване на твърденията си за
претърпени неимуществени вреди със съдържание и интензитет, оправдаващи
от гледна точка на справедливостта присъждането на обезщетение в
претендирания по-висок размер от 200 000 лв. По делото се установява, че
починалият не е единствено дете на ищеца, което обстоятелство безспорно би
сочело на значително по-висок интензитет на търпените вреди.
Ето защо и с оглед конкретните данни по делото относно възрастта на
15
починалия П. Т., изключително близките му взаимоотношения с бащата,
обстоятелството, че ищецът понася много тежко неговата загуба, както и
икономическата конюнктура в страната към 2019 г., въззивният съд приема,
че обезщетението от 170 000 лв. е справедливо. Това обезщетение ще
репарира болките и страданията, които несъмнено бащата търпи и към
настоящия момент и ще търпи и за в бъдеще. Ненавременната и неочаквана
загуба на дете, независимо от неговата възраст, безспорно винаги се явява
тежка психотравма за родителя, преживял детето си.
Като изхожда от установените по делото факти, относно действително
претърпените болки и страдания от ищеца, вследствие търпените от него
болки и страдания, изведени както от доказателствата по делото, така и на
база съществуващите житейски морално-етични принципи, настоящият
състав намира, че определеното по-горе обезщетение не е завишено по своя
размер, спрямо действително установените по делото факти и не противоречи
на принципа на справедливостта.
Сумата от 170 000 лв. следва да бъде намалена на основание чл.51, ал.2
от ЗЗД със сумата от 51 000 лв., съобразно приетия принос, т.е. исковата
претенция се явява основателна за сумата от 119 000 лв., както правилно и
законосъобразно е приел и първоинстанционния съд.
С оглед на гореизложеното въззивните жалби и на трите страни са
неоснователни, поради което обжалваното първоинстанционно решение ще
следва да бъде потвърдено изцяло.
По отговорността за разноските пред настоящата инстанция:
Общия обжалваем интерес по настоящото дело е в размер на сумата от
200 000 лв.
При този интерес минималното адвокатско възнаграждение изчислено на
основание чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/09.07.2004 г. възлиза на сумата от 12
650 лв.
Видно от представения договор за правна помощ от 03.10.2022 г.,
адвокат Я. Д. осъществява безплатна правна помощ на основание чл.38, ал.1,
т.2 от ЗА на въззивникът-ищец, поради което и на основание чл.38, ал.2 от ЗА
ответникът и третото лице помагач следва да бъдат осъдени да заплатят на
основание чл.38, ал.2 от Закона за адвокатурата на адвокат Д. адвокатско
възнаграждение, което е съответно на отхвърлените им въззивни жалби с
16
материален интерес от по 119 000 лв.
На третото лице помагач и на основание чл.78, ал.10 от ГПК не му се
дължат разноски, но то дължи разноските, които е причинило със своите
процесуални действия.
Предвид горното и на основание чл.38, ал.2 от ЗА ответникът и третото
лице помагач ще следва да бъдат осъдени да заплатят на адвокат Д.
адвокатско възнаграждение в размер на сумата от по 7 526,75 лв., всеки един
от тях.
Ответникът ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД не претендира разноски за
юрисконсултско или адвокатско възнаграждение, видно от представения
списък по чл.80 ГПК. Претендира само разноските за заплатена държавна
такса за въззивно обжалване, каквито обаче не му се дължат с оглед
отхвърляне изцяло на въззивната му жалба.
На третото лице помагач, както бе посочено по-горе не му се дължат
разноски.
Водим от горното, Апелативен съд - София, 8-ми граждански състав
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 260017 от 04.01.2022 г., постановено по
гр.дело № 3163/2020 г. по описа на Софийски градски съд, гражданско
отделение, І-1 състав.
ОСЪЖДА ЗК „ЛЕВ ИНС” АД, дружество учредено и регистрирано в
Търговския регистър при Агенция по вписванията-София с ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, бул. „Симеоновско шосе” №
67А да заплати на основание чл.38, ал.2 от ЗА на адвокат Я. Д. Д., ЕГН
**********, гр.***, ул. „***“ № **, ет.* адвокатско възнаграждение в размер
на 7 526,75 лв. (седем хиляди петстотин двадесет и шест и 0,75 лв.) за
осъщественото от него пред настоящата инстанция процесуално
представителство на ищеца.
ОСЪЖДА С. Д. П., ЕГН **********, с.***, ул. „***“ № ** да заплати на
основание чл.38, ал.2 от ЗА на адвокат Я. Д. Д., ЕГН **********, гр.***, ул.
„***“ № **, ет.* адвокатско възнаграждение в размер на 7 526,75 лв. (седем
хиляди петстотин двадесет и шест и 0,75 лв.) за осъщественото от него пред
17
настоящата инстанция процесуално представителство на ищеца.
Решението е постановено при участието на С. Д. П., ЕГН **********,
с.***, ул. „***“ № ** в качеството му на трето лице помагач на страната на
ответника ЗК „ЛЕВ ИНС“ АД.
Решението подлежи на касационно обжалване пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните при
условията на чл.280, ал.1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
18